В. С. Ендрюс
Цветя на тавана (2)

Сбогом, тате

По онова време, през петдесетте, когато бях съвсем малка, вярвах, че животът ми ще бъде дълъг и безоблачен като летен ден. Той така и започна. Нищо особено не мога да разкажа за най-ранното ни детство, освен че беше много хубаво и заради това би трябвало да съм благодарна, вечно благодарна. Не бяхме богати, не бяхме и бедни — имахме колкото и другите. Никой от съседите ни не беше по-богат или по-беден от нас. Всички се числяхме към средната класа.

Баща ни работеше за голяма фирма, произвеждаща компютри в градчето Гладстон, Пенсилвания, и се радваше на големи успехи. Шефът му често вечеряше у нас и много хвалеше работата му.

— Типичният американец — атлетичен, с поразително красиво лице и с очарователни маниери. Велики Боже, Крис, та кой би могъл да устои на мъж като теб!

Точно така. Нашият баща беше самото съвършенство. Висок метър и осемдесет и осем, осемдесет и два килограма, с гъста, сламеноруса вълниста коса. Носът му беше прав — нито много дълъг, нито много тънък. В ясносините му очи искреше смях. Обичаше да живее и да се забавлява. Играеше тенис и голф като същински професионалист, а от плуването през цялата година имаше слънчев загар. Непрекъснато пътуваше по работа в Калифорния, Флорида, Аризона, Хавайските острови или пък в чужбина, а за нас се грижеше мама.

Когато в петък късно следобед прекрачеше прага, дори и сняг да валеше, сякаш слънце изгряваше, щом засияеше широката му, щастлива усмивка.

Оставяше куфарите на земята и се провикваше:

— Кой ще ме целуне пръв?

Двамата с брат ми все се навъртахме край външната врата и щом чуехме гласа му, се втурвахме в отворените му обятия, а той ни обсипваше с целувки. Петък беше най-хубавият ден, защото тогава татко отново се връщаше у дома. Джобовете му бяха пълни с малки подаръци, а в куфара си носеше по-големите, които ни раздаваше по-късно. Мама стоеше встрани и търпеливо ни наблюдаваше.

Щом получехме малките си подаръци, ние с Кристофър се отдръпвахме. Мило усмихната и с грейнали от щастие очи, мама пристъпваше към татко, той я прегръщаше, а после впиваше поглед в лицето й така, сякаш я виждаше за пръв път.

В петък мама прекарваше половин ден във фризьорския салон, където измиваха и фризираха косата и лакираха ноктите й, след това се връщаше у дома и дълго се къпеше във ваната с ароматизирана вода. Настанявах се в стаята й и чаках да се появи в ефирната си роба. Тя сядаше пред огледалото и грижливо си слагаше грим, а аз наблюдавах, погълната от любопитство да разбера как от една хубава жена тя се превръща в пленително, неземно красиво създание. Най-странното беше, че татко дори и не подозираше, че тя употребява грим — беше уверен, че е надарена от природата с поразителна красота…

Любов беше дума, която щедро се раздаваше в нашия дом.

— Обичаш ли ме? Защото аз безкрайно те обичам. Липсвах ли ти?… Радваш ли се, че съм си у дома?… Мислеше ли си за мен, докато ме нямаше? Всяка нощ ли? Спа ли неспокойно, копнеейки да съм до теб и да те притискам в обятията си? Защото, ако не е така, Корин, по-добре да умра.

Мама отговаряше на подобни въпроси с безпогрешен инстинкт — нежен поглед, шепот и целувки.

Един ден двамата с Кристофър се прибрахме вкъщи по-рано, подгонени от зимния вятър.

— Събуйте си ботушите в антрето — извика мама от всекидневната. Беше седнала пред камината и плетеше мъничък бял пуловер. Реших, че това е коледният подарък за някоя от куклите ми. — И ги приберете, преди да влезете тук — додаде тя.

Свалихме ботушите и зимните си палта в антрето, а след това се втурнахме по чорапи във всекидневната, покрита с бял плюшен килим. Обикновено не влизахме в стаята, боядисана в пастелни тонове, за да подчертават нежната красота на мама. Това беше стаята за гости, стаята на мама и ние се чувствахме някак сковано на дивана с брокат в прасковен цвят и столовете с кадифе. Предпочитахме стаята на татко. Там стените бяха облицовани с тъмна ламперия и имаше голям диван с дамаска на карета, където можехме да се търкаляме и да се боричкаме, без да ни е страх, че ще счупим нещо.

— Мамо, навън е страшен студ — казах задъхана аз, седнах пред камината и протегнах крака към огъня, — но с колелата към къщи беше прекрасно. Дърветата са обкичени с блестящи диамантени висулки, а храстите — с кристални призми. Навън е като в приказка, мамо. За нищо на света не бих отишла да живея на юг, където няма сняг.

Кристофър не каза нищо за времето и ледената му красота. Той беше с две години и пет месеца по-голям от мен и по-умен. Сега вече съм убедена в това. И той като мен стопли премръзналите си крака, но се взря в лицето на мама и сви разтревожен тъмните си вежди.

Аз също се вгледах в нея, като недоумявах откъде идва тази негова загриженост. Тя плетеше бързо и сръчно, като от време на време хвърляше поглед към инструкциите.

— Мамо, добре ли си? — попита той.

— Разбира се — отвърна тя и му се усмихна нежно.

— Изглеждаш ми уморена.

Тя сложи настрани мъничкия пуловер.

— Днес бях на лекар — каза тя и се наведе, за да погали бузата на Кристофър, порозовяла от студа.

— Мамо! — извика той разтревожен. — Болна ли си?

Тя тихо се засмя, а после пъхна дългите си изящни пръсти в рошавите руси къдрици на Кристофър.

— Кристофър Долангенгър, видях, че ме гледаш с подозрение. — Тя взе ръката му и една от моите и ги постави върху издутия си корем.

— Чувствате ли нещо? — запита отново тя с онзи тайнствен, спокоен израз на лицето си.

Кристофър бързо отдръпна ръката си, а лицето му почервеня като домат. Аз обаче задържах ръката си в очакване.

— Какво усещаш, Кати?

Чувствах, че под дрехите й става нещо странно. Плътта й потрепваше от едва доловими движения. Вдигнах глава — лицето й изглеждаше като на мадона на Рафаело.

— Мамо, или обядът ти се движи, или пък червата. — Тя се засмя и ми каза да помисля още малко.

Когато ни съобщи новината, гласът й беше тих и топъл.

— Мили мои, в началото на май ще имам бебе. Всъщност днес докторът ми каза, че чува два сърдечни тона. Това означава, че ще имам близнаци… или, не дай си, Боже, три бебета. Баща ви още не знае, затова не му казвайте преди мен.

Бях поразена. Хвърлих поглед към Кристофър, за да видя как той приема новината. Той изглеждаше замаян и все още смутен. Отново погледнах озареното й от огъня лице. Тогава скочих и се втурнах към стаята си.

Хвърлих се на леглото и наистина закрещях. Бебета — две или повече. Та нали аз бях бебето! Не исках никакви малки скимтящи и ревящи бебета да заемат мястото ми. Разхълцах се и заудрях с юмруци по възглавницата. Имах желание да счупя нещо или да набия някого. После седнах и се замислих дали да не избягам.

Някой леко почука на заключената ми врата.

— Кати — каза мама, — може ли да вляза и да поговорим?

— Махай се! — изкрещях аз. — Мразя твоите бебета!

Знаех си какво ме очаква отсега нататък — средното дете, на което никой не обръща внимание. Щяха да ме забравят. Вече нямаше да има подаръци в петък. Татко щеше да мисли само за мама или за Кристофър и за онези омразни бебета, които щяха да заемат мястото ми.

 

 

След като се върна, татко дойде при мен. Бях отключила вратата в случай, че поиска да ме види. Много го обичах и затова крадешком погледнах лицето му. Изглеждаше тъжен и носеше голяма кутия, опакована в сребърен станиол и завързана с огромна розова панделка.

— Как е моята Кати? — попита тихо той. — Не изтича да ме посрещнеш, не ме поздрави, дори не ме погледна. Кати, много ми е мъчно, когато не ме гушкаш и не ме целуваш.

Нищо не отвърнах, само яростно впих поглед в лицето му. Не знаеше ли той, че аз трябваше да остана единствената негова любимка през целия му живот? Защо двамата с мама искаха още деца? Две не им ли стигаха?

Той въздъхна, дойде и приседна на леглото ми.

— Знаеш ли? Не помня друг път да си ме гледала така. Това е първият петък, в който не тичаш, за да скочиш в ръцете ми. Може и да не вярваш, но за мен животът започва, когато се прибирам у дома.

Нацупих се и си казах, че няма да се предам. Той вече нямаше нужда от мен. Имаше сина си, а скоро щеше да има и куп бебета. Сред тази многотия изобщо нямаше да ми обръщат внимание.

— И още нещо — започна той и ме погледна изпитателно. — Мислех си, че дори и да си дойда вкъщи без подарък, двамата с брат ти пак ще тичате към мен като луди и ще се радвате, просто защото съм се прибрал. Мислех си, може би е било глупаво от моя страна, че обичате мен, а не подаръците ми. Изглежда съм се заблуждавал, че съм добър баща и че съм успял да спечеля любовта ви и да ви убедя, че в сърцето ми винаги ще има място за вас, дори с майка ви да имаме цяла дузина деца. — Той спря, въздъхна, а сините му очи помръкнаха. — Кати, ти си моето специално момиче, защото си ми първата.

Погледнах го с гняв и болка. После едва промълвих:

— Но ако мама роди още едно момиче, ти и на него ще говориш по този начин.

— Убедена ли си в това?

— Да — изхълцах аз. Идеше ми да закрещя от ревност. — Сигурно ще я обичаш повече от мен, защото ще е по-малка и по-хубава.

— Ще я обичам колкото теб, но не и повече. — Той протегна ръце и аз се хвърлих в прегръдките му.

— Стига, стига — утешаваше ме той. — Не плачи, недей да ревнуваш. Ние с мама винаги ще те обичаме, а и освен това, Кати, истинските бебета са много по-интересни от куклите. Майка ти ще бъде толкова заета, че ще разчита изцяло на теб. Когато ме няма у дома, ще бъда по-спокоен, ако знам, че майка ти си има помощничка, която да я отменя от време на време. — Той целуна насълзената ми буза. — Хайде сега, отвори кутията да видим какво има вътре.

Разцелувах го и го прегърнах силно. В красивата опаковка имаше сребърна музикална кутия, произведена в Англия. Когато вдигнах капака, засвири музика и пред огледалото бавно се завъртя облечена в розово балерина.

— Това е кутия за бижута — обясни ми татко и в същото време ми сложи златно пръстенче с червен камък, който нарече гранат. — Щом видях кутията, реших, че ще я харесаш. А като ти подарявам този пръстен, тържествено обещавам, че винаги ще обичам моята Кати малко повечко от всяка друга дъщеря, стига това да си остане наша тайна.

 

 

Един слънчев вторник през май татко си беше у дома. От две седмици се мотаеше из къщи в очакване мама да роди. Тя беше станала много раздразнителна, не се чувстваше добре, а госпожа Берта Симпсън готвеше в кухнята и току поглеждаше към нас с Кристофър с глупава усмивка върху лицето си. Тя беше бавачката, на която имахме най-голямо доверие. Живееше в съседната къща и обичаше да повтаря, че мама и татко приличат повече на брат и сестра, отколкото на съпрузи. Беше все навъсена и все злословеше по адрес на хората. Беше се хванала да готви зеле, а аз го ненавиждах.

Преди вечеря татко се втурна в столовата и задъхано ни съобщи, че отива да закара мама в болницата.

— Не се тревожете. Всичко ще мине добре. Слушайте госпожа Симпсън и си напишете домашните, след няколко часа сигурно вече ще знаете дали имате братя или сестри или… по едно и от двете.

Върна се чак на другата сутрин. Беше небръснат, уморен, с измачкан костюм, но щастливо усмихнат.

— Познайте! Момчета или момичета?

— Момчета! — провикна се Кристофър, който искаше братя, за да играят заедно футбол. Аз също предпочитах момчета… за да не би някое момиченце да открадне любовта на татко към първородната му дъщеря.

— Момче и момиче — гордо каза татко. — Най-красивите мънички същества, които някога сте виждали. Хайде, облечете се и ще отидем да ги видим.

Тръгнах начумерена. Нямах никакво желание да ги гледам, дори когато татко ме вдигна на ръце, за да надникна през прозореца на бебешката стая. Сестрата ги държеше — бяха толкова мънички! С главички колкото ябълки, те размахваха малките си червени юмручета във въздуха. Едното пищеше, като че го боцкаха с карфици.

— Ех! — въздъхна татко, целуна ме по бузата и силно ме притисна към себе си. — Господ е добър с мен, щом ме дари с още един син и една дъщеря така прекрасни, както и първите.

Мислех, че ще ги намразя, особено онова ревливото, което се казваше Кари. Тя беше много по-гръмогласна от другото — Кори. Тъй като стаята им беше срещу моята, понякога не мигвах цяла нощ. Въпреки това, щом поотраснаха и започнаха да се усмихват, а очите им заблестяваха, когато ги взимах на ръце, някакво топло майчинско чувство измести ревността ми. Бързах да се прибера у дома, за да ги видя, да си поиграя с тях, да им сменя пелените, да им дам бибероните с мляко, а после да ги вдигна на рамото си, докато се оригнат. С тях наистина беше по-забавно, отколкото с куклите.

Скоро разбрах, че в сърцата на родителите има място за повече от две деца. В моето също имаше място за обич, особено към Кари, която беше хубава като мен, а може би и по-хубава. Те растяха бързо. Като гъби, казваше татко, макар че мама не беше на същото мнение. Тя смяташе, че ние с Кристофър сме се развивали по-бързо, и сподели това с лекаря, но той бързо я успокои, че при близнаците това е нормално.

— Видя ли? — каза Кристофър. — Лекарите знаят всичко.

Татко вдигна поглед от вестника, който четеше, и се усмихна.

— Няма човек, който да знае всичко, Крис.

Само татко наричаше големия ми брат Крис.

Фамилното ни име беше смешно — направо невъзможно да се произнесе буква по буква. Долангенгър. Заради това, че всички бяхме светли, с конопеноруси коси и бяла кожа (с изключение на татко, който постоянно имаше загар), най-добрият приятел на татко ни лепна прякора „дрезденските кукли“. Казваше, че приличаме на онези смешни порцеланови човечета, които украсяват полиците над камините. Скоро всички в околността започнаха да ни наричат, „дрезденските кукли“. Това, разбира се, беше по-лесно, отколкото Долангенгър.

Когато близнаците станаха на четири години, Кристофър — на четиринайсет, а аз едва бях навършила дванайсет, се случи нещо ужасно. Беше петък — тайно подготвяхме празненството за трийсет и шестия рожден ден на татко. Мама приличаше на принцеса от приказките с току-що направената си прическа. Носеше дълга светлосиня рокля, лакираните й нокти блестяха, а перлената й огърлица се поклащаше в такт с походката й. Подреждаше масата за рождения ден на татко. Многобройните подаръци за него бяха наредени на висока купчина върху бюфета. Това щеше да бъде скромно празненство само за семейството и най-близките ни приятели.

— Кати — рече мама и ми хвърли бърз поглед, — би ли изкъпала близнаците? Аз ги измих на обяд, но цял следобед се ровиха в пясъка и пак имат нужда от баня.

Съгласих се. Не идеше в този вид да се хване да къпе двете мърляви хлапета.

— А като свършиш с тях, и вие двамата се изкъпете. Кати, ти си облечи розовата рокля и си навий косата на букли. Кристофър, никакви дънки, ако обичаш! Искам те с официална риза и вратовръзка, със светлосиньото спортно сако и кремавия панталон.

— О, по дяволите, мамо, мразя да се обличам официално — изрепчи се той, като тътреше обутите си в гуменки крака и мърмореше.

— Прави каквото ти казвам, Кристофър! Заради баща си! Както и той прави толкова много за теб. Най-малкото, с което можеш да му се отплатиш, е да го накараш да се гордее със семейството си.

Той пак се размрънка, а аз изтичах в градината, за да доведа близнаците, които също взеха да недоволстват.

— Нали вече се изкъпахме — протестираше Кари. — Чисти сме! Стига! Не обичаме сапуна! Пак ли ще ни мокриш косите! Недей, Кати, или ще кажем на мама!

— Ха! — изсмях се аз. — Кой, мислите, ме изпрати да ви къпя? Как е възможно да се измърляте така бързо?

Щом голите им телца усетиха топлата вода, а жълтите гумени патенца и лодки заплуваха, те се отпуснаха, запляскаха във водата, хареса им да ги къпят, сапунисват и преобличат. Нали щяха да присъстват на тържество, освен това беше петък и татко се прибираше у дома.

Най-напред облякох Кори в бяло костюмче с къси панталони. Колкото и да е странно, той изглеждаше по-чист от близначката си. Както и да се опитвах, не успях да пригладя упорития кичур на челото му. Стърчеше надясно като опашка на прасенце, а Кари, представете си, държеше и нейната коса да изглежда по същия начин.

Като ги нагласих, заприличаха досущ на кукли, след което ги поверих на Кристофър с предупреждението да не ги изпуска от очи. Най-сетне дойде и моят ред.

Близнаците не спряха да хленчат, докато аз се изкъпах, измих си косата и я навих на големи ролки. Надникнах през вратата на банята и видях, че Кристофър се опитва да ги забавлява, като им чете „Мама Гъска“.

— Виж ти — извика Кристофър, като се появих, облечена в розовата си рокля на волани, — не изглеждаш много зле.

— Не изглеждам зле ли? Това ли е най-приятното нещо, което можа да измислиш?

— Най-приятното, когато става въпрос за сестра ми. — Той погледна часовника си, затвори книгата с картинки, хвана покритите с трапчинки ръце на близнаците и извика: — Татко ще се появи всеки момент. Побързай, Кати.

 

 

Вече минаваше пет часът, но зеленият кадилак на татко още не се виждаше да завива по алеята. Гостите се опитваха да разговарят весело, а мама стана и започна нервно да крачи из стаята. Обикновено татко се връщаше в четири, а понякога дори и по-рано.

В седем все още продължавахме да го очакваме.

Вкусните ястия на мама започнаха да изсъхват от непрекъснатото претопляне във фурната. В седем слагахме близнаците да спят, затова те вече бяха прегладнели, сънени, нервни и току питаха: „Кога ще си дойде татко?“

Белите им дрешки се бяха измачкали. Вълнистата коса на Кари вече бе разчорлена. Кори се разсополиви и постоянно бършеше носа с опакото на ръката си, докато не му донесох кърпички.

— Е, Корин — пошегува се Джим Джонстън, — предполагам, че Крис си е намерил някоя друга хубавица за празника.

Жена му го изгледа ядосано заради нетактичната забележка.

Стомахът ми се сви на топка, защото и аз като мама вече се тревожех. Тя продължаваше да крачи напред-назад и току се взираше през прозореца.

— О! — извиках аз, зървайки една кола да завива покрай дърветата на алеята, — може би това е татко!

Но колата, която спря пред външната врата, беше бяла, а не зелена. Имаше въртяща се червена лампа и надпис: „Щатска полиция“.

Мама едва сподави вика си, когато двама полицаи, облечени в синя униформа, позвъниха на външната ни врата.

Мама стоеше като вкаменена. Ръката й се плъзна към шията, сърцето й замря, очите й помръкнаха. Само като я погледнах, сърцето ми заби диво.

Джим Джонсън отвори на двамата щатски полицаи и ги покани да влязат. Те се огледаха смутено. Изглежда, разбраха, че се каним да празнуваме рожден ден. Един поглед към празнично подредената маса, окачените на полилея балони и подаръците на бюфета им стигаше.

— Търсим госпожа Кристофър Гарланд Долангенгър — каза по-възрастният от двамата полицаи, като местеше поглед от жена на жена.

Мама кимна едва-едва. Двамата с Кристофър се приближихме. Близнаците си играеха на пода и не обърнаха внимание на полицаите.

Единият от тях пристъпи към мама.

— Госпожо Долангенгър — започна той с равен глас, от който едва не ми призля, — ужасно съжаляваме, но на магистралата Гринфийлд е станала катастрофа.

— О! — промълви мама и ме притисна заедно с Кристофър към себе си. Цялата трепереше, както и аз. Виждах само пиринчените копчета на полицейските униформи и нищо друго.

— Вашият съпруг е пострадал, госпожо Долангенгър.

Мама изплака, олюля се и за малко да падне, ако не бяхме ние с Крис да я подкрепим.

— Вече разпитахме някои шофьори, станали свидетели на инцидента. Вашият съпруг не е виновен, госпожо Долангенгър — продължи гласът монотонно. — Според показанията, шофьор на син форд, очевидно пиян, е извил в лявото платно и се е блъснал челно в колата на вашия съпруг. Изглежда, съпругът ви се е помъчил да избегне челния удар, но отклонявайки се, бил блъснат от камион, завъртял се, преобърнал се няколко пъти и въпреки това може би е щял да оцелее, но приближаващ се камион не успял да спре, ударил колата му и кадилакът избухнал в пламъци.

Настъпи мъртво мълчание. Дори близнаците вдигнаха невинни личица към двамата полицаи.

— Съпругът ми — едва чуто прошепна мама, — той не е… не е… мъртъв… нали?

— Госпожо — каза полицаят с червендалестото лице, — ужасно ми е неприятно, че трябва да ви съобщя лошата вест в такъв момент. — Той заекна и се огледа неловко. — Страшно съжалявам, госпожо… направихме всичко възможно, за да го измъкнем… но… той е починал на място, поне така каза лекарят.

Някой изпищя.

Не беше мама. В помръкналите й очи се четеше ужас. Отчаянието изкриви красивите черти на лицето й и то заприлича на мъртвешка маска. Взрях се в нея, исках да й кажа, че това не е вярно. Не татко! Не и моят татко! Той не можеше да бъде мъртъв… не и той! Смъртта беше за старите, за болните… не за човек, така обичан, млад и желан като него.

Мама стоеше с посърнало лице и невиждащ поглед. Кършеше ръце и с всяка изминала секунда очите й хлътваха все по-дълбоко и по-дълбоко.

Разплаках се.

— Госпожо, носим някои негови вещи. Събрахме, каквото успяхме.

— Вън! — изкрещях към полицая. — Махайте се оттук! Това не е бил моят баща! Сигурна съм. Отишъл е да ни купи сладолед. Всеки момент ще си дойде. Махайте се оттук! — изтичах и взех да го удрям. Той се опита да хване ръцете ми, но в този момент Кристофър ме дръпна настрана.

— Моля ви — рече полицаят, — нека някой успокои това дете.

Мама ме притегли към себе си. Всички говореха шепнешком, а от фурната замириса на изгоряло.

Очаквах, че някой ще хване ръката ми и ще ми каже, че Бог никога не би взел живота на човек като татко, че всичко това е само лош сън, но никой не дойде. Кристофър се приближи към нас с мама и тримата се прегърнахме в мъката си.

В един миг Кристофър се обади с дрезгав глас:

— Ами ако това не е бил татко? Щом зеленият кадилак е лумнал в пламъци, как тогава са разбрали, че изгорелият е бил именно татко.

Дълбоки ридания задавиха мама, макар че от очите й не се отрони и една сълза. Тя знаеше! Знаеше, че двамата полицаи казват истината.

Гостите ни наобиколиха и се помъчиха да ни утешат.

— Моите съболезнования, Корин, това наистина е ужасно…

— Да се случи точно на Крис.

— Дните ни са преброени… така е в живота, от мига, в който се раждаме, дните ни са преброени.

Това продължи дълго, дълго като сън. Но татко наистина беше мъртъв. Никога повече нямаше да го видим жив, само в ковчег, който щеше да се спусне в земята, а отгоре върху мраморен паметник щяха да стоят написани името му и двете дати — на раждането и смъртта му.

Огледах се наоколо, за близнаците, които бяха твърде малки, за да проумеят станалото. Някой ги бе отвел в кухнята и им приготвяше лека вечеря, преди да ги сложи да спят. Очите ми срещнаха погледа на Кристофър. Той не беше на себе си — с пребледняло лице и помръкнали от скръб очи.

Един от щатските полицаи беше отишъл до колата си и сега се връщаше с пакет предмети, които внимателно нареди върху малката масичка. Втренчих очи в нещата, които татко държеше в джобовете си: портфейла, който мама му бе подарила за Коледа, кожения му бележник и датник, ръчния му часовник, брачната халка. Всичко бе обгоряло.

Най-накрая донесоха и няколко плюшени играчки в пастелни тонове, очевидно за Кори и Кари. Червендалестият полицай каза, че били пръснати по магистралата — син слон с уши от розово кадифе и лилаво пони с червено седло и златни поводи, което сигурно е било за Кари. После дойде ред и на най-тъжните вещи — дрехите на татко, които бяха паднали от куфарите.

Познах костюмите, ризите, връзките, чорапите. Там беше същата вратовръзка, която му бях подарила за предишния му рожден ден.

— Някой ще трябва да идентифицира тялото — каза полицаят.

Вече нямаше никакво съмнение. Нашият баща никога нямаше да се върне вкъщи без подаръци за всички — дори на собствения си рожден ден.

Изтичах навън от стаята! Избягах от вещите, които разкъсваха сърцето ми и ми причиняваха повече болка, отколкото можех да понеса. Скрих се в задната градина и заудрях с юмруци по старото кленово дърво. Удрях, докато разкървавих ръцете си. После се хвърлих на тревата и заплаках — изплаках море от сълзи, заради татко, който трябваше да живее. Плаках за нас, които трябваше да продължим да живеем без него. И заради близнаците, които още не бяха разбрали колко е добър. Когато сълзите ми пресъхнаха, а очите ми подпухнаха от плач, чух зад себе си тихи стъпки — беше мама.

Тя седна на тревата до мен и взе ръката ми. В небето грееха лунният сърп и милион звезди, подухваше лек ветрец, въздухът ухаеше на пролет.

— Кати — каза тя след дълго мълчание, — баща ти е горе на небето, гледа те и нали знаеш — той би искал да бъдеш смела.

— Той не е мъртъв, мамо!

— Късно е, Кати, наближава десет. Аз трябва да идентифицирам тялото на баща ти. Джим Джонстън предложи да ми спести болката, но аз трябва да свърша това самичка. Защото, как да ти кажа, на мен също ми е трудно да повярвам. Баща ти е мъртъв, Кати. Кристофър е в леглото си и плаче, а близнаците вече заспаха. Те не могат да разберат какво означава това „мъртъв“.

Тя ме обгърна с ръце и ме притисна към себе си.

— Хайде! — каза тя и ми помогна да стана. — Стига си стояла тук. Когато човек е съкрушен, не бива да стои сам. По-добре сподели скръбта си, вместо да я затваряш в себе си.

Очите й бяха сухи — нямаше и сълза, но някъде дълбоко в себе си тя плачеше. Можех да отгатна това по тона й, по мъката, пропила погледа й.

 

 

След смъртта на татко дните ни се превърнаха в кошмар. Мислено упреквах мама, задето всичко това ни бе сварило неподготвени. Тя не ни позволяваше да имаме домашни любимци, които често умират внезапно и донякъде ни подготвят за подобна загуба. Някой възрастен би трябвало да ни каже, че младите, красивите и обичаните също умират понякога.

Но как да упрекнеш жена, която бе престанала да говори, да се храни, да се облича? Тя не се интересуваше и от нас. Добре че любезни съседки идваха да ни носят храна. Къщата ни беше пълна с цветя и всевъзможни неща за ядене.

Идваха на тълпи — всички, които обичаха татко, които му се възхищаваха и го уважаваха, а аз бях изненадана, че има толкова познати. Въпреки това ми ставаше ужасно неприятно, когато се случеше някой да попита как е умрял, а после добавяше колко е жалко млад човек като него да си отиде без време, докато толкова ненужни и болни хора продължават да живеят и да са в тежест на обществото.

От всичко това ми стана ясно, че съдбата е неумолим жътвар — винаги безмилостен и безразличен.

Пролетните дни отминаваха и лятото настъпваше. Скръбта, колкото и да бе силна, постепенно утихна и обичаният ни баща се разми в неясна сянка.

Мама продължаваше да бъде тъжна, сякаш вече бе забравила да се усмихва.

— Мамо — казах аз весело, опитвайки се да я ободря, — хайде да се преструваме, че татко е все още жив, че е в командировка и скоро ще се върне, ще пристъпи през прага и ще извика както преди: „Елате да ме цункате, ако ме обичате.“ Тогава всички ще се почувстваме по-добре, ще си мислим, че е жив, че живее там някъде, където не можем да го видим, но откъдето можем да го очакваме всеки момент.

— Не, Кати! — избухна мама. — Трябва да приемеш истината. Няма да намериш утеха в преструвките. Разбираш ли? Баща ти е мъртъв и душата му е на небето, а на твоята възраст вече трябва да знаеш, че никой още не се е върнал оттам. Всички ние, доколкото можем, ще трябва да се справяме без него. Това обаче не означава да избягаш от реалността, а да я посрещнеш лице в лице.

Тя стана от стола, отиде до хладилника и започна да изважда разни неща за закуска.

— Мамо… — попитах, този път по-внимателно, за да не я ядосам, — ще успеем ли да се справим без него?

— Ще трябва — отвърна тя с унил и равен тон.

— Сега ще трябва ли да ходиш на работа като госпожа Джонстън?

— Може би да, а може би не. Животът е пълен с изненади, Кати, а някои от тях са неприятни, както виждаш. Но помни, че в продължение на почти дванайсет години ти бе благословена да имаш баща, който те смяташе за нещо изключително.

— Защото приличам на теб — казах аз, изпитвайки все още някаква завист, че съм се родила след нея.

Тя ме погледна иронично и пак се зарови в претъпкания хладилник.

— Кати, ще ти кажа нещо, което преди не съм споменавала. На външен вид ти наистина приличаш на мен, когато бях на твоите години, но не и по характер. Ти си много по-агресивна и много по-решителна. Баща ти казваше, че си като майка му, а той обичаше майка си.

— Всеки обича майка си.

— Грешиш — каза тя със странно изражение, — има майки, които просто не можеш да обичаш, защото те не искат да бъдат обичани.

Извади бекона и яйцата от хладилника, а после се обърна и ме прегърна.

— Скъпа Кати, вие с баща ти бяхте много близки и сигурно сега той много ти липсва — повече, отколкото на Кристофър или на близнаците.

Изхлипах в обятията й.

— Мразя бог, задето го прибра! Той трябваше да доживее дълбока старост. Няма да го има, когато започна да танцувам, нито когато Кристофър стане лекар. Сега, когато не е тук, сякаш всичко е без значение.

— Понякога — започна мама със строг глас — смъртта не е толкова ужасна, колкото си мислиш. Баща ти никога няма да бъде стар или немощен. Ще си остане завинаги млад. Ще го запомниш все такъв — млад, красив, силен. Кати, престани да плачеш, защото, както казваше баща ти, за всяко нещо си има причина и за всеки проблем — решение. Опитвам се да правя онова, което смятам, че е най-доброто.

Бяхме четири деца, плахи и неуверени, попарени от скръбта и загубата. Играехме си в задния двор, огрени от слънцето, без изобщо да подозираме, че скоро животът ни щеше да се промени така решително и така драматично, че думите „заден двор“ и „градина“ за нас щяха да станат синоними на рая и също така недостижими.

Един следобед, скоро след погребението на татко, стояхме в задния двор. Близнаците играеха в пясъчника с малки лопатки и кофички и си разговаряха на онзи език, който само те си разбираха. Кори и Кари бяха като едно цяло. Около себе си бяха издигнали стена, така че бяха пазачи на всичките си тайни. Всеки имаше до себе си другия и това им беше достатъчно.

Времето за вечеря отмина. Макар че мама ни не ни повика, ние хванахме пухкавите ръце на близнаците и ги повлякохме към къщата. Мама бе седнала зад голямото бюро на татко и пишеше нещо, което, ако се съдеше по захвърлените наоколо листове, не й се удаваше. Сбърчваше чело, често спираше, вдигаше очи и ги втренчваше в празното пространство пред себе си.

— Мамо — казах, — почти шест е. Близнаците започват да огладняват.

— Ей сега, ей сега — хладно отвърна тя. — Пиша на баба ви и дядо ви, които живеят във Вирджиния. Съседите са ни донесли храна, която ще стигне за седмица, така че приготви нещо самичка, Кати.

Това беше първото ядене, което приготвих сама. Бях вече наредила масата, когато мама дойде да помогне.

Откакто татко го нямаше, тя все пишеше писма и ходеше някъде, като ни оставяше на грижите на съседката. Вечер мама сядаше зад бюрото на татко, разтваряше подвързаната в зелено книга и започваше да проверява сметките, свързани с домакинството ни. Нищо вече не беше както трябва. Сега ние с брат ми къпехме близнаците, преобличахме ги и ги слагахме да спят. После Кристофър отиваше в стаята си да учи, а аз — при мама с надеждата, че ще мога да я утеша.

След няколко седмици в отговор на многобройните писма до родителите си мама получи отговор. Още преди да отвори дебелия кремав плик, тя се разплака. Разряза го с нож, извади трите листа с треперещи ръце и ги изчете три пъти. Докато четеше, лицето й се обля в сълзи, които размазаха грима й и се застичаха на дълги бледи вадички по страните й.

Щом взе пощата, тя ни повика от задния двор и сега ние четиримата се бяхме разположили на канапето във всекидневната. Докато я наблюдавах, забелязах как по нежното й лице на дрезденска кукла се появи нещо студено, жестоко и решително. Полазиха ме студени тръпки, може би защото впи очите си в нас толкова настоятелно. Погледна към листовете, които държеше в треперещите си ръце, после към прозорците, сякаш там можеше да намери отговор на въпроса от писмото.

Държеше се много странно. Това ни притесни и ние притихнахме, защото вече бяхме достатъчно наплашени. Защо ли ни гледаше така странно?

Най-накрая тя се изкашля и започна да говори, но със студен глас, напълно различен от обичайната й тиха и топла интонация.

— Най-накрая баба ви отговори на писмата ми — каза тя с леден глас. — Всички онези писма, които й писах. Съгласна е да отидем да живеем при нея.

Чудесна новина! Точно това очаквахме да чуем. Но мама отново млъкна, само седеше и се взираше в нас. Какво й ставаше? Сякаш не бяхме нейни деца, а четири непознати птички, накацали на въображаема, опъната пред взора й жица.

— Кристофър и Кати, на четиринайсет и дванайсет години би трябвало да сте достатъчно големи, за да помогнете на майка си в тази безизходна ситуация. — Тя спря, вдигна ръка и започна нервно да си играе със зърната на огърлицата си, после тежко въздъхна. Изглеждаше, сякаш още малко и ще заплаче. Дожаля ми за клетата ни майка, останала без съпруг.

— Мамо — казах аз, — наред ли е всичко?

— Разбира се, миличка, разбира се — плахо се усмихна тя. — Баща ви, Бог да го прости, очакваше да живее до дълбока старост и да натрупа прилично състояние. Такъв му бе соят, умееше да прави пари и, ако имаше време, сигурно щеше да забогатее. Но трийсет и шест години не са възраст за умиране. Хората все си мислят, че точно на тях не може да им се случи нищо лошо. Никога не очакваме нито произшествията, нито смъртта. Ние с баща ви си мислехме, че ще остареем заедно и се надявахме да се радваме на внуци, а после да умрем в един и същи ден. Така никой от нас нямаше да остане сам и да скърби за другия.

Тя отново въздъхна:

— Трябва да ви призная, че живяхме доста нашироко и не без заеми. Харчехме още неспечелени пари. Не обвинявайте него — вината е изцяло моя. Той знаеше какво е бедност. Аз — не. Често ме укоряваше. Когато купихме тази къща, той каза, че имаме нужда само от три спални, но аз исках четири. Даже и четири ми се виждаха малко. Огледайте се наоколо — тази къща е с трийсетгодишна ипотека. Нищо тук не е наше — нито тези мебели, нито тези коли, нито уредите в кухнята, нито пералнята — няма нищо, което да е изплатено.

Тя спря. Красивото й лице стана тъмночервено, а погледът й се местеше от предмет на предмет. Изящните й вежди се извиха в болезнено притеснение.

— Макар и да роптаеше, този лукс допадна и на баща ви. Угаждаше ми, защото ме обичаше. Успях да го убедя, че луксозните вещи са абсолютно необходими и той се предаде, защото и двамата обичахме да откликваме на желанията си. Това беше едно от нещата, които ни свързваха.

Изражението й се промени от спомените, после продължи с непознатия си за нас глас:

— Сега всичко това ще ни бъде отнето. Адвокатите го наричат възвръщане на собствеността. То се прави, когато нямаш достатъчно пари да изплатиш онова, което си купил. Това канапе например. Преди три години то струваше осемстотин долара. Останаха ни за изплащане още само сто долара, но въпреки това ще го вземат. Ние ще загубим всичко, за което сме плащали, но не сме доизплатили. Ще загубим не само мебелите и къщата, но и колите — всъщност всичко, освен дрехите и вашите играчки. Ще ми позволят да запазя халката си, а освен това съм скрила годежния си пръстен с диаманта, така че моля ви да го запазите в тайна.

Кои бяха тези „те“, никой от нас не попита. И през ум не ми мина. Не и тогава. А после вече нямаше значение.

Очите на Кристофър срещнаха моите. Напрягах се в желанието си да разбера, но още повече се обърквах. Вече потъвах, давех се в света на възрастните, където имаше смърт и дългове. Брат ми протегна ръка и взе моята, после успокоително стисна пръстите ми.

Изглежда бях като отворена книга, защото дори той, моят старши мъчител, потърси начин да ме утеши. Опитах да се усмихна, да не бъда онова треперещо и слабо същество, в което се бях смалила, защото „те“ щяха да ни вземат всичко. Не исках друго момиченце да живее в розовата ми стая, да спи в леглото ми, да си играе с миниатюрните ми кукли, сребристосивата ми музикална кутия.

Мама проследи разменените между нас погледи. Тя отново заговори. Беше станала по-приятна — такава, каквато си я знаехме.

— Не се разстройвайте толкова. Положението не е чак толкова лошо. Най-напред ви казах лошите новини, а сега е ред на добрите. Внимание! Няма да повярвате на онова, което ще ви кажа — моите родители са много богати. Не богаташи от средната класа, нито от висшата класа, а много, много богати! Отвратително, невероятно, зловещо богати! Живеят в огромна красива къща във Вирджиния — къща, каквато никога по-рано не сте виждали. Бях родена, израснах в нея и я познавам, но когато вие я видите, нашата ще ви се стори като колиба. Там ще живеем с майка ми и баща ми.

Направи ни предложението с едва доловима нервна усмивка, която не успя да разсее съмненията ми, породени от поведението й. Не ми харесваше начинът, по който виновно гледаше встрани, когато се опитвах да уловя погледа й. Помислих си, че сигурно Крис нещо.

Но нали ми беше майка.

Татко го нямаше.

Взех Кари в скута си и притиснах малкото й топло телце към себе си. Пригладих влажните златисти къдрици, които падаха върху изпъкналото й чело. Притвори очи, а устните й се разтвориха като напъпила роза. Погледнах Кори, който се бе облегнал на Кристофър.

— Близнаците са уморени, мамо. Трябва да вечерят.

— После ще имаме предостатъчно време за вечеря — отсече нетърпеливо тя. — Трябва да си стегнем багажа, защото довечера ще пътуваме. Близнаците ще вечерят, докато си подреждаме нещата. Нещата и на четиримата трябва да се съберат само в два куфара. Ще вземете само любимите си дрехи и любимите си играчки. Като стигнем там, ще ви купя други. Кати, ти подбери дрехите и играчките на близнаците, без които не могат. Но не прекалявай, можем да носим само четири куфара, а само аз имам нужда от два.

О, Боже! Значи наистина трябваше да тръгнем и да изоставим всичко! При това само с два куфара за мен, за брат ми и близнаците. Та само парцаливата ми кукла Ан щеше да напълни единия куфар! Как можех да оставя най-любимата си кукла, онази, която татко ми подари, когато бях на три години? Разплаках се.

И така, седяхме стреснати и ококорено гледахме мама. Това, изглежда, я изнерви, защото тя скочи и започна да крачи из стаята.

— Вече ви казах, че родителите ми са изключително богати — тя хвърли изпитателен поглед към нас с Кристофър, а после бързо се извърна, за да скрие лицето си.

— Мамо — каза Кристофър, — притеснява ли те нещо?

Учудих се, че може да попита такова нещо, след като беше повече от очевидно, че всичко не е наред.

Дългите й стройни крака се виждаха през цепката на ефирната черна роба. Дори в скръбта си, облечена в черно, тя пак беше красива, особено премрежените й неспокойни очи. Обичах я, о, как я обичах тогава!

Всички я обичахме.

— Скъпи мои — започна тя, — какво може да не е наред, когато човек живее в прекрасен дом, като този на родителите ми? Родена съм там, израснах там, с изключение на годините, когато бях на училище. Това е огромна, прекрасна къща, която те продължават да разширяват, макар че Бог ми е свидетел, вече имат предостатъчно стаи.

Тя се усмихна, но в усмивката й имаше нещо неестествено.

— Но преди да се запознаете с вашия дядо, моя баща — трябва да знаете нещо. — Тук тя отново заекна и се усмихна мрачно. — Преди години, когато бях на осемнайсет, извърших нещо, което дядо ви не одобри, както и майка ми, но тя и без друго няма да ми остави нищо, така че не влиза в сметките. Затова баща ми ме лиши от наследство. Вашият татко любезно наричаше това „отклонение от правия път“. Той винаги се изразяваше деликатно.

Отклонение от правия път ли? Какво всъщност означаваше това? Не можех да си представя, че мама е в състояние да направи нещо толкова лошо, че баща й да се обърне срещу нея.

— Да, мамо, напълно разбирам какво имаш предвид — обади се Кристофър. — Направила си нещо, което твоят баща не е одобрил, и затова, вместо да размисли, е наредил на адвоката си да заличи името ти в завещанието му, така че сега ти няма да наследиш нищичко от несметното му богатство, когато той се пресели на онзи свят. — Той се ухили, доволен, че знае повече от мен. Той винаги знаеше всичко, защото непрекъснато четеше. Навън обаче той беше точно толкова палаво и необуздано дете, колкото и всяко друго в квартала. Но вкъщи, далеч от телевизора, брат ми беше като книжен червей.

Разбира се, беше прав.

— Да, Кристофър. Няма да получа нищо от богатството на дядо ти, когато той умре, нито вие от мен. Заради това и трябваше да изпратя толкова много писма, преди да получа отговор от майка ми. — Тя отново се усмихна, този път с горчива ирония. — Но тъй като съм единствената наследница, надявам се да успея отново да спечеля доверието му. Имах двама братя, по-големи от мен, но те загинаха при злополуки и сега аз съм единствената наследница. — Тя спря да се разхожда нервно. Докосна с ръка устните си, поклати глава, а после добави дрезгаво: — Ще ви кажа и още нещо — истинското ви фамилно име не е Долангенгър, а Фоксуърт. Фоксуърт е много важна фамилия във Вирджиния.

— Мамо! — възкликнах уплашена. — Законът позволява ли да си смениш името и да впишеш фалшиво в акта за раждане?

Гласът й стана нетърпелив.

— За Бога, Кати, имената могат законно да се променят. Така или иначе, името Долангенгър си е наше. Баща ви е взел това име от дедите си. Той смяташе, че това име е забавно и подхожда на целта.

— Каква цел? — попитах аз. — Защо татко е трябвало да си сменя лесното име Фоксуърт с дългото и труднопроизносимо Долангенгър?

— Кати, уморена съм! — каза мама и се отпусна в близкия стол. — Имам толкова работа, толкова много формалности за уреждане. Скоро ще разберете всичко. Ще ви обясня. Кълна се, че ще бъда напълно откровена, но нека първо си отдъхна.

О, какъв ден само! Най-напред научаваме, че някакви тайнствени „те“ ще ни вземат всички вещи, дори къщата, а после разбираме, че дори фамилното ни име не е съвсем наше.

Сгушени в скутовете ни, близнаците вече дремеха, но те и без това не можеха нищо да разберат. Дори аз, която бях на дванайсет години, не проумявах защо мама не се радва, че се връща у дома при родителите си, които не бе виждала цели петнайсет години. Тайнствените баба и дядо, за които още преди смъртта на татко мислехме, че са покойници. Едва днес научихме за двама чичовци, които бяха загинали при нещастни случаи. Изведнъж ми мина през ума, че нашите родители са живели и преди да са имали деца, така че в края на краищата ние не бяхме толкова важни.

— Мамо — бавно започна Кристофър, — това за чудесната ти, величествена къща във Вирджиния звучи добре, но на нас ни харесва тук. Приятелите ни са тук, всички ни познават, обичат ни и, ако питаш мен, аз не искам да се местя. Защо не се видиш с адвоката на татко и да го помолиш да намери начин да останем и да запазим мебелите и къщата си?

— Да, мамо, моля те, нека останем тук — намесих се и аз.

Мама стана рязко от стола си и прекоси стаята! Падна на колене пред нас.

— Сега ме слушайте — нареди тя, като хвана ръката на брат ми и моята и ги притисна към гърдите си. — Много мислих как можем да останем тук, но това е невъзможно, защото нямаме пари за месечните сметки, нито имам необходимите умения, за да печеля достатъчно и да издържам четири деца и себе си. Погледнете ме — каза тя и разпери широко ръце — изглеждаше така уязвима, красива и безпомощна. — Какво съм аз? Едно хубаво, ненужно украшение, което винаги е разчитало, че ще има мъж, който да се грижи за него. Нищо не умея. Дори на машина не мога да пиша. Хич ме няма с аритметиката. Мога само да бродирам красиви дантели и да плета, но от това пари не се печелят. А без пари не се живее. Не любовта върти света, а парите. Баща ми има повече пари, отколкото може да изхарчи, и само един жив наследник — мен. След като някога ме обичаше повече от синовете си, сега сигурно ще съумея да спечеля неговата обич. Тогава той отново ще ме впише в завещанието си и аз ще наследя всичко! Той е на шейсет и шест години и сърцето му е зле. Според писмото на майка ми вашият дядо ще изкара най-много два-три месеца. В това време аз трябва да го очаровам и да го накарам да ме обикне както преди, а когато умре, цялото му богатство ще бъде мое! Мое! Наше! И повече никога няма да мислим за пари. Ще бъдем свободни да отидем, където си пожелаем. Свободни да пътуваме, да купуваме каквото пожелаем! Не говоря за милион — два, а за много повече, за милиарди! Хората, които имат толкова много пари, обикновено притежават банки, самолети, хотели, универсални магазини, кораби. Не можете да си представите каква империя контролира вашият дядо, дори сега, когато е на смъртния си одър. Той умее да печели пари. До каквото се докосне, превръща го в злато.

Сините й очи заблестяха. Слънцето обагряше косата й с диамантени лъчи. Тя вече се виждаше приказно богата.

— Деца, можете ли да си представите всичко това? Разбирате ли смисъла на огромното количество пари? Светът и всичко в него са ваши! Власт, влияние, уважение. Повярвайте ми, скоро отново ще спечеля сърцето на баща ми. Щом ме погледне, веднага ще разбере, че тези петнайсет години, през които сме били разделени, са били пропилени. Той е стар и болен. Винаги стои на първия етаж в една малка стая до библиотеката и край него денонощно дежурят сестри. Но само собствената плът и кръв имат значение, а аз съм единственото същество, което той оставя след себе си. За една нощ ще го подготвя да срещне внуците си — четири красиви деца, безупречни във всяко отношение — и той непременно ще ви обикне. Повярвайте ми, така ще стане. Обещавам, че ще направя всичко, което поиска от мен. Заради живота ми, заради всичко, което за мен е свято и скъпо, а това са децата, родени от любовта ми към вашия баща, аз отново ще стана наследница на невероятно богатство, а чрез мен и всички ваши мечти ще се сбъднат.

Зяпнах. Не подозирах тази сила у нея. Извърнах очи към Кристофър — той я гледаше с недоверие. Близнаците сладко спяха. Нищо не бяха чули.

 

 

Щяхме да живеем в къща като дворец с предани като роби слуги. Цар Мидас щеше скоро да умре и парите му щяха да станат наши, както и целият свят. Светът на баснословно богатите. Щях да бъда като принцеса.

Защо ли още тогава някак не се почувствах щастлива?

— Кати — каза Кристофър, широко и щастливо усмихнат, — сега вече ще можеш да станеш балерина. Не че талант се купува с пари, но докато дойде времето да улегнем, поне ще може да се позабавляваме.

Не можех да взема сребристата музикална кутия с розовата балерина, защото беше скъпа и влизаше в списъка от ценни вещи за „тях“.

 

 

Не можех да взема със себе си почти нищо от татко, освен малкия пръстен с полускъпоценния камък във формата на сърце.

И както каза Кристофър, очакваше ни безкраен празник. Веселия, игри, гости, богатство, къща като палат, пълна със слуги, и гараж, пълен с коли. Кой е предполагал, че мама произхожда от такова семейство? Защо татко й даваше да харчи разточително, след като едно писмо до вкъщи би било достатъчно?

Влязох в стаята си и отворих музикалната кутия. Розовата балерина застана в позиция арабеск и мелодията звънна: „Танцувай, танцувай, балерино…“

Можех да я открадна, ако имаше къде да я скрия.

Сбогом, стая в розово и бяло. Сбогом, малко бяло легло с балдахин на точки, където съм лежала с морбили, заушка, лещенка.

Сбогом, тате, защото като замина, няма да мога да си представям как сядаш на леглото и ми държиш ръката. Наистина не искам да тръгна, тате. Предпочитам да остана и да запазя спомена за теб.

— Кати — мама стоеше на вратата, — не плачи! Стаята си е стая. Ще има да живееш още в много стаи, така че побързай, опаковай си багажа и нещата на близнаците.

Преди да умреш, ще има да живееш в хиляди стаи, прошепна тих глас в ухото ми… и аз му повярвах.