В. С. Ендрюс
Цветя на тавана (23)

Край и начало

— Познай какво обяснение им е давала бабата — продължи Крис. — Опитай се да назовеш причината, поради която е забранила стаята да бъде почиствана всеки последен петък от месеца.

Как можех да се сетя? Трябваше да имам ум като нейния, за да го направя. Поклатих отрицателно глава. Толкова отдавна слугите бяха престанали да идват в тази стая, че почти бях забравила първите ужасни седмици.

— Мишки, Кати — отвърна Крис, гледайки ме студено със сините си очи. — Мишки! Нашата баба твърдяла, че има много мишки на тавана… малки хитри мишки, които се промъквали по стълбите до долните етажи. И тези проклети мишлета я накарали да заключва вратата и да оставя вътре в стаята храна, поръсена с арсеник.

Арсеникът е бял на цвят, Кати. Бял. Когато се смеси с пудра захар, не може да се усети горчивият му вкус.

Ококорих се! Пудра захар, обилно поръсвана върху четирите понички, които получавахме всеки ден! По една за всеки от нас! Сега в кошницата имаше само по три!

— Но, Крис, това е невъзможно. Защо й е нужно на бабата да ни трови постепенно? Защо да не ни даде наведнъж необходимото количество, за да ни убие моментално и с това да приключи?

Дългите му пръсти се заровиха в косите ми и той взе главата ми в дланите си:

— Спомни си за онзи стар филм, който гледахме по телевизията. Сещаш ли се за хубавата жена, която държеше старчески дом само за богати джентълмени. Щом успяваше да прилъже някой от тях да я впише в завещанието си, тя започваше всеки ден да му дава по малко арсеник. Когато поемаш ежедневно дори и съвсем малки дози арсеник, той се абсорбира бавно в организма и с всеки следващ ден се чувстваш по-зле, но не много. За лекото главоболие и стомашното разстройство винаги се намират обяснения.

— Кори! — сепнах се аз. — Значи Кори е умрял от отравяне с арсеник? Мама каза, че е умрял, защото е имал пневмония!

— Тя може да си говори каквото си иска. Откъде да знаем кога казва истината? Дали въобще го е завела в болница. А ако случайно го е завела, лекарите едва ли са се усъмнили в нещо, иначе вече да е в затвора.

— Но, Крис — възразих аз, — мама не би позволила на бабата да ни трови! Знам, че тя иска да е богата, знам, че вече не ни обича както по-рано, но въпреки всичко не би ни убила!

Крис извърна глава.

— Добре. Нека да направим един опит. Ще нахраним мишока на Кори с парченца от поръсените с пудра захар понички.

Не! Не и Мики, който ни вярваше и ни обичаше — не можехме да направим това. Кори обожаваше малкия сив мишок.

— Крис, нека да хванем някоя друга мишка — някоя дива, дето не ни вярва.

— Хайде, стига, Кати. Мики е един дърт мишок, при това куц. Знаеш колко е трудно да се хване жива мишка. Колко от тях оживяха, след като бяха нахапали сиренето? Погледни на нещата по този начин, Кати: Кори е мъртъв, а животът му едва бе започнал. Ако поничките не са отровни, Мики ще живее и ако настояваш, можем да го вземем с нас. Но това трябва да разберем със сигурност. Трябва да сме напълно уверени, най-малкото заради Кари. Само я погледни. Не виждаш ли, че и тя умира? С всеки изминал ден тя все повече и повече изнемощява, а и ние също.

Стъпвайки на трите си здрави крака, нашето сладко сиво мишле доверчиво гризна пръста на Крис, преди да захапе поничката. Изяде едно парченце, а на мен ми беше болно да го гледам.

Мишокът не умря, или поне не веднага. Телцето му се отпусна, после взе да се гърчи, а след няколко часа вече лежеше мъртъв. Розовите му лапки бяха свити в юмручета. Малките черни мънистени очички гледаха безизразно. Сега вече знаехме със сигурност. Господ не беше виновен за смъртта на Кори.

— Можем да увием мишката в хартия заедно с две от поничките и да ги отнесем в полицията — рече замислено Крис, като умишлено отбягваше да ме погледне…

— Те ще приберат бабата в затвора.

— Да — отвърна той и се обърна с гръб.

— Крис, ти криеш нещо — кажи какво е?

— По-късно… след като се махнем оттук. Това ти стига. Тръгваме утре рано сутринта — продължи той, след като аз не казах нищо. После хвана двете ми ръце в своите и ги стисна силно. — Ще заведем Кари на лекар колкото е възможно по-скоро, а и ние трябва да се прегледаме.

Беше един безкрайно дълъг ден. Бяхме приготвили всичко и не ни оставаше нищо друго, освен да гледаме телевизия. Кари седеше в ъгъла, а ние двамата — всеки на едно от леглата. Гледахме любимата си сапунена опера. Когато свърши, казах:

— Крис, сапунените герои са като нас: точно когато решат, че ще бъдат щастливи, става някаква катастрофа, която разбива мечтите им.

Интуитивно почувствах, че в стаята има още някой. Дъхът ми спря! Отсреща стоеше бабата. Стойката й, студените й като камък очи излъчваха презрение.

Тя заговори с леден глас:

— Колко изтънчени сте станали вие двамата, откакто живеете заключени далече от света. Мислите си, че преувеличавате нещата от живота, само че това не е точно така. Защото предсказанията ви са съвсем правилни. Нищо не става така, както сте си го наумили. В края на краищата разочарованията винаги остават за вас.

Двамата с Крис я зяпахме, изтръпнали от ужас. Залязващото слънце потъна в тъмнината на нощта. Тя беше казала онова, за което бе дошла. Тръгна си и заключи вратата след себе си.

— Кати, не унивай! Тя само се опита да смачка самочувствието ни за сетен път. Това, че при нея нищо не е станало както тя си го е мислила, още не значи, че ние също сме обречени. Нека мислим за утрешния ден, без да храним големи надежди. Така, като очакваме да получим само мъничка трошица щастие, няма никога да бъдем разочаровани.

Някаква си трошица щастие можеше да задоволи Крис, но не и мен. От този ден нататък аз ставах самостоятелна личност и щях да правя каквото си искам и когато си искам, и за всичко щях да отговарям единствено пред себе си. Бях държана като затворник, пленница на човешката алчност. Бях предавана, мамена, лъгана, използвана, тровена… сега всичко това бе само едно минало.

Бях едва дванайсетгодишна, когато мама ни бе превела през гъстата борова гора в звездната лунна нощ… но през тези три години и пет месеца бях станала напълно зряла. Чувствах се по-стара от планината навън. Мъдростта, придобита на тавана, тежеше в костите ми, стоеше запечатана в съзнанието ми и се бе превърнала в част от плътта ми.

В Библията се казва, че има време за всичко. Представях си, че моето време за щастие предстои.

Къде беше изчезнала онази златокоса дрезденска кукла, която бях по-рано? Нямаше я вече. Порцеланът се бе превърнал в стомана.

През дългите часове на очакване държах Кари в ръцете си и й разправях шепнешком за нашите планове с Крис — за щастливия живот, който щяхме да водим под златното слънце на Флорида.

Крис седеше напълно облечен в люлеещия се стол и подрънкваше лениво на китарата на Кори.

На китката си имах четиринайсеткаратов златен часовник, произведен в Швейцария, който сигурно бе струвал на мама няколкостотин долара, а и Крис имаше подобен, така че не бяхме съвсем без пари. Имахме също китарата и банджото, фотоапарата на Крис, както и многобройните му акварелни бои за рисуване — всичко това за продан, както и пръстените, които татко бе подарил на мама.

Щяхме да посрещнем утрешния ден с бягство, но защо непрекъснато ми се струваше, че съм изпуснала нещо много важно?

И тогава изведнъж се сетих! Щом бабата успя да се вмъкне в стаята ни, без въобще да я забележим… дали не бе правила същото и преди? Ако го беше правила, сега може би знаеше за нашите намерения и възнамеряваше да ги осуети.

Споделих подозренията си с Крис.

— В момента, в който я видях, през главата ми мина същата мисъл — рече той. — Знам, че тя безрезервно вярва на онзи иконом Джон и би могла да го използва срещу нас. Нека само опита! Никой не е в състояние да ни спре да си тръгнем оттук рано сутринта!

Но мисълта за бабата и нейния иконом не излизаше от главата ми и не ми даваше покой. Оставих Кари да спи на леглото, а Крис да подрънква на китарата и се качих на тавана, за да се сбогувам.

Спрях точно под поклащащата се крушка и се огледах наоколо. Мислите ми стремглаво се върнаха назад към първия ден, в който дойдохме тук… видях как четиримата се държахме за ръце и се озъртахме наоколо, замаяни от огромния таван и особените, страховити мебели и всякакви други джунджурии по пода, целите покрити с прах.

— Време е да тръгваме, Кати! — чух Крис да се провиква отдолу.

Тичешком се втурнах обратно в класната стая, взех тебешира и написах върху дъската с големи букви:

Живеехме на тавана

Кристофър, Кори, Кари и аз.

Но останаха само трима от нас.

Отдолу написах името си и сложих датата. Вътрешно знаех, че духовете на нас четиримата щяха да вдигнат на бунт духовете на всички други деца, затваряни в таванската класна стая. Оставих загадка, която някой в бъдещето трябваше да разгадае.

С Мики в един хартиен плик и с две от отровните понички, прибрани в джоба на Крис, той превъртя дървения ключ в ключалката и за последен път отвори вратата на нашия затвор. Бяхме готови да се бием до смърт, ако ни се изпречеха бабата и икономът. Крис носеше двата куфара, а през рамото си бе преметнал любимите инструменти на Кори — китарата и банджото му. Той ни поведе надолу по тъмните коридори, чак до задното стълбище. Кари спеше в ръцете ми.

Две торбички с откраднатите банкноти, разделени по равно, в случай че нещо се случи, бяха скрити и забодени от вътрешната страна на дрехите ни. Бяхме се постарали Кари да е през цялото време с един от нас, който да се грижи за нея. В двата куфара бяхме сложили и тежките монети, разделени също в две отделни торбички.

И двамата с Крис бяхме нащрек, готови за най-лошото. Бяхме млади и уязвими, слаби и болни, но не и наивни и невинни.

Сърцето ми спря да бие, докато чаках Крис да отключи задната врата. Той излезе навън и ми се усмихна.

Беше студено. Вдигнах нагоре глава, за да вдъхна чистия и остър планински въздух. Беше като искрящо вино, което ни опияни. Известно време продължих да държа Кари на ръце. После я пуснах да стъпи на краката си. Тя се олюля несигурно и се огледа наоколо със замаян поглед. След това пое дълбоко въздух и подсмръкна със зачервеното си носле. Ох… нима щеше да хване настинка толкова бързо?

— Кати — извика Крис, — вие двете трябва да побързате. Нямаме много време, а ни чака дълъг път. Вземи Кари на ръце, щом се умори.

Хванах ръчичката й и я задърпах напред.

— Поемай си дълбоко въздух, Кари, с пълни гърди. Много скоро свежият въздух, добрата храна и слънцето отново ще те накарат да се почувстваш силна и здрава.

Мъничкото й бледо лице се вдигна към мен — нима тази светлина в очите й най-сетне бе искрица надежда?

— А ще срещнем ли Кори?

Това беше първият зададен от нея въпрос от онзи трагичен ден, когато научихме за смъртта на братчето й близнак. Погледнах я. Знаех, че нейното най-съкровено желание е да бъде отново с Кори. Нямаше как да кажа „не“. Не можех просто ей така да угася слабата искрица надежда в очите й.

— Кори е на едно много далечно място. Нали ти разказах как видях татко в една красива градина, как той взе Кори на ръце и сега се грижи за него? Те ни чакат там и някой ден отново ще ги видим, но това ще стане след много, много време.

— Но, Кати — оплака се тя и сви тънките си вежди, — на Кори няма да му хареса тази градина, ако и аз не съм там.

— Хайде, Кари, движи се по-бързо! Кори ни гледа сега — той иска да избягаме оттук! Застанал е на колене и се моли да успеем, преди бабата да е пратила някой подире ни!

Вървяхме по лъкатушещите пътеки след Крис, който се движеше много бързо. Безпогрешно ни водеше към онази малка гара на влака с тенекиен покрив и зелена пейка отпред.

— Побързай, Кати! — извика Крис. — Ако изтървем този влак, ще трябва да чакаме до четири часа!

О, Господи, не трябваше в никакъв случай да изпускаме влака! Тогава бабата със сигурност щеше да ни хване!

Видяхме една пощенска кола е висок, върлинест мъж, застанал до три чувала, поставени на земята. Той си свали каскета и се усмихна добродушно към нас.

— Вие, приятелчета, сте станали доста рано — подметна закачливо той. — Да не сте тръгнали за Шарлотсвил?

— Ами, да! Натам ни е пътят — отвърна Крис и остави двата куфара на земята.

— Имате си много хубаво момиченце — рече високият пощаджия. — Но ако нямате нищо против, че го казвам, изглежда ми малко слабичко.

— Беше болна — отвърна Крис, — но скоро ще се оправи.

Пощаджията кимна.

— Билети имате ли?

— Имаме пари. — Тук Крис добави прозорливо, отчитайки неблагонадеждността на всеки непознат. — Но само колкото да си купим билети.

— Е, тогава ги вади, синко, защото ей го, влакът се задава.

Докато се поклащахме в сутрешния влак за Шарлотсвил, през прозорците мярнахме внушителната сграда на имението Фоксуърт. Двамата с Крис не можехме да откъснем поглед от нея. Гледахме прозорците на тавана с техните затворени черни капаци.

Изведнъж вниманието ми бе привлечено от крайната стая на втория етаж. Сбутах Крис с лакът, когато видях как тежките завеси на прозореца се отвориха и се очерта неясният силует на едра възрастна жена, която се взираше навън, очевидно ни търсеше… после изчезна.

Разбира се, тя можеше да види влака, но не можеше да види нас, точно както ние никога не успявахме да видим пътниците. Въпреки това двамата с Крис се смъкнахме надолу в седалките.

— Чудя се, защо ли е станала толкова рано? — прошепнах на Крис. — Обикновено не ни носи храната преди шест и половина.

Той се засмя горчиво.

— Ами, предполагам, че се е опитала да ни залови, докато вършим нещо забранено.

Може би беше така, но на мен ми се искаше да узная мислите и чувствата й, когато е влязла в празната стая.

 

 

В Шарлотсвил купихме билети за автобуса до Сарасота, който тръгваше след два часа. Два часа, през които Джон можеше да скочи в някоя от черните лимузини и да ни стигне!

— Не мисли за това — рече Крис. — Не можеш да си сигурна, че той знае за нас. Тя трябва да е абсолютна глупачка, ако му е казала, макар че той вероятно си пъха носа навсякъде.

Решихме, че най-добрият начин да му се изплъзнем, ако е бил пратен по следите ни, е като продължаваме да се движим. Оставихме двата куфара, китарата и банджото в багажното. Хванати за ръце, с Кари по средата, тръгнахме да се разхождаме по главната улица на този град, за който бяхме чували, че слугите прекарват тук почивните си дни.

Спряхме нерешително на един ъгъл и тогава Крис извади хартиения плик с мъртвата мишка и поничките с пудра захар от джоба на сакото си. Сериозният му поглед срещна моя. Хванал го с два пръста, той протегна плика към мен, питайки ме с поглед: око за око?

В този хартиен плик имаше толкова много. Вътре бяха всичките наши изгубени години, изпуснатото образование, дните, през които можехме да познаем радостния смях вместо страдалческите сълзи. Вътре в този плик бяха всичките ни огорчения, унижения, безкрайните дни на самота, плюс наказанията и разочарованията — и най-вече, този плик свидетелстваше за загубата на скъпия ни Кори.

— Можем да отидем в полицията и да им разкажем нашата история — рече Кристофър, извърнал поглед встрани. — Тогава градът ще се застъпи за вас двете с Кари и няма да се налага повече да бягате. Може би ще ви настанят в някое сиропиталище. А що се отнася до мен, не знам…

Крис никога не говореше с мен, без да ме гледа в очите, освен ако не криеше нещо — в случая онова специално нещо, което трябваше да изчака, докато напуснем имението Фоксуърт.

— Е, добре, Крис — сега, след като се измъкнахме, трябва да сложим точка на този въпрос. Какво продължаваш да криеш от мен?

Главата му се приведе надолу, докато Кари се приближи още повече и се вкопчи здраво в полата ми, макар очите й да бяха широко отворени, наблюдавайки непрестанния поток автомобили и многобройната тълпа от забързани хора, някои от които й се усмихваха.

— Става дума за мама — рече Крис с тих глас. — Спомняш ли си, когато тя каза, че ще направи всичко възможно, за да спечели отново благоволението на баща си, а заедно с това и наследството му? Нямам представа какво я е накарал да обещае, но това, което ще ти кажа, го разбрах от разговора на слугите. Кати, няколко дни преди да умре дядото, към завещанието му е било направено допълнение. В него пишело, че ако някога се докаже, че мама е раждала деца от първия си съпруг, тогава ще трябва да възстанови цялото наследство, като върне всичко, което е купила с парите, включително дрехи, бижута, инвестиции. И това не е всичко. В допълнението пишело, че ако има деца от втория си брак, тогава отново губи всичко. А мама си мислеше, че той й е простил. Старецът нито й е простил, нито е забравил. Ще продължава да я наказва дори и от гроба си.

Очите ми се разшириха от ужас, когато започнах да сглобявам отделните детайли на картината.

— Да не искаш да кажеш, че мама…? Това е била мама, а не бабата, така ли?

Той сви рамене, сякаш не го засягаше, макар отлично да знаех, че вътрешно се терзае.

— Видях как тази старица се молеше до леглото си. Тя е проклета, но въпреки това се съмнявам, че сама би поставила отрова върху поничките. Тя ги носеше горе, знаеше, че ги ядем, и през цялото време ни предупреждаваше да не ги ядем.

— Но, Крис, не може това да е била мама. Тя караше медения си месец, когато поничките започнаха да се появяват всеки ден.

Брат ми се усмихна горчиво с изкривени устни.

— Да. Само че завещанието е било прочетено преди девет месеца, а преди девет месеца мама се беше върнала. Единствено тя има полза от завещанието на дядото. Бабата не получава нищо — тя си има свои пари. Тя само носеше кошницата всеки ден.

В главата ми напираха хиляди въпроси, но не можех да ги задам пред Кари. Не исках тя да разбере истинската причина за смъртта на Кори. В този момент Крис постави плика с доказателствата в ръцете ми.

— Оставям на теб да решиш. Ти и твоята интуиция бяхте прави през цялото време — ако те бях послушал, сега Кори щеше да е жив.

Няма по-голяма омраза от омразата, породена от предадена любов — чувствах как умът ми ще се пръсне от болезненото желание за мъст. Да, исках да видя майка си и бабата заключени в затвор, поставени зад решетки, осъдени за предумишлено убийство — четирикратно, ако се вземеха предвид и намеренията им. Затворени точно като нас, само дето щяха да имат привилегията да бъдат в компанията на наркомани, проститутки и разни други убийци като тях самите. С дрехи от сив, затворнически памук. За мама нямаше да има разходки два пъти в седмицата до козметичните салони, никакъв грим, никакви маникюри — само душ веднъж седмично. О, как само щеше да страда тя, че е лишена от кожите и бижутата си, че не може да прави приятни пътешествия из южните морета, когато тук настъпи зимата. Няма да го има и красивия й млад съпруг, с когото да блудства в огромното легло–лебед.

Помислих си, че е жестоко и нечестно това, дето Крис остави цялата отговорност за решението да падне върху мен. Защо?

Не се ли дължеше това на факта, че той би й простил всичко, дори и смъртта на Кори, дори и усилията й да убие всички ни? Дали пък не мислеше, че родители като нейните можеха да окажат такъв натиск върху нея, че тя да направи всичко, каквото те поискат — дори убийство?

В главата ми проблясваха картини, които ме връщаха към дните, преди татко да умре: стоим в задната градина, усмихнати и щастливи; излегнати на плажа, плаваме с яхта, плуваме или караме ски в планината; мама готви в кухнята, приготвя ни вкусни неща.

Да, нейните родители знаеха всевъзможни начини, с които да унищожат любовта й към нас — това бе сигурно. Дали и Крис мислеше, че ако отидем в полицията и разкажем нашата история, снимките ни веднага ще се появят на първите страници на всички вестници в страната? Щеше ли разкриването на нашата тайна пред обществеността да компенсира онова, което щяхме да изгубим — нашето уединение, желанието ни да останем заедно? Можехме ли да си позволим да се разделим, само за да бъдем възмездени?

Отново отправих поглед към небесата.

Не Бог пишеше съдбите ни. Ние сами си ги пишехме — с всеки изживян от нас ден, с всяка изречена дума, с всяка преминала през съзнанието ни мисъл. Мама също бе написала своята история и тя беше достойна за съжаление.

Някога тя имаше четири деца, които в нейните очи бяха съвършени творения на природата. Сега нямаше нито едно. Някога имаше четири деца, които я обожаваха — сега нито едно от тях не се сещаше за нея. Тя никога повече нямаше да има други деца. Любовта към парите щеше да я кара вечно да бъде вярна на онова жестоко допълнение към завещанието на баща й.

Мама щеше да остарее. Съпругът й беше с много години по-млад от нея. Тогава тя щеше да разполага с достатъчно време, за да се почувства самотна и нещастна.

Щяхме да избягаме от този град, за да направим от себе си личности. И когато един ден отново щяхме да видим мама — а бяхме сигурни, че съдбата ще се погрижи за това — тогава щяхме да я погледнем право в очите и да й обърнем гръб.

Хвърлих плика в първата кофа за боклук, като се сбогувах с Мики и го помолих да ни прости онова, което му сторихме.

— Хайде, Кати! — извика Крис и протегна ръка към мен.

— Каквото било, било. Кажи сбогом на миналото и посрещни бъдещето. Всичко е пред нас и ни очаква.

Тези думи ме накараха да се почувствам истинска, жива и свободна! Толкова свободна, че да забравя мисълта за отмъщение. Засмях се и хванах ръката му. Крис се приведе и със свободната си ръка вдигна Кари, притисна я към себе си и я целуна по изпитата бузка.

— Чу ли, Кари? Тръгнали сме към едно място, където има цветя през цялата зима. Това е прекрасно, нали?

Върху бледите й устни за миг се появи лека усмивка.