В. С. Ендрюс
Цветя на тавана (15)

Божествено изживяване

Бавно и предпазливо Крис слезе долу, докато аз лежах по корем до ръба на покрива и наблюдавах как се спуска. Луната се бе показала и светеше ярко с млечната си светлина. Той вдигна ръка и ми махна — очакваният от мен сигнал, за да тръгна. Бях следила внимателно спускането му, така че сега можех да направя всичко като него. Възлите бяха големи и здрави и ние предвидливо ги бяхме отдалечили на около метър и половина един от друг. Крис ми беше казал да не поглеждам надолу, докато слизам, а просто да се концентрирам върху правилното поставяне на крака върху следващия възел, преди да съм протегнала другия си крак към по-долния. След по-малко от десет минути аз стоях изправена на земята до Крис.

— Йее! — прошепна той, прегръщайки ме силно. — Направи го по-добре от мен!

Намирахме се в задния двор на имението Фоксуърт, където всичките стаи бяха тъмни, освен тези в крилото за прислугата над огромния гараж. Там всички прозорци светеха.

— Води, Макдъф, към гьола за плуване — казах с приглушен глас, — стига да знаеш пътя.

Разбира се, той знаеше пътя. Мама ни бе разправяла как с братята си се измъквала без разрешение и тримата отивали да плуват там заедно с техните приятели.

Той ме хвана за ръката, докато минавахме на пръсти покрай огромната къща. Изпитвах някакво особено усещане, че отново сме под открито небе, стъпили върху земята през топлата, лятна нощ. Когато преминахме едно малко мостче и излязохме извън владенията на имението Фоксуърт, ние изведнъж се почувствахме щастливи, почти свободни. Все пак трябваше да внимаваме някой да не ни види. Затичахме се към гората и езерото, за което мама ни бе говорила.

Когато излязохме на покрива, часът бе десет. Докато стигнем до малкия водоем, заобиколен отвсякъде с дървета, бе станало десет и половина. Притеснявахме се, да не би да срещнем някого и да ни се провалят плановете, но водата в езерото беше гладка като огледало — нямаше вятър, нито хора, нито лодки.

Стоях окъпана в лунна светлина под обсипаното със звезди небе и гледах към езерото. Никога досега не бях виждала такава красота! Изпълваше ме неописуем възторг!

— Ще скочим ли вътре голи? — попита Крис и ме изгледа някак особено.

— Не, ще плуваме по долни дрехи.

Проблемът се състоеше в това, че нямах сутиен. Но сега, след като бяхме дошли дотук, глупавото благоприличие нямаше да ме възпре да се насладя на грейналата от сребристи лъчи вода.

— Който стигне пръв, печели! — извиках аз и хукнах по късия кей.

Като стигнах до края, инстинктивно почувствах, че водата може да е леденостудена и предпазливо протегнах пръстите на крака си надолу. Наистина бе леденостудена! Погледнах към Крис, който бе хвърлил на тревата часовника си и сега бързо се приближаваше към мен. Толкова бързо, че успя да ме бутне във водата, преди да събера кураж да скоча сама. Измокрих се от глава до пети, и то не бавно сантиметър по сантиметър, както на мен ми се искаше!

Подадох се над водата, потреперих и започнах да плувам. Мярнах Крис — вървеше приведено към някакви камъни и в следващия миг се превърна в силует. Вдигна ръце и грациозно, като лебед, се гмурна по средата на езерото.

Ахнах! Ами ако водата не беше достатъчно дълбока? Ако се удареше в дъното и си счупеше врата или гръбнака?

И тогава… тогава… той не изплува! О, Боже, нима се е удавил… нима е мъртъв!

— Крис! — извиках аз и заплувах към мястото, където бе изчезнал под студената вода.

Изведнъж нещо ме сграбчи за краката! Изпищях и потънах за миг, а после Крис ритна здраво е крака и ни изкара на повърхността. Разсмяхме се. Плиснах вода в лицето му, заради мръсния номер, който ми погоди.

— Не е ли по-добре това, отколкото да стоим затворени в оная гадна гореща стая? — попита той, обезумял от усещането за свобода. Тази глътка свобода, подобно на силно вино, наистина го бе опиянила. Въртеше се в кръг около мен и отново се опита да ме дръпне за крака под водата. Но аз вече внимавах. Заплува по гръб, умееше да плува по гръб, кроул, настрани и наричаше стиловете както му скимнеше.

— Това е кроул по гръб — каза той, демонстрирайки съвършена техника.

Подаде глава над повърхността и запя, после с умело движение ме заля с безбройни пръски, а аз го плиснах с шепи в отговор на атаката му.

И тогава ме сграбчи в обятията си. Със смях и писъци започнахме да се боричкаме, подивели от радост, че можем отново да се почувстваме деца. О, той бе разкошен във водата, като същински танцьор. Внезапно почувствах умора, отпуснах се като парцал. Крис ме хвана през кръста и ми помогна да изляза на брега.

Двамата легнахме на тревата, за да си поговорим.

— Влизаме още веднъж и се връщаме при близнаците — предложи той, излегнат по гръб до мен на леко полегатия бряг.

Двамата бяхме зареяли поглед в блещукащите звезди и тънкия сребрист сърп на луната, който ту се гмурваше, ту изплуваше от прозиращите облаци, сякаш играеше на криеница с тях.

— Какво ще стане, ако не успеем да се качим обратно на покрива?

— Длъжни сме да успеем.

Това вече бе моят Кристофър Дол — моят вечен оптимист, легнал до мен, целият мокър с блестящи капки вода по тялото и с полепнал по челото му рус перчем. Носът му бе като на татко, сочните му устни — така красиво изваяни и, без да ги цупи, изглеждаха чувствени, брадичката му — квадратна, силна и с трапчинка по средата, гръдният му кош бе започнал да се разширява… както и онова хълмче от растяща мъжественост между силните му бедра, което бе започнало да се уголемява. Имаше нещо в мъжките, силни, добре оформени бедра, което ме вълнуваше. Извърнах глава настрана, не можех да спра да се наслаждавам на неговата красота, без да изпитвам вина и срам.

В клоните на дървото над нас се гнездяха птички. Приглушените звуци, които издаваха, ме подсетиха за близнаците и мисълта за тях толкова ме натъжи, че очите ми се напълниха със сълзи.

Прехвърчаха светулки и с мигащите светлинки си подаваха сигнали — мъжкият на женската или обратно.

— Крис, мъжките светулки ли светят или женските?

— Не съм съвсем сигурен — отвърна той. — Мисля, че светят и двете, само че женските стоят на земята сигнализирайки, докато мъжките летят наоколо и ги търсят.

— Искаш да кажеш, че не си наясно с някои неща — ти, всезнаещият?

— Кати, дай да не се заяждаме. Аз съвсем не знам всичко.

Той обърна глава към мен. Погледите ни се сляха и не можехме да откъснем очи един от друг.

Подухна свеж южен ветрец и разчорли косата ми. Върху лицето ми падна палав кичур. Почувствах как всяко косъмче ме гъделичка с нежността на хиляди малки целувки и отново ми се доплака без причина, освен дето нощта бе толкова прекрасна, а аз бях във възрастта на страстните романтични копнежи. Ветрецът ми нашепна любовни слова… думи, които се страхувах, че никой няма да ми каже. И все пак нощта бе толкова прекрасна под клоните на дърветата, близо до блещукащата, окъпана в лунна светлина вода, че аз въздъхнах. Имах чувството, че съм била тук и преди, на същата тази трева до езерото. Главата ми гъмжеше от най-странни мисли сред жуженето на светулките и комарите, а някъде далеч избуха бухал и ме върна към онази нощ, в която дойдохме да живеем тук като бегълци, криейки се от един свят, който не ни желаеше.

— Крис, ти си почти на седемнайсет, на същата възраст, на която татко е срещнал мама за първи път.

— А ти си на четиринайсет, на същата възраст, на която е била тя — отвърна ми той с пресипнал глас.

— Вярваш ли в любовта от пръв поглед?

Той се поколеба, търсейки подходящите думи.

— Не съм авторитет по този въпрос, но помня, че в училище се влюбвах във всяко хубаво момиче. Ако след първия разговор обаче откриех, че е глупавичка, моментално охладнявах към нея. Но ако красотата й е подплатена и с други добродетели, мисля, че бих могъл да се влюбя от пръв поглед, макар да твърдят, че такава любов е въпрос единствено на физическо привличане.

— Мислиш ли, че аз съм глупава?

Той се усмихна и протегна ръка към косата ми.

— За Бога, не. И се надявам, че ти също не го мислиш, защото не си. Твоят проблем, Кати, е, че имаш прекалено много таланти. Искаш да бъдеш всичко, а това е невъзможно.

— Откъде знаеш, че искам да стана певица и актриса едновременно?

Той се засмя тихо.

— Глупачката ми! Та ти непрекъснато играеш и си пееш самичка, когато си в настроение. За съжаление това не се случва много често.

— Ти често ли си доволен от себе си?

— Не.

Лежахме смълчани, поглеждайки ту към светулките, които играеха своя любовен танц в тревата, ту към шепнещите листа, ту към безшумно носещите се по небето облаци, ту към играта на лунната светлина върху езерото. Водата изглеждаше като омагьосана и ме накара отново да се замисля за природата и за всички нейни тайни. Не разбирах чудатостите й — защо сънувах такива странни неща, защо се събуждах трепереща и изпълнена с копнеж за нещо, което все ми се изплъзваше. Бях доволна, че Крис успя да ме склони да дойдем тук. Беше чудесно — тревата, прохладата и най-вече това, че отново усетих живота във вените си.

— Крис — започнах внимателно аз, притеснявайки се да не разваля нежната красота на тази осеяна със звезди лунна нощ, — къде мислиш, че е майка ни сега?

Той продължи да се взира в Полярната звезда.

— Нямам никаква представа — отвърна най-после.

— А имаш ли някакви подозрения?

— Разбира се, че имам.

— И какви са те?

— Може би е болна.

— Не е болна. Мама никога не се разболява.

— Може да е отишла в командировка заради баща си.

— Защо тогава не дойде да ни каже, че ще заминава, и кога да я чакаме обратно?

— Не знам! — раздразни се той, понеже развалях вечерта му, а пък и как можеше да знае нещо повече от мен.

— Крис, все още ли я обичаш и й вярваш както преди?

— Не ми задавай такива въпроси! Та тя ми е майка. Тя е всичко, което имаме, и ако сега очакваш да започна да лъжа и говоря гадости за нея, не си познала! Където и да е, тя мисли за нас и ще се върне отново при нас. Сигурно е имала сериозни причини, за да замине за дълго, можеш да бъдеш сигурна в това.

Не исках да му казвам какво наистина мисля за нея. Тя спокойно можеше да намери време и да ни разкаже за плановете си. Брат ми знаеше това не по-зле от мен.

В гласа му се появяваше дрезгава нотка само когато чувстваше болка, и при това не физическа. Прииска ми се да го освободя от терзанията, които му бях причинила с моите въпроси.

— Крис, по телевизията момичетата на моята възраст и момчетата на твоята започват да ходят по срещи.

— Така е, гледал съм много телевизия.

— Само че гледането няма нищо общо с правенето.

— Все пак това ти дава някои представи за нещата — какво да правиш, какво да говориш. Освен това ти си още много малка, за да се срещаш с момчета.

— Нека ти кажа нещо, господин Всезнайко, всяко момиче на моята възраст е с една година по-голямо от всяко момче на твоята възраст.

— Ама ти съвсем си откачила!

— Откачила ли! Прочетох го в една статия, написана от авторитет в тази област — доктор по психология — обясних му аз, за да го впечатля. — Той казва, че момичетата съзряват емоционално много по-рано от момчетата.

— Авторът на тази статия очевидно съди за цялата мъжка половина единствено от позицията на собствената си незрялост.

— Крис, мислиш си, че знаеш всичко ли? Няма човек, който да знае всичко!

Той ме погледна в очите и се начумери, както обичаше да прави.

— Права си — съгласи се кротко. — Знам само това, което съм чел, но онова, което чувствам, ме кара да тъна в недоумение като някой първолак. Яд ме е на мама за това, което направи, и съм страшно объркан, но няма мъж, с когото да го споделя. — Той се опря на лакти и се взря в лицето ми. — Кога ще порасне отново косата ти? По-добре да не бях използвал тези ножици… и без това полза нямаше.

Предпочитах да не ми говори неща, които ми напомняха за имението Фоксуърт. Исках да гледам небето и да усещам свежия нощен въздух по кожата си. Пижамата ми бе от тънка батиста, украсена с розови цветове и обшита с дантела. Стоеше прилепнала по тялото ми като втора кожа, подобно на белите гащета на Крис.

— Хайде да тръгваме, Крис.

Той се изправи с неохота и протегна ръка.

— Още едно плуване?

— Не. Хайде да се връщаме.

Мълчаливо се отдалечихме от езерото, бавно прекосихме гората, опиянени от удоволствието, че сме сред природата, че ходим по земята.

Отново се запътихме към нашите отговорности. Стояхме дълго до направеното от нас, провесено от комина въже. Не мислех за това как ще се изкачим обратно горе. Чудех се само какво бяхме спечелили от това мимолетно бягство?

— Крис, чувстваш ли се променен?

— Да. Не сме правили кой знае какво, освен дето повървяхме, потичахме и поплувахме, но ето че се чувствам много по-жизнен и обнадежден.

— Бихме могли да се измъкнем, ако искаме още тази нощ, без да чакаме мама да се върне. Можем да се качим горе, да вземем близнаците и да избягаме! Да сме свободни!

Той не отговори нищо, а започна да се изкачва бавно по чаршафеното въже. Тръгнах след него едва когато той стигна до покрива, тъй като не вярвахме, че въжето може да издържи и двама ни. Беше много по-трудно да се изкачваш, отколкото да слизаш. Краката ми бяха много по-силни от ръцете. Протегнах се нагоре за следващия възел, вдигнах десния си крак, но изведнъж левият се подхлъзна и аз увиснах, хваната само с немощните си ръце!

Неволно изпищях от ужас! Бях на повече от шест метра от земята!

— Дръж се! — извика Крис. — Въжето е точно между краката ти. Трябва само бързо да ги стиснеш!

Единственото, което можех да направя в момента, бе да слушам указанията му. Стиснах здраво въжето между краката си, цялата разтреперана. Сковалият ме страх ме накара да се почувствам много по-слаба. Колкото по-дълго висях, толкова по-силно ме обземаше ужасът. Започнах да се задъхвам, да треперя. Тогава се появиха и сълзите, тези глупави, момичешки сълзи!

— Още малко и ще те стигна с ръка — извика Крис. — Само още няколко сантиметра и ще те хвана. Кати, не се паникьосвай. Помисли си само колко много се нуждаят от теб близнаците! Опитай… опитай смело!

Трябваше да се мобилизирам, да отпусна едната си ръка и да се пресегна с нея нагоре към въжето. Казах си: „Мога да го направя. Мога!“ Щом Крис можеше, значи можех и аз.

Милиметър по милиметър се заизкачвах по въжето към мястото, където Крис можеше, като се протегне, да ме сграбчи за китките. Щом усетих силните му ръце, по тялото ми премина тръпка на облекчение. За броени секунди той ме изтегли горе и ме сграбчи в силните си обятия. Разсмяхме и за малко не заплакахме. После изпълзяхме нагоре по полегатия наклон, придърпвайки се за въжето и така стигнахме до комина. Отпуснахме се на обичайното си място и усетихме как треперим от възбуда.

Крис се опъна върху леглото си и се загледа в мен.

— Знаеш ли, Кати, за миг, докато лежахме там — на брега на езерото, имах чувството, че се намирам в рая. После, когато ти изпусна въжето, си помислих, че ако ти умреш, ще умра и аз. Не бива повече да рискуваме. Твоите ръце не са толкова силни, колкото моите. Съжалявам, че не помислих за това по-рано.

Нощната лампа хвърляше своята розова светлина от ъгъла. Очите ни се срещнаха в здрача.

— Не съжалявам, че отидохме. Радвам се. Отдавна не се бях чувствала така добре.

— И ти ли? — попита той. — Аз също… все едно че бяхме загърбили някакъв лош сън, продължил прекалено дълго.

— Крис, къде мислиш, че е мама? С течение на времето тя все повече се отдалечава от нас. Вече въобще не поглежда към близнаците, като че я плашат. А и никога не е изчезвала за толкова дълго време, без да се обади. Вече я няма цял месец.

Чух го как въздъхна тежко.

— Честно казано, Кати, просто не знам. Не ми е казала нищо повече, отколкото на теб, но можеш да бъдеш сигурна, че е имала някаква сериозна причина.

— И коя е тази причина, която не може да бъде обяснена? Това е най-малкото, което трябваше да направи.

— Не знам какво да ти кажа.

— Ако аз имах деца, никога нямаше да постъпя с тях така. Никога не бих зарязала четирите си деца заключени в някаква стая и после съвсем да ги забравя.

— Нали каза, че няма да имаш деца, не помниш ли?

— Крис, някой ден аз ще танцувам в ръцете на моя съпруг, който ще ме обича, и ако иска дете, сигурно ще се съглася да му родя едно.

— Естествено. Винаги съм знаел, че ще промениш решението си, щом пораснеш.

— Мислиш ли действително, че съм достатъчно хубава, за да ме обикне някой?

— Ти си много повече от хубава — прозвуча притеснено гласът му.

— Крис, помниш ли, когато мама веднъж ни каза, че парите движели света, а не любовта? Мисля, че тя не е права.

— Така ли! Я помисли малко повече. Защо да нямаш и двете?

Аз се замислих. Любовта, която някой ден почукаше на вратата ми, щеше да ми бъде достатъчна.