В. С. Ендрюс
Цветя на тавана (5)

Таванът

Вече минаваше десет сутринта.

Онова, което бе останало от дневния ни запас храна, сложихме на най-хладното място в стаята — под високия скрин. Прислужниците вече със сигурност бяха почистили стаите в другото крило на горния етаж и би трябвало да са слезли долу, така че в следващите двайсет и четири часа нямаше да имат достъп до този етаж.

На нас, разбира се, ни беше омръзнало да стоим все в тази стая и изгаряхме от нетърпение да излезем вън от нея. Двамата с Кристофър хванахме близнаците за ръка и тихо пристъпихме към килера, където се намираха двата все още пълни с дрехи куфара.

Брат ми хвана Кори за ръка, а аз — Кари и четиримата се запътихме към тъмните, тесни и стръмни стъпала. Стените на стълбището бяха толкова близо една до друга, че раменете ни почти ги докосваха.

Ето го!

И преди се бяхме качвали на таван. Та кой не е? Но такъв не бяхме виждали!

Стояхме като вкаменени и не вярвахме на очите си. Огромен, мрачен, мръсен и прашен, таванът сякаш нямаше край. Стените в дъното се намираха толкова далеч, че изглеждаха размити, като в омара. Беше мрачно, във въздуха се носеше застоялата миризма на стари, ненужни вещи и в маранята от прах всичко сякаш се движеше и блещукаше, особено в по-тъмните и отдалечени кътчета.

Подът бе покрит с широки дъски — меки и прогнили. Докато напредвахме предпазливо, под краката ни се разбягаха малки буболечки. На тавана бяха струпани толкова много мебели, че с тях спокойно можеха да се обзаведат няколко къщи. Имаше още гърнета и кани, сложени в големи легени — може би двайсет или трийсет комплекта. Виждаше се и нещо голямо и кръгло, направено от дърво, което приличаше на вана, стегната с железни обръчи. Представете си само — да пазят подобна вана!

Всичко, представляващо някаква ценност, бе покрито с чаршафи, посивели от натрупалата се прах. По гърба ми полазиха тръпки. Завитите мебели ми заприличаха на зловещи призраци, чиято история не исках да науча.

Покрай едната стена бяха наредени стари, тапицирани с кожа сандъци, с месингови ъгли и тежки ключалки. Всеки бе облепен с пътнически етикети. Сигурно бяха обиколили света, и то по няколко пъти! Огромни като ковчези сандъци!

Гигантски гардероби стояха изправени в мълчалива редица покрай отсрещната стена. Отворихме ги и видяхме, че са пълни със стари дрехи: униформи и на Съюза, и на Конфедерацията, което ни накара да се замислим.

— Дали нашите деди са били толкова нерешителни, че не са знаели на коя страна да застанат по време на Гражданската война, а, Кристофър?

— Казва се „войната между северните и южните щати“ — отвърна той.

— Или са били шпиони?

— Нямам представа.

Тайни, навсякъде тайни! Ах, ако можехме да намерим някакви дневници!

— Виж тук! — каза Кристофър и издърпа вълнен мъжки костюм в бледокремаво с ревери от кафяво кадифе, елегантно обточени със сатен в същия цвят. Изтупа го. Въпреки че костюмът бе посипан с нафталин, от него се разхвърчаха молци.

Ние с Кари изпищяхме.

— Не се излагайте — присмя ни се. — Това са само безобидни молци. Всъщност ларвите са онези, които ядат плата и правят дупките.

Изобщо не ме интересуваше. Гадините са си гадини, независимо дали са възрастни или бебета. Не разбирах защо този проклет костюм го бе заинтригувал толкова много, нито пък защо трябваше да изследваме шлица на панталона, за да разберем дали едно време мъжете са използвали ципове или копчета.

— Господи! — най-накрая промърмори той с досада. — Каква мъка да разкопчаваш копчета всеки път.

Това си беше негово мнение.

Според мен хората едно време наистина са знаели как да се обличат.

Стъписана от огромния таван, Кари се разплака.

— Тук е горещо, Кати!

— Да, миличко.

— Това място не ми харесва.

Погледнах Кори — оглеждаше се наоколо уплашен и се притискаше в мен. Хванах близнаците и започнахме да разглеждаме тавана. Имаше много неща: камари от стари книги, потъмнели от времето търговски тефтери, канцеларски бюра, две пиана, радиоапарати, фонографи, мукавени кутии, пълни с ненужни труфила, клетки за птици и стойки към тях, гребла, лопати, снимки в рамка на странно бледи и болнави на вид хора — сигурно наши роднини. Някои имаха светли коси, други — тъмни. Очите на някои бяха проницателни, жестоки, непоколебими, на други — тъжни, замислени, изпълнени с копнеж, безнадеждни, празни, но изобщо, кълна се, изобщо не видях щастливи очи. Някои се усмихваха, но повечето гледаха сериозно. Особено ми хареса едно момиче на около осемнайсет години. Имаше плаха, загадъчна усмивка като на Мона Лиза, само че беше по-красиво. Пазвата му се издуваше под набрания корсаж и привличаше погледа, което накара Кристофър да подметне:

— Фигура като пясъчен часовник. Виждаш ли тънката талия, закръглените бедра, големите гърди? С фигура като тази можеш да спечелиш състояние.

— Ти си бил много наясно — подхвърлих. — Това не е естествената женска форма. Тя просто е стегната в корсет. Затова едно време жените са припадали толкова често и са ги свестявали с амоняк.

— Абе, не можеш да пристегнеш нагоре онова, което нямаш. — Той отново погледна младата жена. — Знаеш ли, струва ми се, че тя прилича на мама. С друга прическа и модерни дрехи тя щеше да бъде същинска мама.

Ха! Мама не би се измъчвала с телена клетка с дантели.

— Но това момиче е само хубаво — рече Кристофър в заключение, — а мама е красива.

Тишината на огромното помещение беше така дълбока, че чувахме туптенето на сърцата си. И все пак щеше да е интересно да преровим всеки сандък и всяка кутия, да изпробваме всички тези миризливи, невероятни дрехи и да си фантазираме какво ли не. Но беше много горещо и задушно. Смущаваше ме странният начин, по който брат ми ме наблюдаваше. Приближи се до мен, хвана ръката ми и каза също като татко:

— Кати, всичко ще се оправи. Зад всичко това, което ни изглежда така сложно и загадъчно, сигурно се Крис някакво много просто обяснение.

Бавно се извърнах към него, изненадана, че иска да ме утеши, а не да ми се подиграе.

— Защо мислиш, че бабата мрази и нас? Защо трябва и дядото да ни мрази? Какво всъщност сме направили?

Той вдигна рамене, объркан като мен. Хванати за ръце, продължихме да разглеждаме тавана. Дори несвикналите ни очи различаваха къде е била пристроявана старата къща. Дебели, квадратни, прави греди разделяха тавана на отделни части. Помислих си, че ако пообиколим наоколо, все ще намерим място, където се диша спокойно и въздухът е чист.

Близнаците се разкихаха от прахта и поискаха да си тръгваме.

— Вижте какво — каза им Кристофър, когато близнаците започнаха да се оплакват, — може мъничко да открехнем прозорците, колкото да влиза чист въздух. От двора едва ли ще се забележи. — Пусна ръката ми, изтича напред и запрескача кутии, сандъци и мебели.

— Погледнете какво намерих! — извика той ненадейно. — Да знаете само какво открих!

Очаквахме да видим нещо по-интересно от една най-обикновена стая — истинска стая с измазани стени. Без да е била боядисвана, тя имаше истински таван, а не само греди. С петте чина, обърнати към друг по-голям чин отпред, тя приличаше на класна стая. Черни дъски висяха по трите стени над ниските етажерки, пълни с избелели и прашни томове, които Кристофър — вечният търсач на познанието — трябваше веднага да провери, като лазеше на четири крака и четеше заглавията на глас. При вида на книги забравяше всичко друго. За него те бяха бягство в други светове.

Взех да разглеждам малките чинове, върху които бяха издълбани имена и дати: Джонатан, 11 год., 1864 г., Аделаида, 9 год., 1879 г. О, колко е стара тази къща! Те вече са станали на прах, но бяха оставили имената си, за да покажат, че и тях някога са ги изпращали тук горе. Но защо родителите са карали децата си да учат на тавана? Та нали са били желани деца, а не мразени от своите баба и дядо.

Едно старо люлеещо се конче с липсващо кехлибарено око се разклати едва забележимо. Жълтата му опашка висеше проскубана, но като го видя, Кори извика радостно. Веднага се покатери на олющеното червено седло:

— Дий, дий, конче!

— И аз искам да яздя! — проплака Кари. — Къде е моето конче?

Качих я на седлото зад Кори. Тя обви кръста му с ръце, започна да се смее и да размахва крака, сякаш препуска все по-бързо и по-бързо.

Отидох да разгледам старите книги, от които Кристофър не можеше да откъсне поглед. Разлистих една, но по страниците й се разбягаха буболечки. Изпуснах я и изпищях. Мразех буболечките и всякакви гадинки.

Това мое момичешко поведение разсмя Кристофър. Каза ми, че прекалявам с превземките си. Близнаците стискаха поводите на подскачащия мустанг и ме гледаха смаяни. Нали майките не пищяха при вида на няколко буболечки.

— Кати, ти си на дванайсет и е време да пораснеш. Никой не се плаши от книжни червеи. Буболечките са част от живота. Ние, хората, сме само господарите, върховните властелини. Ако питаш мен, тази стая съвсем не е лоша, просторна е, с големи прозорци, с книги и играчки за близнаците.

Е, да — ръждясал червен вагон с липсващо колело и една счупена зелена тротинетка. Страхотно!

Изтичах до таванските прозорци и се покачих върху една кутия, за да стигна до високия перваз. Нямах търпение да зърна дърветата, тревата, цъфналите цветя, да погледна навън, където беше слънчевата светлина, където летяха птици, където беше истинският живот. Но видях само черен покрив от аспидни плочки, който се простираше под прозорците и закриваше гледката надолу. Зад него се показваха върховете на дърветата, а отвъд тях — околните планини, обгърнати в синя мъгла.

Кристофър се изкатери до мен, погледна и рече:

— И все пак оттук се виждат небето и слънцето, птиците и самолетите, а нощем ще съзерцаваме луната и звездите. Това ще бъде нашето развлечение до деня, в който се махнем оттук.

Той спря, очевидно за да си припомни нощта, в която пристигнахме — нима бе снощи?

— Обзалагам се, че ако оставим отворен прозорец, може да долети някой бухал. Винаги ми се е искало да си имам бухал.

— Боже, защо точно бухал?

— Бухалите могат да си въртят главата в кръг. Ти можеш ли?

— Аз не искам.

— Но и да искаше, никога не би могла.

— Нито пък ти!

— Искам котенце — проплака Кари и протегна ръце и тя да погледне навън.

— Аз пък искам кученце — обади се Кори, преди да надникне през прозореца. Но бързо забрави за кученцето и започна да повтаря напевно: — Навън, навън, Кори иска навън. Кори иска да си играе в градината. Кори иска да се люлее.

Кари взе да му приглася. Тя също искаше да излезе навън в градината при люлките, при това беше далеч по-настойчива от Кори.

— Защо не можем да излезем? Не ни харесва ту-у-ук! Къде е мама? Къде е слънцето? Къде са цветята? Защо е толкова топло?

— Вижте какво — каза им Кристофър, — представете си, че сме навън. Защо да не се полюлеете тук, вместо в градината. Кати, хайде да потърсим наоколо въже.

Открихме въже в един стар сандък, пълен с всевъзможни вехтории. Очевидно Фоксуъртови не изхвърляха нищо — складираха боклуците си на тавана. Може би се страхуваха, че някой ден може да обеднеят и тези вещи отново да им потрябват.

Кристофър изгуби няколко часа, за да направи люлките, и дори рискува живота си, за да ги окачи, а когато слезе и сложихме близнаците да се люлеят, задоволството им не продължи повече от три минути.

И тогава се започна. Първа се обади Кари.

— Изведете ни оттук. Не ни харесват тези люлки! Не ни харесва тук вътре. Това място е ло-о-ш-о-о.

Едва спряла и започна Кори:

— Да излизаме, да излизаме, искаме навън. Изведете ни навън! Навън! — Търпение, трябваше да се заредя с търпение, да се държа като възрастна и да не плача само защото и на мен ми се искаше да изляза навън.

— Престанете! — скара се Кристофър на близнаците. — Нали си играем, а всички игри си имат правила. Основното правило на тази игра е да стоим вътре и да не шукваме. Хленченето и плачът са забранени. — Тонът му стана по-нежен, когато погледна мръсните им лица, по които се стичаха сълзи. — Представете си, че това е градина под синьото небе, над главите ви са листата на дърветата и слънцето грее ярко. А когато слезем долу, онази стая ще бъде нашият дом.

Той ни се усмихна със странна усмивка.

— Когато станем богати като Рокфелер, никога повече няма да идваме нито на този таван, нито в стаята долу. Ще живеем като принцове и принцеси.

— Мислиш ли, че Фоксуъртови имат толкова много пари, колкото Рокфелер? — недоверчиво попитах аз. Божичко, невероятно! Ще можем да си позволим всичко. И все пак, и все пак се чувствах ужасно неспокойна… тази баба, нещо в нея, в начина, по който се отнасяше към нас, сякаш нямахме право на живот, силно ме тревожеше. Думите, които бе изрекла, бяха ужасни: „Вие сте тук, но все едно, че ви няма.“

Тършувахме из тавана и с неохота изучавахме вехториите, когато нечий стомах изкъркори. Погледнах часовника си. Точно два.

— Време за обяд — весело извиках.

Заслизахме по стълбите в колона по един.

Още от най-ранна възраст бяхме приучени да не сядаме на масата, без да сме безупречно чисти, а и понеже наблюдателните очи на Бог бяха приковани в нас, ние щяхме да съблюдаваме всички правила, за да му доставим удоволствие. Е, нямаше да обидим очите на Бога, ако сложехме Кори и Кари заедно във ваната, след като бяха произлезли от една утроба, нали? Кристофър пое Кори, докато аз слагах шампоан на Кари, а след това я изкъпах, облякох и разресах копринената й коса и я усуках около пръстите си, за да се навие на масури, които завързах със зелена сатенена панделка.

Никого нямаше да обидим, ако Кристофър ми говореше, докато се къпех, а пък и все още не бяхме възрастни. Не беше същото като да използваме банята заедно. Мама и татко не виждаха нищо лошо в голотата, но докато си миех лицето, строгото и безкомпромисно изражение на бабата проблесна пред очите ми. Тя наистина щеше да си помисли, че това е неморално.

— Не трябва повече да правим това — казах аз на Кристофър. — Тази баба, тя може да ни спипа и тогава ще си помисли, че вършим нещо лошо. — Той кимна, сякаш това нямаше значение, но сигурно бе видял нещо в лицето ми, защото се приближи до ваната и ме обгърна с ръце. Как бе разбрал, че имам нужда от рамо, на което да си поплача? Точно това и направих.

— Кати — взе да ме успокоява той, — не преставай да мислиш за бъдещето и всичко, което ще бъде наше, когато станем богати. Винаги съм искал да бъда дяволски богат, за да мога да си поживея безгрижно, но само за известно време, защото татко казваше, че всеки трябва да бъде полезен за обществото и аз бих искал да дам своя дял. Но докато съм в колежа и медицинската академия, мога малко да помързелувам, а след това ще си плюя на ръцете.

— Аха, разбирам. Искаш да направиш всичко, което един бедняк не може да си позволи. Е, ако това е твоето желание — давай! Онова, което искам аз обаче, е кон. През целия си живот съм искала пони, но сега вече съм твърде голяма за пони. Така че трябва да е кон. Междувременно, разбира се, ще си проправям пътя към славата и богатството като най-добрата примабалерина в света. Ясно ти е, че танцьорите добре си похапват, защото иначе ще станат само кожа и кости. Затова аз ще ям по четири килограма сладолед всеки ден, а един ден от седмицата ще ям само сирене — всички видове сирена със солени хрускави бисквити. Освен това искам много, много нови дрехи, всеки ден от годината — различни. След еднократно обличане ще ги раздавам, след това ще ям сирене с бисквити, и накрая — сладолед. А излишните тлъстини ще свалям като танцувам.

Той галеше мокрия ми гръб, а когато се обърнах да видя профила му, изглеждаше замечтан и изпълнен с копнеж.

— Виж, Кати, това кратко време, през което ще бъдем затворени тук, няма да е чак толкова лошо. Хайде да помолим мама да ни донесе шах. Винаги съм искал да се науча да играя шах. Можем и да четем, което е най-хубавото нещо. Мама няма да ни остави да скучаем. Ще ни донесе нови игри. Тази седмица ще се изниже неусетно. — И той се усмихна. — Моля те, престани да ме наричаш Кристофър. Не искам да ме бъркат с татко. Отсега нататък съм само Крис, става ли?

— Дадено, Крис — отвърнах аз. — Но бабата… Какво мислиш, че ще направи тя, ако ни хване заедно в банята?

— Ще ни направи на пух и прах и един Господ знае какво още.

И все пак, когато вече излязох от ваната, му казах да не гледа. Той и без друго не гледаше.

Облечени в чисти дрехи, седнахме да изядем сандвичите си с шунка и да изпием изстиналата зеленчукова супа от малкия термос, а след това и млякото. Обедът без сладкиши беше нещо скучно.

Крис постоянно поглеждаше часовника си. Вероятно щеше да мине още много време, преди мама да се появи. След като се наобядвахме, близнаците взеха неспокойно да шарят наоколо. Бяха станали раздразнителни и само ни хвърляха навъсени погледи. Крис се запъти към ученическата стая горе, за да вземе книги за четене, и аз тръгнах след него.

— Не! — викна Кари. — Не отивай на тавана! Не ми харесва там горе. Не ми харесва и тук. Нищо не ми харесва. Не искам ти да си ми майка, Кати. Къде е истинската ми майка? Къде отиде тя? Кажи й да се върне и да ни пусне да отидем на пясъчника. — Тя се спусна към вратата за коридора и завъртя топката, а после запищя като уплашено животно. През цялото време крещеше, че иска мама да дойде и да я изведе от тази мрачна стая.

Изтичах, за да я взема в ръцете си, а тя продължаваше да рита и да се дере. Беше като дива котка. Крис сграбчи Кори, който се втурна да защити близначката си. Не ни оставаше нищо друго, освен да ги сложим на едно от големите легла и с помощта на някоя приказка да се опитаме да ги приспим. Облени в сълзи, близнаците ни гледаха сърдито.

— Нощ ли е вече? — скимтеше Кари, пресипнала от плач и рев за майка си. — Така ми се иска да дойде мама. Защо не идва?

— „Зайчето Питър“ — казах аз и взех любимата книга с приказки на Кори, в която на всяка страница имаше цветни рисунки и това вече я правеше хубава книга. Лошите книги нямаха картинки. Кари обичаше „Трите прасенца“, но Крис трябваше да чете като татко — да грухти и да говори с глас, дебел като на вълка. А аз пък не бях сигурна, че ще успее.

— Нека Крис отиде на тавана, за да потърси книга за четене, а през това време аз ще ви почета от „Зайчето Питър“. Нека видим дали Питър ще успее да се промъкне в градината на фермера, за да се налапа с моркови и зеле. И ако заспите, докато чета, приказката ще завърши в съня ви.

След пет минути близнаците спяха. Обзе ме топло чувство и сърцето ми се сви за дребосъците, които действително се нуждаеха от пораснала, а не от дванайсетгодишната майка. Благодарях на Бога, че нямаше дълго да останем заключени тук, защото какво щях да правя, ако те се разболееха? А какво щеше да стане, ако се случеше произшествие, падане, счупена кост? Дали отвратителната баба щеше да дойде тичешком, ако задумкам по затворената врата? Тук нямаше телефон. Кой щеше да ме чуе в това отдалечено и забранено крило?