В. С. Ендрюс
Цветя на тавана (22)

Бягството

Беше десети ноември. Това трябваше да е последният ни ден в затвора. Господ не бе пожелал да ни избави от него, затова се налагаше да се избавим сами.

Същата вечер около десет Крис щеше да осъществи последния си обир. Мама бе наминала само за няколко минути — вече се чувстваше неудобно в нашата компания и дори не се мъчеше да го скрие.

— Двамата с Барт излизаме тази вечер. Аз не искам, но той настоява. Разбирате ли, той не може да проумее защо съм толкова тъжна.

Естествено!

Крис преметна през рамо направената от калъфки торба, в която щеше да донесе бижутата. Застана на прага на отворената врата и ни изгледа замислено, преди да заключи с дървения ключ.

Двете с Кари лежахме една до друга. Притисках я към себе си, заричайки се, че ако някога имам деца, щях да бъда най-добрата майка на света.

Часовете се нижеха бавно като години, а Крис все още се бавеше. Защо този път всичко ставаше така бавно? Стоях будна, обзета от страхове. Представях си всевъзможни беди, които са го сполетели.

Ами ако Барт Уинслоу е заловил Крис! Можеше да повика полиция и да хвърлят Крис в затвора! Мама щеше приеме случилото се спокойно, на лицето й щеше да бъде изписано учудване, че някой си е позволил да я обира. О, не, разбира се, че тя няма син. За Бога, всеки тук знае, че тя е бездетна. Някой да я е виждал с дете? Тя не познава това русо момче със сини очи, което толкова много прилича на нея. В края на краищата тя има безброй братовчеди, пръснати къде ли не, а крадецът си е крадец, независимо дали е от своя или чужда кръв.

Ами бабата? Ако тя го хванеше, тогава го чакаше най-тежко наказание!

Утрото настъпи някак много бързо, плахо прокрадващо се сред мрака.

Слънцето се показа на хоризонта. Скоро щеше да стане прекалено късно за бягство. Трябваха ни няколко часа преднина, преди бабата да открие, че ни няма. Дали щеше да изпрати след нас преследвачи или да уведоми полицията? Най-вероятно щеше да ни остави на мира, доволна, че най-накрая се е отървала от нас.

Изпълнена с отчаяние, заизкачвах стъпалата към тавана, за да погледна навън. Денят беше мъглив и студен. Все още на места имаше следи от снега, валял през миналата седмица. Изглежда и днешният ден нямаше да ни дари с радост и свобода. Стоях мълчаливо и се молех за Крис.

Спомням си с най-големи подробности онази мразовита ранна утрин, когато Крис крадешком се вмъкна в стаята. Бях задрямала до Кари, когато заключената врата на стаята се отвори. Сепнах се. Лежах облечена с дрехите, готова за тръгване.

Крис се спря и впи поглед в мен. После тръгна, без да бърза. Калъфките, преметнати през рамото му, висяха съвсем празни! Сякаш вътре нямаше нищо!

— Къде са бижутата? — попитах. — Защо се забави толкова дълго? Виж, слънцето изгрява! Как ще стигнем навреме до гарата?

Бях ядосана.

— На благороден рицар ли се правиш или какво? Къде са скъпоценните бижута на мама!

— Изчезнали са — каза глухо той. — Всичките бижута са изчезнали.

— Изчезнали ли? — Бях убедена, че лъже, че се опитва да скрие истината, че все още не може да събере кураж, за да задигне онова, на което мама толкова се радваше. Погледнах го в очите. — Как така изчезнали? Крис, бижутата винаги стоят на едно и също място. Какво ти става — защо гледаш така особено?

Той се смъкна на колене до леглото, отпусна глава и се разплака. Мили Боже! Какво бе станало? Защо плачеше така? Ужасно е да гледаш мъжки сълзи.

Той потисна риданията си. Изреченията му бяха накъсани, несвързани, често секваха от несдържани хлипания.

— Ами — започна той, като едва си поемаше дъх, — още в мига, в който прекрачих прага на апартамента й, разбрах, че нещо не е наред. Светнах фенерчето, без да паля лампите, и не можах да повярвам на очите си! Те са заминали, Кати — мама и нейният съпруг са заминали! Не са отишли на гости, а направо са заминали! Стаята беше абсолютно празна.

Това така ме ядоса, че се втурнах като обезумял — тършувах из чекмеджетата с надеждата да намеря вътре поне едно ценно нещо, но не открих нищичко! О, свършили са си работата чудесно. Разбира се, тя беше оставила разни дреболии — червила, кремове и тем подобни. Тогава отворих онова чекмедже, нали се сещаш — беше ни говорила за него много отдавна, без да си е помисляла някога, че точно ние ще крадем от нея. Измъкнах го цялото и го поставих на пода. Бръкнах в нишата, за да завъртя малката дръжка в определената комбинация от числа — датата на рождения й ден, иначе как щеше да запомни комбинацията! Тайното отделение изскочи нагоре и вътре се видяха кадифените плоскости, върху които трябваше да стоят бижутата, само че сега там нямаше абсолютно нищо — дори и един-единствен пръстен! Нито гривните, колиетата, обиците… всичко беше изчезнало, Кати. О, Боже, нямаш представа как се почувствах! Толкова пъти ме бе молила да взема поне едно малко пръстенче, но не го направих, защото вярвах в нея.

— Стига, Крис — примолих се аз. — Ти не си допускал, че тя ще си замине, и то толкова скоро след смъртта на Кори.

— Да, понеже е потънала в скръб, нали така? Наистина, Кати — продължи той, — тогава изгубих контрол над себе си. Притичвах от шкаф до шкаф, изхвърлих всичките зимни дрехи и видях, че летните също са изчезнали. Започнах да обръщам кутиите за обувки, извадих чекмеджетата от шкафа, потърсих тенекиената кутия с монетите, но той и нея беше взел. Претърсих всичко и навсякъде — бях обезумял. Кожените яки също бяха изчезнали. Помислих да взема някое от дългите й кожени палта, но то щеше да запълни цял куфар и нямаше да остане място за нашия багаж. Честна дума, щях да полудея от отчаяние. Знаеш ли, докато стоях насред стаята й и мислех за нашето положение и за разклатеното здраве на Кари, хич не ми пукаше дали ще стана доктор или не. Единственото, което исках, бе да се измъкнем оттук!

След като стана ясно, че няма да намеря нищо ценно, реших да погледна в долното чекмедже на нощното й шкафче. Никога не бях бъркал в него. Кати, вътре имаше снимка на татко в сребърна рамка, брачното им свидетелство и една малка, зелена, кадифена кутийка. В нея беше сватбената халка на мама и диамантеният й пръстен от годежа. Бе взела всичко, но бе оставила снимката му и двата пръстена, като нещо ненужно. И тогава през главата ми мина една абсурдна мисъл. Може би тя е знаела кой краде парите от стаята и нарочно е оставила тези неща там.

— Не! — извиках аз. — Тя просто вече не се интересува от него. Сега си има Барт.

— Все едно, бях благодарен, че съм намерил нещичко. Така че торбата не е чак толкова празна, колкото изглежда. Разполагаме със снимката на татко и с нейните пръстени, но за да ги заложим, трябва да сме изпаднали в пълна безизходица.

— Продължавай, какво стана после?

— Помислих си: след като не мога да обера мама, защо не се опитам да обера бабата. Прокраднах се по дългите тъмни коридори до затворената врата на нейната стая.

Ама че дързост трябва да имаш! Аз никога не бих…

— Под прага на вратата прозираше тясна ивица жълта светлина. Това малко ме разочарова, защото очаквах да е заспала. Може би при други обстоятелства тази светлина щеше да ме накара да се откажа.

— Крис, на твое място щях да се обърна и да си плюя на петите!

— Да, но аз не съм Катрин Дол, аз съм си аз… Внимателно открехнах вратата, макар че се боях да не изскърца и да ме издаде. Очевидно обаче някой добре поддържа пантите. Надникнах плахо и какво да видя!

— Видял си я гола! — прекъснах го аз.

— Не! — отвърна той леко раздразнен. — Тя си беше легнала, добре завита, с нощница с дълги ръкави, но в известен смисъл я видях гола. Нали се сещаш за стоманеносинята й коса, която толкова мразим. Тя не беше на главата й, а стоеше на манекен до нощната й масичка, вероятно за да й е подръка в случай на нужда.

— Искаш да кажеш, че тя носи перука?! — попитах изумена, макар че трябваше сама да се сетя за това. Всеки, който си опъва косата назад така стегнато, рано или късно оплешивява.

— Да, и онази коса, с която беше на коледното празненство, трябва също да е била перука. По черепа й се мъдрят само няколко жълтеникавобели косъма и тук-там — къс, бебешки мъх. На върха на дългия й нос имаше очила без рамки. Неодобрително нацупила устни, тя бавно местеше поглед по редовете на книгата, която четеше. Това, разбира се, бе Библията. Докато я гледах, разбрах, че няма да мога да открадна нищо от нея. В един момент остави Библията, отбеляза си докъде е стигнала, измъкна се от леглото и коленичи до него. Сведе глава, долепи длани и започна да се моли. Накрая изрече на глас: „Прости ми, Господи, за всичките грехове. Винаги съм правила само онова, което съм смятала за най-добро. Дано винаги да виждам прошката в твоите очи. Амин.“ След това легна и загаси лампата. Стоях в коридора и се чудех какво да правя. Не можех да се върна при теб с празни ръце.

Отидох до главната ротонда, където е онзи шкаф, и оттам се ориентирах къде е стаята на дядо ни. Готов на всякакви изненади, аз се спуснах безшумно надолу по стълбите като истински крадец, преметнал торбата от калъфки. Гледах неописуемия разкош наоколо и се чудех какво ли изпитва човек, израсъл в такава къща. Как ли се чувства, заобиколен от слуги, които треперят и за най-малките му прищевки. О, Кати, това не е къща, това е палат: оригинални маслени картини, скулптори, бюстове, персийски и ориенталски килими.

Оказа се доста лесно да стигна до библиотеката — една дълга, мрачна и наистина огромна стая, в която беше тихо като в гробище. Беше висока най-малко шест метра. Лавиците стигаха до тавана, а покрай тях извиваше желязна стълба, която под формата на балкон отвеждаше до най-горния рафт книги. На приземното ниво имаше две плъзгащи се по релси дървени стълби. Никога досега не бях виждал толкова много книги в частен дом. Нищо чудно, че не е била открита липсата на книгите, които мама ни носеше, макар че като се загледах по-внимателно, на някои места открих празнини, подобни на липсващи зъби, сред дългите редици от подвързани в кожа и инкрустирани със злато скъпи томове. Имаше и едно тъмно масивно писалище с кожен въртящ се стол зад него и аз си представих как дядото седи там. Върху него имаше шест телефона, Кати — цели шест, но нито един не работеше. Помислих си, че парите може да са скрити в писалището. Светнах с фенерчето си и взех да проверявам чекмеджетата едно по едно. Всички бяха отключени. И в това нямаше нищо чудно — те бяха празни. Абсолютно празни! Все едно чувах писалището да казва: „изхвърлиха ме“, защото какъв е смисълът да имаш празно бюро? И тогава в отсрещния край на дългата библиотека зърнах вратата към стаята на дядото. Тръгнах бавно натам. Най-после щях да го видя… да застана лице в лице с омразния дядо, който беше същевременно и наш заварен чичо. Завъртях много внимателно топката на вратата, след което се почувствах засрамен от плахостта си и реших, че трябва да действам смело — вдигнах крак и ритнах вратата! Вътре беше толкова тъмно, че не можех да видя абсолютно нищо. Нямах намерение да използвам фенерчето и започнах да опипвам стената за ключа, но не успях да го намеря. Тогава светнах с фенерчето и видях болнично легло, боядисано в бяло. Останах като вцепенен, защото върху него имаше само един сгънат на две дюшек на синьо-бели ивици. Леглото беше празно, стаята също. Нямаше никакъв умиращ старец. Това ми подейства като шамар, Кати.

В един от ъглите близо до леглото беше подпрян бастун, а в съседство се намираше онази лъскава инвалидна количка, в която го бяхме видели. Тя все още изглеждаше нова — очевидно не я беше ползвал много. Освен двата стола в цялата стая имаше още само една тоалетна масичка. Стаята беше точно толкова празна, колкото и апартаментът на мама, само дето беше съвсем обикновена. Освен това не личеше да е била използвана дълго време. Въздухът беше спарен и миришеше лошо. Върху плота на тоалетната масичка се бе насъбрал прах. Оглеждах се с надеждата да зърна нещо ценно, но нямаше нищичко! Бях така побеснял, че хукнах обратно в библиотеката да търся онази картина, зад която мама ни бе казала, че има вграден в стената сейф.

Сама знаеш колко пъти сме гледали по телевизията как крадци отварят сейфове и затова тази операция ми се видя изключително лесна. Нужно е единствено да допреш ухо до ключалката с комбинациите и да започнеш да я въртиш много бавно, като внимаваш да не изпуснеш издайническите щракания… и същевременно да ги броиш, помислих си аз. Така научаваш номерата, а при следващия опит ги набираш правилно и хоп! — сейфът е отворен!

Аз го прекъснах:

— А защо дядото не беше в леглото?

Той продължи да разказва, сякаш въобще не ме беше чул.

— Стоях заслушан в прещракването на зъбците. Помислих си, че ако случайно извадя късмет и стоманената врата се отвори, вероятно сейфът щеше да се окаже празен. И знаеш ли какво стана, Кати? Чух онези издайнически щракания, само че не можех да броя толкова бързо! Въпреки това направих опит, надявайки се на щастливата случайност. Сейфът не се отвори. Тогава се огледах за нещо тънко и здраво, което да пъхна в ключалката, с надеждата да закача някаква пружина, коя то да отвори вратата. И точно в този момент чух стъпки!

— По дяволите! — изругах.

— Скрих се зад едно от канапетата и легнах на пода. Тогава обаче се сетих, че съм забравил фенерчето си в стаята на дядото.

— О, мили Боже!

— Ужас! Реших, че работата ми е спукана, но въпреки това не помръднах. В библиотеката влязоха с бавна крачка мъж и жена. Тя заговори първа с нежен момичешки глас.

„Джон, рече тя, кълна се, че не ми се причува! Наистина чух шум, идващ от тази стая.“

„Глупости“, отвърна й гърлен мъжки глас. Беше Джон — икономът с плешивата глава.

Двамата огледаха библиотеката, след което отидоха в малката спалня, докато аз през цялото време не смеех да дишам. Не знам защо, но те не успяха да открият фенерчето ми. Предполагам, защото Джон не се интересуваше от нищо друго, освен от онази жена. Тъкмо се канех да изчезна от библиотеката, когато те се върнаха и се хвърлиха на канапето, зад което се бях скрил! Положих глава върху ръцете си и се приготвих за дрямка, като в същото време си мислех, че ти сигурно вече си се побъркала от притеснение. Добре че не заспах.

— Защо?

— Ще се опитам да ти предам дословно техния диалог, Кати.

„Видя ли, рече Джон, след като и двамата вече седяха на канапето, не ти ли казах, че няма да намерим никого нито тук, нито там?“ Гласът му прозвуча самодоволно. „Ама наистина, Ливи, продължи той, винаги си толкова нервна, че цялото удоволствие отива по дяволите.“

„Но, Джон, възмути се тя, аз наистина чух нещо.“

„Както вече казах, отвърна Джон, на теб непрекъснато нещо ти се причува. Какви ли не щуротии, като например тази сутрин, като ми обясняваше за кой ли път, че на тавана имало мишки, които били много шумни.“ Тук Джон изхихика с мек, тих глас и по всяка вероятност направи нещо на онова хубаво момиче, защото то започна да се кикоти неудържимо.

Тогава Джон измърмори:

„Онази дърта кучка унищожи всички мишки на тавана. Носи им храна в кошница за пикник… и то в количества, достатъчни да убият цели пълчища.“

И знаете ли, когато чух Крис да разказва това, аз не си помислих нищо необичайно — разбирате ли колко загубена, колко невинна и доверчива съм била.

Преди да продължи разказа си, той се изкашля.

— Усетих нещо много странно в стомаха си, а сърцето ми се разтупка.

„Така е, рече Ливи, тя е една безсърдечна подла старица и да ти кажа правичката, винаги съм предпочитала стареца — той поне знаеше как да се усмихва. Докато тя дори и това не умее. Стотици пъти съм идвала тук в библиотеката, за да чистя, и съм я сварвала в неговата стая да стои, загледана в празното му легло, с една и съща странна, тънка усмивка, застинала върху лицето й, която според мен не е нищо друго, освен проява на чисто злорадство, задето той е мъртъв, а тя го е надживяла и е вече свободна. Господи, направо се чудя как се понасяха един друг. Но сега, след като той е мъртъв, тя разполага с парите му.“

„Е, да, рече Джон, разполага с пари, но най-вече със свои собствени, оставени от семейството й. Затова пък дъщеря й притежава всичките милиони, които бяха на стария Малкълм Нийл Фоксуърт.“

„Е, на тази дърта вещица не са й нужни повече, рече Ливи. Не можеш да виниш стареца, че остави цялото състояние на дъщеря си. Тя изстрада доста заради него, като се има предвид как я караше да му слугува, въпреки всичките болногледачки наоколо. Отнасяше се като с робиня. Но сега вече тя също е свободна. Омъжи се за онзи красив млад мъж и има купища пари. Как ли би се чувствал човек на нейно място? Някои хора са родени с късмет. За разлика от мен.“

„Ами аз, Ливи, скъпа? Нали имаш мен — е, поне докато не се появи следващото хубаво личице.“

— През цялото това време стоях зад канапето, слушах разговора им и усещах как се вцепенявам от изумление. Искаше ми се да стана и да хукна към теб и Кари и да ви изведа от това място, преди да е станало твърде късно.

Продължавах да стоя, хванат на тясно — ако мръднех, щяха да ме видят. Онзи Джон е роднина на нашата баба — пада й се трети братовчед, така каза мама… не че някакъв си трети братовчед в случая е от значение, но очевидно той се ползва с доверието на бабата, иначе тя нямаше да му дава колите си. Ти си го виждала, Кати — плешивия мъж, който носи ливрея.

Разбира се, знаех много добре за кого говореше, но в момента не можех да дойда на себе си.

— И така — продължи Крис, — докато стоях скрит зад канапето, Джон и слугинята се заеха сериозно един с друг. Бързо и нетърпеливо свалиха дрехите си.

— А тя не викаше ли, не протестираше ли? — попитах аз.

— Ами, дори напротив! Мили Боже, а само колко време продължи всичко това! И какви звуци издаваха, Кати, направо няма да повярваш. Тя стенеше, пищеше, ахкаше, задъхваше се, а той грухтеше като свиня, но предполагам, че е бил много добър, защото накрая тя започна да вие от удоволствие. След като свършиха, излегнаха се и запалиха по една цигара, като продължиха да клюкарствах. Повярвай ми, почти нищо не остава скрито от погледа им. След това те се любиха още веднъж.

— Два пъти през една и съща нощ?

— Напълно възможно.

— Крис, защо гласът ти е така особен?

Той се поколеба за миг.

— Кати, ти чу ли ме какво ти разказах?

— Разбира се. Мама и съпругът й са заминали на поредното пътешествие. И каква новина е това? Нали непрекъснато пътуват. Те само се чудят как да се измъкнат от тази къща, и аз не мога да ги виня за това.

Погледнах Крис въпросително. Очевидно той знаеше нещо, което не ми казваше. Все още я защитаваше, все още я обичаше.

— Кати — започна брат ми със сърдит глас.

— Всичко е наред, Крис. Не те виня за това. Значи нашата мила, сладка, добра и обична майка заедно с хубавия си млад съпруг е заминала на поредното пътешествие и е взела всичките си бижута. Ще се оправим някак си и без тях. Това няма да ни попречи да се махнем!

— Кати! — извика ядосано той, като обърна потъналото си в сълзи лице и погледът му се впи в моя. — Защо не слушаш, като ти говоря? Къде са ти ушите? Не чу ли какво ти казах? Нашият дядо е мъртъв! Бил е мъртъв повече от година!

Може би наистина не бях слушала внимателно. Може би неговото състояние на смут и обърканост ми бе попречило да вникна в чутото. Сега за първи път казаното се стовари върху мен като парен чук. Щом дядото е мъртъв, значи това е една прекрасна вест! Значи мама наследява всичко! Ние ще бъдем богати! Тя ще отключи вратите и ще ни освободи! В такъв случай няма смисъл да бягаме.

В главата ми нахлу порой от опустошителни въпроси. Но защо мама не ни беше казала, че баща й е починал. Защо? Смутена и объркана, аз не знаех да плача или да се смея.

— Кати — прошепна Крис, макар да не разбирах защо трябва да шепне. Кари не можеше да го чуе. Сега тя живееше в свят, напълно откъснат нашия. — Мама ни е мамила преднамерено, Кати. Баща й е умрял, месеци по-късно е било прочетено и завещанието му, но през всичкото това време тя е мълчала, като ни остави тук да тръпнем в очакване. Преди девет месеца всеки един от нас щеше да е с девет месеца по-здрав и жизнен! Сега Кори щеше да е жив, ако мама ни беше пуснала да излезем в деня, когато баща й е умрял, или пък в деня, когато е било прочетено завещанието.

Смазана от осенилото ме прозрение, аз потънах в дълбокия кладенец на коварното предателство, който мама бе изкопала, за да ни удави. Разплаках се.

— Спести си сълзите за по-късно — посъветва ме Крис, който бе престанал да плаче. — Още не си чула всичко. Има и други неща, дори по-лоши.

— Какво? — Малко ли беше това, което ми каза?

Нашата майка бе явна лъжкиня и измамница, крадла, която ни лиши от нашата младост и уби Кори, домогвайки си до богатството, което не искаше да раздели със своите деца. Тя беше престанала да ни обича.

— Не ми казвай нищо друго! Чух достатъчно… не ме карай да я мразя повече!

— Да мразиш… още не си започнала да мразиш истински, за да разбереш действително какво е това омраза. Но преди да ти кажа останалото, знай, че каквото и да става, ние се махаме от това място. Ще отидем във Флорида, както го бяхме намислили, и нито за момент няма да си позволяваме да изпитваме срам от това, което сме, или което сме направили, защото нещата, които се случиха помежду ни, са нищо в сравнение с онова, което направи майка ни. Дори да умреш преди мен, аз ще продължа да си спомням за нашия съвместен живот на тавана. Ще виждам как танцуваме под хартиените гирлянди — ти така грациозна, а аз така тромав. Ще си спомням мириса на прах и гнило дърво и в съзнанието ми той ще прилича на омаен парфюм от розови цветове, защото без теб животът щеше да е толкова сив и пуст. Ти ме накара да почувствам за първи път какво е това любов.

Ще се променим. Ще изхвърлим всичко лошо от себе си и ще запазим само най-доброто. Но каквото и да става, ние тримата ще останем завинаги заедно. Ще пораснем, Кати — физически, духовно, емоционално. И не само това — всеки от нас ще достигне заветната си мечта. Аз ще стана най-добрият лекар на земята, а ти ще направиш така, че Павлова да изглежда несръчна провинциалистка в сравнение с теб.

Не ми се слушаха приказки за любовта и за това, какво ме очаква в бъдещето, може би защото все още се намирахме зад заключените врати и смъртта витаеше край нас.

— Добре, Крис, достатъчно си ме щадил. Сега съм готова за всичко. Благодаря ти, че ме обичаш. Искам да знаеш, че и аз те обичам и ти се възхищавам.

Целунах го бързо по устните, готова за следващия му удар.

— Крис, разбирам, че криеш нещо ужасно, така че кажи го. Продължавай да ме държиш в обятията си, това ще ми помогне да понеса всичко по-леко.

Колко млада съм била. Колко бедно е било въображението ми и колко лишени от фантазия предположенията ми.