В. С. Ендрюс
Цветя на тавана (18)

Най-накрая мама

Двамата с Крис никога не коментирахме онова, което се бе случило между нас в леглото в деня на побоя. Често го улавях, че ме зяпа, но щом усетеше погледа ми, той отместваше очите си от мен. Когато пък той се обръщаше ненадейно с усещането, че го гледам, моят поглед се извръщаше припряно.

Ден след ден растяхме и ставахме все по-зрели. Той и аз. Гърдите ми набъбнаха и станаха по-пълни, ханшът ми се разшири, талията ми изтъня, а късите косми над челото ми пораснаха и се накъдриха кокетно. Косата ми беше станала чуплива. Що се отнася до Крис, раменете му се разшириха, гърдите му станаха по-мъжки, а ръцете — по-силни. Веднъж го спипах на тавана да разглежда тялото си и по-точно онази част от него, която, изглежда, поглъщаше изцяло вниманието му, и да си я мери! „Защо?“, попитах, учудена, че дължината също е от значение.

— Недей да го правиш пак — прошепнах аз.

Изведнъж спрях да лъскам ученическите чинове и застанах неподвижна, мислейки за близнаците. О, Боже, колко много отнема от хората липсата на топлота и близост! Вече две години и четири месеца стояхме затворени тук, а близнаците си бяха останали почти същите като в нощта, в която пристигнахме! Несъмнено главите им бяха станали по-големи, дори изглеждаха необикновено големи. Двамата седяха безучастни на онзи мърляв, миризлив, стар дюшек, който бяхме издърпали близо до прозорците. Стомахът ми се сви в нервен спазъм, като ги погледнах отстрани. Телцата им приличаха на нежни стебълца на цветя, прекалено крехки, за да издържат тежестта на собствените си глави.

Изчаках, докато заспят, и казах на Крис с приглушен глас:

— Погледни ги нашите дребосъци. Въобще не растат. Само главите им стават по-големи.

Той въздъхна тежко, присви очи, приближи се към близнаците и докосна прозрачната им кожа.

— Защо не искаха да идват с нас на покрива, за да се радват на слънцето и свежия въздух? Трябва да ги извеждаме на покрива, нищо че се дърпат.

Доста наивно решихме, че ако ги изнесем на покрива, докато спят, те ще се събудят огрени от слънчевите лъчи. Крис повдигна Кори внимателно, а аз взех лекичката Кари. На пръсти се приближихме до един от отворените прозорци на тавана. Бе четвъртък — нашият ден за удоволствия на открито, докато слугите прекарваха почивния си ден в града. Беше напълно безопасно да използваме задната част на покрива.

Крис едва бе прекрачил прозореца, когато топлият въздух на циганското лято разбуди Кори. Той се огледа наоколо, видя ни нас двете с Кари и нададе рев! Кари се сепна, събуди се и на мига се разпищя. Нямаше никакъв смисъл. Желанието ни да ги изведем насила на чист въздух излагаше на опасност живота и на четиримата.

Върнахме се на тавана. Близнаците стояха ядосани. Започнаха възмутено да упорстват, когато ги задърпахме към стената, за да видим колко са пораснали. Крис ги държеше на място, докато аз ги мерех.

Гледах и не вярвах на очите си. Нима бе възможно? За цялото това време да пораснат само с някакви си шест сантиметра? Шест сантиметра! Вярно, че се бяха родили невероятно мънички. Кори тежеше само два килограма и двеста грама, а Кари — с трийсет грама повече.

Скрих лицето си ужасена и едва промълвих:

— Пусни ги да си вървят.

Обърнах се леко и улових с погледа си как те хукнаха надолу като две мънички златокоси мишлета. Бързаха да отидат при любимия си телевизор, който ги пренасяше далеч от действителността, и при малкия мишок, който ги очакваше с нетърпение.

— Е — попита Крис, — с колко са пораснали?

— С шест сантиметра — отвърнах с равен глас, но болката в очите ми бе останала и той я видя.

Брат ми се приближи до мен, прегърна ме, погали ме по главата, която клюмна върху гърдите му и аз се разплаках. Мразех мама! Наистина я мразех! Тя знаеше, че децата са като растенията — трябва им слънце, за да растат. Потреперих в обятията на Крис, опитвах се да си внуша, че щом излезем на свобода, близнаците веднага ще заякнат и ще си наваксат изгубените години.

— Е — промълвих с дрезгав, задавен глас, — парите ли движат света, или любовта? Ако близнаците бяха получили достатъчно любов, сега щях да измеря не шест, а дванайсет, дори може би петнайсет сантиметра.

 

 

Седнахме да ядем и докато лениво предъвквахме сандвичите си, зазяпани в телевизионния екран, вратата на стаята ни се отвори. В стаята весело влезе мама. Носеше елегантен костюм със сиви кожи на маншетите и яката.

— Милите ми! — извика тя радостно, след което като че се сепна, защото никой от нас не скочи да я поздрави. — Това съм аз! Не се ли радвате? Ужасно щастлива съм, че ви виждам. Толкова много ми липсвахте и непрекъснато мислих за вас, сънувах ви, а сега ви нося красиви подаръци, специално избрани за всеки един от вас. Само почакайте да ги видите! Трябваше да пазарувам много потайно, защото как бих могла да обясня подобни покупки? Исках по този начин да компенсирам дългото отсъствие. Щеше ми се да ви предупредя, че заминавам, но всичко бе толкова объркано. Пък и не знаех точно колко ще отсъствам. Макар да съм ви липсвала, за вас се грижеха, нали? Не сте страдали, нали?

„Дали сме страдали? Дали ни е липсвала? Всъщност коя е тя?“ Идиотските мисли минаваха през главата ми, докато я гледах и слушах как четири скрити деца правят живота на другите невъзможно труден. Въпреки че имах желание да се отрека от нея, усетих как в мен се зароди колебание, как отново искам да я обичам и да й вярвам.

Крис стана и заговори с решителна твърдост:

— Мамо, разбира се, радваме се, че се върна! Вярно е, че ни липсваше! Но ти не беше права да заминеш за толкова дълго време, независимо от причините, които си имала.

— Кристофър! — рече тя с разширени от изненада очи. — Ти се държиш странно. Не мога да те позная. — Очите й трепнаха и погледът й се премести върху мен, а после и върху близнаците. Радостта й бързо помръкна. — Кристофър, случило ли се е нещо?

— Дали се е случило нещо? — повтори той. — Нима е редно да живеем в тази стая? Казваш, че се държа странно, че не можеш да ме познаеш. Погледни ме добре. Още ли съм онова малко момче? Погледни Кати — дете ли е тя според теб? Погледни близнаците, само че много внимателно. Виж точно колко са пораснали. Ние с Кати вече не сме онези деца, към които можеше да се отнасяш със снизхождение. Не сме толкова глупави, та да не разбираме, че си ни зарязала, за да си гледаш кефа.

Мама се опита да го прекъсне, но Крис заглуши тихия й, несигурен глас. Той изгледа презрително многобройните й подаръци.

— Значи си се върнала, за да ни предложиш мир, както правиш винаги, когато знаеш, че не си права. Защо продължаваш да си мислиш, че твоите глупави подаръци могат да компенсират това, което непрекъснато губим? Разбира се, преди им се радвахме, но вече сме големи и само подаръците не са достатъчни!

— Кристофър, моля те! — замоли го. — Недей да говориш така, сякаш си престанал да ме обичаш. Не бих понесла това.

— Аз те обичам — бе неговият отговор. — Но те обичам насила, въпреки всичко, което правиш. Ние всички трябва да те обичаме и да ти вярваме, но погледни ни, мамо, добре ни огледай. Ние с Кати смятаме, че ти си затваряш очите пред действителността. Идваш при нас усмихната, рисуваш ни розово бъдеще, но никое от твоите обещания не се сбъдва. Когато пристигнахме тук, ни каза, че ще стоим затворени в тази стая само една нощ, после станаха няколко дни, после няколко седмици, после няколко месеца и така минаха повече от две години, а ние още чакаме някакъв старец да умре. Мамо, ние се погубваме в тази стая, нима не виждаш това? Мамо, независимо дали ти ще наследиш огромното състояние на баща си или не, ние искаме да излезем от тази стая! И то не следващата седмица, или утре, а още днес! Сега! На минутата! Дай ми този ключ и ние ще си отидем. А ти би могла да ни изпращаш пари, ако имаш желание, или да не ни изпращаш нищо. И никога повече няма да ни виждаш, ако така предпочиташ. Така ще решиш всичките си проблеми — ние ще се махнем от живота ти, баща ти никога няма да узнае за нашето съществуване и цялото му наследство ще остане само за теб.

Мама стоеше пребледняла от неочаквания шок.

— Не ми казвай нищо повече, Кристофър. Ясно е, че ти не си същият.

Скочих и застанах до него.

— Погледни ни, мамо! Погледни твоите най-малки дечица. Ако не изпитваш жал към Кристофър и мен, то имай милост поне към тях.

— Стига! — изкрещя тя и стана от леглото, на което едно време сядаше и ние я ограждахме с любов. Тя се завъртя на токовете си, за да не ни гледа. От гърлото й излязоха задавени хълцания и гласът й прозвуча плачливо.

— Нямате право да ми говорите по този начин. Не направих ли за вас всичко, което бе по силите ми? Къде сбърках? От какво друго се нуждаете? Вие знаехте какво ще бъде положението, докато дядо ви умре, и се съгласихте да стоите тук. А аз удържах на думата си. Живеете в топла, спокойна стая. Нося ви най-доброто от всичко — книги, играчки, игри, най-хубавите дрехи, които могат да се купят с пари. Имате вкусна храна, телевизор. — Тя ни погледна отново, готова да падне на колене, с молещи, приковани в мен очи. — Слушайте, дядо ви е прикован на легло. Не му разрешават дори на инвалидната количка да сяда. Докторите твърдят, че няма да издържи дълго — няколко дни, най-много няколко седмици. Денят, в който той умре, аз ще дойда, ще отключа вратата и ще ви отведа долу. Тогава ще имам достатъчно пари, за да изпратя всички ви в колеж: Крис ще учи медицина, Кати — ти ще можеш да продължиш с твоите уроци по балет, на Кори ще намеря най-добрите учители по музика, а за Кари ще направя всичко, което тя поиска. Нима ще загърбите всички години на страдания, без да изчакате заслужената отплата? Спомнете си за всички планове, които правехме… за наша собствена къща, в която всички ние ще можем отново да заживеем заедно. Не се отказвайте от това само защото търпението ви се е изчерпало малко преди окончателната победа! Казвате ми, че аз съм се забавлявала, докато вие сте се мъчили. Прави сте, но аз ще ви се отплатя десетократно!

Исках да повярвам, но не можех да се отърся от недоверието. Измъчваха ме подозрения, че тя отново ни лъже. А Крис стоеше и я гледаше с топло състрадание, забравил за катрана в косата ми, за седмиците без храна, за умрелите мишки, които искаше да ръси със сол и пипер, за побоя. Стоеше до мен, ръката му докосваше моята. Видях го как потрепери от нерешителност и как го обземат угризения при вида на разплаканата майка.

Близнаците се приближиха до мен и се вкопчиха в полата ми, като видяха как мама се строполи на леглото и ридаейки истерично, започна да блъска с юмруци по възглавницата, също като малко дете.

— Вие сте безсърдечни и неблагодарни деца — изхлипа жално тя — и не можете да постъпвате така с мен — вашата майка, единствения човек на тази земя, който ви обича истински. Единственият, който се интересува от вас! Дойдох така щастлива, че ще бъдем отново заедно, исках да ви съобщя прекрасната вест, за да се радвате заедно с мен. А какво заварвам? Нападате ме несправедливо! Карате ме да се чувствам виновна и засрамена, след като през цялото време съм се старала да правя всичко възможно за вашето добро, но въпреки това вие не искате да ми вярвате!

Двамата с Крис се почувствахме гузни, обзе ни разкаяние. Всичко казано от нея беше самата истина. Тя бе единственият човек на тази земя, който ни обичаше, който се интересуваше от нас, тя беше нашето спасение, живот, бъдеще, мечти. Ние с Крис се спуснахме към нея, прегърнахме я и я помолихме за прошка. Близнаците не казаха нищо, само стояха и гледаха.

— Мамо, моля те, престани да плачеш! Не искахме да те наскърбяваме. Съжаляваме, наистина съжаляваме. Ще останем. Вярваме ти. Дядото е на крачка от смъртта и все някога би трябвало да умре, нали така?

Но тя продължи да плаче неутешимо.

— Кажи нещо, мамо, моля те! Кажи ни прекрасната вест. Искаме да я научим и да се радваме заедно с теб. Наговорихме ти всички тези неща само защото се чувствахме обидени, задето ни изостави без обяснения. Мамо, моля те, моля те, мамо!

Най-сетне тя се смили над нас. Седна и попи сълзите си с бяла ленена кърпичка.

— Отворете подаръците си, които съм ви избирала с толкова много обич — рече тя със студен глас, треперещ от задавени ридания, — и тогава ми кажете дали мисля за вас и дали ви обичам. Кажете ми пак, че не се опитвам да изпълня всяка ваша прищявка. Кажете ми, че съм безотговорна егоистка.

По бузите й се застича черен грим. Яркочервеното й червило се бе размазало. Косата й, обикновено пригладена в безупречна прическа, сега бе разчорлена и неподредена. Когато влезе в стаята ни, беше самото съвършенство, а сега приличаше на счупен манекен. Защо изведнъж ми заприлича на актриса, играеща най-усърдно поверената й роля?

Тя погледна към Крис, без да ме забелязва. А що се отнася до близнаците, сякаш бяха на остров Тамбукту — не ги удостои с никакво внимание.

— Поръчала съм нови енциклопедии за предстоящия ти рожден ден, Кристофър — каза тя с треперлив глас. — Точно онази поредица, която винаги си искал да имаш — най-добрата публикувана досега: с подвързия от истинска червена кожа, инкрустации с двайсет и четири каратово злато и красива кутия-калъф за всеки том. Поръчах я направо от издателската къща, специално за теб. Върху томовете ще бъдат гравирани името и рождената ти дата, само че няма да бъдат изпратени директно тук, за да не ги види някой. — Тя преглътна тежко и прибра красивата си кърпичка. — Мислих дълго какъв подарък да ти направя, за да ти доставя удоволствие. Винаги съм мислила за твоето образование.

Крис стоеше слисан и безпомощен, обзет от смесени чувства. Аз обаче не изпитвах никакви колебания. Вътрешно кипях от ярост. Сега пък щеше да домъкне инкрустирани със злато енциклопедии! Такива книги сигурно струваха повече от хиляда долара — дори може би две-три хиляди! Защо не използваше тези пари за нашето физическо оцеляване? Искаше ми се да крещя и протестирам, но нещо в сините очи на Крис ме накара да замълча. Той винаги бе мечтал за такива енциклопедии.

Изглежда, мама бе усетила подозренията ми.

Вдигна гордо глава и тръгна да излиза, без да ни изчака да отворим подаръците си. Защо душата ми ридаеше, след като я мразех? Аз не я обичах вече… не я обичах.

Стигна до вратата, отвори я и рече:

— Когато се покаете за болката, която ми причинихте днес, и когато отново започнете да ме обичате и уважавате, тогава ще се върна и аз. Но не преди това.

Така дойде.

Така си отиде.

Без да докосне Кари и Кори, без да ги целуне, без да им каже една дума, без дори да ги погледне. И аз знаех защо. Тя не можеше да понесе истината за това, какво костваше на близнаците спечелването на едно състояние. Двамата скочиха иззад масата, изтичаха при мен, вкопчиха се в полата ми и ме зяпнаха в лицето. Малките им личица бяха напрегнати и притеснени. Коленичих до тях и ги обсипах с целувките, които тя бе пропуснала да им даде.

— Особено ли изглеждаме? — попита притеснено Кари, стиснала с малките си ръчички моите.

— Не, разбира се, че не. Вие с Кари просто сте малко бледи, защото не излизате на слънце.

— А много ли сме пораснали?

— Да, да, разбира се, че сте пораснали. — И аз се усмихнах, въпреки че ги излъгах.

След това с престорена веселост седнах на пода заедно с близнаците и Крис и четиримата започнахме да отваряме подаръците си, все едно че бе Коледа. Всички бяха красиво опаковани в скъпа хартия, в златист или сребрист целофан, завързани с огромни сатенени панделки в различни цветове.

Пред погледите ни се разкри цялата показност на любовта й към нас. Тя ни познаваше добре, поне така си мисля — познаваше нашите вкусове, нашите хобита и всичко друго, освен размерите ни. С подаръци искаше да компенсира дългите, самотни месеци, когато бяхме оставени на грижите на бабата вещица, която предпочиташе да ни види мъртви.

Бабата знаеше що за майка е нейната дъщеря — знаеше го много добре!

С играчки тя се опитваше да изкупи вината си и да измоли прошка за това, което правеше с нас, защото дълбоко в сърцето си знаеше, че е грешно.

Със сладки с кленов сироп се надяваше да премахне горчивия привкус на самота в нашите, сърца и умове. В съзнанието й ние бяхме все още деца, макар че Крис имаше нужда от самобръсначка, а аз — от сутиен… все още деца… които тя искаше да останат завинаги такива, както си личеше от заглавията на книгите, дето ни носеше. „Малки мъже“ — бях я чела още преди години. Приказки от братя Грим и Ханс Кристиян Андерсен — знаехме ги наизуст. И за кой ли път — „Брулени хълмове“ и „Джейн Еър“. Нима не помнеше, че всичко това е вече купено и прочетено?

Помогнах на близнаците да облекат новите си дрехи и после се обърнах към Крис:

— Да те облека ли и теб, Кристофър? — попитах саркастично.

— Ако това е съкровеното ти желание — отвърна лукаво той. — Можеш да започнеш от бельото.

— Не бъди вулгарен!

Кори си имаше и нов музикален инструмент — едно лъскаво банджо! Блажен ден, той винаги бе мечтал за банджо! Мама бе запомнила. Очите му светеха. „О, Сузана, за мене не тъжи, ще се върна пак при тебе със банджо и пари…“

Той свиреше, а Кари пееше. Това бе една от неговите любими песни и единствената, която можеше да свири на китара, макар никога да не излизаше вярно. На банджото всичко излизаше вярно. Бог да благослови Кори с вълшебните му пръстчета.

Бог да благослови и мен с подлите мисли в главата ми, които убиваха радостта от всичко. Каква полза от хубавите дрехи, когато нямаше кой да ги види? Нуждаех се не от неща в лъскава опаковка, а от неща, които не можеха да се купят с пари. Дали беше забелязала късо подстригания ми бретон? Беше ли видяла колко сме отслабнали?

Горчиви и грозни мисли преминаваха през ума ми. Загледах се в красивите дрехи, предназначени за мен. Синя кадифена рокля, нощница и пеньоар в розово и синьо и подхождащи към тях пантофи. Енциклопедии! Нима щяхме да стоим тук цял живот?

Крис ми хвърли един поглед с щастливите си, сияещи, сини очи. Виждаше се, че краткото посещение на мама му бе върнало вярата и надеждата. Защо не можеше да прозре простата истина, че тя повече не се интересува от нас? Как не можеше да разбере, че ние вече нямахме място в живота й, бяхме се превърнали в една от онези неприятни теми за разговор, за които хората избягват да говорят, като например за мишките на тавана.

— Стой си там и се сърди — подметна Крис. — Продължавай в същия дух, Кати! Плачи! Прави се на мъченица! Страдай! Блъскай главата си в стената! Пищи!

Мразех го, задето ми се подиграва! Скочих на крака, изтичах в най-отдалечения край на стаята, обърнах се с гръб и започнах да обличам новите си дрехи. Нахлузих три красиви рокли една върху друга. Ципът се затваряше лесно до кръста и дори дрехите ми се въртяха, но колкото и да опитвах, не искаше да се закопчае на гърба зад бюста ми. Смъкнах ядосано най-горната рокля и погледнах дали има пенсове на корсажа. Нямаше! Тя продължаваше да ми купува рокли за малки момиченца — глупави, сладки дрешки за малки момиченца! Хвърлих трите рокли на пода и започнах да ги тъпча с крака.

Крис седеше с близнаците, гледаше дяволито и се смееше лукаво.

— Направи си списък за пазаруване — измайтапи се той. — Време ти е да почнеш да носиш сутиен и да престанеш да си ги подмяташ нагоре-надолу. А докато сме на темата — добави в списъка и ластичен колан.

Трябваше да го плесна по ухилената физиономия! Коремът ми беше хлътнал като хралупа. И ако бедрата ми бяха заоблени и твърди, това се дължеше на упражненията, а не на затлъстяване!

— Млъквай! — извиках аз. — За какво ми е да правя списък или да обяснявам на мама каквото и да било? Тя сама щеше да знае какви дрехи имам и какви би трябвало да нося, ако си бе дала труд да ме погледне! Откъде да знам какъв размер сутиен да си поръчам? И освен това не ми е нужен никакъв колан! А това, което на теб ти е нужно, е един бандаж и малко разум в главата, който да не идва само от книгите!

Изгледах го със смразяващ поглед, доволна да видя изумената му физиономия.

— Кристофър — изкрещях аз, неспособна да се контролирам, — понякога мразя мама! И не само това — понякога мразя и теб! А понякога — всички и най-вече себе си! Ще ми се да бях мъртва, защото мисля, че за всички ни щеше да е по-добре да сме мъртви, отколкото живи погребани тук! Сякаш сме изгнили мекотели!

Извадих на показ най-тайните си мисли, хвърлих ги върху Крис и близнаците като боклук. Щом жестоките думи се изплъзнаха от устата ми, веднага съжалих. Чувствах, че потъвам от срам, но нито можех да се извиня, нито да върна нещата назад. Обърнах се и избягах на тавана. Когато се чувствах наскърбена, а това ставаше често, хуквах към музиката, към костюмите и палците за балет, защото единствено танцът ми помагаше да забравя проблемите. В бясното темпо на вихрени пируети, изтощена до пълно забвение, като в просъница виждах един мъж — далечен силует, скрит зад величествени бели колони, които се извисяваха чак до пурпурното небе. Танцувахме заедно — ту в страстна близост, ту сякаш разделени от вечността.

Изведнъж музиката спря. И ето ме — отново сред душния въздух на прашния таван. Бях паднала! Опитах да се изправя и едва успях да стъпя на крака си. Коляното ме болеше така силно, че се просълзих. Накуцвайки се примъкнах в класната стая. Отворих по-широко единия прозорец и излязох на покрива. Запълзях по полегатия наклон и спрях на самия ръб, до водосточните тръби. Далеко под мен се виждаше земята. Лицето ми се обливаше в сълзи на самосъжаление и болка, от които почти не виждах. Затворих очи и се олюлях. Само за миг и всичко можеше да свърши. Щях да лежа просната там долу, върху трънливите розови храсти.

Бабата и мама сигурно щяха да кажат, че някакво непознато откачено момиче се е покатерило на покрива им и е паднало. Нещастен случай и толкоз. Мама щеше да се разплаче, да разбере какво е направила и да освободи Крис и близнаците, за да заживеят като нормални хора.

Това бе едната страна на монетата, наречена самоубийство.

Но тя имаше и друга страна. Ами ако оживея? Ако розовите храсти омекотят удара и аз остана саката и обезобразена за цял живот?

А какво щеше да стане, ако аз умра, но вместо да се разкайва, мама се зарадва, че най-после се е отървала от напаст като мен? Тогава как ще оцелеят Крис и близнаците, като няма да има кой да се грижи за тях? Кой ще бъде майка на малчуганите, кой ще ги обсипва с грижи и любов? Колкото до Крис — той можеше да мине и без мен. Енциклопедиите щяха да запълнят моето място. Успееше ли да получи титлата „Доктор по медицина“ след името си, той щеше да задоволи бляна на своя живот. Но дори и тогава нещата щяха да бъдат много различни, щом мен ме няма. Успях да се спася от смъртта благодарение на способността си да виждам и двете страни на монетата. Отдръпнах се от ръба на покрива, разбрах, че такава постъпка би била глупава и детинска, но продължавах да плача. Коляното ме заболя още по-силно. Запълзях обратно към задния комин, където двата покрива се срещаха в безопасен ъгъл. Легнах по гръб и се загледах в пустото безучастно небе. Съмнявах се, че там горе живее Господ. Съмнявах се, че и раят е там.

Господ и раят са там долу на земята, сред градините, горите, парковете, край морския бряг и езерата, по безкрайните магистрали, устремени нанякъде!

Адът беше тук горе. Простираше сянката си над мен и се опитваше да ме погълне, да ме превърне в това, което бабата твърдеше, че съм — дяволско изчадие.

Останах да лежа върху твърдите, студени плочки на покрива, докато се спусна мрак и изгря луната, а звездите проблясваха сърдито отгоре ми, сякаш знаеха много добре какво представлявам. Бях облечена само с балетния си костюм — трикото и една от онези глупави полички.

Кожата по ръцете ми настръхна, а аз продължавах да стоя и да кроя планове за отмъщение: как да се разплатя с онези, които ме бяха превърнали в злото, което щях да представлявам. Казвах си, че един прекрасен ден бабата и майка ми ще бъдат под моята власт… и тогава щях да ги налагам с камшик, да ги мажа с катран, да ги измъчвам с глад.

Лек шум прекъсна мрачния и греховен поток от мисли в главата ми. В здрача на ранната вечер Крис прошепна колебливо името ми. Нищо повече, само името ми. Не му отговорих, сега той не ми трябваше — никой не ми трябваше. С нежеланието си да ме разбере ме бе изоставил и аз не се нуждаех от него, не и в този момент.

Въпреки това той се приближи и легна до мен. Бе донесъл топло вълнено сако, което безмълвно наметна върху раменете ми, и също като мен се взря в студеното, бездушно небе. Между нас се изправи непреодолима стена от глухо мълчание. Харесвах всичко у Крис и в този миг ми се прииска да му го кажа и да му благодаря за топлото сако. Копнеех да се притисна в него и да го утеша така, както той често правеше, когато се разбуждах от поредния кошмар. Но продължих да лежа скована и напрегната, изчаквах той да вдигне пръв белия флаг. С особен, дрезгав глас, идващ сякаш изпод земята, ми каза, че вече са вечеряли с близнаците и че моят дял е запазен.

— Кати, ние само се преструвахме, че ще изядем всичките лакомства. Оставихме и за теб.

Лакомства. Той говореше за лакомства! Дали живееше още сред детския свят, където сладкишът можеше да спре сълзите? Лично аз чувствах, че съм загубила усет към детските удоволствия. Исках да имам това, което желаеше всяка девойка — свободата да се превърна в жена, свободата да разполагам с живота си!

Опитах се да му го кажа, но гърлото ми бе пресъхнало.

— Кати… това, дето го наговори… никога повече не казвай такива грозни думи.

— И защо не? — попитах задавено. — Всичко, което казах, е истина. Аз само изразих с думи онова, което чувствам.

— Никога повече не говори такива неща, нито пък мисли за смъртта! Разбира се, дълбоко в себе си и аз имам съмнения, но искам на всяка цена да оцелея. Ако ти умреш от собствената си ръка, ще повлечеш и мен със себе си, а скоро ще ни последват и близнаците, защото кой тогава ще ги гледа?

Това ме накара да се разсмея. Груб, насечен, грозен смях — също като смеха на мама, когато се чувстваше огорчена.

— Така ли, Кристофър Дол? Аз пък мисля, че ние имаме мила, сладка, любяща майка, която не спира да мисли за нас. Тя ще остане да се грижи за близнаците.

Крис се обърна към мен и ме сграбчи за рамото.

— Мразя, когато говориш като нея. Прекрасно зная, че ти си много повече майка на Кори и Кари, отколкото е тя. Видях как близнаците я гледаха като напълно непозната. Кати, аз не съм сляп, нито глупав. Знам, че мама е егоистка и първо се грижи за себе си, а после за нас.

Старата луна се показа отново, за да освети неизплаканите сълзи в очите му. В този миг ме осени ужасно прозрение — аз обичах Крис, а той бе мой брат. Той единствен ме караше да се чувствам пълноценна и уравновесена.

Сред тъмнината на покрива, обгърнати от студената нощ, ние протегнахме ръце един към друг. Притиснахме се силно и сърцата ни затуптяха едно до друго. Нито се смеехме, нито плачехме. Не бяхме ли изплакали напразно вече цял океан от сълзи? Не бяхме ли отправили милиард молитви в очакване на избавлението? И щом сълзите не помогнаха, а молитвите не бяха чути, как можехме да стигнем до Господа и да го накараме да направи нещо?

— Крис, казвала съм го преди, казвам ти го и сега. Трябва да направим нещо. Нали татко все повтаряше: „Господ помага на онези, които сами си помагат.“