В. С. Ендрюс
Цветя на тавана (12)

Проучванията на Кристофър и последиците от тях

Внезапно две ръце ме сграбчиха грубо и ме разтърсиха! Събудих се. Стресната се взрях в лицето на жена, която едва успях да разпозная: майка ми. Гледаше ме със студени очи:

— Къде е брат ти?

Силно изненадана, че може да ми говори с такава злост, аз се свих от страх и извърнах глава към съседното легло. Бе празно.

Дали да излъжа? Да кажа, че е отишъл на тавана. Не, това бе мама, която много ни обичаше. Тя ще разбере.

— Крис отиде да разгледа стаите на етажа.

Честността е най-добрата политика. Освен това ние никога не лъжехме — нито мама, нито помежду си. Само понякога бабата.

— По дяволите! — изруга тя и пламна от прилив на ярост, този път насочен към мен. Без съмнение смяташе, че в дъното на това предателство стоя аз, а не безценният й син. Сграбчи ме и ме раздруса с все сила. — Ето защо никога няма да ви пусна да излезете от тази стая — нито теб, нито Кристофър! За нищо на света! И двамата ми обещахте и не удържахте думата си! Не мога повече да ви вярвам! Въобразявах си, че мога да ви се доверя. Мислех, че ме обичате и никога няма да ме предадете!

Недоумявах. Нима я бяхме предали? А аз смятах, че тя предава нас.

— Но, мамо, не сме направили нищо лошо. Звук не сме издали в шкафа. Много хора минаха покрай нас, но никой не разбра, че сме там. Никой не подозира, че живеем тук. Защо говориш така, че няма да ни пуснеш да излезем оттук? Ти трябва да ни изведеш! Не можеш да ни криеш под ключ до края на живота ни.

Тя раздразнено впи очи в мен, но не каза нито дума. Помислих, че ще ме удари. Вместо това ме пусна и си тръгна.

Тъкмо мама понечи да излезе от стаята, вратата се отвори и брат ми влезе крадешком. Затвори тихо и погледна към мен. Отвори уста, за да каже нещо, и тогава видя мама.

Тя пристъпи към него с бързи крачки. Вдигна ръка и го зашлеви по бузата! Преди той да успее да се съвземе от неочаквания шок — другата му буза също изпита силата на гнева й!

Две големи червени петна се появиха върху бледото лице на Крис.

— Ако ти, Кристофър Фоксуърт, още веднъж се осмелиш да направиш подобно нещо, то аз самата ще напердаша не само теб, но и Кати с камшик.

Върху изпитите бузи на Крис останаха да пламтят двете петна, сякаш размазани кървави отпечатъци от ръце.

Изтръпнах. Взирах се в мама, сякаш бе някаква непозната жена, която виждах за първи път. Това нашата майка ли бе? Онази, която обикновено ни говореше с толкова доброта и любов, която страдаше заедно с нас заради злочестата ни съдба ли? Нима обитателите на тази къща бяха започнали да й въздействат и да я променят до неузнаваемост? И тогава всички незначителни подробности дойдоха по местата си. Като при подреждане на мозайка. Да, мама наистина се променяше. Вече не идваше да ни вижда толкова често, колкото преди — не всеки ден и със сигурност не по два пъти на ден, както беше в самото начало. Усещах как страхът ме завладява — всичко, в което бях вярвала безрезервно и бе моята опора, се изплъзваше изпод краката ни.

Вероятно нещо в стреснатото лице на Крис накара гнева й да се стопи. Тя го притегли в отворените си обятия и покри с целувки страните му, сякаш се опитваше да изличи стореното зло.

— Извинявай, Крис — едва чуто промълви мама. Гласът й трепереше, а в очите й проблясваха сълзи. — Прости ми, моля те, прости ми. Не гледай така уплашено. Не съм на себе си от радост, че нещата започнаха да се подреждат така, както ни се иска, а като видях, че те няма, така се притесних и ядосах, та изобщо не помислих какво говоря. Тази е единствената причина, поради която те ударих. Ами че аз много те обичам и ти го знаеш. Никога не бих посегнала на вас. Нима съм ви била някога? Но сега трябва да сте особено внимателни, за да не провалите всичко.

Тя взе лицето му в ръце и го целуна по устните. Не знаех какво да мисля. Чувствах се объркана и смутена и много, много малка.

Той, разбира се, й прости. Аз също.

— Моля те, мамо, разкажи ни какво стана!

— Друг път — рече тя. Бързаше да се върне обратно на празненството, докато не са забелязали отсъствието й. — Може би още утре ще ви разкажа всичко — каза тя, докато припряно започна да ни целува и говори, опитвайки се да прогони безпокойството от душите ни. — Кристофър, прости ли ми вече?

— Разбира се, мамо. Права си, че въобще не биваше да излизам от стаята и да обикалям къщата.

— Весела Коледа и ще се видим съвсем скоро — усмихна се тя, после излезе и заключи след себе си.

Първият ни коледен ден на тавана бе завършил. Часовникът долу удари един. Цялата стая беше пълна с подаръци, ние с Крис бяхме присъствали на чудесно празненство. И все пак в нашия живот се бе появило нещо ново — една черта от характера на мама, която не бяхме и подозирали, че съществува. За миг бе заприличала на нашата баба!

Двамата с Крис лежахме прегърнати до Кари. Главата ми бе положена върху момчешките му гърди и слушах ударите на сърцето му.

— Крис, много е сложно да си възрастен, нали?

— И на мен така ми се струва.

— Винаги съм си мислила, че възрастните знаят как да се справят с всяка ситуация. Че никога не се съмняват кое е правилно и кое не. Не съм и предполагала, че и те като нас изпитват колебания.

— Ако имаш предвид мама, тя не искаше да каже и да направи това, което стана. Може би когато един възрастен човек отново заживее с родителите си, той става зависим от тях като малко дете. Тя се разкъсва между родителите си и нас. На всичкото отгоре се появи и онзи мъж с мустаците. Той сигурно също я дърпа към себе си.

— Не искам да се омъжва отново! Ние имаме много по-голяма нужда от нея, отколкото той!

Крис замълча.

— А и освен това, можеше да се сети да ни купи телевизор още като дойдохме, вместо да си харчи всичките си пари за дрехи и бижута! Всеки път е с нещо ново.

Бавно и много внимателно брат ми се опита да обясни защо мама бе постъпила по този начин.

— Виж, Кати. Ако още първия ден ни бе донесла телевизор, ние щяхме да седнем пред него и да зяпаме по цял ден. Тогава нямаше да направим градината на тавана. Нямаше да правим нищо друго, освен да седим пред телевизора и да гледаме. Помисли си само колко много научихме през тези безкрайни дни. Сега аз рисувам много по-добре и знам много повече. Ти, Кати, също си се променила.

— И как, как съм се променила? Нека да чуя. — Той неспокойно се раздвижи. — Добре, добре. Няма да те измъчвам, но, моля те, разкажи ми всичко, което видя, до най-малката подробност. Не пропускай нищичко. Дори и мислите си. Искам да изпитам усещането, че съм била там заедно с теб, до рамото ти, че съм видяла и почувствала онова, което си изживял и ти.

Той извърна глава към мен, очите ни се срещнаха и гласът му прозвуча странно:

— През цялото време ти сякаш беше редом с мен — чувствах те до себе си, чувах твоя шепот.

Съдейки по гласа му, у мен се загнезди впечатлението, че тази гигантска къща, управлявана от болния човекоядец долу, го бе уплашила.

— Това е една страхотно голяма къща, Кати, като хотел. Има страшно много обзаведени с красиви и скъпи мебели стаи, които никога не се използват. Само на този етаж успях да преброя четиринайсет, но май пропуснах няколко по-малки.

— Крис! — извиках аз разочаровано, — недей да говориш така сухо, сякаш съм отворила справочник. Накарай ме да почувствам, че съм била до теб. Започни отначало и ми разкажи какво точно стана още от мига, в който се разделихме.

— Добре — рече той с въздишка, сякаш би предпочел да не го прави. — Промъкнах се по тъмния коридор и стигнах до голямата ротонда там, където се бяхме скрили в шкафа. Въобще не си направих труда да разглеждам стаите на северното крило. Знаех, че трябва да внимавам, щом стигна до място, където някой може да ме види. Празненството беше в разгара си — беше много по-шумно и сякаш всички вече бяха пияни. Един мъж пееше някаква глупава песен. Беше толкова смешна, че се прокраднах до парапета и погледнах надолу. Аз, разбира се, търсех мама — продължи той, — но единствените хора, които успях да различа, бяха бабата и дядото. Дядо ни бе започнал да се уморява и още докато гледах, една сестра дойде и го изведе. Наблюдавах внимателно, за да се ориентирам къде се намира стаята му. Щом дядото си тръгна, бабата също се оттегли и тогава чух някакви гласове да се приближават към мен! Трябваше да изчезна незабавно. Нямаше как да се скрия в шкафа, без да ме забележат, затова се свих в един ъгъл, където имаше старинни доспехи. Оказа се, че по стълбището се качваха мама и онзи тъмнокос мъж с мустаците.

— И какво правеха те? Къде отиваха?

— Струва ми се, че не ме видяха, понеже бяха много вглъбени в себе си. Мъжът настояваше да види някакво легло, което мама имала в стаята си.

— Нейното легло ли? Искал е да види нейното легло? Но защо?

— Това е някакво специално легло, Кати. Той й каза: „Хайде, достатъчно дълго се въздържаме.“ В гласа му имаше раздразнение. После добави: „Покажи ми най-сетне прословутото легло лебед, за което се носят легенди.“ Очевидно мама се притесняваше, че може все още да сме в шкафа, защото погледна притеснено в тази посока. Но накрая се съгласи и отвърна: „Добре, Барт, може да се помотаем, но не бива да се бавим много. Нали знаеш какво ще си помислят всички, ако отсъстваме дълго време.“

А той се изсмя тихичко и я подразни с отговора си: „Не, въобще нямам представа какво ще си помислят. Кажи да чуя.“ За мен това прозвуча като предизвикателство. Думите му ме ядосаха. — В този миг Крис замълча и дишането му стана по-учестено.

— Ти скри нещо — казах аз с упрек. Познавах го по-добре от себе си. — Ти я прикриваш! Видял си нещо, което не искаш да ми кажеш! Не е честно! Още от самото начало се разбрахме нищо да не крием един от друг, така че — изплюй камъчето.

— Мили Боже — измънка той и извърна глава, за да не ме гледа в очите. — Та какво значение имат няколко целувки?

— Няколко целувки ли? — извиках аз. — Видял си го да целува мама? И какви бяха тези целувки? Ръката й ли целуна, или бяха истински целувки по устата?

Усещах гърдите му да парят през пижамата.

— Били са страстни целувки, нали? — рекох възмутено. Бях убедена в това. Нямаше нужда да ми го казва. — Той я е целувал, а тя му се е отдала. Вероятно е докосвал и гърдите й! Това ли видя, Кристофър?

— Няма значение — отговори брат ми със задавен глас. — Важното е, че мама очевидно нямаше нищо против. Отвращавах се, като гледах. — Представих си картината и стомахът ми се сви болезнено. По това време мама беше вдовица едва от осем месеца. Макар че понякога осем месеца можеха да изглеждат като осем години. Какво значение имаше миналото, след като настоящето бе така вълнуващо и приятно…

— Кати, не знам какво си мислиш, но мама заплаши, че ако не спре, тя няма да му покаже спалнята си.

— Ясно. Държал се е възмутително!

— Просто се целуваха — отвърна Крис, взирайки се в коледната елха. — Само целувки и няколко ласки, но това накара очите й да засияят. Тогава онзи Барт я попита дали леглото лебед е принадлежало някога на френска куртизанка.

— За Бога, какво значи френска куртизанка?

Крис се изкашля, за да прочисти гърлото си.

— Това е жена, която прави услуги на мъже от аристокрацията.

— Услуги ли? Какво имаш предвид?

— Такива, дето богатите мъже плащат за тях — рече той бързо и продължи, слагайки ръка върху устата ми, за да замълча. — Тя обясни, че подобно легло не би било допуснато в къщата, а биха го изгорили, докато се четат молитви. После добави, че леглото лебед е принадлежало на нейната баба. Като малка е копняла за апартамента на баба си повече от всичко друго на света. Но родителите й не й давали онези стаи, опасявайки се, че тя може да бъде опорочена от духа на баба си, която не била светица. После мама се засмя горчиво и каза, че сега родителите й я мислели за толкова покварена, че нищо не би било в състояние да я направи по-лоша, отколкото е. Заболя ме от тези думи. Мама не е покварена, татко я обичаше. А пък онова, което женените хората правят насаме, не засяга другите.

Затаих дъх. Крис винаги знаеше всичко!

— „Добре — съгласи се мама, — един бърз поглед, Барт, и се връщаме на празненството.“ Те изчезнаха по коридора и аз видях къде е спалнята й. Огледах се внимателно и после се шмугнах в първата стая, изпречила се пред очите ми. Беше тъмно, затова си помислих, че няма никой. Затворих вратата тихо зад себе си и застанах напълно неподвижен. В ръката си имах фенерче, но изчаках малко, преди да го запаля, и тогава усетих, че някаква странна миризма изпълва стаята. Тя оказа някакво особено въздействие върху мен — накара ме да се почувствам напрегнат и уплашен. И тогава, божичко, замалко щях да умра от ужас!

— Какво стана? — възбудено извиках аз. — Чудовище ли видя?

— Да, чудовище. Но не едно, а десетки чудовища! Или поне видях главите им, закачени високо горе по стените.

Навсякъде около мен бляскаха кехлибарени, зелени, топазени и лимоненожълти очи. Ах, ако знаеш колко беше страшно! През прозорците се процеждаше синкава светлина и се отразяваше върху светещите зъби на един лъв, раззинал уста. Имаше огромна, пухкава грива, от която главата му изглеждаше величествена. В нея имаше застинала мъка и ярост. И кой знае защо, ми стана мъчно за него — вместо да живее на воля, крачейки гордо из саваната, от него бе останала само препарираната му глава, която служеше за украшение.

Много добре разбирах какво точно има предвид. Мъка и стаена ярост изпълваха сърцето ми. Болката в мен бе като неизригнал вулкан.

— Това, Кати, бе трофейна зала — беше огромна и в нея имаше много глави на най-различни животни. Имаше дори тигър и един слон с хобот, вдигнат високо нагоре. Всички животни от Азия и Африка бяха наредени на едната стена на огромната стая, а едрият дивеч от Америка — на срещуположната: мечка гризли, кафява мечка, антилопа, планински лъв и какво ли още не. Тази зала вдъхваше ужас, но въпреки всичко заслужава да бъде разгледана.

Глупости, какво ме интересуваше някаква си трофейна зала? Интересуваха ме само хората и техните тайни.

— На отсрещната стена имаше каменна камина, дълга най-малко шест метра, а над нея висеше голяма картина с маслени бои. На нея в цял ръст бе изобразен млад мъж, който поразително приличаше на татко. Приближих се и видях, че мъжът е досущ като татко, с изключение на очите. Носеше ловджийски костюм и синя риза. Стоеше облегнат на пушката си, а единият му крак бе стъпил върху някакъв пън. Малко разбирам от изкуство, но все пак достатъчно, за да преценя, че тази картина е истински шедьовър. Художникът наистина е успял да пресъздаде душата на ловеца. Погледът му бе студен и жесток. Сините очи говореха достатъчно красноречиво, че това не би могъл да е татко. Още преди да прочета надписа на малката метална табелка в основата на позлатената рамка, бях напълно сигурен в това. Това бе портрет на Малкълм Нийл Фоксуърт, нашият дядо. От датата ставаше ясно, че картината е нарисувана, когато татко е бил на пет години. А по това време той и майка му Алиша са били изгонени от имението Фоксуърт и вече са живеели в Ричмънд.

— Продължавай.

— Знаеш ли, имах голям късмет, че никой не ме видя да се мотая наоколо, защото аз действително надникнах във всички стаи. Накрая попаднах в апартамента на мама. В него се влиза по две стъпала през двойна врата и ако искаш вярвай, но като надникнах вътре, си помислих, че съм попаднал в някакъв палат! От видяното до този момент бях подготвен да очаквам нещо изключително, но стаите в апартамента й просто не могат да се опишат! На нощното й шкафче бе сложена фотографията на татко и навсякъде миришеше на нейния парфюм. В центъра на стаята, поставено върху подиум, се извисяваше прословутото легло лебед! О, Боже! Какво легло само! За първи път виждах подобно нещо! Главата на птицата бе направена от слонова кост и блестеше. Бе обърната в профил, сякаш всеки момент щеше да я мушне под разрошените пера на вдигнатото си крило, а притвореното й око бе червено. Крилете се извиваха нежно и обгръщаха в прегръдка почти овалното легло. Крайните пера на крилата бяха леко извити навътре, като пръсти, които придържат фините, прозрачни драперии, спускащи се отгоре във всички нюанси на розовото и лилавото. Леглото наистина беше страхотно! Пък и тези драперии наоколо… когато спи в него, мама сигурно се чувства като принцеса. Бледолилавият килим беше толкова дебел, че краката потъваха в него до глезените, а в близост до леглото бе постлана пухкава бяла кожа. Лампите, направени от гравиран кристал и украсени със злато и сребро, бяха високи по около метър и двайсет. Имаше и канапе от слонова кост, тапицирано с розово кадифе. А сега внимавай, дръж се да не паднеш: в основата на голямото легло имаше едно мъничко детско легло лебед! Представяш ли си! Беше сложено напречно на голямото. Стоях там и се чудех защо ли би му трябвало на някой да има голямо, широко легло, а до него — малко, тясно легълце. Не знам за какво би могло да се използва то, но съм сигурен, че трябва да има някаква сериозна причина.

Знаех, че е видял още много неща, за които не спомена нищо. Но някой ден щях да ги видя сама.

— Тази къща по-хубава ли е от нашата в Гладстон? — попитах аз, тъй като за мен тя бе най-хубавата от всички.

Крис се поколеба. Трябваше му малко време, за да намери подходящи думи, тъй като никога не говореше прибързано. Тази нощ той претегляше особено внимателно всяка казана дума, което също бе много показателно.

— Тази къща е величествена, пищна, красива, но не бих я нарекъл приятна.

Разбирах какво има предвид. Приятното предполагаше уют за разлика от величественото, пищното, красивото и най-вече огромното.

Нямаше какво друго да си кажем. Целунах го по бузата за лека нощ, но този път той не възрази.

Цветните светлинки на коледната елхичка блещукаха в мрака, подобно на сълзите, които проблясваха в очите на брат ми.