В. С. Ендрюс
Цветя на тавана (7)

Разказът на мама

След като бабата излезе, не знаехме нито какво да направим, нито какво да кажем. Чувствахме се ужасно нещастни. Сърцето ми биеше лудо, докато наблюдавах как мама закопчава и напъхва блузата в полата си. После се обърна към нас, усмихна ни се плахо и се опита да ни успокои. Улових се за тази усмивка като удавник за сламка. Крис продължаваше да гледа надолу.

— Хайде, стига! — рече мама с престорена веселост. — Това беше само върбова клонка и не болеше много. Не толкова плътта, колкото гордостта ми бе наранена. Унизително е да те бият като роб или животно, и то не друг, а собствените ти родители. Но не се тревожете. Това няма да се повтори. Няма да го допусна. Беше за пръв и последен път. Сто пъти повече удари от камшик бих изтърпяла, за да изживея отново годините си на щастие, прекарани с баща ви и с вас. — Мама седна на едното легло и протегна ръце, за да се съберем край нея. Внимавах да не я прегръщам, за да не й причиня отново болка. Тя вдигна близнаците в скута си и потупа леглото, за да ни подкани да се сгушим до нея. И тогава започна да разказва.

— Искам да ме слушате внимателно и до края на живота си да запомните всяка дума, която ще ви кажа сега. — Тя спря, поколеба се, огледа стаята и се взря в кремавите й стени, сякаш те бяха прозрачни. — Това е странно място, а хората, които го обитават, са още по-странни — имам предвид не прислужниците, а моите родители. Трябваше да ви предупредя, че вашите дядо и баба са религиозни фанатици. Хубаво е да вярваш в Бога. Но когато укрепваш вярата си с думи от Стария завет, превратно тълкувани така, че да служат на нуждите ти, това вече е лицемерие. А точно така постъпват моите родители.

Баща ми е на смъртно легло, но въпреки това всяка неделя го отвеждат в черквата с инвалидния стол или на носилка. Там той дава своя десятък — една десета от годишния си доход, който е твърде внушителен. Освен това плати за построяването на черквата, купи всички витражи, напътства свещеника и неговите проповеди, изобщо проправя си пътя към небето със злато. Ако свети Петър може да бъде подкупен, то баща ми със сигурност ще влезе в рая. В тази черква към него се отнасят като към Бог или към жив светия. След службата той се връща вкъщи и се чувства напълно оправдан да прави каквото си поиска, без да се съобразява, че може да отиде в ада.

Докато растях с двамата ми по-големи братя, нас буквално ни насилваха да ходим на църква. Дори когато бяхме болни. Всекидневно ни втълпяваха: бъдете добри, бъдете добри, бъдете добри — само това чувахме. Всекидневно ни повтаряха, че дребните удоволствия, право на всеки човек, са греховни. На мен и братята ми ни бе забранено да плуваме, защото това означаваше бански костюми и следователно голота. Беше ни забранено да играем на карти, както и на всяка друга игра със залагания. Беше ни забранено да ходим на танци, защото това означаваше притискане до тялото на човек от противоположния пол. Повтаряха ни да контролираме мислите си, да не се поддаваме на съблазни, защото греховните помисли били равнозначни на греховни дела. С една дума всичко забавно и вълнуващо ни беше забранено. Като се опитваха да накарат трите си деца да живеят като ангели и светци, нашите родители успяха само да ни направят по-лоши, отколкото бихме били иначе.

Не можех да повярвам на ушите си, както впрочем и останалите.

— Един ден — продължи мама — у нас дойде да живее красив младеж. Баща му — нашият дядо — бе починал, когато той бил на три години. Майка му се казвала Алиша и била едва на шестнайсет години, когато се омъжила за дядо. Тогава той бил на петдесет и пет години. Тя била млада и би трябвало да дочака възмъжаването на сина си, но умряла преждевременно. Дядо се е казвал Гарланд Кристофър Фоксуърт. След неговата смърт половината от имението му би трябвало да премине у най-малкия му син — тогава тригодишен. Но баща ми Малкълм успял да се сдобие с контрола върху имуществото на баща си и се самоназначил за управител — нито Алиша, нито тригодишният й син успели да се преборят с него. След като баща ми заграбил всичко, той изхвърлил Алиша и невръстния й син. Те се върнали обратно в Ричмънд, при родителите на Алиша, където тя се омъжила повторно. Няколко години живяла щастливо с един млад мъж, когото обичала от детството си, но той също умрял. Два пъти омъжвана, два пъти овдовяла, без родители, тя останала единствено с малкото си момченце. Един ден открила бучка в гърдата си и няколко години по-късно умряла от рак. Именно тогава синът й Гарланд Кристофър Фоксуърт Четвърти дойде да живее у нас. Викахме му просто Крис. — Тя се поколеба, а после ни притисна с Кристофър към себе си. — Знаете ли за кого говоря? Сетихте ли се кой е този млад мъж?

Аз потреперих. Тайнственият получичо. И прошепнах:

— Татко… говориш за татко, нали?

— Да — каза тя и въздъхна.

Наведох се напред, за да погледна по-големия си брат. Той седеше притихнал, със странно изражение на лицето си и немигащи очи.

— Вашият баща ми беше получичо — продължи мама, — но само три години по-голям от мен. Спомням си първия път, когато го видях. Знаех, че този млад получичо, чието съществуване дотогава не бях и подозирала, пристига и исках да направя добро впечатление, затова цял ден се приготвях, навивах си косата, къпах се и накрая си облякох най-хубавите дрехи. Бях на четиринайсет години, а това е възрастта, в която едно момиче започва да усеща влиянието си върху мъжете. Знаех, че повечето мъже и момчета ме смятаха за красива и в известен смисъл аз бях готова да се влюбя.

Тогава баща ви беше на седемнайсет. Беше късна пролет. Застанал в средата на фоайето с два куфара — обувките му бяха износени, дрехите му — овехтели и умалели, той се оглеждаше неспокойно, очевидно поразен от голямото богатство. Дотогава не бях обръщала внимание на заобикалящата ме обстановка. Тя просто беше част от моето наследство, което изгубих в момента, в който се омъжих. Дори не си давах сметка, че бях израснала в изключително богат дом.

Моят баща е колекционер. Той купува уникални произведения на изкуството — не защото обича изкуството, а защото обича да притежава. Ако е възможно, би искал да притежава всичко. Чувствах се като част от неговата колекция… Имаше намерение да ме запази за себе си. Не за да ми се радва, а за да попречи на останалите да се наслаждават на онова, което е негово.

Мама продължи с пламнало лице. Очите й се взираха в празното пространство, назад към онзи изключителен ден, когато един млад получичо е влязъл живота й, за да го промени.

— Баща ви дойде при нас така невинен, така доверчив, така благ и уязвим — познал само искрена привързаност, чиста любов и… много бедност. Идваше от къщурка с четири стаи и нашата огромна величествена къща го смая и обнадежди. Реши, че късметът го е споходил, че е намерил земния рай. От очите му бликаше искрена благодарност. И до ден-днешен сърцето ми се изпълва с жал, като се сетя, че половината от онова, което докосваше с поглед, всъщност му се полагаше по право. Родителите ми обаче правеха всичко възможно, за да го накарат да се чувства като беден роднина.

Зърнах го под светлината на слънцето — около златистата му коса сияеше сребрист ореол. Беше изключително красив, не просто хубав, а красив — нали разбирате, че има разлика. Истинската красота идва отвътре и той я притежаваше.

Леко прошумолях и това го накара да вдигне глава, а сините му очи се озариха, светнаха, после отново помръкнаха. Нали бях негова полуплеменница. Него ден между нас пламна любовта. Това беше любов от пръв поглед. Понякога става и така. Може би и той като мен беше готов да се влюби, или пък това се случи, защото и двамата имахме нужда от топлота и привързаност. По онова време и двамата ми по-големи братя бяха загинали при нещастни случаи. Имах само неколцина приятели, защото никой не беше „достоен“ за дъщерята на Малкълм Фоксуърт. Аз бях неговата гордост, неговата радост. Ако се случеше някой мъж да ме отведе, това щеше да стане срещу много, много висока цена. Така че ние с баща ви трябваше да се срещаме тайно в градината. Говорихме си с часове, а понякога се люлеехме прави на люлката и се гледахме в очите. Той споделяше с мен всичките си тайни и аз с него своите. Бяхме толкова силно влюбени един в друг, че правилно или не, трябваше да се оженим. Налагаше се да избягаме от тази къща и от потисничеството на родителите ми, преди да успеят да ни превърнат в свои копия. Това беше и тяхната цел — да променят баща ви, да го накарат да плати за злото, което бе направила майка му, омъжвайки се за толкова възрастен мъж. Не мога да скрия, че те му дадоха всичко. Отнасяха се с него като към собствен син, защото той трябваше да заеме мястото на синовете, които бяха загубили. Изпратиха го в Йейл и той се прояви като блестящ студент. Кристофър, ти си наследил неговата интелигентност. Баща ви се дипломира за три години, но никога не успя да използва дипломата си, защото на нея бе изписано истинското му име — налагаше се да крием от света кои сме. През първите години от брака ни беше много трудно, защото той трябваше да се откаже от образованието, получено в колежа.

Тя спря. Погледна замислено Крис, а после и мен. Гушна близнаците и ги целуна по русите им коси. Тревога набразди челото й.

— Кати и Кристофър, надявам се поне вие да проявите разбиране. Близнаците са все още много малки. Разбирате ли какво се случи между нас?

— Да — кимнахме и двамата с Кристофър.

Тя говореше с езика на музиката и балета, на романса, любовта и красотата. Вълшебните приказки понякога наистина се сбъдват.

Любов от пръв поглед. О, това щеше да се случи и с мен, просто си знаех, че ще стане така, а той щеше да бъде красив като татко. Човек трябва да обича, в противен случай душата му крее и умира.

— Сега слушайте внимателно — продължи тихо тя, и това придаде по-голяма сила на думите й. — Дойдох тук, за да направя каквото мога и да накарам баща ми да ми прости, че се омъжих за неговия природен брат.

Като наближи осемнайсетият ми рожден ден, ние с баща ви избягахме. След две седмици се върнахме и разказахме всичко на родителите ми. Баща ми изпадна в ярост, развика се да напуснем къщата му и никога повече да не се връщаме. Никога! Това е причината, поради която аз бях лишена от наследство, а също и баща ви. Струва ми се, че дядо ви възнамеряваше да му даде нещичко, макар и не много. Основната част трябваше да бъде моя, тъй като майка ми си има свои пари. Чувала съм я да казва, че парите, които наследила от родителите си, са главната причина баща ми да се ожени за нея.

Тук съм, за да накарам баща ми отново да ме обикне и ми прости, че се омъжих за моя получичо. А ако искам да постигна това, ще трябва да играя ролята на послушна, покорна и напълно разкаяла се дъщеря. Понякога, когато започнеш да играеш някаква роля, се вживяваш в образа и се променяш, ето защо искам да ви кажа онова, което трябва да чуете сега, докато все още съм това, което съм. Затова ви разказвам всичко напълно откровено. Признавам, нямам силна воля, нито пък съм инициативна. Бях силна само докато имах подкрепата на баща ви, а сега него го няма. Долу на първия етаж, в една стаичка зад огромната библиотека има мъж, какъвто никога не сте срещали. Запознахте се с майка ми и имате известна представа що за човек е тя, но не сте виждали баща ми. Не искам да се запознавате с него, преди да ми е простил и да е приел факта, че имам четири деца, чийто баща е доста по-младият му природен брат. На него ще му е много трудно да приеме това. Мисля обаче, че няма да му е чак толкова трудно да ми прости, след като баща ви е мъртъв, а и освен това не е лесно да питаеш лоши чувства към мъртвите.

Не зная защо ме обзе силен страх.

— За да може баща ми отново да ме впише в завещанието си, ще трябва да правя всичко, което той поиска.

— Какво може да поиска той от теб, освен покорство и уважение? — попита Кристофър с тон на възрастен.

Мама го изгледа продължително, вдигна ръка и погали нежно момчешката му буза. Той беше умалено копие на съпруга, когото бе погребала наскоро. Нищо чудно, че в очите й бликнаха сълзи.

— Не зная какво може да поиска, скъпи, но каквото и да е то, ще трябва да го изпълня. Само тогава ще ме впише в завещанието си. Но нека сега забравим затова. Наблюдавах лицата ви, докато говорех. Не искам да мислите, че онова, което баба ви каза, е вярно. Онова, което направихме ние с баща ви, не е неморално. Оженихме се в църква, като всяка друга влюбена двойка. Не сме сторили нищо лошо. И вие не сте дяволско потомство, нито сте грешници — баща ви би нарекъл това празно бръщолевене. Майка ми ще се опита да ви внуши, че сте недостойни, за да накаже по този начин и мен, и вас. Правилата в обществото се създават от хората, а не от Бог. В някои части на света близки роднини се женят и създават деца и това се счита за нещо съвсем естествено. Не се опитвам да се оправдавам, защото все пак ние сме длъжни да се съобразяваме с правилата на обществото, в което живеем. А то вярва, че близки роднини не бива да се женят, защото децата им могат да се окажат физически или умствено непълноценни. Но пък кой е съвършен?

Дядо ви пророкуваше, че децата ни ще се родят с рога, гърбици, опашки, с копита вместо с крака — беше като луд, който се опитва да ни прокълне, за да се родят децата ни с недъзи и всички ние да носим неговото проклятие. Сбъдна ли се някое от неговите потресаващи пророкувания? — извика тя, сякаш полудяла, и побърза сама да си отговори:

— Не. Когато забременях за първи път, ние с баща ви малко се безпокояхме, но ето че родих син, съвършен във всяко отношение. Баща ти толкова се гордееше с теб, Кристофър! Веднага отиде и ти купи пластмасова бейзболна бухалка, ръкавица на кечър и футболна топка.

След теб дойде Кати и ти, мила, беше също така красива и сладка като брат си. Знаеш колко те обичаше баща ти — неговата красива, танцуваща Кати. Спомняш ли си твоето първо представление, когато беше на четири години? Носеше розова балетна поличка, сбърка стъпките на няколко пъти и публиката се разсмя, а ти взе доволно да пляскаш с ръце. Тогава баща ти ти изпрати една дузина рози. Той никога не забелязваше твоите грешки. В неговите очи ти беше безупречна. Седем години след теб се родиха близнаците. Сега вече имахме две момчета и две момичета и четири пъти бяхме поставяли на изпитание съдбата, побеждавайки я. Четири съвършени деца. Така че, ако Бог е искал да ни накаже, той четири пъти бе имал тази възможност. Ето защо не позволявайте на никого да ви внушава, че сте неспособни или недостойни създания. Ако има грях, той е единствено на вашите родители. Не преставайте да вярвате в себе си, в мен, в баща ви. Въпреки че е мъртъв, продължавайте да го обичате и уважавате. Той го заслужава. Винаги е бил добър баща. А сега ми кажете ще вярвате ли в онова, което казва баба ви за дяволското потомство?

— Не! Никога! Никога! — извикахме ние.

И все пак, и все пак трябваше да обмисля, и то задълбочено, онова, което бях чула от двете жени. Исках да повярвам, че Бог ни харесва такива, каквито сме. Трябваше да вярвам, имах нужда да вярвам. Кимни, казах си аз, кажи „да“, както прави Крис. Не бъди като близнаците, които само гледат втренчено в мама, без нищо да разбират. Не бъди толкова подозрителна — недей!

Крис произнесе с най-убедителния си глас.

— Да, мамо, уверен съм, че е така, както казваш, защото ако Бог не бе одобрил женитбата ти с татко, щеше да ви накаже чрез децата ви. Вярвам, че Бог не е тесногръд фанатик, за разлика от нашите дядо и баба. Как може тази стара жена да говори такива отвратителни неща, след като има очи и вижда, че не сме грозни, с недъзи и със сигурност не сме умствено изостанали?

— Благодаря ти, сине — каза тя с дрезгав шепот. — Още веднъж ти благодаря, че не осъждаш родителите си за онова, което са направили.

— Обичам те, мамо. Няма значение какво си направила или правиш — аз винаги ще те разбера.

— Да — рече тя, — така е, зная, че ти ще ме разбереш. — Тя погледна към мен. — Любовта невинаги идва тогава, когато я искаш. Понякога просто така се случва, въпреки волята ти. — Тя взе ръцете на брат ми. — Баща ми ме обожаваше, когато бях малка. Искаше завинаги да ме запази за себе си. Не искаше изобщо да се женя. Спомням си, че бях едва на дванайсет, когато ми каза, че ще ми завещае цялото имение, ако остана с него, докато умре от старост.

Внезапно тя вдигна глава и ме погледна. Дали видя недоверие, съмнение? Очите й помръкнаха.

— Хванете се за ръце — нареди енергично тя и пусна една от ръцете на Крис. — Искам да повтаряте след мен: Ние сме съвършени деца. Умствено, физически и емоционално, ние сме здрави и Бог ни обича. Имаме право да живеем, да обичаме и се радваме на живота, колкото и всички други деца на земята.

Тя се усмихна и се пресегна, за да хване ръката ми, после подкани Кари и Кори да се присъединят към нас.

— Тук горе ще имате нужда от малки ритуали, като малки камъни, на които да стъпвате и които да ви преведат през времето. Нека това бъде един от тях. Кати, като те гледам, все едно че виждам себе си на твоята възраст. Обичай ме Кати, вярвай ми! Моля те!

Направихме това, което поиска тя, и повторихме молитвата, която трябваше да си казваме в мигове на съмнение. Щом свършихме, тя ни се усмихна одобрително.

— Ето! — каза тя вече по-щастлива. — Знайте, че постоянно мисля за вас. Днес реших, че не можем да продължаваме да живеем тук. Майка ми е жестока, безсърдечна жена, която случайно ме е родила, но от която не съм получила и грам любов, защото я е дала на синовете си. Когато ми написа онова писмо, си помислих, че с вас ще се държи по-различно. Мислех си, че годините са я променили и щом ви види, ще стане като всяка друга баба, ще ви приеме с отворени обятия, ще бъде доволна, че отново ще има деца край себе си. Така се надявах, че щом ви погледне… — тя се задави и отново се разплака. — Мога да разбера това, че не харесва Кристофър — и тук тя силно го прегърна и го целуна по бузата, — защото той много прилича на баща си. Зная, че като те погледне, Кати, тя вижда мен, а мен никога не ме е обичала. Не зная каква е причината за това, освен може би защото баща ми много ме обичаше и тя сигурно е ревнувала. Но никога не ми е минавало през ум, че може да бъде жестока към вас или към малките ми близнаци. Въобразявах си, че с възрастта хората се променят и осъзнават грешките си, но сега разбирам, че съм се заблуждавала. — Тя избърса сълзите си.

Ето защо утре рано сутринта ще отида в най-близкия голям град и ще се запиша в специализиран курс за секретарки. Ще се науча да пиша на машина, да стенографирам, да водя счетоводство, деловодство и всичко, което е необходимо да знае една добра секретарка. Ще се науча. Щом завърша курса, ще мога да си намеря работа с прилична заплата. Тогава ще събера достатъчно пари, за да ви изведа от този затвор. Ще си намерим апартамент наблизо, за да мога да посещавам баща ми. Скоро ще заживеем под един и същи покрив и отново ще бъдем истинско семейство.

— О, мамо! — зарадва се Крис. — Знаех, че ще измислиш нещо. Знаех, че няма да ни оставиш заключени в тази стая. — Той се наведе напред, за да ме погледне самодоволно, сякаш винаги е знаел, че обичаната му майка ще разреши проблемите, колкото и да са сложни.

— Вярвайте ми! — каза мама усмихната и отново целуна Крис.

Искаше ми се да бъда като Крис, но коварните ми мисли се въртяха около думите й, че няма силна воля, че не е инициативна личност. Затова я попитах:

— Колко време ще ти трябва, за да станеш добра секретарка?

— Малко, Кати, може би месец. Но дори да е повече, трябва да бъдете търпеливи, защото аз не съм много схватлива. Всъщност грешката не е изцяло моя — продължи бързо тя, сякаш разбираше, че я обвинявам в неспособност. — Когато се раждаш богат, ти се обучаваш в пансион, предназначен единствено за дъщери на изключително богати хора с големи възможности, а там те учат на добри обноски и най-вече те подготвят за неспирни увеселения: как да забавляваш гости и как да бъдеш съвършена домакиня. Не ме научиха на нищо практично. Не ми е минавало и през ум, че ще имам нужда от специални умения. Мислех, че за мен винаги ще се грижи съпруг, а ако не съпруг, то поне баща ми. Освен това винаги съм била влюбена в баща ви. Знаех, че в деня, в който навърша осемнайсет, ще се оженим.

— Сега тръгвам — каза тя и стана. Близнаците избухнаха в сълзи.

— Мамо, не си отивай! Не ни оставяй! — и двамата обгърнаха краката й с ръчичките си.

— Ще се върна утре рано сутринта. Кати — рече тя и ме погледна, — обещавам ти да дам най-доброто от себе си. Искам да напуснем тази къща колкото се може по-скоро.

За Бога, слушайте баба ви. Разберете, че тя може да се държи отвратително не само с мен, но и с вас. — Мама разтвори ръце и ние се затичахме към нея, забравяйки за разранения й гръб. — Много ви обичам! — изхлипа тя. — Помнете това. Заклевам се, че ще уча здраво, така както никога досега. Като знам, че сте заключени в тази стая, душата ми се свива. Но не унивайте. Някога баща ми силно ме обичаше, така че се надявам отново да отвори сърцето си за мен.

Да, така е. Когато си обичал някого, не можеш така лесно да го изтръгнеш от сърцето си. Знаех това. Вече се бях влюбвала шест пъти.

— Спете спокойно, а утре, щом се запиша в училището, ще отида да ви купя нови играчки. И няма да мине много време, баща ми ще ме обикне отново и ще ми прости за всичко.

— Мамо — изненадах се аз, — а имаш ли пари?

— Да, да — отговори бързо тя. — Имам достатъчно. Майка ми и баща ми са горди хора и няма да позволят да се появявам зле облечена пред приятелите и съседите им. Те ще дават и за мен, и за вас. А всеки долар, който не използвам, ще спестявам, за да заживеем отново в собствен дом, както по-рано.

С тези думи тя се раздели с нас, целуна ни и заключи вратата след себе си.

Предстоеше ни още една нощ в нашия затвор.

Сега знаехме толкова много нови неща… може би повече, отколкото ми се искаше.

Вече в леглата, Крис ми се усмихна, сгушен зад Кори. Затвори очи и промърмори със сънен глас:

— Лека нощ, Кати. И да спиш в кош.

По примера на Кристофър аз също се гушнах около свитото на кравай малко топло телце на Кари.

Бях неспокойна и не можех да заспя. Взирах се в тавана и се вслушвах в оглушителната тишина, която се бе възцарила в огромната заспала къща. Не чувах никакъв шум, нито дори излайване на куче. Не минаваха и коли, чиито светлини да проникнат през тежките завеси и да разсеят мрака.

Не можех да се освободя от мисълта, че сме нежелани и ненужни… Дяволско потомство. Тези думи се въртяха натрапчиво в съзнанието ми и ме караха да се чувствам нещастна. Исках да ги пропъдя и затова си повтарях, че мама ни обича, иска ни и действително ще се опита да стане добра секретарка. Тя щеше да успее. Нямаше да ни изостави, каквото и да й внушаваха родителите й. Тя щеше да успее, независимо от всичко.

Боже, молех се аз, помогни на мама да завърши бързо този курс.

В стаята беше ужасно горещо и задушно. Чувах вятърът да шуми в листата на дърветата, но до нас достигаше само лек полъх. Ако можехме да отворим прозорците, щяхме да почувстваме прохладата на нощта. Въздъхнах тъжно, изпълнена с копнеж. Мама беше казала, че дори и през лятото нощите в планината винаги са хладни, но през затворените прозорци не усещахме освежителния въздух.

Крис тихичко ме извика.

— За какво мислиш?

— За вятъра. Все едно че вие вълк.

— Бях убеден, че си мислиш нещо весело. Обзалагам се, че би могла да спечелиш награда за най-потискащи мисли.

— Мога да ти предложа и нещо още по-приятно — вятърът шепти като душа, която се рее в пространството и се опитва да ни разкаже историята на тази зловеща къща.

Той изпъшка.

— Слушай сега, Катрин Дол — това беше сценичното име, което планирах да използвам някой ден, — заповядвам ти да спреш да си мислиш подобни страхотии. Ще приемем съдбата такава, каквато е. Няма да мислим за онова, което ни предстои. Мисли си за приятни неща — за музика, за балет. Нали ми беше казвала, че щом в главата ти звучи музика, никога не се чувстваш тъжна?

— А ти какво ще правиш?

— Ако не ми се спеше толкова много, можех да ти говоря до зори, но като се има предвид какво преживяхме днес, се чувствам смазан от умора, за да водя празни разговори. Предпочитам да помечтая за всичките игри, за които ще имаме време тук. — Той се прозя, протегна се и ми се усмихна. — Как ти се стори разказът за получичовци, които се женят за полуплеменници и създават деца с копита, опашки и рога?

— Като търсач на познанието и бъдещ доктор, ти по-добре би могъл да отговориш дали това е възможно.

— Тц! — отговори той сякаш бе запознат много добре по този въпрос. — Ако беше така, светът щеше да е пълен с ненормални. Да ти кажа право, иска ми се поне веднъж да видя дявол.

— Цяла нощ ще го сънувам.

— Ха! — присмя ми се той. — Ти само глупости сънуваш.

— Какво ще кажеш за близнаците? Смаях се от тяхната решителност. Е, получиха няколко шамара, но аз се изплаших да не би тя наистина да вземе камшика.

— Това, което направи, беше не по-малко ужасно. Сграбчи Кари за косата, а Кори така го плесна, че той чак се завъртя. Струва ми се, че и това стига.

— Тя можеше да направи най-лошото.

— Мисля, че е луда.

— Може би си права — измърмори сънено той.

— Близнаците са още много малки. Кори просто защитаваше Кари — знаеш как държат един на друг. — После попитах колебливо. — Крис, правилно ли са постъпили мама и тати, като са се влюбили един в друг? Не са ли могли да направят нещо, за да попречат на тази любов?

— Не зная. Нека не говорим по този въпрос. Чувствам се неловко.

— Аз също. Сега вече разбирам защо всички имаме сини очи и руси коси.

— Аха — прозя се той, — дрезденските кукли — това сме ние.

— Винаги съм искала да си играя по цял ден. Когато мама донесе новия „Монопол“, най-накрая ще имаме време да изиграем една игра докрай. Крис, сребърните пантофки на балерината ще бъдат мои.

— Добре — промърмори той, — а аз ще взема цилиндъра или състезателната кола.

— Нека да е цилиндърът.

— Както кажеш. Близнаците ще са ни банкерите.

— Първо ще трябва да ги научим да броят.

— Няма страшно. Всички от фамилията Фоксуърт са наясно с парите.

— Ние не сме Фоксуърт.

— Кои сме тогава?

— Долангенгър, разбира се!

— Добре, нека да е както искаш ти.

Аз отново коленичих край леглото и стиснах ръце за молитва. Сега, когато лягах да спя, моля Бог да запази душата ми… Не успях обаче да изрека онези страшни думи: да вземе душата ми, ако умра, преди да съм се събудила. Изпуснах отново тази част. Помолих Бог да благослови мама, Крис, близнаците и татко, където и да се намира на небето.

Когато си легнах, се сетих за тортата и сладоледа, който бабата беше обещала да донесе, ако се държим добре.

Вярно е, че Кари много я ядоса, но откъде е могла да знае какво ще се случи?

— За какво мислиш? — попита Крис в полусън. Бях решила, че вече е заспал и не ме гледа.

— Нищо особено. Сетих се за сладоледа и тортата, които бабата трябваше да донесе за десерт.

— И утре е ден, така че не се отказвай от угощението. А дотогава близнаците може би ще забравят за градината. Те не помнят дълго.

Не. Те вече бяха забравили татко, а той почина едва през април. Аз обаче не можех. Никога нямаше да го забравя, въпреки че сега не го виждах ясно… Но го чувствах.