В. С. Ендрюс
Цветя на тавана (14)

Пораснали и помъдрели

Измина още една година, която по нищо не се различаваше от предишната. Мама идваше все по-рядко, но винаги носеше обещания и ни караше да вярваме, че до нашето избавление остават броени седмици. Всяка вечер преди лягане зачерквахме отминалия ден с един голям, червен хикс.

Вече имахме три календара с големи, червени хиксове. Първият бе наполовина задраскан, вторият бе целият в червено, и сега бе на ред третият, който бяхме преполовили. А умиращият дядо, благополучно станал на шейсет и осем, винаги намиращ се на прага на последното си издихание, продължаваше да си живее, докато ние чакахме, забравени в преддверието на ада. Изглежда, щеше да доживее и шейсет и деветата си годишнина.

В четвъртък слугите от имението Фоксуърт отиваха в града и тогава ние с Крис се промъквахме на черния покрив, за да съберем малко слънчева топлина или да подишаме свеж въздух под изпъстрения със звезди небесен свод. Макар да беше високо и опасно, мястото бе наистина открито и можехме да почувстваме свежия полъх на въздуха върху нашата зажадняла за ласка кожа.

Все още не изпитали гнева на баба, ние с Крис се държахме непредпазливо. Невинаги бяхме послушни в спалнята. Трудно ни беше непрекъснато да прикриваме срамните си части един от друг.

Откровено казано, на никого не му пукаше кой какво е видял.

А би трябвало да ни пука.

Трябваше да внимаваме.

Трябваше да пазим спомена за кървавите следи по гърба на мама и никога, никога да не го забравяме. Но денят, в който бе наказана, ни изглеждаше толкова далечен, сякаш бе станало преди векове.

Ето, вече бях девойка, а никога досега не се бях виждала напълно гола, понеже огледалото на вратата на аптечката бе много високо. Никога не бях виждала гола жена, нито дори снимка на такава, а от картините и мраморните статуи не се разбираше нищо, защото не показваха подробностите. Затова изчаках подходящ момент, когато бях останала съвсем сама в спалнята. Застанах пред огледалото на гардероба, свалих всичко от себе си и започнах да се разглеждам, да се перча и възхищавам на отражението си. Невероятно какви промени бяха предизвикали хормоните в мен! Определено бях станала по-хубава — лицето, косата, краката ми, извивките по тялото ми. Извивах се от едната страна на другата, като не преставах да гледам отражението си, докато изпълнявах балетни позиции.

Изведнъж усетих, че някой ме гледа. Обърнах се рязко и видях Крис, застанал в плътната сянка на гардероба. Бе дошъл тихо откъм тавана. Колко ли време бе стоял тук? Беше ли видял глупавото ми безсрамно фръцкане? О, Боже, дано не!

Той стоеше като истукан. Гледаше странно и сините му очи бяха втренчени, като че ли никога преди това не ме бе виждал без дрехи. Очите му бавно се спуснаха от зачервеното ми лице към гърдите ми, а след това по-надолу и по-надолу, чак до пръстите на краката ми, преди да се върнат по обратния път още по-бавно.

Стоях разтреперана, несигурна, чудех се какво да направя, за да не изглеждам глупашки свенлива в очите на брат ми. Приличаше ми на непознат човек, по-възрастен от него. Същевременно изглеждаше слаб, замаян и объркан. Имах чувството, че ако направя някое движение, за да прикрия тялото си, ще го лиша от нещо, което отдавна бе жадувал да види.

Времето сякаш бе спряло. Брат ми неспокойно пристъпяше от крак на крак до гардероба, а аз стоях пред огледалото, без да знам как да постъпя.

— Крис, моля те, върви си.

Той остана неподвижен, сякаш не ме чу.

Само продължи да се взира.

Цялото ми тяло се обля в червенина, под мишниците ми изби пот, а пулсът ми се учести. Чувствах се като дете, заловено да бърка с ръка в кутията с бонбони. Но неговият поглед, неговите очи ме стреснаха, а сърцето ми бе започнало да бие като бясно, преливащо от тревога. Защо бях така уплашена? Та това бе просто Крис.

За пръв път в живота си се почувствах притеснена и засрамена от това, което притежавах, и бързо протегнах ръка, за да взема роклята, която току-що бях свалила. Щях да се скрия зад нея и да му кажа да си върви.

— Недей! — каза той, като видя, че посягам към роклята.

— Ти не трябва да… — запелтечих аз и се разтреперих още по-силно.

— Знам, че не трябва, но ти си толкова красива. Все едно че не съм те виждал никога преди. Кога успя да станеш така прекрасна, след като бях с теб през цялото това време?

Как можех да отговоря на този въпрос?

Точно тогава ключът се завъртя в ключалката. Опитах се набързо да си навлека роклята през главата и да я издърпам надолу, преди тя да влезе в стаята. О, Господи! Не можех да намеря ръкавите. Цялата ми глава беше омотана в роклята, а надолу бях гола, когато тя бе вече вътре — бабата! Не можех да я видя, но я усещах!

Най-после налучках ръкавите и бързо придърпах роклята надолу. Но тя вече бе успяла да ме види гола — с онези проблясващи, сиви като камък очи. Отмести погледа си от мен и с пронизваща студенина го прикова върху Крис. Брат ми все още стоеше като замаян, без да разбере какво става.

— Аха! — изсъска тя. — Пипнах ли ви най-накрая! Знаех си, че ще успея рано или късно!

Всичко ми приличаше на кошмар… Без дрехи, застанала пред баба ми и пред Господ Бог.

Крис бързо дойде на себе си и пристъпи напред, за да отвърне на огъня с огън:

— Хванала ли си ни? Какво сме направили? Нищо!

Нищо…

Нищо…

Нищо…

Една дума, продължила да ечи в безкрая. Тя непрекъснато си въобразяваше, че ни улавя да вършим какво ли не.

— Грешници! — изсъска тя, като обърна за пореден път жестоките си очи към мен. В тях нямаше капка милост.

— Мислиш си, че си хубава? Мислиш ли, че тези младежки извивки са привлекателни? Харесваш дългата си златиста коса, която все решиш и къдриш, нали?

И тогава се усмихна — най-смразяващата усмивка, която някога съм виждала.

Коленете ми трепереха, ръцете също. Колко уязвима се чувствах без бельо и с широко отворен цип на гърба. Хвърлих един бърз поглед към Крис. Той тревожно се оглеждаше и се чудеше как да ми помогне.

— Колко пъти досега си позволявала на брат си да използва тялото ти? — попита злобно бабата.

Останах неподвижна и безмълвна. Не разбирах за какво говори.

— Да използва? Какво имаш предвид?

Очите й се свиха като две цепнатини и тя рязко се обърка, за да види как лицето на Крис пламна от притеснение, явно показвайки дори и на мен, че той разбира за какво говори тя, макар аз да нямах никакво понятие.

— Това, което аз искам да кажа — обади се брат ми, като почервеня още повече, — е, че в действителност ние не сме правили нищо лошо. — В момента гласът му звучеше по мъжки дълбоко и силно. — Ти можеш да продължаваш да ме гледаш с презрителния си, изпълнен с подозрение поглед. Можеш да мислиш каквото си искаш, но ние с Кати никога, дори един-единствен път, не сме правили нищо порочно, греховно или непочтено!

— Но сестра ти беше гола и ти бе разрешила да гледаш тялото й, а това е прегрешение.

Тя ме изгледа с очи, преливащи от презрение, след което се обърна рязко и излезе от стаята с вирната глава. Стоях разтреперана на мястото си. Крис побесня.

— Кати, защо, по дяволите, ти трябваше да се събличаш в тази стая! Знаеш, че непрекъснато ни дебне, с надеждата да ни хване, че правим нещо! — Той ме изгледа с обезумял поглед. — Сега тя ще ни накаже. Това, че си излезе, без да направи нищо, не значи, че няма да се върне пак.

Аз знаех това… знаех го. Тя щеше да се върне с камшик!

Все още сънливи и раздразнителни, близнаците се дотътриха от тавана. Кари се настани пред къщичката си за кукли. Кори седна на пети, за да гледа телевизия. Крис приседна на леглото си, с лице към вратата. Аз седях нерешително, готова да побягна в мига, в който тя отново се върне. Ще избягам в банята, ще заключа вратата… ще…

Ключът се превъртя.

Двамата е Крис скочихме на крака. Той ми каза:

— Кати, отиди в банята и стой там!

Баба ни влезе в стаята. Не носеше камшик, а огромна ножица, от онези, които жените използват за рязане на плат, когато шият.

— Седни, момиче! — отсече тя. — Ще ти острижа косата до корен и тогава може би няма да се чувстваш вече толкова горда, като се гледаш в огледалото.

По лицето й премина жестока усмивка, когато видя моята изненада. Усмихваше се за първи път.

От това най-много се страхувах! Бих предпочела да ме бият с камшик! Все някога кожата ми щеше да заздравее, а така трябваше да минат години, преди косата ми отново да порасне дълга и красива. О, мили Боже, откъде можеше да знае тя, че почти всяка вечер сънувах как се промъква в тази стая, докато спя, и ме остригва като овца? А понякога дори сънувах, че се събуждам не само остригана и грозна, но и с отрязани гърди!

Винаги когато гледаше към мен, тя се вторачваше в определена част на тялото ми. Не ме възприемаше като цялостна личност, а на части, всяка от които възбуждаше гнева й… а тази жена унищожаваше всичко, което я ядосва!

Опитах се да хукна към банята и да заключа вратата след себе си, но поради някаква непонятна причина добре тренираните ми крака на балерина отказаха да се подчинят. Стоях като парализирана пред заплахата от дългата, блестяща ножица и най-вече от очите на баба ми.

Тогава Крис се обади със силен мъжки глас.

— Ти, бабо, няма да отрежеш дори и един кичур от косата на Кати! Ако направиш само още една крачка към нея, ще те ударя по главата с този стол!

Той държеше един от столовете, готов всеки момент да изпълни заплахата си. В сините му очи проблясваше огън, така както от нейните струеше омраза.

Тя го погледна с насмешка, сякаш искаше да каже, че неговите силици не могат да надвият стоманената й мощ.

— Добре. Нека бъде както ти искаш. Ще ти дам възможност за избор, момиче — или си остригваш косата, или цяла седмица оставате без храна и мляко.

— Но близнаците не са с нищо виновни — примолих се аз. — Крис също. Той не знаеше, че аз съм без дрехи, когато дойде от тавана. За всичко това съм виновна само аз и мога да мина без храна и мляко една седмица. Няма да умра от глад, а освен това мама няма да позволи да постъпиш така с мен. Тя ще ни донесе храна.

Думите ми обаче прозвучаха неубедително. Мама не бе идвала отдавна. Вече рядко се появяваше. Щях да умра от глад.

— Косата ти, или никаква храна за една седмица — повтори тя, без да трепне или покаже някакви чувства.

— Ти си грешница, щом правиш така — приближи се Крис с вдигнат над главата стол. — Аз изненадах Кати съвсем случайно и не сме правили нищо срамно. Никога! Но ти съдиш за нас само от някакви случайни факти.

— Твоята коса, или никаква храна в продължение на цяла седмица — повтори тя, пренебрегвайки Крис, както постъпваше винаги. — И ако се заключиш в банята или се скриеш на тавана, тогава никой от вас няма да яде две седмици, или още по-точно, докато не те видя остригана! — Тя прикова студените си, пресметливи очи върху Крис. — Ето кой ще отреже дългата разкошна коса на сестра си — рече тя с прикрита усмивка, като остави ножицата върху гардероба. — Чак когато вида сестра ти без коса, тогава ще има ядене.

Тя излезе и заключи вратата след себе си, а ние с Крис, загледани един в друг, недоумявахме какво да правим.

Брат ми се усмихна.

— Стига, Кати. Тя само блъфира. Мама ще дойде всеки момент и ние ще й разкажем… няма да има никакви проблеми. Аз няма да ти отрежа косата за нищо на света. — Той дойде до мен и ме прегърна. — Не е ли истински късмет това, че скрихме една кутия с бисквити и половин килограм пушено сирене на тавана? А разполагаме и с днешната храна. Старата вещица е забравила за нея.

Винаги ядяхме по малко. Този ден ядохме още по-малко. Ей така, в случай че мама не се появи. Икономисахме половината от млякото и портокалите. Денят приключи без посещение от страна на мама. Цяла нощ се въртях и ту заспивах, ту се събуждах уплашено. Когато се унасях, ми се привиждаха ужасни кошмари. Сънувах, че двамата с Крис сме се загубили в гъста гора и търсим Кари и Кори. Викаме ги, а те не отговарят. Обзети от паника, продължаваме да тичаме в непрогледния мрак.

Изведнъж сред тъмнината се появяват неясните очертания на колиба, направена от курабийки с джинджифил! По нея има и сирене, покривът й е от шоколадови сладкиши, а пътеката към нея е застлана с шарени коледни бонбони и стига до една шоколадена врата. Оградата е направена от ментови пръчки, а плетът — от фунийки със седем вида сладолед. Мислено казвам на Крис. „Недей! Това е уловка! Не трябва да влизаме вътре!“

Той ми отвръща, „Налага се! Трябва да спасим близнаците!“

Тихичко се промъкваме вътре. Пълно е с възглавници от горещи кифли. Канапето е направено от хляб, намазан с масло.

В кухнята стои вещицата и прави магии! Има извит като човка нос, издадена напред брадичка с вдлъбната, беззъба уста, а по главата й се виждат щръкнали на всички страни сиви кичури коса.

Хванала е близнаците за дългите им златисти коси и се кани да ги хвърли в горещата пещ! Плътта им вече се превръща в джинджифилени курабийки, а сините им очи — в черни стафиди.

Изпищявам!

Вещицата ме поглежда със сивите си жестоки очи, а хлътналата й, разрязана като с нож уста зинва в зловещ смях. Ние с Крис се отдръпваме шокирани. Тя отмята назад глава и започва да променя формата си — от баба се превръща в гъсеница, после в пеперуда, а накрая от целия този ужас изскача мама!

Мама! Русата й коса се спуска надолу като копринена река от ленти, приплъзващи се напред по пода, за да се увият около нас двамата като змии! Спирали от нейна коса стягат краката ни… опитвайки се да ни задушат… и тогава никой няма да заплашва наследството й!

Аз ви обичам, обичам ви, обичам ви, шепти тя безмълвно.

Събудих се. Крис и близнаците продължаваха да спят непробудно.

Изпаднах в отчаяние, усещайки как сънят иска да дойде и да ме обсеби отново. Опитах да се отърся от него, от унеса, в който потъвах все по-дълбоко, докато накрая бях отново победена и в главата ми нахлуха ужасяващи кошмари. Затичана в мрака, паднах в езеро от кръв. Кръв, лепкава като катран, сред която обсипана с диаманти риба с лебедови глави и червени очи се доближи до мен и започва да кълве от ръцете и краката ми, които постепенно се вкочаниха и станаха напълно безчувствени. Рибата с лебедовите глави се разсмя, наслаждавайки се на кървящото ми тяло.

— Разбери! Разбери! — виеха главите и огласяха въздуха с екота си. — Не можеш да се измъкнеш!

Бледото утро дойде и плахо надникна през спуснатите завеси, зад които бе стаена жълтата светлина на нашата надежда.

Кари се размърда насън и се сгуши в мен, измърморвайки:

— Мамо, тая къща не ми харесва.

Нежните й копринени коси покриваха ръката ми. Усетих как изтръпналото ми тяло се връща бавно към живот. Лежах неподвижна в леглото и се чувствах толкова немощна, че не можех да помръдна. Какво ставаше с мен? Натежалата ми глава сякаш бе пълна с камъни и остра пулсираща болка пронизваше цялото ми същество! Пръстите на ръцете и краката ми бяха все още изтръпнали. Тялото ми бе натежало като олово. Стените ту се приближаваха, ту се отдръпваха и всичко се бе разкривило пред очите ми.

Опитах се да видя отражението си в блещукащото огледало срещу мен, но когато понечих да раздвижа главата си, тя отказа да се помръдне. Преди да заспя, винаги разстилах косата си върху възглавницата, за да мога да усещам копринената й мекота и ухание. Това бе едно от нещата, които ми доставяха чувствено удоволствие — допирът на косата ми до бузата, който ме пренасяше в сладките сънища на любовта.

Но днес косата ми я нямаше върху възглавницата. Къде бе?

Ножицата стоеше върху гардероба. Виждах я. Преглътнах неколкократно, за да прочистя гърлото си и издадох слаб вик, произнасяйки името на Крис вместо „мама“. Молех се на Господа брат ми да ме чуе.

— Крис! — най-после успях да прошепна със задавен глас. — Нещо е станало с мен.

Глухите ми слова разбудиха Крис, макар и да недоумявах как е могъл да ме чуе. Той седна в леглото и сънливо разтърка очи.

— Какво има, Кати?

Измънках нещо, след което той стана и се надвеси над мен. Усетих как тялото му леко подскочи. Дъхът му сякаш спря и той издаде някакви нечленоразделни, изпълнени с изумление и уплаха звуци.

— Кати, о, Боже!

Полазиха ме тръпки.

— Кати… о, Кати! — изстена той.

Докато се взираше в мен, положих усилие да вдигна натежалите си ръце, за да докосна главата си. В този миг, когато продължавах да стена като умопобъркана, Крис изкрещя и ме грабна в обятията си.

— Спри, моля те, спри! — извика той. — Имай милост към близнаците… не ги плаши повече… моля те, Кати, недей да викаш! И без това са изживели толкова много страдания, не ги травмирай завинаги, успокой се. Всичко е наред, аз ще го махна! Кълна се, че още днес ще намеря начин да махна тоя катран от косата ти.

Той откри малко червено петънце върху ръката ми, където бабата ми бе сложила упоителна инжекция, за да ме приспи. Докато съм спала, бе изляла горещ катран върху косата ми. Сигурно бе събрала всички кичури на плитка, преди да използва катрана, защото нямаше нито един останал, незалепнал в буцата косъм.

Крис се опита да ме задържи настрана от огледалото, но аз го избутах и зинах от ужас при вида на отвратителната черна уродлива топка, която представляваше главата ми.

Щом погледнах, веднага разбрах, че той никога няма да може да махне катрана. Никога!

Кори се събуди пръв, стана от леглото и тъкмо да тръгне към прозореца, когато ме видя.

Ококори се. Устата му увисна. Малките му палави ръчички се свиха в юмручета и той разтърка очи. После отново се вторачи в мен с невярващ поглед.

— Кати — най-накрая успя да промълви той, — ти ли си това?

— Така мисля.

— А защо ти е черна косата?

Преди да успея да отговоря, Кари също се събуди.

— О-о-о! — извика тя. — Кати, главата ти е толкова ужасна!

В очичките й проблеснаха сълзи и бавно потекоха по бузите й.

— Не ми харесва главата ти! — изхлипа тя и започна да ридае, като че катранът беше върху нейната коса.

— Успокой се, Кари — обади се Крис сдържано. — Това върху косата на Кари е само катран и когато я измие, ще стане като преди. Докато тя прави това, искам вие двамата да си изядете портокалите и да седнете да гледате телевизия. След като оправим косата на Кати, ще направим заедно една истинска закуска.

Той не спомена и дума за бабата, от страх да не им внуши още по-голям ужас от нея. Близнаците седнаха на пода, изядоха портокалите и потънаха в блаженото небитие на анимационните филми.

Крис напълни ваната с гореща вода. Потопих косата си, а Крис, е помощта на шампоан, се опита да размекне катрана. Той наистина се поразмекна, но не се изчисти от косата ми. Пръстите му се движеха по пропитата с мръсотия лепкава коса. Брат ми правеше всичко възможно, за да махне катрана, без тя да пострада. Но спасението можеше да дойде единствено от ножицата — лъскавата ножица, която бабата бе оставила върху гардероба.

Застанал на колене, Крис най-после успя да прокара пръсти през гъстата маса, но когато ги извади, те бяха целите оплескани е полепнали по тях черни косми.

— Ще се наложи да използваш ножицата! — проплаках аз, изнемощяла след двучасови безплодни усилия.

Но не, ножицата беше последният възможен вариант. Брат ми предположи, че трябва да има някакво химическо вещество, което разтваря катрана, без да поврежда косъма. Той имаше комплект от химикали, който мама му бе подарила. На предния капак имаше строго предупреждение: „Това не е за игра. Тази кутия съдържа опасни химикали и е предназначена само за професионални цели.“

— Кати, ще се кача горе до ученическата стая да забъркам няколко смеси, с които да изчистим катрана от косата ти.

Той ми се усмихна свенливо. Светлината на лампата падаше върху лекия мъх, покриващ горната му устна. Знаех, че малко по-надолу по тялото му също имаше косми, само че те бяха по-твърди и по-тъмни, точно както и при мен.

— Ще трябва да използвам тоалетната, Кати. Никога не съм го правил пред теб и съм малко притеснен. Ти можеш да се обърнеш с гръб и да си запушиш ушите. А ако искаш, ти се изчишкай във ваната. След това ще ти потопим главата във водата. Може амонякът да разтвори тази мръсотия от косата ти.

Стоях пред него и го зяпах изумена. Денят наистина започваше с кошмарни предложения. Да седна в кипяща вода и да я ползвам за тоалетна, след което да си измия косата с нея? Отговорих си: „Не, това не може да е истина, просто е сън.“ Кари и Кори също не можеха да ползват тоалетната, докато аз бях в банята.

Хванати за ръце, Кори и Кари се приближиха до ваната и поискаха да разберат защо се бавя толкова дълго.

— Кати, какво е това нещо по главата ти?

— Катран.

— Защо си сложила катран по главата си?

— Сигурно съм го направила, докато съм спала.

— А откъде намери катран?

— От тавана.

— А за какво ти е трябвало да си слагаш катран в косата?

Мразех да лъжа! Искаше ми се да им кажа кой е сложил катран в косата ми, но не можех да го направя. Двамата с Кори вече бяха достатъчно наплашени от тази старица.

— Отивай да гледаш телевизия, Кари — наредих аз сприхаво, раздразнена от въпросите й.

— Кати, не ме ли обичаш вечи?

— Вече…

— Не ме ли обичаш?

— Разбира се, че те обичам. Обичам ви и двамата, но по погрешка сложих катран в косата си и сега съм много ядосана на себе си.

Кари и Кори седнаха отново един до друг и започнаха да си шепнат нещо на онзи странен език, който само те си разбираха. Понякога си мисля, че близнаците бяха много по-умни, отколкото ние с Крис подозирахме.

Останах с часове до ваната, докато Крис изпробваше различни смеси върху части от косата ми. Малко по малко започна да маха лепкавата мръсотия от косата ми. Отстраняваше катрана заедно с голямо количество косми. Но аз имах предостатъчно и можех да се лиша от една част, без това да прави впечатление. Когато всичко свърши, денят бе отминал, а нито аз, нито Крис бяхме сложили и хапка в устата. С омотана около главата кърпа, седнах на леглото да изсуша изтънялата си коса. Това, което бе останало от нея, бе доста крехко. Космите се чупеха лесно, а цветът им бе станал почти платинен.

— Така или иначе, можеше да си спестиш усилията — казах на Крис, който лакомо изгълта две бисквити с малко сирене. — Тя не донесе никаква храна и няма да донесе, докато не острижеш косата ми.

Той ми донесе чиния с бисквити и сирене и чаша вода.

— Хапни си. Ще надхитрим бабата. Ако до утре не ни донесе нищо за ядене и мама не се появи, тогава ще ти отрежа само бретона над челото. След това ще си омотаеш една кърпа около главата, все едно че се срамуваш да те виждат гологлава, а пък отрязаната коса много скоро ще порасне пак.

Нищо не му отговорих. Изядох единствената си храна за деня на малки хапки. Крис се захвана да реши изсветлялата ми и изтъняла коса, която бе преминала през такова премеждие. Странно какви приумици има понякога съдбата: косата ми никога досега не бе имала такъв блясък, нито бе приличала толкова много на ефирна коприна. Бях благодарна, че ми бе останала. Отпуснах се на леглото изтощена и отправих поглед към Крис, който седеше и просто ме гледаше. Унесе ме дрямка, а той продължаваше да седи и да стиска в ръката си един дълъг кичур от нежната ми като паяжина копринена коса.

Прекарах нощта неспокойно — ту заспивах, ту се събуждах. Чувствах се безпомощна, ядосана, огорчена.

Тогава видях Крис.

Той бе все още с дрехите, които бе носил през деня. Беше опрял най-тежкия стол до вратата и дремеше в него, като държеше в ръка дългата остра ножица, за да не може бабата да се промъкне отново вътре и да я използва. Дори в съня си той ме пазеше от нея.

Загледах се в него, очите му се отвориха и той подскочи. В здрача на тази заключена стая, винаги озарена в бледорозово нощем, той улови погледа ми и очите ни се срещнаха. Лицето му бавно разцъфна в усмивка.

— Здрасти.

— Крис — изхлипах аз, — лягай си. Не можеш да стоиш и да пазиш така до безкрайност.

— Мога, докато ти спиш.

— Тогава нека сега е мой ред. Ще се сменяме.

— Кой е мъжът тук, ти или аз? Освен това аз ям повече от теб.

— Какво общо има това със случая?

— Ти си прекалено слаба и ако будуваш по цяла нощ, ще отслабнеш още повече, докато аз мога да се лиша от някое килце.

Той също бе недохранен. Всички бяхме такива и неговите незначителни килограми нямаше да спрат бабата, ако реши да нахълта. Отидох да седна на стола до него, въпреки че той запротестира.

— Шшшт — прошепнах едва чуто, — когато сме двамата, ще пазим по-добре, а освен това можем и да поспим.

Заспахме прегърнати.

Утрото настъпи… без бабата… и без храна.

 

 

Гладните дни отминаваха един след друг, безкрайни и мизерни.

Твърде скоро сиренето и бисквитите свършиха, макар че ядяхме най-икономично онова, което бе останало. Това бе моментът, от който започнахме действително да страдаме. Двамата с Крис пиехме само вода и пестяхме малкото останало мляко за близнаците.

Крис се приближи до мен с ножицата в ръка и неохотно, със сълзи на очи отряза бретона ми почти до кожа. Вдигнах останалата си коса и я прибрах в тюрбан, който си направих сама от един шал.

Но и тогава, по някаква ирония на съдбата, бабата не благоволи да дойде на проверка.

Не ни носеше нито храна, нито мляко, нито чисти чаршафи, нито кърпи за лице, нито дори сапун и паста за зъби, които отдавна бяхме привършили. Нямахме и тоалетна хартия. Сега вече съжалявах, че изхвърлих всички хартии, в които бяха опаковани нашите скъпи дрехи. Не ни оставаше нищо друго, освен да късаме страници от по-старите книги на тавана и да ги използваме.

Тогава се запуши тоалетната чиния и един ден преля. Кори започна да пищи, когато мръсотията излезе от чинията и изпълни банята. Обезумели, двамата с Крис се чудехме какво да правим. Докато той се мъчеше да изправи една телена закачалка за дрехи, за да бръкне с нея в канала, аз се качих на тавана, за да донеса стари дрехи, с които да попием изливащата се мръсотия.

Крис някак си успя да се справи с помощта на закачалката и тоалетната отново заработи нормално. След това, без да каже дума, той коленичи до мен и двамата започнахме да попиваме пода със старите дрехи от сандъците на тавана.

Мъчехме се да забравим ужаса на положението, в което се намирахме, като избягвахме да говорим за него. Просто ставахме сутрин, измивахме се, пийвахме по малко вода, разкършвахме се насам-натам и лягахме да гледаме телевизия или да четем. Въобще не ни интересуваше дали бабата ще дойде да ни се кара, че сме разхвърляли. Какво повече можеше да ни направи?

Когато близнаците плачеха, че са гладни, сякаш някой забиваше нож в сърцето ми. Знаех, че тази рана ще остане в мен до края на живота ми. Как мразех, само как мразех тая старица, а също и мама, за всичко, което ни причиняваха!

Когато времето за ядене се изнижеше в глад, ние лягахме да спим. Спяхме часове наред. Когато спиш, не чувстваш болка или глад, самота или огорчение. В съня си можеш да потънеш в измамна еуфория, а като се събудиш, просто не те е грижа за нищо.

В един мъгляв, недействителен ден, четиримата седяхме безучастно, а единствените симптоми на живот идваха откъм малката кутия в отсрещния ъгъл. Замаяна и уморена, обърнах глава към Крис и Кори и останах да лежа напълно безчувствена. Крис извади джобното си ножче и разряза китката си. Доближи кървящата си ръка до устата на Кори и го накара да ближе, въпреки протестите на близнака. После даде и на Кари. И двамата, които по принцип не ядяха нищо на бучки, на парченца, на зърна или със странен вкус, сега пиеха от кръвта на по-големия си брат, като го гледаха с неразбиращи, широко отворени, послушни очи.

Извърнах глава настрана, почувствах, че ми се гади, но същевременно преливах от възхищение, че Крис можеше да направи такова нещо. Той умееше да разрешава трудните проблеми.

Крис дойде при мен, приседна на крайчеца на леглото и ме изгледа дълго и мълчаливо, после погледът му се спря върху разреза на китката, който вече не кървеше така обилно. Той взе джобното си ножче и се приготви да направи втори разрез, за да мога и аз да бъда нахранена с неговата кръв. Хванах ръката му, измъкнах ножчето и го захвърлих. Той го вдигна от земята и започна да го чисти със спирт.

— Крис, какво ще правим, ако тя не се появи повече? — попитах. — Като нищо ще ни остави да умрем от глад.

Естествено имах предвид бабата, която не бяхме виждали от две седмици. Крис бе преувеличил, че имаме половин килограм скрити резерви от пушено сирене. Преди използвахме сиренето за примамка в мишите капани, но като свърши яденето, се принудихме да вземем обратно парченцата сирене оттам, за да ги изядем. Цели три дни не бяхме яли абсолютно нищо, а преди това четири дни бяхме яли само по малко сирене и бисквити. Млякото, което пестяхме за близнаците, се бе свършило още преди десет дни.

— Тя няма да ни остави да умрем от глад — каза Крис, легна до мен и ме прегърна със слабите си ръце. — Би трябвало да сме мекушави идиоти, за да й се оставим. Ако утре тя или мама не се появят с храна, ще използваме въжето от чаршафи, за да се измъкнем.

Главата ми лежеше върху неговите гърди и аз чувах как тупка сърцето му.

— Откъде знаеш как ще постъпи? Тази жена ни мрази и желае смъртта ни. Нали непрекъснато ни повтаря, че по-добре въобще да не сме се раждали.

— Кати, старата вещица не е толкова глупава. Много скоро ще ни донесе храна, още преди мама да се е върнала, защото тя сигурно отсъства.

Станах, за да превържа разрязаната му китка. Двамата с Крис трябваше да опитаме да се измъкнем още преди две седмици, когато все още имахме достатъчно сили, за да предприемем опасното спускане. Сега сигурно щяхме да се претрепем, да не говорим пък за предварително обреченото на провал начинание, ако пробвахме да слезем с близнаците на гръб.

Настъпи още едно утро без храна. Тогава Крис ни поведе към тавана. Двамата носехме Кари и Кори, защото те не можеха да вървят от слабост. Горе беше ужасно задушно. Близнаците се отпуснаха сънливо в ъгъла на ученическата стая, където ги сложихме. Крис измайстори от разни колани нещо подобно на столчета, за да можем да привържем децата по-сигурно към гърбовете си. Никой от нас не посмя да изрече на глас, че има опасност някой от нас или всички заедно да паднем и да се убием.

— Ще направим нещо друго — рече Крис, променил плана си. — Аз ще сляза пръв. Когато стигна долу, ти ще привържеш Кори в столчето така, че да не може да рита, и ще ми го спуснеш. След това ще направиш същото с Кари. Ти ще слезеш последна. И за Бога, стегни се, защото сега ще ти трябват всички сили. Помоли се на Господ да ти помага! Недей да бъдеш толкова апатична, бъди по-зла, мисли си за отмъщение! Чувал съм, че при екстремни ситуации яростта дава свръхчовешки сили!

— Нека аз сляза първа. Ти си по-силен — казах немощно аз.

— Не! Искам аз да съм отдолу, за да ви уловя в случай на нещо непредвидено. Аз съм по-силен в ръцете. Ще прехвърля въжето през един комин, така че да не пада цялата тежест върху теб. И, Кати, не забравяй, че от това зависи животът ми.

Господи, не можех да повярвам, че очаква такова нещо от мен!

Загледах се с ужас към четирите мъртви мишки в нашите капани.

— Трябва да изядем тези мишки, за да съберем малко сили — каза мрачно брат ми.

Сурово месо! Сурови мишки!

— Не! — едва успях да промълвя, отвратена само от вида на тези малки, вдървени, мъртви гадости. Той се ядоса и троснато ми обясни, че съм длъжна да направя всичко необходимо, за да запазя живота на близнаците, както и собствения си.

— Слушай Кати, първо аз ще изям моите две, само ще изтичам долу за сол и пипер. Ще взема и онази закачалка за дрехи, за да я използвам като лост при затягането на възлите. Напоследък ръцете нещо ми изневеряват.

Разбира се, че ще му изневеряват. Всички бяхме толкова измършавели, че едва стояхме на краката си.

Той ме погледна замислено.

— Знаеш ли, със сол и пипер мишките може да се окажат вкусни.

Вкусни!

Той отряза главите им, после ги одра и изкорми. Гледах го как разтваря с ножчето малките им коремчета и вади отвътре дълги, слизести черва, малки сърчица и други миниатюрни вътрешности.

Ако имаше нещо в стомаха ми, със сигурност щях да повърна.

Брат ми въобще не бързаше да вземе сол и пипер. Обясни ми, че и той като мен не изгаря от нетърпение да яде сурови мишки.

Все пак имаше някаква надежда мишките да ни дадат сили, за да се спуснем на земята заедно с близнаците, а после някой добър съсед да ни нахрани, ако въобще оцелеем.

Чух бавните стъпки на Крис, който се връщаше от долу. Застана колебливо на прага, леко усмихнат и загледан в мен… В ръцете си държеше добре познатата ни кошница за пикник. Беше така претъпкана с храна, че плетените й капаци не можеха да се затворят.

Извади отвътре два буркана: единия със зеленчукова супа, другия със студено мляко, и аз почувствах как ме залива порой от смесени чувства. Бях едновременно притеснена, объркана и обнадеждена. Дали мама се е върнала? Но ако е така, защо не ни беше извикала да слезем долу? Защо не ни бе потърсила?

Крис взе Кари в скута си, а аз Кори, и започнахме да ги храним. Те приемаха супата, както бяха приемали и кръвта преди това — като поредното неочаквано събитие в техния необикновен живот. Дадохме им и малко от сандвичите. Самите ние хапнахме съвсем пестеливо, за да не повърнем.

Искаше ми се да натъпча устата на Кори с храна, за да мога по-бързо да притъпя болките в изгладнелия си стомах. Само че той ядеше толкова мудно! През главата ми се стрелкаха хиляди въпроси. Защо днес? Защо храната ни бе донесена точно днес, а не вчера, или онзи ден? Какви бяха мотивите й? Когато най-после имах какво да ям, се почувствах прекалено апатична, за да изпитам удоволствие, и прекалено подозрителна, за да си отдъхна с облекчение.

След като утоли глада си с малко супа и половин сандвич, Крис разгъна един пакет, увит в станиол. Отвътре се показаха четири понички. Ние, на които сладкишите ни бяха забранени, сега изведнъж получавахме десерт от бабата. Дали пък това не бе начин да ни поиска прошка? Приехме го така, каквато и да бе истинската й цел.

През тази седмица, през която бяхме обречени на глад, между мен и Крис бе станало нещо странно. Може би всичко започна в деня, когато се терзаех край горещата вана, а той полагаше неимоверни усилия, за да изчисти косата ми от катрана. Преди този ужасен ден ние бяхме просто брат и сестра, приели като в някаква игра ролите на родители на близнаците. Сега обаче отношенията ни се бяха променили. Вече не играехме. Защото бяхме истинските родители на Кари и Кори. Те бяха наша отговорност, наше задължение, и ние изцяло се бяхме посветили на тях, както и един на друг.

Сега това бе повече от ясно. Нашата майка вече не се интересуваше от нас.

Нямаше нужда Крис да изразява с думи онова, което изпитваше към нея, след като се бяхме уверили в пълното й безразличие. Неговият празен поглед говореше достатъчно красноречиво. Апатичните му движения показваха още по-ясно душевното му състояние. Преди държеше снимката й до леглото си. Сега я бе махнал. Брат ми винаги й бе вярвал много повече от мен, затова, съвсем естествено, него го болеше много по-силно.

Крис внимателно се пресегна и взе ръката ми. Тръгнахме обратно към спалнята. Носехме се надолу по стълбите като безплътни духове — унили и премалели, особено близнаците. Едва ли имаха и петнайсет кила. Можех да видя как изглеждат те, как изглежда Крис, но не можех да видя себе си. Хвърлих поглед към високото огледало на гардероба, очаквайки да срещна лика на циркаджия с остриган до кожа бретон и с дълга, проскубана, бледа коса. Но като погледнах, там нямаше никакво огледало!

Затичах се към банята — огледалото на аптечката бе разбито! Хукнах обратно към спалнята и отворих капака на тоалетната масичка, която Крис често използваше вместо бюро… и там огледалото бе счупено!

Сега можехме да се оглеждаме само в парчета от огледала и да се наслаждаваме на кривите си отражения. Загърбвайки тоалетната масичка, аз оставих кошницата с храна там, където бе най-студено, и отидох да си легна. Не седнах да се измъчвам с излишни въпроси: знаех защо го е направила. Гордостта бе грях. А в нейните очи аз и Крис бяхме грешници. Беше го направила, за да ни накаже. Близнаците също щяха да страдат. Но защо тогава ни бе донесла храна, не можех да си отговоря.

Една след друга се занизаха следващите сутрини, в които бабата донасяше кошницата с храна, без да ни погледне. Оставяше кошницата и бързо излизаше навън. Аз носех тюрбан от розова кърпа около главата си, който откриваше само част от челото ми. Не знам дали го бе забелязала, но не каза нищо. Ние я гледахме как идва и си отива, без да я питаме къде е мама или кога ще дойде.

Легнала до Кари, аз се замислих и видях, че приемам всичко много по-трагично, отколкото трябва. А и Крис — вечният оптимист — като че се бе превърнал в мрачно подобие на самата мен. Седеше до тоалетната масичка пред куп медицински книги. Не ги четеше, нито си водеше бележки. Просто седеше.

— Крис — казах аз, докато решех косата си, — според теб какъв е процентът млади момичета в света, които са си легнали с чиста, блестяща коса и са се събудили катранени красавици?

Обърна се към мен и ме зяпна, изненадан, че се осмелявам да спомена този ужасен ден.

— Ами — каза провлечено брат ми, — по мое мнение, предполагам, че ти може би си единствената… уникално явление.

— Е, не съм много сигурна в това. Помниш ли когато асфалтираха нашата улица? Двете с Мери Лу Бейкър обърнахме едно голямо корито с асфалт и си правихме катранени бебета, катранени легълца и ги слагахме в черните къщи. Тогава дойде шефът на ремонтната бригада, скара ни се и ни изгони.

— Да — рече той, — помня как се върна вкъщи изцапана до ушите, и дори дъвчеше парче катран, за да станат зъбите ти по-бели. Мили Боже, Кати, и тогава си извади една пломба, нали?

— И този таван си има своите предимства — не трябва да ходим на зъболекар два пъти в годината.

Той ме погледна развеселен.

— И другото предимство е, че разполагаме с толкова свободно време! Трябва да си завършим състезанието на „Монопол“. Победеният ще изпере всичкото бельо във ваната.

О, Боже, той беше напълно сериозен. Повече от всичко мразеше да стои прегърбен над ваната и да пере бельото на двамата с Кори.

Наредихме играта, разпределихме парите и се огледахме за близнаците. Бяха изчезнали! Къде можеха да отидат, освен на тавана? Само че те никога не биха отишли там без нас. Банята също беше празна. Тогава чухме някой да шушука зад телевизора.

Бяха се свили в ъгъла зад телевизора и чакаха мъничките човечета в него да излязат навън.

— Помислихме си, че мама може да е вътре — обясни Кари.

— Мисля да отида на тавана и да потанцувам — казах аз и станах от леглото.

— Кати! А какво стана с нашата игра на „Монопол“?

Спрях и се извърнах.

— О, но ти винаги печелиш. Остави я тази игра.

— Страхливка! — присмя ми се той, както обичаше да прави. — Хайде, ела — настоя той и се загледа в близнаците, които винаги бяха наши банкери. — И никакви мошеничества този път — предупреди строго. — Ако хвана някой от вас да мушка пари на Кати, като си мислите, че не ви виждам, тогава ще изям и четирите понички самичък!

Проклета да съм, ако му дам да ги изяде! Поничките бяха най-вкусната част от храната ни и ги пазехме за десерт. Седнах на пода, кръстосах крака и започнах да кроя хитри планове как първа да купя най-скъпите улици, гарите и комуналните услуги, как първа да си построя червени къщи, а след това и хотели. Щеше да види той кой е по-добрият!

Играта продължи с часове с малки прекъсвания, колкото да похапнем или да отидем до тоалетната. Накрая на близнаците им омръзна да бъдат банкери и ние продължихме сами, като зорко се дебнехме да не стават шмекерувания. Крис непрекъснато отиваше в затвора и пропускаше да мине през началото, откъдето се взимаха двеста долара, непрекъснато трябваше да плаща на общината, падна му се да плати данък наследство… и въпреки това победи!

Една нощ в края на август Крис дойде при мен и прошепна в ухото ми:

— Близнаците са заспали дълбоко. Виж колко е горещо тук. Ех, сега да можехме да поплуваме някъде!

— Я се махай и ме остави на мира! Знаеш много добре, че няма къде да отидем да плуваме.

Естествено, бях все още сърдита, че непрекъснато губех на „Монопол“.

Да плуваме, ама че идиотска идея. Дори и да можехме, аз нямаше да се съглася да правя нищо, в което той ме превъзхожда, като например в плуването.

— И къде възнамеряваш да плуваме? Във ваната ли?

— В езерото, за което мама ни разказа. То не е далеч оттук — прошепна брат ми. — Така или иначе, ще трябва да се упражняваме да слизаме по въжето от чаршафи, просто за всеки случай, например в случай на пожар. Сега сме по-силни. Ще можем лесно да слезем до долу и няма да се бавим дълго.

Той продължи да ме увещава, сякаш самото му съществуване зависеше от това.

— Ами ако близнаците се събудят в това време?

— Ще им оставим бележка на вратата на банята. Ще им напишем, че сме горе на тавана. Освен това те никога не се будят до сутринта, дори не ходят до тоалетната.

Той продължи да ме моли, докато най-накрая вдигнах ръце. Отидохме на тавана и оттам излязохме на покрива, където той прикрепи здраво въжето за най-близкия комин. На покрива имаше общо осем комина.

Проверявайки възлите един по един, Крис ми даде инструкции:

— Използвай големите възли като летви на стълбичка. Дръж ръцете си винаги над по-горния възел. Спускай се надолу бавно, като внимателно опипваш с крак следващия възел. Въжето трябва да бъде между краката ти, за да не можеш да се изплъзнеш и да паднеш.

Усмихвайки се уверено, брат ми хвана въжето и бавно се придвижи до самия край на покрива. За пръв път, от, повече от две години насам, слизахме на земята.