Патриша Корнуел
Скарпета (6)

6.

За трети път детектив П. Р. Марино отказа чай, кафе, газирана вода и дори вода. Тя реши да е по-настоятелна и повтори стария лаф на съпруга си:

— Вече е почти пет. Какво ще кажете за един пръст бърбън?

— Не, благодаря — отговори детективът.

— Сигурен ли сте? Няма проблем. Аз също ще си сипя.

— Благодаря, не.

Нищо не можеше да направи, затова си наля щедра доза. Ледът започна да потраква, когато остави чашата на подложката за сервиране.

— Обикновено не пия денем — каза, след като седна на тапицирания с рипсено кадифе диван. — Не съм пияница.

— Не съдя никого — отговори детектив Марино; очите му бяха вторачени в питието като в красива жена.

— Понякога човек има нужда от нещо за нервите — продължи тя. — Ще е нечестно, ако кажа, че не ме изплашихте.

Цялата се беше разтреперила дали наистина е от полицията. Показването на полицейска значка пред шпионката беше номер, който беше гледала безброй пъти в разни криминални филми, и ако операторът от 112 не беше останал на линията, за да я увери, че човекът пред вратата е легитимен, и остана и дори след като тя го пусна да влезе, детектив Марино сега нямаше да седи в хола й.

Беше едър, с обветрено лице и с червеникав тен, който я навеждаше на мисълта за високо кръвно. Почти напълно плешив, с венче нещастни сиви кичури над ушите, той имаше вида и поведението на човек, който прави всичко по трудния начин, очевидно не слушаше никого и със сигурност не беше човек, с когото да си играеш игрички. Тя беше съвсем сигурна, че може да вдигне двама бандити за вратовете и да ги запрати едновременно в другия край на стаята, сякаш са сламени чучела. Предположи, че като млад е имал впечатляващо тяло. Също така реши, че в момента е сам — за него щеше да е по-добре да е, защото, ако имаше любима и тя го пуснеше да излезе от вратата във вида, в който беше, значи или не я беше грижа за него, или й липсваше нужното домашно възпитание.

О, с какво удоволствие би му дала няколко съвета как да се облича. Ако мъжът е с едър кокал, правилото е, че евтините, особено икономично ушитите черни костюми с памучна риза без вратовръзка, плюс черни обувки с връзки и гумени подметки, го правят да прилича на Франкенщайн. Обаче тя нямаше да му предложи съвет от страх, че може да реагира по същия начин като нейния съпруг, така че внимаваше да не го оглежда прекалено внимателно.

Вместо това продължи да сипе нервни забележки, да посяга към питието си и докато отпиваше, да го пита дали не иска нещо, преди да остави чашата на подложката. Колкото повече говореше и често-често посягаше към питието, толкова повече той потъваше в мълчание, настанен върху любимото кожено кресло с падаща облегалка на съпруга й.

Инспектор Марино още не й беше казал причината за посещението си, така че тя най-сетне каза:

— Е, стига толкова за мен. Сигурна съм, че сте много зает човек. Какъв детектив казахте, че сте? Предполагам, че се занимавате с взломни кражби. Сега им е сезонът. Ако имах възможност, със сигурност щях да живея в затворен комплекс с портиер. Онова, което се случи от другата страна на улицата. Предполагам, че затова сте тук.

— Ще оценя високо всичко, което можете да ми кажете за случая — каза детектив Марино и огромното му присъствие в креслото сякаш се сви до запазения в съзнанието й образ на нейния съпруг, седнал там. — От „Поуст“ ли научихте, или някой от съседите каза нещо?

— Нито едното, нито другото.

— Любопитен съм, защото в новините се появиха наистина много малко неща. Ние си имаме причини да не даваме подробности. Колкото по-малко се знае този път, толкова по-добре. Разбирате логиката на това, нали? Ето, ние двамата си водим този малък частен разговор. Без да се казва нещо нито на съседите, нито на никого. Аз съм специален детектив от службата на районния прокурор. Това означава съдебни дела. Сигурен съм, че не искате да направите нещо, което може да провали едно дело в съда. Чували ли сте за Джейми Бъргър?

— Да, разбира се — отговори Злата жена; вече съжаляваше, че му е внушила, че знае нещо, и се зачуди какви ли неприятности си е навлякла току-що. — Ценя нейната защита на правата на животните.

Той я загледа в мълчание. Тя също го загледа мълчаливо, но накрая вече не можеше да издържа.

— Нещо не на място ли казах? — И пак посегна към чашата си.

Докато се бе мотал из апартамента й, сякаш търсеше нещо скрито или изгубено, очилата му проблясваха като насочено фенерче. Изглеждаше особено заинтересуван от голямата й колекция порцеланови и стъклени кучата и снимките й с нейния съпруг и различните кучета, които бяха гледали през съвместния си живот. Тя обичаше кучета. Обичаше ги много повече от децата си.

Сега детективът се вторачи в стария килим на жълто-кафяви и сини карета под старата черешова маса за кафе и попита:

— Имате ли куче?

Очевидно беше забелязал малките черно-бели косми. Сама си беше виновна. Не беше успяла да ги засмуче с прахосмукачката, а не й се клякаше на колене да ги маха един по един с ръка. Още повече, че продължаваше да жали за ненавременната смърт на Айви.

— Не съм лоша домакиня — оправда се Злата жена. — Кучешките косми обаче вечно се набиват къде ли не и е страшно трудно да ги извадиш. По същия начин, както самите кучета стигат до сърцето ти. Пробиват си път. Не зная какво точно става, но смятам, че е работа на Господ и че всеки, който казва, че те са просто животни, няма душа. Кучетата са паднали ангели, а котките не живеят в този свят. Тук са само на гости. Всъщност кучешките косми могат да ти се забият в краката като трески, ако ходиш бос. Винаги съм имала кучета. Точно в момента обаче нямам. Участвате ли в кръстоносния поход на госпожа Бъргър срещу жестокостта към животните? Ох, бърбънът май ме хвана.

— Какво разбирате под животни? — попита той; може би се опитваше да разсее напрежението, но тя не можеше да е сигурна. — За четирикраки или за двукраки говорите?

Тя реши, че е най-добре да го вземе на сериозно, така че отговори:

— Сигурна съм, че се справяте с вашия дял двуноги, но в моя кодекс това е ужасна грешка. Животните нямат студени сърца и жестоко въображение. Те искат просто да бъдат обичани — освен ако не са болни от бяс, не им е наред нещо друго или не става въпрос за хранителната верига. Дори тогава не ограбват и не убиват невинни хора. Не влизат с взлом в жилищата на хората, докато те са на почивка. Направо не мога да си представя какво е да се прибереш у дома и да завариш нещо толкова ужасно. Ако питате мен, повечето кооперации наоколо са лесни мишени. Няма портиери, няма охрана, а алармените системи срещу крадци се броят на пръсти. Сигурна съм, че не е убягнало от вашето внимание, че аз също нямам. Да сте наблюдателен е част от работата ви, от обучението ви, а според външния ви вид не се занимавате отскоро с това. Всъщност имах предвид четирикраките.

— Какви четирикраки? — Детектив Марино, изглежда, се готвеше да се усмихне, сякаш му се беше сторила забавна.

Вероятно причината беше въображението й. И уискито.

— Простете нелогичния ми извод — отговори тя. — Чела съм статии за Джейми Бъргър. Чудесна жена. Според мен всеки, който защитава животните, е достоен човек. Все пак тя разчисти някои от онези ужасни магазини за домашни любимци, които продават болни и генетично увредени създания, и вие може би сте й помогнали в това. Ако е така, ви благодаря от все сърце. Имах кученце от един такъв магазин.

Той я слушаше без различима реакция. И колкото повече я слушаше, толкова повече тя говореше и току посягаше към бърбъна, обикновено по три пъти, преди да вдигне чашата и да отпие. Беше превключила от мисълта, че я смята за интересна, на идеята, че я подозира в нещо. И всичко това за минута, най-много две.

— Бостънски териер, казваше се Айви — каза тя и досмачка хартиената кърпичка в скута си.

— Попитах за куче — каза той, — защото се чудех дали излизате често. Както се прави, когато човек разхожда куче. Чудех се дали не сте наблюдавали какво става в квартала. Хората, които разхождат кучета, забелязват онова, което става около тях, повече от онези с бебешките колички. Това е малко известен факт. — Очилата му сякаш я осветяваха. — Обръщали ли сте някога внимание колко много хора пресичат улиците и бутат количката пред себе си? Кое понася първия удар? Собствениците на кучета са по-внимателни.

— Точно така — потвърди тя, изпълнена с гордост, че не е единствената, забелязала малоумния начин, по който хората бутат количката под колите, когато пресичат оживените нюйоркски улици. — Не, в момента нямам.

Проточи се още едно дълго мълчание, но този път го наруши той.

— Какво стана с Айви?

— Умря. Беше от онзи зоомагазин на ъгъла — „Дворецът на домашните любимци“. „Където към домашните любимци се отнасят царски“. Което трябва да бъде перифразирано на: „Където към ветеринарите се отнасят царски“, защото ветеринарите в квартала живеят главно от работата, която им осигурява тази… тази бърлога. Та на жената отсреща й я подарили, но тя не можела да я гледа и ми я даде на мен. По-малко от седмица след това Айви почина от парвовирус. Беше много отдавна, около Деня на благодарността.

— Коя жена отсреща по-точно?

Злата жена го погледна смаяно.

— Само не ми казвайте, че са обрали Тери! Не би ми хрумнало, след като е единствената, която отсреща си е вкъщи, а и лампите й светят. И насън не би ми хрумнало, че някой ще нахлуе в къща, когато стопанинът си у дома. — Посегна към чашата и ръката й спря. — А може би снощи е излязла да празнува Нова година… — Злата жена отпи повече от малка глътка и продължи: — Изобщо не би ми хрумнало. Лично аз никога не излизам, лягам си да спя. Не чакам да удари дванайсет. Наистина не ме интересува. Дните са си едни и същи.

— Снощи по кое време си легнахте? — попита детектив Марино.

Сигурна беше, че пита, понеже си мисли, че тя подмята, че не е видяла нищо, и че изобщо не й вярва.

— А, разбирам накъде клоните — каза тя. — Въпросът не е кога съм си легнала да спя. Въпросът е, че не съм седяла пред компютъра.

Който беше точно пред прозореца, от който се разкриваше съвършена гледка към апартамента на Тери на първия етаж.

— Не че час по час зяпам през прозореца — продължи Злата жена. — Хапнах в кухнята по обичайното време — шест. Риба тон, запекох си я в йенската тенджера. След това почетох малко в спалнята, там завесите винаги са спуснати.

— Какво четете?

— Виждам, че ме изпитвате, сякаш си измислям. „Чезилският бряг“ на Иън Макюън. За трети път я чета. Продължавам да се надявам, че накрая двамата ще успеят да се намерят. Правили ли сте го някога? Да четете книга или да гледате филм и да си мислите, че ще свърши, както вие искате?

— Освен ако не е реалити телевизия, всичко свършва така, както свършва. Досущ като престъпленията или трагедиите. Мога да говоря за това сто години, но хората ще продължават да бъдат ограбвани, ще загиват в ужасни катастрофи и най-лошото — ще бъдат убивани.

Злата жена стана от дивана.

— Ще си долея. Сигурен ли сте, че не искате? — И докато вървеше към малката кухничка, която не беше обновявана от четиридесет години, гласът му я последва:

— Значи сте сигурна, че никой не си е бил вкъщи снощи, нито във вашата сграда, нито в тази от другата страна на улицата? Всички обитатели, с изключение на вас са заминали за празниците и то още преди Коледа?

Сигурно беше направил проверки. И сега знаеше всичко за всички, включително за нея, помисли си тя, докато си наливаше още „Мейкърс Марк“. Майната му на леда. Е, и сега какво? Съпругът й беше уважаван счетоводител и никой от двамата не се беше забърквал в разни неприятности и не беше поддържал връзки с разни противни люде. Ако се изключеше тайният й професионален живот, за който дори един полицейски детектив не можеше да знае. Злата жена нямаше какво да крие.

— Много е важно да си помислите хубаво — продължи той, когато тя се върна на дивана. — Има ли нещо, което сте видели или чули вчера, независимо по кое време, което може да се окаже интересно за нас? Може би човек в района, който е привлякъл вниманието ви? Или през последните дни и седмици? Човек, който да е събудил у вас някакви подозрения? Или да е предизвикал у вас особено усещане… Разбирате ли за какво говоря? Усещане ето тук.

И посочи корема си, който според нея трябваше да е бил много по-голям, отколкото сега. Злата жена основаваше предположенията си на увисналата кожа около брадичката на детектива. Да, личеше му, че преди е бил по-дебел.

— Не — отговори тя. — Това е тиха улица. В този квартал не идват лоши типове. Младият човек от другия апартамент на етажа ми е лекар в „Белвю“. Пуши марихуана и все трябва да си я намира отнякъде, но в никакъв случай не я купува някъде наблизо. По-вероятно някъде около болницата — тя не е в най-хубавия район. Жената в апартамента под моя, чийто прозорец естествено също гледа натам…

— Никой от двамата не си е бил снощи вкъщи.

— Тя не е дружелюбна и точно се готвех да кажа, че има приятел, с когото много се карат. Но той наминава вече от почти година, така че се съмнявам, че е престъпник.

— А работници, сервизни техници и така нататък?

— От време на време хората от кабелната телевизия. — Тя кимна към прозореца. — На покрива има сателитна чиния и от време на време идват да й оправят нещо, не знам какво.

Детективът стана и погледна нагоре към плоския покрив на сградата, пред която беше паркирана полицейската кола. Раменете му изпъваха сакото, макар да не беше закопчано. Без да се обръща, попита:

— Онази стара противопожарна стълба. По нея ли се качват хората на кабеларката? Виждали ли сте някога някой да се качва по нея? Не виждам как можеш да качиш сателитна чиния по тази стълба. Божичко, това не е работа за мен. Не бих се съгласил за никакви пари.

Гледаше през прозореца в мрака. По това време на годината дневната светлина изчезваше в четири.

— Не зная за стълбата — отговори тя. — Не си спомням да съм виждала някой да се качва по нея. Трябва да има някакъв друг достъп до покрива. Смятате, че крадецът е влязъл през покрива? Ако е така… ами нашата сграда?

И погледна към гипсовия таван, сякаш се питаше какво ли може да има от другата му страна.

— Все пак съм на втория етаж и това със сигурност ще ме направи уязвима, ако някой се вмъкне в сградата. Трябва да заключват вратите. — И добави възбудено: — Нали разбирате, че нашата сграда също има стара противопожарна стълба.

— Разкажете ми за жената, която ви даде кученцето.

Детективът се отпусна тежко на креслото и то изскърца, сякаш щеше да се сцепи.

— Зная само малкото й име: Тери. Много е лесна за описване и коректният начин е да се каже, че е малък човек. Не джудже. Научих се вече да не използвам тази дума. Има предавания за малките хора, гледам ги с голям интерес, откакто живея срещу такъв човек. Нейният приятел също е малък човек. Рус, красив, добре сложен, макар и много нисък, разбира се. Наскоро се връщах от супера и го видях отблизо, когато слезе от джипа си. Казах му „здравейте“ и той ми отговори същото. Носеше една-единствена жълта роза с дълго стебло. Спомням си го много живо. И знаете ли защо?

Едрото лице и очилата на детектива зачакаха.

— Жълтото говори за чувствителност. Не вечната стара изтъркана червена роза. Много мило, наистина. Беше почти същото жълто като косата му. Сякаш казваше, че също така е неин приятел, а не само гадже, ако схващате какво искам да кажа. Трогнах се. Никога не са ми подарявали жълта роза. Нито веднъж. На свети Валентин бих предпочела жълти рози, не червени. И не розови, нали разбирате. Розовото е анемично. Жълтото е силно. Когато видя жълта роза, сърцето ми се изпълва със слънчева светлина.

— Кога точно беше това?

Тя се замисли усилено.

— Бях си купила двеста грама нарязано пуешко с медена глазура. Искате ли да ви потърся рецептата? Човек трудно се отказва от старите си навици. Съпругът ми беше счетоводител.

— Опитайте се да си спомните, става ли?

— Разбира се. Той идва да я вижда в съботите, сигурна съм в това. Значи трябва да е било миналата събота, късно следобед. Макар да ми се струва, че съм го виждала и в други дни.

— Имате предвид с колата или пеша? Сам?

— Сам. Виждала съм го да минава с колата. Няколко пъти през последния месец. Излизам поне веднъж дневно, за да се пораздвижа и да направя някои покупки. Стига времето да не е ужасно, просто трябва да изляза. Сигурен ли сте, че не искате нещо?

И двамата едновременно впериха очи в нейното питие.

— Помните ли последния път, когато го видяхте в района? — попита детективът.

— Коледа беше във вторник. Мисля, че го видях тогава. И няколко дни преди това. Всъщност, като се замисля, забелязвала съм го три или четири пъти през последния месец да минава с колата. Може да е минавал и повече пъти, нали разбирате, когато не съм го виждала. Не, това беше лошо казано. Искам да кажа, че…

— Оглеждаше ли сградата? Намаляваше ли скоростта? Спирал ли е някъде? И да, разбрах. Щом сте го видели веднъж, може да е бил тук още двадесет пъти, когато не сте го видели.

— Караше бавно. И да — тя отпи, — както казахте, точно това имах предвид.

Детективът беше много по-умен, отколкото изглеждаше. Злата жена не би искала да се забърква в неприятности с него. Той беше от онзи вид хора, които те пипват, без изобщо да се усетиш, и тя отново се изплаши. Ами ако беше агент, разследващ финансирането на терористите или кой знае какво?

— В колко часа? — попита той.

— По различно време.

— Били сте си вкъщи по време на празниците. А близките ви?

Начинът, по който го каза, я накара да заподозре, че вече знае, че има две дъщери и че живеят в Средния запад. И двете бяха заети и неискрени, когато й се обаждаха или се срещаха.

— Двете ми деца предпочитат аз да им ходя на гости, но не обичам да пътувам и със сигурност не и по това време на годината. Те пък не обичат да харчат пари, за да дойдат в Ню Йорк. А сега съвсем. Никога не съм си мислила, че ще доживея деня да видя канадския долар по-скъп от нашия. Някога си правехме шеги с канадците. Подозирам, че сега те се шегуват за наша сметка. Мисля, че споменах, че съпругът ми беше счетоводител. Радвам се, че вече не е. Това щеше да му разбие сърцето.

— Казвате ми, че почти не се виждате с дъщерите ви.

Още не беше казал нищо по повод нейните коментари за съпруга й. Обаче тя беше сигурна, че знае и за него. Беше въпрос на официални документи. Въпрос на архиви.

— Искам да кажа, че не пътувам — продължи тя. — Виждаме се от време на време. През две-три години идват за по няколко дни. През лятото. Отсядат в „Шелбърн“.

— Хотелът близо до Емпайър Стейт Билдинг?

— Да. Хотелът с очарователен европейски вид на Трийсет и седма улица. Съвсем близо е, дори пеша. Никога не съм отсядала там.

— Защо не пътувате?

— Просто така.

— И сте права. В днешно време е страшно скъпо, а и самолетите винаги закъсняват или отменят полетите. Да не говорим да ви спрат на пистата и пред тоалетната да се подреди опашка. Случвало ли ви се е? Защото на мен ми се случи.

Беше разкъсала смачканата хартиена кърпичка и се почувства глупаво, че си мисли за „Шелбърн“ и как си е представяла, че ще е прекрасно да отседне там. Не и сега обаче. Не можеше да се откъсне от работата си. А и защо да си усложнява живота?

— Просто не пътувам.

— Да, това го разбрах.

— Обичам да си стоя тук. Вие обаче започвате да ме карате да се чувствам неудобно, сякаш ме обвинявате в нещо. И се правите на дружелюбен, за да ме пречупите, сякаш имам някаква информация. Но аз нямам. Никаква информация нямам. Ох, не трябваше да пия, докато говоря с вас.

— Ако ви обвинявах в нещо, какво би могло да е? — попита той. Очилата му се бяха втренчили право в нея.

— Питайте съпруга ми. — Тя кимна към креслото с падаща облегалка, сякаш съпругът й беше с тях. — Той щеше да ви погледне честно в очите и най-сериозно да попита дали мърморенето е престъпление. И ако е така, щеше да ви каже да ме затворите и да хвърлите ключа.

— Е — столът изпука, когато той се наведе малко напред, — вие не приличате на мърморана. По-скоро на мила дама, която не би трябвало да е сама по празниците. На умна жена, която не пропуска възможностите си.

По някаква причина й се доплака и тя си спомни малкия русокос човек с жълтата дългостеблена роза. Но от мисълта за това й стана още по-зле.

— Не зная как се казва — каза тя. — Приятелят й. Обаче сигурно е луд по нея. Той всъщност й дал кученцето, което тя после даде на мен. Очевидно е искал да я изненада, но тя не искала куче, а от магазина не искали да си го вземат. Малко странна постъпка всъщност. Човек, с когото от време на време разменяш по някоя дума на тротоара, неочаквано ти цъфва на вратата с кошница, покрита с хавлия, сякаш ми носи сладкиш, който току-що е опекла, в което също няма смисъл, след като, както казах, на практика не се познавахме и тя не беше правила никакви опити за сближаване с мен. Каза, че трябвало да намери дом за едно малко кученце и се питала дали няма да ми е приятно да го взема. Знаела, че живея сама и че си работя вкъщи, а нямало към кого другиго да се обърне.

— Кога стана това?

— Около Деня на благодарността. После й казах, че е умряло. Беше след седмица, срещнах я случайно на улицата. Тя се разстрои много и почна да се извинява, като дори настоя да ми купи друго, стига сама да съм си го изберяла. Каза, че щяла да ми даде парите, което според мен беше твърде безучастно. Мога да видя как колелцата се въртят в главата ви. Чудите се дали някога съм била в апартамента й — не, не съм. Никога не съм влизала и в сградата и нямам и най-малката представа какво може да е търсил крадецът. Например бижута. Не си спомням да е носила скъпи бижута. Всъщност не си спомням изобщо да носи някакви бижута. Попитах я защо да искам друго кученце, с или без гаранция, от същия магазин, откъдето нейното гадже е купило Айви? Тя каза, че няма никаква гаранция и че нямала намерение да купува нещо от този магазин, но да не съм прибързвала с оценките си. Не всички магазини били толкова лоши като онзи ужасен „Дворец на домашните любимци“. Например, каза ми, веригата „Сърца и опашки“ била прекрасна и тя щяла се радва да ми даде пари, ако искам да взема кученце от някой от магазините им тук в Ню Джърси или в Ню Йорк. Прочетох хубави неща за „Сърца и опашки“ и сериозно се замислих дали да не опитам отново. Честна дума, в светлината на случилото се, бих го направила. Животинче, което да лае и да ръмжи. Крадците не влизат, ако в жилището има куче.

— Обаче ще ви се наложи да го извеждате — подхвърли детектив Марино. — Включително по тъмно. Което отваря възможности да ви окрадат или някой да влезе в сградата и право във вашия апартамент.

— Не съм наивна за безопасността — възрази Злата жена. — Ако кучето е от малките, няма нужда да се извежда. Подложките за пишкане са много добри. Навремето имах един йоркширски териер и го научих да използва леген с бентонит. Побираше се в ръката ми, но как лаеше… И хапеше за глезените. Винаги, когато се качвахме в асансьор или идваха хора, трябваше да го гушкам. Не се съмнявам, че Айви вече е била заразена с парвовируса, когато гаджето й я е купило от онзи ужасен „Дворец на любимците“.

— Кое ви прави толкова сигурна, че тъкмо нейното гадже й е купило кученцето?

— Боже мили — възкликна Злата жена, обхвана чашата си с две ръце и се замисли какво ли означава този въпрос.

Той чакаше.

— Да, прибързвам със заключенията — каза тя. — Абсолютно сте прав.

— Ще ви посъветвам нещо. Казвам го на всеки свидетел, с когото говоря.

— Свидетел?!

— Вие я познавате. Живеете срещу тях.

„Свидетел на какво?“, запита се тя, докато късаше парчетата хартиена носна кърпа и гледаше тавана. Надяваше се да няма врата към покрива.

— Престорете се, че пишете сценарий — продължи той. — Имате химикалка и лист, нали? Тери ви дава малката Айви. Опишете сцената. Аз ще седя тук, докато пишете, а после ще ми я прочетете.