Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Кей Скарпета (16)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Scarpetta, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Еми (2014)

Издание:

Патриша Корнуел. Скарпета

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2010

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-655-139-9

История

  1. — Добавяне

33.

Докато крачеше бързо покрай Сентръл Парк Саут — цепеше с рамото напред през минувачите като устремен към вратата футболист — Марино гледаше актуалните новини на джобния си компютър.

Бентън в своя син костюм на райета седеше срещу журналиста Джим не знам кой си, Марино не можа да си го спомни, защото не беше някой от по-известните в този час на деня. Името на Бентън беше изписано с дебели букви:

Д-р Бентън Уесли,

криминологичен психолог, болница „Маклийн“

— Благодаря, че дойдохте. С нас е доктор Бентън Уесли, бивш началник на Отдела за поведенческа психология на ФБР в Куантико. Сега всъщност работи в Харвард и тук в „Джон Джей“, нали?

— Джим, бих искал да премина направо на същността, защото става дума за нещо крайно важно. Ние призоваваме господин Оскар Бейн да се свърже с ФБР…

— Позволете ми да допълня, като кажа на нашите зрители, че обръщението е във връзка с двата случая, за които не може да не сте чули, независимо какво гледате… двете ужасяващи убийства, извършени в Ню Йорк през последните два дни. Какво може да ни кажете за престъпленията?

Право напред се издигаха небостъргачите Кълъмбъс Съркъл и Таймс Уорнър, в момента Бентън седеше в някое от студията на втория. Не беше добра идея. Марино разбираше защо Бентън смята, че няма друг избор и защо не бе искал първо да попита Бъргър. Не искаше да я държат отговорна, а той не беше на нейно подчинение. Всъщност Бентън не бе на ничие подчинение. Марино разбираше всичко това, но сега, когато се беше появил по телевизията, нещо не се връзваше.

— Онова, за което молим, е, ако слуша, да се свърже с ФБР — каза гласът на Бентън в слушалката на Марино. — Имаме причини да сме много загрижени за безопасността на доктор Бейн. Той не бива, повтарям, не бива да се свързва с местната полиция или да се занимава с други власти. Трябва да се свърже с ФБР и ще бъде отведен на безопасно място.

Едно от нещата, които казваше Скарпета, беше да не притискаш човека така, че да няма какво да губи и къде да отиде. Бентън също го повтаряше. Марино не беше изключение. Тогава защо правеха това? Първо Бъргър се беше обадила на Моралес и Марино реши, че това е ужасна идея. Тя всъщност малко злорадстваше, докато му го забиваше: блестящият Моралес разкрит и сгащен. Бъргър беше страхотен прокурор. Вярно, беше корава, но не биваше да прави това. Марино още не беше сигурен за мотивите й.

Имаше странното усещане, че причината е лична или поне донякъде. Скарпета никога не правеше такива неща, макар да имаше възможност. Докато бяха в хола на Бъргър от полунощ нататък, тя можеше да каже много неща, за да обвини Моралес; също като Марино тя не го обичаше и не му се доверяваше, макар по това време да не знаеха, че хобито му е да гледа записите на извършените от него убийства. Обаче Скарпета се държа напълно професионално, както винаги, с Моралес, който седеше там. Дори да й беше хрумнала мисълта, че той е убиецът, щеше да запази мнението си за себе си. Такава беше тя.

— Доктор Уесли, трябва да призная, че това е най-необичайният призив, който съм чувал. Може би призив не е точната дума, но защо…

Марино хвърли поглед на дребните фигурки, които помръдваха на екранчето. Сградата на Бъргър беше може би на още две преки. Бъргър не беше в безопасност. Тласни тип като Моралес до края и натикай лицето му в собствените му лайна — и после какво? Той ще направи нещо. И първо на кого ще го направи? На същата госпожа, която се опитва да завоюва, откакто го направиха детектив. Същата госпожа, за която лъже и оставя у всички глупавото впечатление, че прави секс с разследващата сексуални престъпления районна прокурорка. Което не беше вярно. Дори не беше близо до истината. Моралес не беше неин тип.

Марино имаше усещането, че е успял да разбере по кой тип си пада тя — някой богаташ като Грег. Обаче докато ги наблюдаваше с Луси, докато всички бяха в хола й, и видя как Луси я последва в кухнята и след това изведнъж си тръгна, вече нямаше никакви съмнения.

Слабостта на Бъргър, нейната страст, не бяха мъжете. Емоционално и физически тя беше устроена по различен начин.

— Оскар има сериозни причини в момента да не се доверява на никого — тъкмо казваше Бентън. — Имаме основания да вярваме, че страховете за собствената му безопасност, изказани пред властите, са основателни. Ние ги приемаме много, много сериозно.

— Чакайте малко. Издадена е заповед да бъде арестуван заради убийствата. Извинете, но говорите така, сякаш защитавате лошия.

— Оскар, ако ме чуваш — Бентън погледна право в камерата, — трябва да се свържеш с ФБР в местното им представителство където и да се намираш. Ще те заведат на безопасно място.

— Струва ми се, че всички останали също трябва да се безпокоят за безопасността си. Не мислите ли така, доктор Уесли? Той е единственият заподозрян за убийствата на…

— Джим, няма да обсъждам случая с вас. Благодаря за времето, което ми отделихте.

Бентън откачи микрофоните от реверите си и стана.

— Е, това наистина беше необичаен момент в разследването на престъпленията в Ню Йорк. Две убийства разтърсиха тазгодишните новогодишни празници и легендарният, мисля, че мога да използвам това определение, легендарният профайлър Бентън Уесли апелира към човека, когото всички смятат за извършител…

— Мамка му — възкликна Марино.

Нямаше начин Оскар да звънне във ФБР. Или където и да било другаде, след като чуе това.

Марино излезе от интернет и затвори търсачката. Закрачи още по-бързо. Потеше се под старото си кожено яке „Харли“, а студеният въздух караше очите му да сълзят. Слънцето се опитваше да избяга от хватката на тежките черни облаци. Телефонът му започна да звъни.

— Да — каза той; заобикаляше хората, сякаш са чумави, без да ги поглежда.

— Ще говоря с неколцина агенти от представителството тук — каза Бентън. — Ще им обясня какво правим.

— Мисля, че мина добре — подхвърли Марино.

Бентън не беше питал за оценката му и не коментира, а продължи:

— Ще проведа няколко телефонни разговора тук от студиото, след това ще отида у Бъргър. — Говореше така, сякаш е обхванат от мрачно настроение.

— Мисля, че мина добре — повтори Марино. — Оскар ще го чуе. В това няма съмнение. Той трябва да е в някой мотел или нещо подобно и единственото, което има, е телевизор. Телевизията ще продължи да излъчва записа цял ден, че и през нощта. Това поне е сигурно.

Марино погледна нагоре към петдесет и две етажната сграда от стъкло и стомана и спря поглед на мансардния апартамент. Над главния вход с големи златни букви беше изписано „ТРЪМП“. Но това важеше за всички скъпи неща наоколо.

— Ако не го види по телевизията — Марино сякаш си говореше сам, защото Бентън беше странно утихнал, — не искам да мисля каква е причината. Ако не се е оперирал сам, всяко негово движение се проследява от джипиес… Нали знаеш кой му го е сложил? Така че ти постъпи правилно. Това беше единственото, което можеше да направиш.

Осъзна, че връзката е прекъснала. Не беше разбрал, че говори на нищото.

 

 

Опряният в основата на черепа й револвер не предизвикваше такъв страх, какъвто би очаквала. Наистина не можеше да разбере защо.

Изглежда, нямаше синхрон между действията й и последиците, между причината и резултата, и тогава, и сега. Единственото, което усещаше ясно, беше ужасното смайване, че вината Моралес да се намира в мансардния апартамент на Джейми Бъргър е нейна, и че в края на живота си беше извършила единствения грях, който беше наистина непростим. Тя беше виновна за трагедията и болката. Нейната слабост и наивност бяха причинили на другите онова, срещу което винаги се беше борила.

Да, вината беше нейна. Бедността на семейството й и смъртта на баща й. Нещастието на майка й, неуравновесената Дороти и всичко лошо, което се беше случило на Луси през живота й.

— Не го видях, когато натиснах звънеца — повтори тя, а Моралес й се изсмя. — Не бих го пуснала да влезе.

Бъргър стоеше неподвижно под витата стълба и не отместваше немигащите си очи от Моралес. Стискаше мобилния си телефон в ръка. В галерията над нея се виждаха прекрасни произведения на изкуството. Възхитителният мансарден апартамент бе заобиколен отвсякъде със силуета на Ню Йорк — виждаше се ясно през безукорно чистата стъклена стена. Отпред беше всекидневната с мебели от скъпо дърво с бежова тапицерия, където само преди часове бяха седели всички, съюзници, приятели, рамо до рамо в битката срещу врага, който сега беше разкрит — и отново беше тук.

Майк Моралес.

Дулото на револвера се дръпна от черепа й, но Скарпета не се обърна. Не отместваше очи от Бъргър; надяваше се тя да разбере, че когато бе слязла от асансьора и бе натиснала звънеца, беше сама. След миг някаква сила, изскочила сякаш от преизподнята, я бе сграбчила за ръката и я беше блъснала през вратата. Единствената причина да бъде до известна степен по-предпазлива, беше забележката, подхвърлена от една от портиерките, когато Скарпета влезе в сградата.

Привлекателната млада жена с хубав костюм каза:

— Другите вече ви очакват, доктор Скарпета.

Кои други?

Трябваше да попита. Боже, защо не го направи? Единственото, което бе трябвало Моралес да направи, бе да покаже значката си, но най-вероятно и това не е било нужно. Преди часове вече беше идвал. Не обичаше да му казват не, бе очарователен и убедителен.

Очите на Моралес — с разширени зеници — огледаха наоколо, ръцете му в латексови ръкавици пуснаха на пода малък спортен сак. Той се наведе и го отвори. Вътре имаше тринога със свити крака, безцветни каишки и разни други неща, които Скарпета не можа да види добре, защото каишките накараха сърцето й да се разтупка. Тя знаеше какво могат да причинят тези каишки и се страхуваше от тях.

— Пусни Джейми и прави с мен каквото искаш.

— О, я млъквай.

Сякаш я смяташе за досадна.

С един замах върза ръцете на Бъргър зад гърба, заведе я до дивана и я блъсна силно да седне.

— Дръж се прилично — каза на Скарпета, след това изви ръцете й отзад и ги стегна много силно.

Болката беше страшна, сякаш нещо метално се беше увило около китките й, смазваше кръвоносните съдове и стигаше до костта. Докато Моралес я буташе да седне до Бъргър, на горния етаж започна да звъни мобилен телефон.

Очите на Моралес бавно се преместиха от мобилния телефон, който беше взел от Бъргър, към галерията горе и помещенията след нея.

Мобилният телефон звънеше, после спря. Вода течеше някъде там, но също спря. Скарпета си помисли за Луси в същия момент, в който и Моралес.

— Майк, откажи се. Не бива да усложняваш… — започна Бъргър.

Скарпета стана, но Моралес я блъсна силно и тя падна на дивана.

Той хукна нагоре по витите стъпала, краката му сякаш не ги докосваха.

 

 

Луси избърса късата си коса и вдиша парата на една от най-хубавите бани, в които беше влизала от много време.

Банята на Грег. Стъклена кабина, голям колкото слънчогледова пита душ, джакузи, парна баня и стерео съраунд, включително затоплена седалка, ако ти се доще просто да послушаш музика. Бъргър беше оставила в компактдиск плеърчето Ани Ленъкс. Може би беше съвпадение, но едва ли, нали Луси също я беше пуснала снощи. Грег и неговите уискита, хубавите му неща и неговата адвокатка. Луси наистина беше удивена от този мъж, който знаеше как да живее, но си беше избрал човек, с когото никога не би могъл да живее, и то заради един съвсем лек генетичен шепот.

Нещо като да сбъркаш една цифра в задачата. Когато завършиш дългото уравнение, се оказваш на светлинни години от правилния отговор и това означава, че си се провалил. Бъргър беше точният човек, но погрешният отговор. Луси изпитваше леко съжаление към него, но не и за себе си. Всъщност тя изпитваше щастие, неописуемо, различно от всичко, което бе познавала досега, и сякаш единственото, което правеше, беше да го преживява отново и отново.

Все едно да слушаш една и съща опияняваща музика отново и отново, както беше правила току-що под душа: всеки жест, всеки поглед, всяка случайна идея да завършва с докосване на тела… Толкова еротично и същевременно трогателно, защото означаваше нещо. Не беше вулгарно. Не беше пропито с вина или потънало в срам. Усещането беше за нещо съвсем правилно и тя просто не можеше да повярва, че се случва на нея.

Това беше мечта, която никога не бе познавала достатъчно добре, за да я има, защото никоя част от нея не я беше искала — или не се бе страхувала достатъчно. Както не бе имала кошмари за извънземни или фантастични сънища за летящи машини и състезателни автомобили. Те не съществуваха, не бяха истински, не бяха тук. Джейми Бъргър не беше невъзможност или възможност, която някога й беше минавала през главата, макар че по време на по-раншни срещи бе изпитвала замайване и нервност при редките случаи, когато беше близо до нея. Сякаш й се предлагаше възможността да играе с голяма неопитомена котка, пантера или тигрица, с които дори не би останала в едно помещение, камо ли да милва.

Стоеше в изпълнената с пара душкабина, взираше се в замъгленото стъкло и се чудеше как най-добре да обясни всичко това на леля си.

Бутна вратата и в същия миг пред нея се появи сянка и от парата изплува ухиленото лице на Майк Моралес. Револверът му бе на сантиметри от главата й.

— Умри, кучко — каза Моралес.

 

 

След първия удар с тарана вратата се отметна и се блъсна в стената.

Бакарди и униформеният полицай, чието име според нея беше Бен, нахлуха в апартамент 2Д и се взряха невярващо в д-р Кей Скарпета.

— Какво значи това, по дяволите? — възкликна Бакарди.

Скарпета беше по всички стени. Цели плакати от тавана до земята, снимки от студиото в Си Ен Ен и как крачи из Кота нула или в моргата, прекалено заета, без да осъзнава, че някой прави онова, което Бакарди наричаше „снимка с мисъл“. Не че снимащият беше направил някакви шедьоври, не — но ги беше снимал с мисъл.

— Това си е направо като храм на лудостта — подметна Бен или както там се казваше.

Апартаментът не беше обзаведен, ако се изключеше едно просто бюро от явор, опряно до стената, и пъхнатият под него обикновен канцеларски стол. На бюрото имаше лаптоп, от онези модерните пауърбуци, еърбуци или както там им казваха, скъп и много лек. Бакарди беше чувала за хора, които, без да искат си изхвърляли компютрите заедно със старите вестници, и сега разбираше как може да стане това. Лаптопът беше включен в захранващия кабел за зареждане на батерията и свиреше тиха мелодия, отново и отново бог знае от колко време.

Освен него на бюрото имаше четири високи тънки вази за по едно цвете от евтино шлифовано стъкло — и във всяка имаше по една избеляла роза. Бакарди се приближи, откъсна едно листенце и каза:

— Жълти.

Полицай Бен беше прекалено зает да оглежда посветеното на Скарпета светилище, за да го е грижа за четири изсъхнали рози или да разбере, че от женска гледна точка жълтото има значение. Когато ставаше дума за рози, нуждата на Бакарди от успокоение изискваше червени, но инстинктът й работеше безотказно. Мъж, който ти подари жълти рози, няма никога да го имаш, а точно това е онзи, когото искаш и си готова да преместиш небето и земята, за да го получиш. Тя стрелна полицай Бен с поглед, защото за миг се уплаши, че може да е казала последната си мисъл на глас.

— Знаеш ли какво? — каза тя, докато оглеждаше другите помещения, и гласът й отскочи от старите гипсови стени и голите дървени подове. — Не зная какво да правим, след като единствените неща тук са компютърът и тоалетната хартия.

Върна се при полицай Бен, който продължаваше да гледа снимките на Скарпета. Кимна й към тях, сякаш тя можеше да му каже нещо.

— Ти си зяпай — каза Бакарди. — Аз ще се обадя на Пийт, за теб той е детектив Марино, нали, и ще попитам какво все пак да правим с „Готам те пипна!“. Бен, имаш ли представа как се арестува интернет страница?

— Бан — поправи я той. — От Банърман[1]. После замислено добави: — Ако аз бях на мястото на доктор Скарпета, щях да си наема поне трима охранители.

Бележки

[1] Знаменосец. — Б.пр.