Патриша Корнуел
Скарпета (35)

35.

13 януари

Скарпета получи масата в „При Илейн“ не благодарение на известността си, защото тук не беше възможно да си достатъчно важен, за да спечелиш снизхождение или да останеш недосегаем, ако легендарната ресторантьорка не те харесва.

Тук из въздуха като цигарен дим се носеше ароматът на някогашните дни, когато изкуството беше обожавано, критикувано, преформулирано — всичко, но не и пренебрегвано, и когато в „При Илейн“ можеше да влезе всеки, независимо в какво състояние е. Сред тези стени се съдържаше ехо от миналото, по което Скарпета тъгуваше, но което не й липсваше, след като за пръв път бе влязла тук преди десетилетия, като място за бягство в края на седмицата с един мъж, в когото се беше влюбила, докато следваше в Правния център на Джорджтаунския университет.

Онзи мъж отдавна го нямаше, тя имаше Бентън, но декорът в „При Илейн“ не се беше променил: черен, като се изключат червените керамични плочки на пода, с куки за закачане на дрехи и монетни телефонни автомати, които, доколкото Скарпета знаеше, вече отдавна не се използваха. На лавиците имаше подредени книги с автографи — посетителите знаеха, че не бива да ги пипат. Снимки на литературни и филмови величия изпълваха всеки сантиметър от стената чак до тавана.

Скарпета и Бентън спряха до масата на Илейн, за да кажат „здравей“, придружено от целувка по двете бузи и:

— Не съм те виждала от известно време. Къде изчезна?

Скарпета научи, че за малко е изпуснала един бивш държавен секретар, а миналата седмица гост бил един бивш защитник на „Джайънтс“, когото не харесваше, тази пък щял да дойде телевизионен водещ, когото харесваше още по-малко. Илейн съобщи, че очаква и други известни посетители, но това не беше новина, защото всички, които идваха в ресторанта й, бяха известни хора.

Любимият келнер на Скарпета Луи ги заведе на масата им и докато издърпваше стола й, каза:

— Знам, че не бива да повдигам въпроса, но чух всичко за станалото. — Поклати глава. — Не би трябвало да го казвам, и то на теб. Гамбино? Бонано? Тогава беше по-добре. Знаеш ли какво? Те правеха, каквото правеха, но си имаха причини. Разбираш какво искам да кажа. Не се разхождаха наоколо да трепят хора само за да се забавляват. Особено да видят сметката на някоя бедна женица като тази. Джудже. После другата жена и детето. Какъв шанс са имали?

— Никакъв — отговори Бентън.

— Ако питаш мен, аз вярвам в циментовите обувки. В някои случаи те са най-доброто решение. Нали нямате нищо против да попитам как е… как е другото джудже? О, знам, че не бива да използвам тази дума, защото много хора влагат в нея отрицателен смисъл, но…

Оскар се беше свързал с ФБР и беше добре. Бяха му извадили джипиес чипа и сега той си почиваше в частното психиатрично отделение в „Маклийн“, известно като Павилиона. Беше подложен на терапия и най-важното, даваха му усещането за сигурност, докато успее да се съвземе.

— Добре е — отговори Бентън. — Ще му кажа, че си попитал.

— Какво да ви донеса? — попита Луи. — Ордьоври ще желаете ли?

— Кей? — каза Бентън.

— Скоч. Най-хубавото ви малцово уиски.

— Нека бъдат две — каза Бентън.

— Специално за вас от специалните ми запаси. — Луи намигна. — Имам няколко нови и държа да ги опитате. Някой ще шофира ли?

— Големи и чисти — отговори Скарпета и Луи тръгна към бара.

До прозореца, който гледаше към Второ авеню, един едър мъж с каубойска шапка седеше сам и работеше върху питие, което приличаше на чиста водка или джин с тоник. От време на време извиваше врат, за да провери резултата на баскетболния мач, който протичаше беззвучно на екрана над главата му, и Скарпета зърна голямата му челюст, дебелите устни и огромните бакенбарди. Нещо в този мъж й беше познато и тя си представи кадри, които бе видяла по телевизията — и се смая, че всъщност вижда Джейк Лаудин.

Но това не беше възможно. Той беше задържан. Този човек беше по-нисък и доста по-слаб. Тогава се сети, че това е един актьор, който вече не е много зает.

Бентън изучаваше менюто, част от лицето му беше скрито зад пластмасовите корици със снимка на Илейн отгоре.

— Приличаш на Розовата пантера под полицейско наблюдение — подхвърли Скарпета.

Той затвори менюто, сложи го на масата и отговори:

— Искаш ли да кажеш нещо специално? След като организира това събиране по причини, надхвърлящи социалните контакти. Просто реших да го спомена, преди да дойдат.

— Всъщност не — отговори Скарпета. — Просто исках да се поразсея. Реших, че всички трябва малко да разпуснем, преди с теб да се върнем у дома. Ще ми се да можехме да останем. Някак си ми се струва неправилно всички да са тук, а ние — там.

— Луси ще е добре.

Очите на Скарпета се напълниха със сълзи. Все още не можеше да го преодолее. Някакъв ужас все още стискаше сърцето й с ледените си ръце и дори в съня си тя помнеше, че за малко не бе изгубила племенницата си.

— Тя ще е тук, с нас — продължи Бентън и я хвана за ръката. — Ако искаше да се махне, щеше да го е направила много отдавна.

Скарпета попи очите си със салфетката и се вторачи в безмълвния телевизор, макар изобщо да не я интересуваше кои играят.

Подсмръкна и каза:

— Но това е почти невъзможно.

— Не е така. Тя всъщност иска да е с нас. Или поне не е казала, че възнамерява да се махне. Всички сме добре. Дори повече от добре — повтори Бентън, притисна устни към ръката й, а после нежно я целуна по устата.

Винаги се беше притеснявал да изразява толкова открито чувствата си пред хора. Но явно вече не му пукаше. Ако „Готам те пипна!“ още съществуваше, вероятно щяха да цъфнат в утрешното издание. Всъщност цялата компания, с която щяха да вечерят.

Скарпета не отиде в апартамента, където неизвестната авторка бе писала жестоките си и отмъстителни колонки, а сега, когато беше сигурна, че знае коя е тя, изпитваше към нея единствено съжаление. Много добре разбираше защо Тери Бриджис се беше обърнала срещу нея. Тери бе получавала безсърдечни и пренебрежителни имейли от своята героиня — или поне бе смятала, че са от нея — и когато се беше отвратила от нея, бе поставила на своето друго аз задачата да изкорми Скарпета публично.

Луси беше определила, че Тери е автор на двете новогодишни колонки на 30 декември и че те са били подредени една след друга и изпратени автоматично на Ива Пибълс, след като самата Тери вече е била мъртва. Освен това Луси откри, че следобеда на 31 декември, само часове преди да умре, Тери е изтрила всички имейли от Скарпета612 — не защото е имала предчувствието, че ще умре — според Бентън това беше сигурно, — а защото е извършила анонимно престъпление срещу един съдебен медик, когото накрая е щяла да срещне в моргата.

Бентън смяташе, че Тери е имала съвест и че точно затова е изтрила имейлите, повече от сто, които според нея си е разменяла със Скарпета. Че безпокойството й я е тласнало да изтрие всички доказателства, че може да има някаква връзка между „Готам те пипна!“ и Тери Бриджис. Че като изтрива кореспонденцията, тя същевременно изхвърля своя паднал герой от живота си.

Така гласеше теорията на Бентън. Скарпета нямаше своя, освен тази, че на света винаги ще има някакви теории.

— Мисля, че всички трябва да го прочетат, затова ще им го покажа — каза тя. — Обаче преди това искам да го прочета на теб. Не имейл, а истинско писмо на истинска хартия, моите лични писмени принадлежности, които не съм ползвала от бог знае кога. Обаче съм го стенографирала. Знаеш ли, с годините почеркът ми става все по-грозен. След като няма да има процес, Джейми каза, че мога да кажа на Оскар каквото поискам. Точно това направих. Направих всичко възможно да му обясня, че семейството на Тери й е причинявало много трудности и че това ранно програмиране я е принудило да се опитва да държи под контрол всичко около себе си. Че е била гневна, защото са я наранили, а наранените хора често сами причиняват болка, но че под всички тези наслоявания е била добър човек. Правя ти, така да се каже, обобщение, защото текстът е дълъг.

Тя извади четири сгънати листа дебела кремава хартия от плик за писма и внимателно ги разгъна. Присви очи, докато намери частта, която искаше Бентън да чуе.

После зачете тихо:

„… В тайните помещения, където е писала колоните си, стояха жълтите рози, които си й подарил ти. Беше запазила и четирите и се обзалагам, че не ти е казала. Оскар, никой не би направил подобно нещо, ако чувствата не са били много важни. Искам да запомниш това и ако някога го забравиш, да прочетеш това писмо отново. Затова го написах. Да има какво да запазиш.

Също така си позволих да пиша на семейството й, за да изкажа съболезнованията си и да им разкажа каквото мога, защото сигурно имат много въпроси. Страхувам се, че д-р Лестър не е била толкова услужлива, колкото биха искали, затова запълних празнините. Повечето от разговорите водихме по телефона и освен това си разменихме няколко имейла.

Разказах и за теб и те може би вече са се свързали с теб. Ако не са, сигурна съм, че ще го направят. Казаха, че искат аз да ти кажа какво е написала Тери в завещанието си и че също ще ти пишат за това. Може би вече са го направили.

Няма да разкривам нейните желания, защото това не е моя работа, но за да изпълня обещанието си към семейството й, мога да ти разкрия следното. Тери е завещала една значителна сума на Малките хора на Америка, за да се основе фондация, която да предлага помощ в медицинските грижи за онези, които искат и имат нужда от медицински процедури (като козметични операции), които медицинската застраховка не покрива. Както сам знаеш, много от онова, което може и трябва да се направи, нечестно е посочено като въпрос на личен избор — например грижите за зъбите и в някои случаи удължаването на костите.

Достатъчно е да кажа, че Тери е имала много милостиво сърце…“

Успя да прочете само толкова, защото отново я заля тъга. Сгъна листовете и ги прибра в плика.

Луи се появи с напитките и както ненатрапчиво беше дошъл, по същия начин се оттегли. Скарпета отпи глътка и тя я стопли и подкрепи ума й, сякаш се беше оттеглила на някое уединено място и се нуждаеше от кураж.

— Ако сметнеш, че няма да попречи на лечението на твоя пациент — тя подаде плика на Бентън, — би ли се погрижил да го получи?

— За него това ще значи много повече, отколкото можеш да си представиш — отговори Бентън, докато прибираше плика във вътрешния джоб на мастиленочерното си кожено сако.

То беше ново като колана „Уинстън“ с орела на катарамата и ръчно изработените ботуши. Лусиният начин да отпразнува онова, което бе описала като „избягване на още един куршум“, беше да купува подаръци, и то скъпи. Купи на Скарпета още един часовник, от който наистина нямаше нужда: златен „Бреге“ със стъкло от карбонови нишки, за да отивал на черното „Ферари Ф430 Спайдър“, което също била купила на леля си. Слава богу, това беше шега. Скарпета по-скоро би карала велосипед, отколкото едно от тези чудовища. Марино получи нов мотоциклет, състезателно червено „Дукати 1098“, но Луси му го пазеше в хангара в Уайт Плейнс: заяви, че в града му било забранено да се вози на нещо с по-малко от четири колелета. После бе добавила доста грубо, че трябвало да се грижи за килограмите си, защото иначе нямало да може да се качи на супермотора.

Скарпета нямаше представа какво е подарила на Бъргър. Не задаваше въпроси — освен ако Луси не проявеше желание да й бъдат зададени. Беше търпелива. Луси продължаваше да чака присъда, която тя нямаше да отсъди, защото не чувстваше нещата по този начин. Ни най-малко. След като преодоля първоначалния шок, макар да нямаше оправдание за подобно нещо, Скарпета не би могла да изпита по-голямо задоволство.

Миналата седмица двете с Бъргър най-после наистина бяха излезли да обядват заедно. Две дами в „При Форлини“ до площад „Хоугън“. Настаниха се в сепаре, за което Бъргър каза, че било наименувано почти на Скарпета. И обясни, че носело късмет, защото тук била скъсала. Скарпета каза, че не може да си представи как това може да бъде тълкувано като късмет. Бъргър мъдро отговори, че зависи от коя страна го гледаш.

На Скарпета не й бяха нужни обяснения, за да разбере какво намеква, и каза, че се радва, че сепарето, наречено на главния пожарникар на Ню Йорк, е излязло толкова късметлийско. Малко хора знаеха толкова една за друга като Скарпета и Бъргър…

— Не отговорих на въпроса ти — каза Бентън, гледаше към вратата. — Извинявай.

— Вече го забравих.

— За писмото ти. Благодаря, че ми го прочете, но не го чети на другите.

— Защо?

— Те не се нуждаят от доказателство, че си достойно човешко същество. — Очите на Бентън бяха втренчени в нейните.

— Толкова ли е очевидно?

— Всички знаят за лайната в интернет, за имейлите, които е изпращал Моралес, как се е преструвал на теб и така нататък. Ние знаем коя си и какво не си. Нищо от станалото не е по твоя вина и ние с теб ще продължим да говорим за това и да повтаряме отново и отново едни и същи неща. Нужно е доста време чувствата ти да догонят интелекта ти. Между другото, аз би трябвало да се чувствам виновен. Моралес е научил всичко от онази Нанси, а и Марино никога не би отишъл при терапевтка. Аз го изпратих в онзи шибан терапевтичен център.

— Съгласна съм, че не е трябвало да говори с Моралес. Но разбирам защо го е направила.

— Не. — Бентън поклати глава. — Изобщо не е трябвало. Вероятно я е прелъстил по телефона. Не зная какво й е казал, но не е трябвало да му казва и дума от онова, което й е доверил Марино. Това е такова нарушение на Закона за опазване на информацията за пациентите, че тази жена ще си загуби работата. Ще се погрижа за това.

— Дай да не отмъщаваме. Между хората има предостатъчно несъгласия, борби и връщане тъпкано. Непряко това е причината за смъртта на Тери. Затова умря и Ива. Ако Тери не си беше връщала на всички… Е, ако Марино иска да накаже тая своя бивша тъпа терапевтка, да го направи сам.

— Вероятно си права — съгласи се Бентън. — Ето ги, идват.

И се изправи, та Марино да го види в пълния с хора сумрак, и четиримата, сред които новото гадже на Марино Бакарди, която си имаше и малко име, и то беше Джорджия, се запромъкваха между пълните с вечерящи хора маси, изказаха почитанията си на Илейн и дойдоха при тях. До един в добро настроение. Луси носеше шапка на „Ред Сокс“, вероятно за да дразни Бъргър, която мразеше този отбор, но най-вече за да прикрива обръснатото място на тила си.

Защото това беше удар по суетата й. Раната беше заздравяла, лекото сътресение на мозъка бе отшумяло, но обръснатото място си оставаше. Марино беше подметнал, че куршумът всъщност нямало какво да засегне, освен кокал.

Луи им поднесе прочутите калмари на Илейн и започна да им взема поръчките, без да си записва и буква. Луси и Бъргър поискаха да опитат специалната му доставка скоч. Бакарди не отдаде дължимото на името си и си поръча ябълково мартини. Марино се поколеба, после поклати глава и отказа. Скарпета протегна ръка зад гърба на Луси и го докосна по рамото.

Той се облегна назад — столът му изскърца — и каза:

— Как си?

— Идвал ли си тука? — попита тя.

— А, не. Това не е мой тип заведение. Не си падам да водя лични разговори с Барбара Уолтърс на съседната маса.

— Е, поне в момента я няма. Тук точат „Ред Страйп“, „Бъклър“, „Шарпс“. Не знам какво пиеш сега.

Не му казваше да пие или да не пие. Казваше му, че това не я интересува и че си е само негова грижа. Всъщност и нейна, но тайна.

Марино попита Луи:

— Още ли точите „Ред Страйп“?

— Разбира се.

— Може би малко по-късно.

— Може би малко по-късно — повтори като ехо Луи, повтори и останалите поръчки и изчезна.

Бъргър погледна Скарпета, после кимна към мъжа с бялата каубойска шапка и попита:

— Нали знаеш какво си мисля?

— Не е той.

— Едва не получих удар, когато влязох — продължи Бъргър. — Изобщо нямаш представа. Казах си: как е възможно!

— Още ли е там, където му е мястото?

— Имаш предвид в ада? — включи се Луси, която, изглежда, знаеше много добре за какво си говорят. — Там му е мястото.

— Роки, престани да си измисляш — каза Марино.

Това беше стар прякор на Луси, която никога не знаеше кога да спре и винаги го предизвикваше да се боксират и боричкат, докато не стана на дванадесет и не й дойде първият мензис. Бащиното й име беше Роко и затова когато той й казваше Роки, Скарпета имаше чувството, че се извършва известна проекция. Това, което Марино обичаше у Луси, бяха нещата, които харесваше у себе си, но той, изглежда, не го съзнаваше.

— Ама тоя Роки! Не ме интересува кой какво казва — възкликна Бакарди. — Последният, „Роки Балбоа“. Винаги плача накрая. Не знам защо. Истински черва и кървища? Няма проблем. Но седна ли да гледам филми, не мога да се сдържа.

— Някой ще шофира ли? — попита Луи зад гърба на Скарпета, но бързо си отговори сам: — Разбира се, че никой няма да шофира. Не знам какво става, може би причината е в земното притегляне, но винаги ги наливам големи. Щом започна да наливам, земното притегляне поема нещата в свои ръце. Просто не ми позволява да вдигна бутилката и продължавам да наливам.

— Родителите ми ме водеха тук, когато бях дете — каза прокурорката на Луси. — Това е старият Ню Йорк. Трябва да запомниш всяка подробност, защото един ден няма да е останало нищо от една епоха, когато всичко беше по-хубаво дори ако по онова време не изглеждаше така. Хората идваха тук и говореха за изкуство и идеи. Хънтър Томпсън и Джо Димаджо.

— Никога не съм мислила, че Димаджо е разговарял за изкуство и идеи. Главно за бейзбол, но не и за Мерилин Монро. Всички знаят, че не е говорил за нея — каза Луси.

— Трябва да се молиш да няма такова нещо като духове — каза Бентън на своята почти племенница. — След онова, което направи.

— Исках да те попитам… — обърна се Бакарди към Луси. — Уф, в това наистина има страшно много ябълки!

Пъхна ръка под лакътя на Марино и се облегна на рамото му така, че да се види татуираната на гърдата й пеперудка.

— Значи след като шибаният сайт по някаква тайнствена причина се скапа, не успях да видя оная снимка. Фалшива е, нали?

— Какво искаш да кажеш? — попита невинно Луси.

— Не ми се прави на света вода ненапита — ухили се Бакарди и надигна ябълковото си мартини все едно е в кръчма.

— Сигурно си видяла много интересни хора тук, когато си била малка — обърна се Скарпета към Бъргър.

— Много от хората, чиито снимки сега са на стените — отвърна тя. — За половината Луси дори не е чувала.

— О, стига вече! Направо е за чудене, че ми сервират алкохол — възмути се Луси. — Все едно съм още на десет. И ще си остана на десет през целия си живот.

— Не си била родена, когато застреляха Джон Кенеди. И Боби, и Мартин Лутър Кинг. Дори по времето на Уотъргейт — обясни Бъргър.

— А да съм пропуснала нещо хубаво? — поинтересува се Луси.

— Когато Нийл Армстронг стъпи на Луната — каза Бъргър. — Това беше хубаво.

— Аз обаче бях родена, когато умря Мерилин Монро — върна ги Бакарди на темата на разговора. — Да чуем. Разкажи ми за снимката. За червея или както там го наричат в пресата.

— В интернет има снимки на мъртвата Монро — намеси се Марино. — Поне десетина. Стават такива работи. Някой тъпанар, който работи в моргата, продава снимки. Можем да забраним на хората да влизат с мобилни телефони — обърна се той към Скарпета. — Да ги оставят на пропуска, както аз си оставям пистолета, когато ида в затвора. Трябва да има каса или нещо такова.

— Това не е истинска снимка — каза Луси. — Само от шията нагоре. Останалото е копи, пейст и ретуш.

— Смяташ ли, че наистина е убита? — попита Бакарди съвсем сериозно.

Скарпета беше видяла фалшивата снимка и онова, което бе написала по този повод Ива. Освен това беше доста добре запозната с документите по случая. Ако не беше изпила половин чаша уиски, сигурно нямаше да е толкова пряма, но сега каза:

— Вероятно.

— Със сигурност няма да е разумно да кажеш това по Си Ен Ен — намеси се Бентън.

Скарпета отпи още една глътка. Скочът влизаше гладко. Лекият торфен привкус се понесе нагоре в носа й и потъна някъде дълбоко в мозъка.

— Хората биха се изненадали, ако разберат онова, което премълчавам — каза Скарпета. — Ива Пибълс не е сбъркала във всичко.

Луси вдигна чашата си с две ръце почти до очите си, погледна леля си изпод козирката на бейзболната си шапка и се усмихна съзаклятнически.