Патриша Корнуел
Скарпета (12)

12.

Злата жена пак си беше наляла „Мейкърс Марк“, същото уиски, което пиеше Шефа. Пълна чаша уиски с лед, така, както го пиеше Шефа.

Взе дистанционното за четиридесетинчовия плазмен телевизор „Самсунг“, както бе правил Шефа: според клюкарските колонки вече не го правел, защото се бил сдобил с нов петдесет и осем инчов „Панасоник“. Освен ако това не беше просто поредната платена скрита реклама. Беше трудно да разбереш кое е истина и кое направено за пари, защото търговската част на „Готам те пипна!“ бе също толкова скрита от Злата жена, колкото всичко останало.

„Терористи“, помисли си тя.

Ами ако парите отиваха там? Може би терористи бяха убили съседката отсреща, а може би бяха объркали сградите и всъщност търсеха нея, защото усещаха, че е против тях? Ами ако бяха правителствените агенти, които преследват терористите? Ако бяха проследили интернет страницата до нея и бяха объркали апартамента? Апартаментът на Злата жена и на Тери бяха точно един срещу друг през улицата, но нейният беше един етаж по-високо. Правителствата непрекъснато елиминираха хора и Мерилин Монро беше една от тях, защото е знаела твърде много.

Може би и тя знаеше прекалено много или погрешните хора смятаха така… Докара се до такава степен на паника, че взе визитката, оставена от детектив Пийт Марино. Гледаше я, пиеше бърбън и беше на сантиметри от това да му се обади. Обаче какво щеше да му каже? Между другото не беше сигурна какво мисли за него. Ако онова, което Шефа беше написал за Марино, бе истина, той беше измъкнал се от наказание сексуален маниак, а последното, което й трябваше в момента, беше сексуален маниак в апартамента.

Подпря дръжката на външната врата с облегалката на един кухненски стол, както беше виждала във филмите. Увери се, че всички прозорци са затворени и че на противопожарната стълба няма никого. Провери в телевизионната програма дали може да намери добра комедия, не успя и затова пусна любимия си диск с Кейти Грифин.

Седна пред компютъра, отпи от бърбъна с лед и използва паролата, за да влезе в администраторската част на интернет страницата или — както тя го наричаше — „под качулката“.

Беше удивена от онова, което намери, и в първия момент изобщо не повярва.

Снимката на Мерилин Монро и сензационната история на Злата жена вече бяха получили шестстотин хиляди попадения. За по-малко от час! Спомни си видеофилма за подигравките и обесването на Саддам Хюсеин, но не. Той не бе получил и половината от тези попадения след първия час. Удивлението й премина в гордост, въпреки че беше и леко изплашена. Какво ли щеше да направи Шефа?

Но пък тя щеше да оправдае гражданското си и литературно неподчинение, като посочи, че ако не беше написала историята за убийството на Мерилин, светът нямаше да знае истината. Това беше правилна и морална постъпка. Между другото Шефа никога не пускаше актуалните новини, така че защо да му пука, че Злата жена го е направила? Шефа не се интересуваше от пускането на каквито и да било новини, освен от разбиването на човека, който в момента беше на мушката.

Злата жена излезе от страницата и започна да сърфира по телевизионните канали, уверена, че сигурно някой е научил за смайващото разкритие. Очакваше да види по Си Ен Ен д-р Кей Скарпета да говори за това с Андерсън Купър, Улф Блицър или Кити Пилгрим. Обаче от известната съдебна медичка, която Шефа, изглежда, мразеше, нямаше и следа и никой не споменаваше Мерилин Монро. Беше още рано. Тя си наля още и след петнадесет минути влезе отново в страницата. И се втрещи. Почти един милион души бяха кликнали върху снимката на Мерилин Монро. Злата жена не беше виждала нищо подобно. Излезе от администраторския достъп, влезе в действителната страница и възкликна:

— Боже мили!

Имаше чувството, че сърцето й ще спре.

Интернет страницата имаше вид на обсебена от демон. Буквите, образуващи „Готам те пипна!“, непрекъснато се преподреждаха в „матоГ ет анпип!“, а фонът — силуетът на Ню Йорк — беше потъмнял и зад нето се стелеше кървавочервена мъгла. По някакъв начин коледната елха от Рокфелер Сентър се беше озовала в Сентръл Парк с върха надолу, в ресторанта „Боутхаус“ танцуваха кънкьори, а посетителите се хранеха на маси върху леда на Уолмън Ринк. След това започна да вали силен сняг, чу се тътен на гръмотевица, блесналите светкавици осветиха ужасна дъждовна буря, която се изля в магазин за играчки от веригата „Шоарц“, преди да премине в слънчев летен полет покрай река Хъдсън; Статуята на свободата изведнъж изпълни екрана и се разпадна, сякаш пилотът се беше блъснал в нея.

И отново и отново банерът правеше някакви луди лупинги, които Злата жена не успяваше да спре. Това виждаха милиони почитатели и тя не можеше да излезе с едно кликване от ставащото. Иконите не отговаряха — бяха мъртви. Когато се опитваше да влезе в тазсутрешната колонка или по-скоро качената допълнителна колонка, или някоя от архивираните, в отговор получаваше страховитото въртящо се цветно колело, генериращо цветове за уебдизайнерите. Не можеше да изпрати имейл към страницата, нито да влезе в „Готамски клюки“, където почитателите си чатеха, сплетничеха и казваха ужасни неща за хора, които не познаваха.

Не можеше да влезе нито в „Таблото с обявите“, нито в „Чуто по върховете“, „Фоторазмяна“ и дори в „Тъмната стаичка“, където можеха да се видят „Гадни снимки“ и „Разголени звезди“ или ужасно обичаните „Готамски некролози“, където Злата жена качваше снимки, направени след смъртта, включително наскоро получената на Мерилин.

Как бе възможно стотици хиляди фенове да отварят тази снимка и придружаващата история от Злата жена, когато уебстраницата беше блокирана и не работеше? „Заговор“, помисли си тя. „Мафията“, мина й с ужас през главата, когато се сети за тайнствения италиански агент, който я беше наел по телефона. „Правителството!“ Злата жена беше изтърсила всичко и сега ЦРУ или ФБР и Агенцията за национална сигурност бяха саботирали страницата, така че светът да не узнае истината. А може би наистина всичко беше заради терористите.

Трескаво защрака по всяка иконка, но нищо не ставаше, а банерът продължаваше несекващите си лупинги. „Готам те пипна!“ не спираше да се преподрежда по различни начини: „Готам те пипна! ет анпип матоГ! Готам те пипна!“.

 

 

Бентън чакаше пред амбулаторията. През процепа на затварящата се врата различните очи на Оскар се бяха вторачили в Скарпета, преди да изчезнат зад бежовата стомана. Тя чу щракането на резетата.

— Ела — каза Бентън и я докосна по ръката. — Ще говорим в моя кабинет.

Висок и слаб, той сякаш властваше над всяко пространство, в което пребиваваше, но сега изглеждаше уморен, сякаш се готвеше да легне болен. Красивото му лице беше напрегнато, сребристата коса чорлава и беше облечен като служител на лудница, със скучен сив костюм, бяла риза и невзрачна синя вратовръзка. На китката му имаше евтин пластмасов спортен часовник, на пръста — платинената брачна халка. Всеки знак на охолство щеше да е не на място в затворническото отделение, където средният престой беше по-малко от три седмици. Не беше необичайно Бентън да направи оценка на пациент в „Белвю“ и след месец да види същия човек на улицата да рови из боклука, за да намери нещо за ядене.

Той взе от нея куфарчето за съдебномедицински експертизи, а тя задържа пликовете с улики и каза, че трябва да ги предаде срещу разписка на полицията.

— Ще помоля някой да се отбие в кабинета ми, преди да тръгнем — успокои я Бентън.

— Трябва да отидат в лабораторията веднага, да анализират ДНК-то на Оскар и да влязат колкото може по-бързо в базата данни.

— Ще звънна на Бъргър.

Две колички със спално бельо минаха покрай тях, вдигаха шум като влак, решетъчна врата се затръшна; минаваха покрай килии, които щяха да са просторни според затворническите стандарти, ако не бяха натъпкани с по шест легла. Повечето мъже бяха по пижами, които не им ставаха, и водеха високи разговори. Някои гледаха през замрежените прозорци черната празнота на Ийст Ривър, други гледаха към отделението през решетките. Един от пациентите реши, че сега е най-подходящият момент да използва металната тоалетна чиния, и докато пикаеше, почна да обяснява на Скарпета каква голяма история щяла да излезе от него. Съкилийниците му започнаха да спорят кой ще изглежда по-добре по телевизията.

Бентън и Скарпета спряха на първата решетъчна врата, която никога не се отваряше достатъчно бързо. Пазачът от другата страна в контролната зала беше зает с ритъма на отварянето и затварянето на вратите. Бентън каза високо, че искат да излязат, и те зачакаха. Един мъж миеше коридора, който водеше към залата за игри, където имаше маси и столове, няколко игри за маса и стар тренажор без свалящи се части.

Отвъд нея бяха помещенията за разпити и групова терапия, правната библиотека с двете пишещи машини, които подобно на телевизорите и стенните часовници бяха в пластмасови калъфи, за да попречат на пациентите да свалят някоя част, която би могла да се превърне в оръжие. Скарпета беше минала през тази процедура още първия път, когато дойде тук. Беше сигурно, че нищо не се е променило.

Най-накрая боядисаната в бяло метална врата с решетки се плъзна настрани, за да минат, а след това с трясък се затвори зад тях. След това се отвори втората, за да ги пропусне нататък. Пазачът в контролната зала й върна шофьорската книжка, а в замяна тя му подаде посетителския пропуск, като размяната се осъществи мълчаливо през дебелите метални решетки, докато пазачи въвеждаха най-новия пациент, който носеше яркооранжевия гащеризон на Райкърс Айлънд^[1]. Затворници като него се водеха тук само временно, ако се нуждаят от медицински грижи. Скарпета никога не преставаше да се учудва какво ли не са готови да си причинят симулантите само за да си осигурят кратък престой в „Белвю“.

— Един от нашите чести посетители — каза Бентън, когато стоманената врата се блъсна. — Гълтач. При последното му идване бяха батерии. Три А или две А. Не мога да си спомня. Осем парчета. Преди това камъни и винтове. Веднъж паста за зъби, имам предвид заедно с тубата.

Скарпета се чувстваше така, сякаш душата й е свалена като хастар с цип. Не можеше да бъде онази, която е, да показва чувства, не можеше да сподели мислите си за Оскар или за някоя подробност, която й беше казал за себе си или за Тери. Беше угнетена от крайната професионална сдържаност на Бентън. Откакто Марино се беше напил толкова, че изгуби контрол, Бентън беше в тиха, но постоянна паника, която отказваше да признае. За него всеки мъж беше потенциален звяр, който искаше да я отнесе в своята бърлога, и нищо от онова, което тя казваше или правеше, не го успокояваше.

— Смятам да напусна Си Ен Ен — каза тя, докато вървяха към кабинета му.

— Разбирам положението, в което те постави Оскар — отвърна Бентън. — Ти нямаш никаква вина.

— Искаш да кажеш, положението, в което ти току-що ме постави.

— Бъргър държеше да дойдеш.

— Обаче ти ме помоли.

— Ако зависеше от мен — каза той, — все още щеше да си в Масачузетс. Обаче той не искаше да говори, ако не си тук.

— Само се надявам да не съм аз причината той да е тук.

— Каквато и да е причината, не можеш да обвиняваш себе си.

— Цялата тази история страшно не ми харесва — отговори Скарпета.

Минаваха покрай затворени кабинети. Нямаше никого. Бяха само двамата и нямаше защо да прикриват напрегнатия си тон.

— Надявам се, не намекваш, че някой вманиачен почитател е разиграл ужасен номер само за да получи публика чрез мен — продължи Скарпета. — Надявам се, че не го намекваш.

— Една жена е мъртва и това не е номер — отговори Бентън.

Тя не можеше да говори с него за убеждението на Оскар, че са го шпионирали и че който го е правел, е убиецът на Тери Бриджис. Може би Бентън вече знаеше, но тя не можеше да пита. Не можеше да разкрие, че Оскар сам си е нанесъл раните, че е излъгал полицията и всички останали за начина, по който ги е получил. Най-многото, което можеше да направи, бе да говори неопределено.

— Нямам информация, която би могла да оправдае обсъждането му с теб и евентуално да подсказва, че Оскар не е признал нищо, нито дали има данни, че представлява опасност за себе си или другите. — Бентън отключи вратата на кабинета си. — Кей, ти прекара дълго време с него. Не забравяй онова, което ти казвам винаги. Първата ти подсказка е усещането в стомаха. Вслушай се в това, което инстинктът ти казва за този тип. Съжалявам, но наистина съм страшно уморен. Не можах да спя. Нещата наистина са много объркани.

Работното място, което болницата беше предоставила на Бентън, бе малко и претъпкано с книги и списания, подредени толкова, колкото беше успял. Седнаха. Бюрото помежду им изглеждаше като въплътен израз на емоционалната бариера, която тя не можеше да преодолее. Той не искаше секс или поне не с нея. Тя не вярваше, че го прави с някоя друга, но ползата от брака, изглежда, включваше по-къси и безлични разговори и по-малко време в кревата. Вярваше, че Бентън беше по-щастлив, преди да се оженят, и за този тъжен факт не можеше да обвини Марино.

— Какво ти подсказват инстинктите? — попита Бентън.

— Че не трябваше да говоря с него — отговори Скарпета. — Че не трябваше да ми пречат да говоря с теб. Разумът ми подсказва друго.

— Ти си колега консултант тук. Можем да водим професионален разговор за него като пациент.

— Аз не зная нищо за него като твой пациент. Не мога да ти кажа нищо за Оскар като мой пациент.

— Преди това чувала ли си за него? Или за Тери Бриджис?

— Това мога да кажа. Нито дума. И ще те помоля да не ме придумваш. Знаеш ограниченията ми. Знаеше ги и когато ми се обади сутринта.

Бентън отвори, едно чекмедже и извади два плика. Протегна се през бюрото и й ги подаде.

— Не знаех какво може да се случи, докато дойдеш. Може би ченгетата щяха да са намерили нещо, за да го арестуват, и сега вероятно нямаше да водим този разговор. Но ти си права. В момента най-важното за теб трябва да е добруването на Оскар. Ти си негов лекар. Обаче това не означава, че трябва да го видиш пак.

В единия плик имаше доклад за ДНК, а в другия поредица снимки от местопрестъплението.

— Бъргър пожела да получиш копие от ДНК анализа. Снимките и полицейският доклад са от Майк Моралес — обясни Бентън.

— Познаваш ли го?

— Той е сравнително нов в отдела на детективите. Не го познаваш и вероятно няма да се наложи да се запознавате. Честно казано, смятам, че е шушумига. Съдя и по снимките, които е направил на местопрестъплението, и по предварителния му доклад. ДНК-то е от намазки, които доктор Лестър е взела от тялото на Тери Бриджис. Има и втори комплект снимки, които още не съм получил. От второто претърсване днес в ранния следобед, когато е проверен багажът в килера и се е оказало, че лаптопите на Тери са там. Изглежда, трябвало е да лети за Аризона днес сутринта, за да прекара няколко дни със семейството си. Защо багажът е бил опакован и чантата и куфарът прибрани в килера, за да не се виждат, това никой не знае.

Скарпета си спомни какво й беше казал Оскар. Тери не оставяла багаж навън. Била маниакално подредена. Той пък не си падал по сбогуванията.

— Едно от възможните обяснения е, че е била крайно подредена — каза Бентън. — Вероятно маниакално. От снимките ще видиш какво имам предвид.

— Да, това е много вероятно обяснение — отбеляза Скарпета.

Той я погледна втренчено. Опитваше се да определи дали току-що не му е дала информация. Тя не откъсна очи от неговите и не наруши мълчанието. Бентън провери някакъв телефон в указателя на мобилния, след това го набра от стационарния и попита Бъргър дали може да изпрати някого да вземе уликите, които Скарпета е събрала от Оскар Бейн.

Послуша известно време, след това вдигна очи към Скарпета и каза:

— Напълно съм съгласен. След като може да си тръгне, когато поиска, и ти знаеш какво мисля за това. Не, нямах възможност… Тя е тук. Защо не я попиташ?

Подбутна телефона към средата на бюрото и подаде слушалката на Кей.

— Благодаря ти, че се съгласи — каза Джейми Бъргър и Скарпета се опита да си спомни кога за последен път бяха разговаряли.

Преди пет години.

— Как се държа той? — попита Бъргър.

— Крайно отзивчив.

— Смяташ ли, че ще остане в болницата?

— Мисля, че съм в ужасно положение. — Това беше начинът на Скарпета да каже, че не може да разговаря за своя пациент.

— Разбирам.

— Всичко, което мога да ти кажа, е — продължи тя, — че ако можеш да уредиш ДНК-то му да бъде анализирано бързо, ще е много добре.

— За щастие точно сега има достатъчно хора, които обичат да работят извънредно. Обаче доктор Лестър не е сред тях. Виж, ще те помоля направо, освен ако Бентън вече не е казал нещо. Би ли имала нещо против тази вечер да прегледаш тялото на Тери Бриджис? Доктор Лестър вече би трябвало да е на път от Ню Джърси. Съжалявам, че те подлагам на нещо толкова неприятно — и нямам предвид моргата.

— С каквото мога, ще помогна — отговори Скарпета.

— Ще се радвам да си поговорим пак. И трябва да се видим. Може би да вечеряме в „При Илейн“ — предложи Бъргър.

Изглежда, това беше предпочитаният начин на поведение за професионалистки като тях. Щяха да се срещнат, за да обядват или може би вечерят заедно. Бяха си го казали за пръв път преди осем години, когато Бъргър беше дошла във Вирджиния като специален прокурор за най-потискащия случай в живота на Скарпета. Бяха си го казали и последния път, когато се срещнаха, през 2003, когато и двете бяха загрижени за Луси — тя току-що се беше върнала от една тайна операция в Полша, за която Скарпета все още знаеше много малко, като се изключеше това, че направеното от Луси е незаконно. Със сигурност не беше и морално. В студиото на Бъргър тук в града прокурорката беше седнала с племенницата на Скарпета и каквото и да беше станало между двете, то си остана тайна.

Странно беше, че Бъргър знаеше много повече за нея от всеки друг, за когото можеше да се сети, но не бяха приятелки. Беше малко вероятно, че щяха да се видят, за да правят нещо друго, освен да работят, независимо колко пъти са си предлагали хапване или по питие и наистина са го имали предвид. Липсата на връзка между тях не се дължеше просто на превратностите в живота на много заети хора, които се сблъскват и след това поемат по своите разделени пътища. Силните жени са предразположени да бъдат самотни, защото инстинктът им подсказва да не се доверяват една на друга.

Скарпета върна слушалката на Бентън и каза:

— Ако Тери е била натрапчиво маниакална, тялото й може да предостави някои следи. Изглежда, че ще имам възможност сама да хвърля едно око. Напълно случайно.

— Щях да ти кажа. Бъргър ме помоли да те попитам дали ще се съгласиш.

— След като доктор Лестър е на път за града, предполагам, че съм се съгласила още преди да го разбера.

— След това можеш да си тръгнеш и да не се забъркваш повече — каза Бентън. — Освен ако срещу Оскар не бъдат повдигнати обвинения. Не знам как ще те забърка това. Ще зависи от Бъргър.

— Моля те, не ми казвай, че този мъж е убил, за да получи моето внимание.

— Не зная какво да ти кажа. За нищо. В момента не зная дори какво да мисля. ДНК-то от вагиналните намазки на Тери. Хвърли едно око.

Скарпета извади лабораторния доклад от единия плик и го прочете, докато Бентън й разказваше какво му била казала Бъргър за някаква жена в Палм Бийч.

— Е — попита накрая, — можеш ли да се сетиш за някаква причина?

— Тук липсва докладът на доктор Лестър какви проби е взела. Ти каза вагинални.

— Това ми каза Бъргър.

— Какви точно са били и откъде? Тук това го няма. Няма да рискувам да изкажа предположение за необичайните резултати и какво биха могли да значат.

— Е, аз ще рискувам. Замърсяване — каза той. — Макар че не мога да разбера как може да е замесена възрастна жена в инвалидна количка.

— Някаква възможност да има връзка с Оскар Бейн?

— Не. Бъргър й се обадила и попитала.

Телефонът му звънна, той се обади и дълго слуша, затвореното му лице не издаваше нищо.

— Не мисля, че беше особено добра идея — каза накрая. — Съжалявам, че стана така… Разбира се, че съжалявам, особено като се има предвид… Не, не искам да ти кажа тъкмо по тази причина… Защото… не, чакай малко. Изслушай ме. Истината е, че аз… Луси, моля те. Остави ме да довърша. Не очаквам да разбереш, но не може да навлизаме в това сега. Защото… Не, не го мислиш сериозно. Защото… Когато човек няма към кого да се обърне… Ще говорим за това по-късно. Съгласна? Успокой се и ще разговаряме по-късно. — И затвори.

— Какво беше това, по дяволите? — попита Скарпета. — Какво разправя Луси? За какво съжаляваш и кой не е имало към кого да се обърне?

Лицето на Бентън беше бледо, но невъзмутимо.

— Понякога тя губи усещане за време и място. Точно сега нямам нужда от гневните й изблици.

— Гняв? За какво?

— Знаеш каква става.

— Обикновено само когато има сериозна причина.

— Сега не можем да навлизаме в това. — Каза й същото, което беше казал на Луси.

— Как, по дяволите, очакваш да се съсредоточа, след като съм чула подобен разговор? В какво да навлизаме?

Той мълчеше. Тя мразеше, когато изключва, след като му е задала въпрос.

— „Готам те пипна!“ — каза Бентън за нейна изненада и раздразнение.

— Няма да го правиш на голям въпрос, нали?

— Прочете ли го?

— Започнах да го чета в таксито. Брайс каза, че трябвало да го прочета.

— Наистина ли го изчете цялото?

— Бакшишът ме прекъсна, когато ме изхвърли на улицата.

— Ела да погледнеш.

Набра нещо на клавиатурата, докато тя се наместваше до него, и се намръщи.

— Странно…

Уебстраницата „Готам те пипна!“ имаше някакъв проблем с програмирането или беше блокирала. Сградите бяха тъмни, небето яркочервено, а голямата коледна елха от Рокфелер Сентър беше с върха надолу в Сентръл Парк.

Бентън нетърпеливо плъзна мишката по подложката, кликна няколко пъти.

— По някаква причина сайтът е блокирал и е напълно прецакан. Обаче за съжаление мога и така да изтегля проклетата колонка.

Набра няколко букви — удряше енергично по клавишите — да проведе търсене.

— В Мрежата е направо лудница.

Екранът се изпълни с отпратки за „Готам те пипна!“ и д-р Кей Скарпета и той щракна на един файл и отвори не една колонка, а две, които някой беше копирал и качил на сайт на любителите на съдебната медицина. Неласкателната снимка на Скарпета изпълни екрана.

— Смяташ ли, че е направена в Чарлстън? — попита Бентън. — Или в новата ти работа? Престилката говори ли ти нещо? Цветът? Не носиш ли екипи с цвят на боровинка в Уотъртаун?

— Зависи какво сме получили от медицинската пералня. Те ги взимат и ни докарват чисти. Едната седмица може да са тъмнозелени, другата розови, различни отсенки на синьото, боровинкови. Напоследък това се отнася за повечето морги. Най-многото, което мога да уточня, е, че не искам нещо сладко, в смисъл на цветенца, гъбки и мечета. Познавам патолози, които носят такива престилки, сякаш са педиатри.

— И не си спомняш някой да те е снимал по време на аутопсия? Може би с мобилен телефон?

Тя се замисли, после каза:

— Не. Защото ако го бях видяла, щях да го накарам да я изтрие. Никога не бих позволила подобно нещо.

— Най-вероятно е станало, след като се премести и започна при Си Ен Ен. Звездният фактор. Някое ченге. Човек от погребално бюро или от съдебната медицина.

— Това би било лошо. — Тя поклати глава и си помисли за Брайс. — Това ще ме накара да се притеснявам, че е някой от екипа ми. Каква е тази работа със сестра Поли? Коя е сестра Поли?

— Не зная. Прочети това. После ще се върнем на нея.

И премести курсора на първата качена днес на сайта колонка и частта, която искаше тя да види:

„… но под тази непроницаема фасада има една мръсна тайна, която тя крие много добре. Скарпета може и да живее в свят от неръждаема стомана, но със сигурност не е жена, направена от стомана. Тя е слаба — какъв срам.

И знаете ли защо? Защото може да бъде изнасилена.

Да, точно както всяка друга жена, само дето този път може да обвиниш жертвата. Сама си го навлече. Отблъскваше, държеше се зле и омаловажаваше своя детектив и партньор до една пияна нощ в Чарлстън, когато той вече не можел да издържа. Човек дори може да съжали горкичкия Пийт Марино…“

Скарпета се намръщи. Клюките са едно, но това бе нещо съвсем друго.

— Няма да питам защо хората са толкова отвратителни — каза тя. — Много отдавна се научих да не питам. Накрая стигнах до извода, че може и да разбереш, но всъщност това няма значение. Ако разбера кой стои зад това, ще го съдя.

— Няма да ти казвам да не обръщаш внимание.

— Смятам, че вече ми каза, като не ми каза. Онова, което се случи, никога не е попадало в новините. Не съм подавала оплакване. Това е неточно и е клевета. Ще заведа дело.

— Срещу кого? Срещу анонимното лайно в киберпространството?

— Луси може да разбере кой е.

— Като стана дума, не мисля, че сайтът е рухнал по случайност — каза той. — Вероятно това е най-доброто лекарство. Най-добре да остане завинаги блокиран.

— Ти ли я накара да го блокира?

— Чу ме, когато говорих с нея. Разбира се, че не съм. Но ти я познаваш. Със сигурност това е нейна работа и е по-резултатно от съдебен процес. Тук няма клевета. Не можеш да докажеш, че написаното от този човек е лъжа. Не можеш да докажеш какво се е случило. И какво не.

— Казваш го така, сякаш не вярваш онова, което ти казах.

— Кей — той я погледна в очите, — нека не превръщаме това в караница помежду ни. Очевидно онова, за което трябва да се подготвиш, е разголването. Обществото не е знаело, но сега вече знае и ще те питат. Както и за това… — Той прочете още малко. — Другата глупост. Енорийското училище. Сестра Поли. Това е история, която не съм чувал.

Скарпета плъзна очи по редовете почти без да ги чете.

— Няма сестра Поли и описаното не се е случвало, не и по този начин. Беше друга монахиня и със сигурност не е имало похотливо налагане с камшик в тоалетната.

— Но има известна истина.

— Да, Маями, стипендията за енорийското училище. И продължителната смъртоносна болест на баща ми.

— И бакалницата също. Другите момичета в училището наричаха ли те Флоридската бисквитка?

— Бентън, не искам да говоря за това.

— Опитвам се да определя кое от изнесеното е вярно и кой би могъл да го знае.

— Не зная откъде идва информацията.

— Не ме е грижа толкова какво от това е лъжа. Проблемът е и дали някъде има публикуван източник с това, което е в тези колонки. Защото ако няма, както казваш ти, значи някой близо до теб пуска информация на този неизвестен автор, който и да е той.

— Марино — каза тя неохотно. — Той знае за мен неща, които другите не знаят.

— Очевидно информацията за Чарлстън. Макар да не мога да си представя, че е използвал тази дума.

— Коя дума, Бентън?

Той не отговори.

— Не можеш да се насилиш да я произнесеш, нали? Изнасилване. Въпреки че не това се случи.

— Не зная какво се е случило — отговори той тихо. — Това е моят проблем. Зная само толкова, колкото ми позволи да знам.

— По-добре ли щеше да се чувстваш, ако беше гледал?

— Кей, как можеш да…

— Трябва да видиш всяка подробност, сякаш това ще ти даде възможност да сложиш край — отбеляза Скарпета. — Кой е човекът, който винаги казва, че няма такова нещо като край? Мисля, че и двамата бихме го казали. И сега този колумнист и онзи, който му пуска информация, печелят. Защо? Защото седим тук разстроени, не се доверяваме един на друг, отчуждени сме. Истината е, че ти вероятно знаеш за станалото много повече от Марино. Искрено се съмнявам, че той помни много от онова, което каза и направи онази вечер. За негово добро, надявам се, че съм права.

— Кей, аз не искам да съм отчужден. И не знам защо, но това явно ме безпокои повече, отколкото теб.

— Разбира се, че знаеш. Чувстваш се много по-безсилен от мен, защото не си могъл да го спреш. Аз поне спрях нещо. Предотвратих най-лошото.

Той се престори, че отново чете двете колонки, макар всъщност да искаше да се успокои.

— Възможно ли е да знае информацията от Флорида? — попита след малко. — Какво си му разказвала за детството си? Всъщност нека преформулирам въпроса: частта, която е вярна — той кимна към екрана на компютъра, — това ли е информацията, която си му дала?

— Марино ме познава от почти двадесет години. Срещал се е с майка ми и сестра ми. Естествено, че знае някои подробности от живота ми. Не си спомням всичко, което съм му разказвала, но не е голяма тайна за хората, които са ми близки, че съм израснала в не толкова хубав квартал в Маями, че нямахме пари и че баща ми крееше години наред от рак, преди да умре. И че се справях много добре в училище.

— А момичето, което ти е счупило моливите?

— Това са глупости.

— Но верни, доколкото разбирам.

— Да, имаше едно момиче, което ми счупи моливите. Грубиянка. Дори не си спомням как се казваше.

— Монахиня удряла ли ти е шамар?

— Защото се развиках на оная и тя ме изпорти, а не обратното. И една от сестрите ме наказа. Това беше. Без възбуждаща сцена в тоалетната. Абсурдно е, че водим този разговор.

— Смятах, че зная всичките ти истории. Не ми е приятно, че не е така и че трябва да го научавам от интернет. Абсурдно или не, подробности като тази ще обиколят целия град и най-вероятно вече го обикалят. Не можеш да избягаш от това дори в Си Ен Ен, където имаш приятели. Когато си на предаване, все някой ще се почувства длъжен да те попита. Ще трябва да свикнеш. И двамата ще трябва да свикнем.

Тя не мислеше за разголването и за това, че трябва да свикне с него. Мислеше си за Марино.

— За това значи говореше Луси, когато ти се обади преди малко. Каза ти нещо за него.

Бентън не каза нищо. Но и това беше отговор. Да, Луси бе говорила за Марино.

— Какво искаше да кажеш с това, че нямало към кого да се обърне? Или говореше за друг? Не крий нищо от мен. Не и сега.

— Ами той направи точно това. Нанесе удар и побягна. Така смята Луси — отговори Бентън, но тя отдавна вече беше по-добра в определянето на това кога е уклончив. — Изчезна и трябваше да обяснявам до посиняване, че когато човек смята, че няма към кого да се обърне, търси начин да се измъкне. Това не е нещо ново. Знаеш историята и познаваш Луси.

— Каква история? Никога не съм знаела историята. Той изчезна и никога не съм си и помисляла, че се е самоубил. Не и Марино. Не би имал смелостта или глупостта — и най-вече, той се страхува, че ще отиде в ада. Наистина вярва, че има физически ад, разположен някъде около разтопената сърцевина на земята, и че ако попадне там, ще гори в огъня цяла вечност. Призна ми го в друга пиянска вечер. Желаеше ада на половината планета, защото сам се страхува от него.

Погледът на Бентън беше неизказано тъжен.

— Не зная за каква история говориш и не ти вярвам — каза тя. — Нещо друго се е случило.

Загледаха се в очите.

— Той е тук — каза Бентън. — От миналия юли. По-точно от първата седмица на юли.

И продължи и й каза, че Марино работи за Бъргър, която научила от клюкарската колонка истинската причина Марино да напусне Чарлстън, гнусна подробност, която не знаела, когато го наела. И че сега Луси знаела за Марино, защото Бъргър току-що се била срещнала с нея и й била казала.

— Затова се обади Луси — завърши Бентън. — И тъй като те познавам достатъчно добре, подозирам, че би искала да помогна на Марино въпреки всичко. И би поискала да откликна на желанието му да се подложи на лечение и в общи черти да започне живота си отново, без ти да знаеш.

— Трябваше отдавна да ми кажеш.

— На никого не можех да разкрия подробности за него. Също толкова, колкото ти можеш да ми кажеш какво е казал Оскар. Поверителност между лекаря и пациента. Марино ми се обади в „Маклийн“ малко след като беше изчезнал от Чарлстън и ме помоли да го вкарам в някой център за лечение. Помоли ме да говоря с терапевта му тук, да наблюдавам, да се намеся, ако се наложи.

— А след това да му намериш работа при Джейми Бъргър? И това също ли е тайна? Какво общо има това с поверителността между лекаря и пациента?

— Помоли ме да не ти казвам.

Гласът на Бентън твърдеше, че е постъпил правилно, погледът му опровергаваше убедеността му в това.

— Това няма нищо общо с поверителността между лекар и пациент, нито дори с това да се държиш достойно — каза Скарпета. — Знаеш за какво става дума. Мисленето ти е напълно погрешно, защото няма начин той да работи за Джейми Бъргър и аз да не разбера. В някой момент. И точно това се случи.

Започна да прелиства полицейския доклад, защото не искаше да го погледне. Почувства, че има някой зад нея, още преди човекът да заговори, обърна се и се смая, като видя типа на прага на кабинета.

С торбестите си бандитски дрехи, дебелите златни ланци и сплетената на ситни плитки коса приличаше на току-що избягал от ареста.

— Кей, не мисля, че познаваш детектив Моралес — каза Бентън не особено любезно.

— Обзалагам се, че не помниш, но веднъж почти се запознахме — каза Моралес, докато влизаше и безсрамно я оглеждаше.

— Съжалявам. — Това означаваше, че не помни. Не му подаде ръка.

— Почивните дни след Деня на труда. В моргата — обясни той.

Излъчваше неспокойна енергия, която я изнервяше. Помисли си, че измисля нещата, които върши, на момента, че ги прави веднага и че е в природата му да властва над всичко, до което се докосне.

— Бях през няколко маси от теб. Ти преглеждаше онзи тип, дето го бяха извадили от Ийст Ривър до Уорд Айланд — продължи той. — Знам, че не ме помниш. Въпросът беше дали му е писнало от живота и е скочил от моста, или е получил сърдечен удар и е паднал. Един от случаите на Досадната Лестър. Излезе, че не е свързала точките — не се беше сетила, че приличната на папрат шарка по торса е, познай какво, резултат от удар на гръм, което изключи, защото не откри изгоряло по чорапите му, по подметките и разни подобни глупости. Ти използва компас, за да докажеш, че токата на колана му е намагнетизирана, което е типично, когато те удари гръмотевица. Както и да е, не ме помниш. Аз само се бях отбил, за да оставя едни куршуми, които трябваше да идат в лабораторията.

Извади бланка за доказателства от джоба на огромните си джинси, разгъна я и започна да я попълва, наведен над бюрото толкова близо до нея, че лакътят му я докосваше, и тя отмести стола си. Той й подаде бланката и химикалката, тя попълни останалото и се подписа. Моралес взе плика с доказателствата от Оскар Бейн и си тръгна.

— Няма нужда да казвам — подхвърли Бентън, — че Бъргър си има предостатъчно проблеми с него.

— Той е в екипа й, така ли?

— Не, това би улеснило нещата. Може би тогава щеше да може да го контролира поне малко — обясни Бентън. — Той е направо вездесъщ. Щом даден случай придобие известност, успява по някакъв начин да се появи. Точно както при смъртта от гръмотевицата, за която стана дума. Между другото, вероятно няма да ти прости, че не го помниш. Затова го спомена цели три пъти.