Патриша Корнуел
Скарпета (5)

5.

Потребителското й име беше Зла жена, защото съпругът й я наричаше така. Не че винаги го казваше като обида. Понякога беше израз на привързаност.

— По дяволите, не бъди толкова зла — казваше, когато тя се оплакваше от гадните му пури или от това, че вечно разхвърля всичко.

— Хайде, скъпа моя малка зла жено, да пийнем по едно. — Което обикновено означаваше, че е пет следобед и че той е в относително добро настроение и иска да гледа новините.

Тя донасяше питиета и купата с кашу, а той потупваше мястото до себе си на светлокафявия тапициран с рипсено кадифе диван. След половин час с новините, които, това няма защо да се отбелязва, никога не бяха добри, той се умълчаваше, повече не я наричаше зла жена и вечеряха мълчаливо, след което той се оттегляше в спалнята и четеше. Един ден излезе за някакви покупки и така и не се върна.

Тя не си правеше илюзии какво би казал, ако все още беше тук. Нямаше да одобри, че тя е анонимният системен администратор на интернет страницата „Готам те пипна!“. Щеше да нарече онова, което прави, отвратителен детрит^[1], предназначен грубо да експлоатира и навлича болести на хората. Щеше да нарече лудост да работи с абсолютно непознати, без да знае дори имената им. Щеше да каже, че е страшно подозрително, че Злата жена не знае кой е анонимният автор на колонката.

Най-слисан щеше да е от това, че я е наел по телефона агент, който дори не е американец. Агентът й обясни, че живее в Англия, но и да беше така, явно бе имигрант. Накара я да подпише множество правни документи, без да ги прегледа първо нейният адвокат. След като Злата жена направи всичко, което поискаха от нея, й дадоха един месец изпитателен срок. Без заплащане. В края на този срок никой не й се обади, за да каже каква великолепна работа е свършила и колко възхитен е Шефа (така Злата жена наричаше наум неизвестния колумнист), че се е присъединила към екипа. Тя никога не чу и дума.

Но не я отрязаха и на всеки две седмици превеждаха по банковата й сметка добри пари. От тях не се удържаха данъци, тя не получаваше социални придобивки, нито пък й възстановяваха разходите, които можеше да се наложи да прави, както когато преди няколко месеца се оказа, че й трябва нов компютър и усилвател на обхвата за безжичния интернет. Не получаваше болнични или платена отпуска, не й се заплащаше удълженото работно време, но както й беше обяснил агентът, това беше част от длъжностната характеристика „да бъдеш на разположение двадесет и четири часа седем дни седмично“.

Злата жена беше работила на истински длъжности в действителни компании, като последното й място беше маркетинг управител на базата данни на консултантска фирма. Не беше невежа и много добре знаеше, че изискванията, поставяни от новите й работодатели, са неразумни и че има причини да съди фирмата — стига да знаеше за кого работи. Но не би си и помислила да се оплаква. Плащаха достатъчно добре, а и беше чест да работиш за анонимната звезда, чиято колонка беше най-обсъжданата в Ню Йорк, ако не и в цялата страна.

За Злата жена празниците бяха особено натоварено време. Не поради лични причини, защото не й беше разрешено да има каквито и да било лични причини. Трафикът на интернет страницата неизменно се увеличаваше и банерът на нея беше огромно предизвикателство. Злата жена беше умна, но често казано, не беше особено надарен график.

През това време на годината програмата на Шефа също се сгъстяваше. Вместо три колонки седмично той увеличаваше скоростта, за да достави удоволствие на привържениците и спонсорите, и ги възнаграждаваше за това, че са били вярна, въодушевена и доходоносна публика цяла година. От навечерието на Коледа Злата жена трябваше да качва на страницата по една колонка дневно. От време на време вадеше късмет да получава по няколко наведнъж и оправяше настройките, докато те чакаха ред за автоматично публикуване. Тогава получаваше малко почивка и можеше да свърши някои дребни покупки или да си направи фризура, или да иде на разходка. Шефа никога не се замисляше за неудобствата на Злата жена; истината беше, че нещата може би бяха много по-печални.

Злата жена беше сигурна, че Шефа преднамерено подрежда нещата така, без съмнение с помощта на програмиране, че колоните да идват по една на ден, макар някои да бяха приготвени предварително и да чакаха реда си по няколко дни. Онова, което подсказваше подобно нещо, бяха две важни разузнавателни сведения.

Първо, за разлика от Злата жена, Шефа имаше своя живот, затова натрупваше работа, така че да може да върши други неща — може би да пътува или да прекара време със семейството и приятелите, или просто да си почине. Второ, Шефа държеше да напомня редовно на Злата жена, че е дребна и маловажна и че е притежавана и управлявана от анонимната звезда, която и да е тя.

Злата жена беше несъществуваща и нямаше право да получава и ден, да не говорим за два почивка, след като работата е свършена и няма нужда да мисли за нея. Не, тя трябваше да чака Шефа и да служи на желанията му. Шефа отговаряше или не на молитвите на Злата жена, но най-често беше с пръста на мишката и курсора върху „изпращане“.

Това вече наистина беше късмет, понеже иначе Злата жена би изпаднала в ужас от празниците, ако й беше дадена възможност да им се наслади, защото те не бяха нещо повече от празен кораб, който я отнасяше от една година в друга, подсещайки я за онова, което няма, и другото, което не предстои, и че биологията не е любезна и върти пакостливи номера на съзнанието. Не си спомняше процесът да е бил постепенен, както логиката винаги й беше казвала, че ще бъде — малко бели косми тук, бръчка или скована става там.

Струваше й се, че един ден погледна в огледалото и не откри там тридесетгодишната, която беше отвътре, нито позна развалината, която я гледаше оттам. Сложеше ли си очилата, виждаше отпусната набръчкана кожа. Пигментирали петна, подобно на незаконно настанили се, бяха осеяли цялото й тяло, а космите, като бурени в градина, се бяха разпространили от там, където им беше мястото, в райони значително извън градината. Нямаше представа защо са й толкова вени, освен да пренасят кръв към клетки, които измираха без някаква особена причина.

Беше й удобно, че по време на безрадостното пътуване между Бъдни вечер и Нова година няма нито миг за себе си, и беше на разположение за следващата колонка, без значение колко вече са се натрупали, като инерцията нарастваше и стигна до кресчендо в новогодишния ден, когато Шефа изпрати две. Те, естествено, бяха най-сензационните.

Злата жена беше получила втората преди малко и беше озадачена от нея. Шефа никога не извеждаше два пъти последователно една и съща обществена фигура, особено за днешния дубъл, а тази втора колонка, подобно на първата, беше изцяло посветена на д-р Кей Скарпета. Нямаше съмнение, че ще бъде голям успех, защото отговаряше на основните изисквания: секс, насилие и оплюване на католическата църква.

Злата жена очакваше рояк коментари от почитателите и още една желана награда „Отровно перо“, която да накара отново всички да гадаят, както последния път, когато никой не се появи, за да я получи. Обаче не можеше да спре да се чуди, и то доста нервно. С какво беше ядосала толкова Шефа уважаваната съдебна медичка?

Злата жена грижливо препрочете новата колонка, за да се увери, че няма печатни и правописни грешки, които може да е пропуснала. Доизпипа формата, докато се чудеше откъде за бога Шефа е намерил тази съвсем лична информация, която както обикновено беше обозначила в червено с ННПИ (никога непубликуваната информация беше най-желаната). С редки изключения тя и всички клюки идваха от случки, срещи, слухове и измислици, изпратени от почитателите: Злата жена ги пресяваше и ги прехвърляше в електронен файл, та Шефа да ги проучи. Но никоя от ННПИ за Скарпета не беше нещо, което Злата жена беше пресявала или избирала.

Откъде ли беше изровил Шефа тази информация? Ако се приемеше, че това е истина, д-р Кей Скарпета бе израснала в бедно италианско семейство: сестра, която се чукала още преди пубертета, тъпа крава за майка и още по-тъп баща, на когото малката Кей помагала в семейната бакалийка. Години наред тя играела ролята на лекар, докато той умирал в спалнята си от рак, като това може би обясняваше по-късната й пристрастеност към смъртта. Енорийският свещеник я съжалил и се погрижил за стипендия в едно училище в Маями, където тя се проявила като грубиянка, сплетница и мрънкало. Разбираемо е, че другите момичета я мразели. На това място Шефа преминаваше към белетризирано изложение, което всъщност беше най-силното място.

„… Този следобед малката флоридска сладурана Кей била сама в химическата лаборатория и работела по проект за допълнителни точки. Изведнъж се появила сестра Поли — прелетяла през празното помещение с черния си скапуларий^[2] и забила строгите си набожни очи в малката Кей.

— Кей, какво ни учи нашият Отец за прошката? — попитала настоятелно сестра Поли с ръце на девствения си кръст.

— Да прощаваме на другите, както Той прощава нам.

— А ти послуша ли Неговото слово? Какво ще кажеш?

— Не го послушах.

— Защото си одумвала.

— Сестро Поли, решавах една задача по геометрия, моливите ми бяха на чина и Сара ги счупи на две. Трябваше да купя други, а Сара знае, че семейството ми е бедно…

— Пак одумваш. — Сестра Поли си бръкнала в джоба и продължила: — Бог вярва в обезщетението. — Пъхнала двадесет и пет цента в ръката на малката Кей и после я зашлевила.

Наредила й да се моли за своите врагове и да им прости, и строго я нахокала, че е грешница с мелещ език. Казала, че трябва недвусмислено да й напомни, че Бог не гледа милостиво на сплетниците.

В тоалетната от другата страна на коридора сестра Поли заключила вратата, свалила черния си кожен колан и наредила на малката Кей да съблече карираното си сако, ученическата си блуза и изобщо всичко, да хване коленете си с ръце и да се надупи…“

Доволна, че колонката е готова да заживее свой живот, Злата жена набра паролата си на системен администратор и я вкара в интернет страницата. Имаше лоши предчувствия.

Дали напоследък д-р Скарпета не бе направила нещо, което да е ядосало нейния Шеф, който и да беше той?

Злата жена хвърли поглед през прозореца. През целия ден от другата страна на улицата, пред облицованата с червеникавокафяв пясъчник кооперация имаше паркирана полицейска кола. Може би наскоро там се беше нанесъл полицай, макар Злата жена да не можеше да си представи, че средно ченге може да си позволи да плаща наемите в Мъри Хил. Но пък полицаят можеше да провежда наблюдение. Да дебне някой престъпник или луд. Мислите й се върнаха на очевидното намерение на Шефа да съсипе Новата година на съдебната медичка, на която винаги се беше възхищавала.

Последния път, когато беше видяла д-р Скарпета по телевизията, беше няколко дни след Коледа, когато беше убита Беназир Бхуто: Скарпета обясняваше подробно и изискано какви увреждания може да нанесат куршуми, шрапнел или нараняване от твърд предмет в зависимост от това коя част на мозъка или гръбнака е увредена. Можеше ли това да има нещо общо с първата колонка на Шефа от тази сутрин и сега с допълнителната? Може би д-р Скарпета бе докоснала някакъв нерв на краен предразсъдък? Ако бе така, за какъв човек работеше Злата жена? За човек, който мразеше пакистанците, исляма или демокрацията, човешките права или жените на ръководни постове? А може би съвпадението по време беше пълна случайност и нямаше никаква връзка.

Обачеq по някаква причинаq Злата жена не мислеше така и интуицията й даде ход на възникването на едно ужасно предположение. Дали пък не работеше за терористична организация, която използваше срамната и високодоходна клюкарска колонка в интернет, за да общува тайно с привърженици на екстремизма, да разпространява пропаганда и най-важното — да финансира терористични заговори?

Злата жена не знаеше. Обаче, ако това бе вярно, беше само въпрос на време някой да дойде да я потърси. Или от Агенцията за национална сигурност, или от същата терористична секта, която стоеше зад много тайнствената и откровено подозрителна работа на Злата жена. И за която никога не беше споменавала и дума на никого.

Доколкото й беше известно, единствените хора, които знаеха, че тя работи за „Готам те пипна!“, бяха италианският агент, който я нае по телефона (човек, когото никога не беше виждала и чието име не знаеше), и анонимната звезда, която пишеше колонките и й ги изпращаше по електронната поща за лека коректура и форматиране. След това Злата жена ги качваше в системата, тя свършваше останалото и колонките излизаха в Мрежата минута след полунощ. Ако бяха набъркани терористи, значи д-р Скарпета беше мишена. Значи се опитваха да я унищожат професионално и личностно, и може би животът й беше в опасност.

Злата жена трябваше да я предупреди.

Как би могла да го направи, без да признае, че е системният администратор на анонимната интернет страница?

Нямаше как.

Обмисляше тези възможности, докато седеше пред компютъра и гледаше полицейската кола отсреща, и се питаше дали има начин да й изпрати анонимно съобщение?

И докато бе потънала в тези параноични и определено неприятни мисли, някой заблъска по вратата и я стресна. Може би беше онзи странен млад мъж от апартамента срещу нейния? Но като повечето хора, които имат грижовни семейства, той беше заминал за празниците. Може би обаче се беше върнал и му трябваше нещо?

Тя надникна през шпионката и се стресна, понеже видя огромно покрито с бръчки лице, плешива глава и старомодни очила с телени рамки.

Боже господи!

Злата жена грабна телефона и набра 112.

 

 

Бентън Уесли и Джейми Бъргър се бяха уединили в едно розово сепаре в дъното на кафето на „Белвю“. Всички обаче веднага забелязваха Бъргър, дори онези, които изобщо не я познаваха.

Тя изглеждаше невероятно добре: средна на ръст, слаба, с тъмносини очи и лъскава черна коса. И винаги беше елегантно облечена. Днес носеше черен кашмирен блейзър, черна закопчана догоре тънка жилетка, черна пола с цепка отзад и черни обувки с високи токчета и малки сребърни токи отстрани. Не беше предизвикателна, но не се притесняваше да изглежда като жена. Беше всеизвестно, че когато вниманието на адвокатите, полицаите или насилниците започнеше да се отклонява към физическите дадености, тя се навеждаше към тях, посочваше очите си и казваше:

— Тук, тук гледайте, когато говоря с вас.

Напомняше му на Скарпета. Същият нисък тембър, който приковаваше вниманието, без тя да го търси, подобни по миловидност черти, а за тялото да не говорим — прости линии, които водеха до щедри извивки. Бентън имаше своите фетиши. Признаваше го. Обаче, както беше подчертал пред д-р Томас преди малко, беше верен на Скарпета и винаги щеше да й е верен. Дори във въображението си й беше верен и веднага сменяше каналите, когато фантазиите му се плъзгаха към еротични преживявания, в които тя не участваше. Никога нямаше да я измами. Никога.

Поведението му невинаги беше толкова добродетелно. Онова, което каза д-р Томас, беше истина. Беше мамил първата си жена, Кони, и ако трябваше да е честен по този въпрос, измяната беше започнала още рано, когато реши, че е напълно приемливо и всъщност здравословно да се наслаждава на същите списания и филми, на които се кефеха останалите мъже, особено по време на четиримесечния си подобен на монашество престой в Академията на ФБР, където вечер нямаше какво да прави, освен да изпие няколко бири в кафето, а след това да си ляга, та поне за кратко да се освободи от стреса и да избяга от напрегнатия живот.

Беше поддържал тази тайна, но здравословна сексуална рутина по време на деликатния си брак, докато не се оказа, че със Скарпета са работили по един случай в повече и завършиха вечерта в „Травел Изи Мотел“. Той изгуби жена си и половината от едно значително наследство, а трите им дъщери продължаваха да нямат нищо общо с него. До ден-днешен някои от бившите му колеги от ФБР все още не бяха възвърнали уважението си към него или най-малкото го обвиняваха за липсата на морал. Не му пукаше.

По-лошо от това, че не му пукаше, и от празнотата на мястото, където трябваше да има искрица съжаление, беше съзнанието, че би направил всичко това отново, стига да можеше. И често го правеше в мислите си. Повтаряше сцената в стаята на мотела: целият в порезни рани, които имаха нужда от шевове, и как Скарпета се грижеше за него. Едва успя да го превърже, преди да започне да я съблича. Станалото надхвърляше всички мечти.

Онова, което винаги го поразяваше, когато поглеждаше в миналото, беше как е успял да работи до нея почти цели пет години и да не се предаде по-рано. Колкото повече прелистваше назад страниците на своя живот по време на разговора с д-р Томас, толкова повече се удивяваше от какви ли не неща, не на последно място от неотзивчивостта на Скарпета. Тя често не бе знаела как се чувства той; много по-добре бе осъзнавала какво изпитва самата тя. Поне това му каза, след като й сподели, че всеки път, когато го е виждала с чанта в скута, е криел ерекцията си.

— Включително първия път, когато се срещнахме?

— Вероятно.

— В моргата?

— Да.

— При преглеждането на случаи в ужасната ви съвещателна зала в Куантико, преравянето на доклади, снимки, по времето на тези безмилостни, безкрайни сериозни разговори?

— Особено тогава. След това, когато те изпращах до колата ти, това беше единственото, което можех да направя, за да не започна и…

— Само да знаех — каза му Скарпета една вечер, докато пиеха много вино, — щях да те прелъстя веднага, вместо да пея соло пет шибани години.

— Соло? Да не искаш да кажеш…

— Това, че работя около и с мъртви, не значи, че и аз съм умряла.

 

 

— Това е основната причина защо няма да го направя — тъкмо казваше Джейми Бъргър. — Политическа коректност. Политическа чувствителност. Ти изобщо слушаш ли ме?

— Да. Ако изглеждам малко безжизнен, то е, защото не съм спал.

— Последното, което искам, е усещане за предразсъдъци. Особено сега, когато проблемите на джуджетата с неразбирането и стереотипите, с които исторически са свързвани, имат толкова силен обществен отзвук. Например тазсутрешният „Поуст“. Огромно заглавие: „ДЖУДЖЕ УБИЕЦ“. Ужасно. Точно онова, което не искаме, и очаквам враждебна реакция, когато и другите медии подемат историята и настане ад. — Очите й биха впити в неговите. — За съжаление не мога да контролирам печата повече от теб.

Каза го така, сякаш има предвид нещо друго.

Онова друго, което Бентън очакваше. Знаеше много добре, че случаят Тери Бриджис не е единствената точка в плана на Бъргър. Беше допуснал тактическа грешка. Трябваше да донесе колонката „Готам те пипна!“, докато още имаше възможност.

— Радостите на съвременната журналистика — продължи тя. — Никога не сме сигурни кое е истина.

Канеше се да го обвини в лъжа чрез пропускане. Обаче технически той не го беше направил, защото Пийт Марино технически не бе извършил престъпление. Бентън не се беше намирал в къщата на Скарпета и никога нямаше да узнае нюансите на онова, което Марино й беше направил в топлата влажна майска вечер в Чарлстън. Пиянското гадно поведение на Марино беше останало недокладвано и до голяма степен необсъждано. Защото ако Бентън беше направил и най-малкия намек, това щеше да е предателство спрямо Скарпета — и при тези обстоятелства и спрямо Марино — и фактически щеше да си е жива клюка, което при други обстоятелства Бъргър никога не би търпяла.

— За съжаление същите неща се разказват из отделението и другите пациенти наричат Оскар с обидни имена.

— Водевили, карнавали и „Магьосникът от Оз“ — подхвърли Бъргър и посегна към кафето си.

Както всеки път, когато раздвижваше ръце, Бентън забелязваше отсъствието на диамантения годежен пръстен с голям карат и подхождащата му халка. Миналото лято едва не я попита, след като не я беше виждал няколко години, но се отказа, когато стана очевидно, че тя никога не споменава своя съпруг мултимилионер и доведените деца. Тя всъщност никога не споменаваше нищо за личния си живот. Дори ченгетата не говореха за него.

Може би нямаше нищо за споменаване. Може би бракът й си беше наред. Може да беше развила алергия към метали или да е започнала да се тревожи да не я оберат. Обаче ако ставаше дума за последното, трябваше да си помисли добре и за часовника „Бланкпен“, който носеше. Бентън смяташе, че е от ограничена номерирана серия и струва някъде към сто хиляди долара.

— Отрицателно отражение в медиите, в развлекателната индустрия — продължи Бъргър. — Глупаци, тъпанари, филмът „Не поглеждай сега“. Джуджета от приказките, джуджета в императорските дворове. И най-вече вездесъщото джудже, което вижда всичко от триумфа на Юлий Цезар до откриването на Моисей сред камъша. Оскар Бейн е бил свидетел на нещо и същевременно обвинява другите, че са свидетели на всичко. Твърди, че го следят и тормозят, че е подложен на някакъв вид електронен тормоз и че може да е замесено ЦРУ, което го измъчва с електронни и антиличностни оръжия като част от някакъв опит или преследване.

— Не навлезе в такива подробности пред мен — каза Бентън.

— Това е казал обаче, когато се обади в моя кабинет преди месец, и отново ще се върна на него. Каква е оценката ти за душевното му състояние?

— Смайващо противоречива. Многофазната личностна инвентаризация №2 сочи следи на социална интровертност. При теста на Роршах показва възприятия на сгради, цветя, езера и планини, но не и на хора. Същото важи и за тематично оценъчния тест. Гора с очи и лица между листата, което говори за откъснат от хората човек, за дълбоко тревожна и параноична личност. Самота, безпокойство и страх. Рисунките на проективните фигури бяха на зрял човек, но без човешки фигури. Само лица с празни очи. Отново параноя и чувството, че те наблюдават. Обаче нищо не сочи, че параноята му е отдавнашна. Това е противоречието. Това е смущаващото. Той е параноичен — повтори Бентън, — но не смятам, че параноята му е отдавнашна.

— Страхува се от нещо в момента. Нещо, което за него е истинско.

— По мое мнение да. Той е уплашен и потиснат.

— Според твоя опит — попита Бъргър — и времето, което си прекарал с него, смяташ ли, че параноята му е наследствена? Че води началото си от детството му? Не е ли бил винаги параноичен заради това, че е малък човек? Защото е бил подложен на подигравки, тормоз и дискриминация?

— Изглежда, че до голяма степен няма подобни преживявания. Освен с полицията. На няколко пъти ми каза, че мрази полицията. Теб също те мрази.

— Въпреки това обаче оказва съдействие на полицията. Напълно. Нека да се опитам да отгатна. Пълното му сътрудничество няма да донесе плодове. — Сякаш не беше чула думите му за омразата на Оскар срещу нея.

— Надявам се, че ще имаш възможност да говориш с него — вметна Бентън.

Разправяха, че ако жертвата била счупен прозорец, Бъргър можела да накара камъка да си признае.

— Впечатлена съм от сътрудничеството му с хора, на които няма доверие — продължи тя. — Въпреки това ни даде свобода на действие. Биологически улики и заявлението за отказ, стига Кей да ги вземе. Дрехите му, колата и апартаментът, стига Кей да участва. Защо?

— Като се имат предвид страховете му ли? — отговори Бентън. — Бих се осмелил да твърдя, че иска да докаже, че няма доказателства, които да го свързват с убийството на Тери Бриджис. И най-вече да го докаже на Кей.

— Трябва повече да го е грижа да го докаже на мен.

— Той не ти се доверява. Вярва на Кей. Вярва ирационално и това доста ме тревожи. Но да се върнем на душевното му състояние. Иска да й докаже, че е добър. Че не е направил нищо лошо. Докато тя му вярва, той е в безопасност. Физически и в това как гледа на себе си. В този момент той има нужда от нейното одобрение. Без нея е на прага да не знае кой е всъщност.

— Знаеш ли какво? Всъщност ние не знаем какъв е той и какво може да е извършил.

— Трябва да разбереш, че този страх от контрола върху съзнанието е действителен за хиляди хора, които смятат, че са жертва на оръжия срещу съзнанието. Че правителството ги шпионира, препрограмира, контролира мислите им, целия им живот чрез филми, компютърни игри, химикали, микровълни, импланти. Тези страхове са нараснали значително през последните осем години. Неотдавна минавах през Сентръл Парк и видях един човек, който си говореше с катеричките. Гледах го известно време и той се обърна и ми сподели, че е жертва на нещата, за които говорим. Един от начините да се справя с положението бил да идва при катеричките. Ако успеел да ги накара да ядат фъстъци от ръцете му, значи още бил наред.

— Е, все пак сме в Ню Йорк. Тук и гълъбите имат джипиеси.

— А вълните на Тесла се използват, за да промиват мозъците на кълвачите — подметна Бентън.

— Че тук има ли кълвачи? — Бъргър се намръщи.

— Питай Луси за напредъка на технологиите. За експерименти, които звучат като лошите сънища на шизофреници. Само че тези неща са истина. Не се съмнявам, че Оскар ги смята за действителни.

— Не мисля, че някой се съмнява в това. Просто си мислят, че е луд. И се тревожат, че лудостта му го е подтикнала да убие приятелката си. Позовах се на някои твърде необичайни защитни средства. Пластмасов щит, залепен за гърба на мобилния му телефон. Друг пластмасов щит в задния джоб на джинсите му. Монтирана върху магнит външна антена на джипа му, без някакво определено предназначение. Детектив Моралес, още не си се запознал с него, твърди, че става дума за антирадиационно устройство. Било, момент, как беше… електромагнитен измервател.

— За откриване на електрически полета, натоварени с честоти в диапазона на крайно ниските равнища около 3 херца и ниските честоти от 3 до 30 херца. С една дума: детектор. Инструмент за измерване на електромагнитните вълни — обясни Бентън. — Държиш го в средата на помещението и можеш да установиш дали някой те наблюдава по електронен път.

— Действа ли?

— Популярен е сред ловците на духове — отговори Бентън.