Патриша Корнуел
Скарпета (32)

32.

Скарпета отново напълни чашите с кафе и ги сложи на подноса при нещата за хапване. Открай време вярваше, че липсата на сън се лекува с добра храна.

Поднесе биволска моцарела, нарязани продълговати домати, поръсени с босилек и полети с чист студено пресован зехтин. Подаде пълния с филии ръчно месен италиански хляб бамбуков панер на Марино, за да си вземе и да го даде на следващия на масата, и седна на дивана до Бентън.

— И не забравяй — каза й той, — когато чуе, а ти знаеш, че ще го чуе, не говори за това, което се готвя да направя. Нито преди, нито след като съм го направил.

— Правилно — обади се Марино. — Телефонът й ще започне да звъни без прекъсване. Трябва да ти кажа, че не съм много навит. Ще ми се да можех да го обмисля малко повече.

— Е, не можем — каза Бентън. — Не разполагаме с лукса време. Оскар е някъде навън и ако Моралес още не го е пипнал, скоро ще го направи. Единственото, което трябва да направи, е да го проследи като подгонено животно.

— Както досега всъщност — каза Бакарди. — Такъв тип те кара да вярваш в смъртното наказание.

— Много по-добре е, ако получим възможност да ги изучаваме — отбеляза делово Бентън. — Убиването им не носи никаква полза.

Беше облечен безукорно в един от ушитите си по поръчка костюми, които никога не носеше в болничното отделение. Тъмносин с по-светло синьо райе и сребристосиня копринена вратовръзка. На гримьора в Си Ен Ен щяха да са му нужни само минути, за да дооправи външния му вид. Може би малко пудра и няколко струйки лак в платинената му коса, която се нуждаеше от подстригване. В очите на Скарпета Бентън изглеждаше както винаги и тя се надяваше, че той постъпва правилно. Че и двамата постъпват правилно.

— Нищо няма да кажа на Джейми — каза тя. — Ще стоя настрана. — И осъзна, че е започнала да я нарича Джейми от момента, когато разбра за тях с Луси.

През всичките тези години обикновено я наричаше Бъргър, което беше твърде хладно и може би не особено уважително.

— Ще й кажа, че може да участва с теб. Телевизията не е моя и обратно на ширещото се мнение, аз не ти казвам какво да правиш — каза тя.

Мобилният телефон на Марино иззвъня, той го извади и се взря в екрана.

— Данъчните. Сигурно става дума за благотворителните ми фондации. — И натисна премигващия син бутон. — Марино… Да… С едни хора съм. А ти?… Чакай да взема нещо за писане.

Всички замълчаха, за да не му пречат на разговора.

— Нямам намерение да се правя на умник — почна Марино, — но първо, когато казваш остров Мен, къде се намира това място? Подозирам, че е някой карибски данъчен рай или някой от островите близо до Фиджи… Леле, изобщо не знаех. Да бе, зная, че не е точно в Англия. Зная, че става дума за остров, но в случай че си бягал от часовете по география, и Англия е остров.

Скарпета се наведе към Бентън и шепнешком му пожела успех. Искаше да му каже, че го обича, но при толкова хора наоколо не можеше. После се изправи и се поколеба, защото Марино май приключваше разговора.

— Нищо лично, но ние знаем това. Имаме този адрес — каза той, погледна към Бакарди и поклати глава, сякаш искаше да каже, че агентът на данъчната служба е по-тъп от купчина павета — едно от любимите му сравнения. — Точно така… Не, искаш да кажеш 1А. Той е на Тери Бриджис. Зная, че е дружество с ограничена отговорност и че още не са ви казали име, но това е нейният апартамент… Не, не 2Д. Тя е в 1А. — Намръщи се. — Сигурен ли си, имам предвид бетон?… Чакай малко. Този тип е британец, нали? Да, италианец, но живее в Обединеното кралство. Британски гражданин… Окей. Мисля, че това се връзва с остров Мен. Обаче гледай да си прав, защото след половин час вратата ще бъде разбита.

Прекъсна връзката с данъчната служба, без да благодари или да каже дочуване, и заяви високо:

— „Готам те пипна!“. Не знаем името на лицето зад колонката, но знаем къде има апартамент. Над Тери Бриджис. 2Д. Освен ако не са настъпили някакви промени и никой не ни е казал. До момента никой не се е прибрал във въпросното жилище. Наемателят е италианче, Чезаре Ингико, местожителство остров Мен, където е седалището на фирмата му. Остров Мен не е в Карибите. Това за сведение. Дружеството с ограничена отговорност, което наема апартамента, е същата офшорна, за която Луси изкопа информация. Този тип всъщност сигурно не живее там, а някой друг работи в жилището. А може и никой да не работи там. Според мен бързо ни трябва заповед за обиск, за да влезем. А може и първо да влезем, а после да вадим заповед. Както и да е. Важното е да не губим време, след като Ива Пибълс непряко е работила за този Чезаре Ингико от другата страна на улицата. Той впрочем вероятно не живее от другата страна на улицата, а на своя остров. И ще научим, запомнете ми думата, че е разговарял с Ива по телефона. Международен разговор. Във всеки случай Ива не е знаела нищо. Доколко ви се струва вероятно всичко това?

— Защо не отидеш там с някои от вашите момчета? — предложи Бакарди. — Мисля, че трябва да наглеждате този район. Когато Бентън излезе в ефир, може да настане истински ад.

— Съгласен — каза Бентън. — Моралес ще разбере, ако досега се е съмнявал, че знаем за преследването на Оскар и че всички са по дирите му, на Моралес имам предвид.

— Мислиш ли, че е възможно Оскар и Моралес да са партньори във всичко това? — попита Бакарди. — Може и да ви звучи налудничаво, но откъде знаем, че не работят в екип? Нещо като Хенри Ли Лукас и Отис Тул^[1]. За Сина на Сам също не е сигурно, че е действал сам.

— Крайно невероятно — отговори Бентън, докато Скарпета си обличаше палтото до вратата. — Моралес е прекалено самовлюбен, за да работи с друг човек. Просто не може да работи с никого другиго, независимо какво прави.

— Мисля, че си прав — съгласи се Марино.

— А пръстовите отпечатъци и следите от обувките на Оскар в апартамента на Ива Пибълс? — продължи Бакарди. — Дали просто не трябва да ги пренебрегнем и да приемем, че става дума за някакъв фалшификат или някаква грешка?

— Познайте от пръв път кой е събрал пръстовите отпечатъци и следите от обувки — каза Марино. — Шибаният Моралес. Освен това разполага с маратонките на Оскар, след като онази вечер е взел дрехите му за изследвания.

— Някой наблюдавал ли е, докато е свалял пръстовите отпечатъци от осветителното тяло? — продължи Бакарди. — Не е лесно да се осъществи измама. Имам предвид, едно са взетите от заподозрения маратонки, но съвсем друго е да свалиш отпечатъците му и да оставиш следи с тях. Искам да кажа, че трябва да има много добре организирана конспирация, за да смениш отпечатъците на местопрестъплението и да успееш да реализираш с тях попадение в компютърната база данни на Интегрираната система за идентифициране на пръстови отпечатъци.

— Е, Моралес е умник — каза Марино.

Бакарди стана и заяви:

— Тръгвам за Мъри Хил. Кой ще ме посрещне там?

— Сядай. — Марино посегна към кръста й и леко я подръпна за колана. — Няма да взимаш такси. Ти си детектив. Аз ще те закарам. В багажника имам таран за разбиване на врати. Отмъкнах го снощи, докато бяхме пред кооперацията на Пибълс. Нали го поръчах специално. Обаче забравих да им го върна.

— Аз тръгвам — каза Скарпета. — Бъдете внимателни, моля ви! Майк Моралес е зъл човек.

 

 

— Така ли? — каза Бъргър. — Всъщност никога не съм казвала това на никого.

— Няма нужда да ми казваш нищо — отговори Луси.

— Мисля, че Моралес може да е свалил адвокатката за Грег и типично за него се превръща от сваляч в душеприказчик, на когото можеш да си изплачеш проблемите. Колкото повече мисля за това, толкова по-странен ми се струва в това отношение. Между многото други негови странности.

— Смяташ ли, че Грег е знаел?

— Не, не мисля. Искаш ли още кафе?

— Откъде знаеш, че Моралес е чукал адвокатката?

— Когато си в офис с други хора, не е трудно да отгатнеш такова нещо. Аз не обръщам много внимание, или поне така изглежда, но се забелязва. И като се замислиш, ти става ясно. Вероятно Моралес безброй пъти е правил подобни неща на практика под носа ми, чувала съм и приказки. Прелъстява някоя да изневери на гаджето или съпруга и веднага след това развива отношения с жертвата си като душеприказчик и помощник. Помага й да оправи работата. Или се запознава с мъжа, когото е преебал, който естествено няма и представа, че е преебан, защото Моралес обича да се сприятелява с хора, които не знаят, че гаднярът всъщност е той. Садистични игрички след садистични игрички. С Грег седяха долу, пиеха скъпото му уиски и си приказваха. Вероятно за мен, поне през част от времето. Не доброжелателно.

— Преди колко време?

— Моралес беше прехвърлен в разследванията преди близо година. Значи по това време. Към края. Не много преди Грег да се премести в Лондон. Сигурна съм, че Моралес го е окуражил. Може дори да е било негова идея Грег просто да скъса с мен.

— Може би така Моралес би могъл да започне нещо с теб?

— Да ме довърши и да ме започне. Да, би се изпразнил на това — сухо отговори Бъргър.

— Значи Грег е причината на Моралес да му дойде идеята за ирландското и шотландско уиски, които описва във фалшивото интервю, което праща на Тери, докато се преструва, че е леля ми — отбеляза Луси. — А Грег не е трябвало да се оставя да го убеждават в нищо. Майната му. Той е направил избора си. А Моралес пък вече няма да направи нищо друго, освен да свърши със себе си. Помни ми думата.

— Ако провериш шишетата долу, моето предположение е, че Грег и Моралес доста са ги изпразнили. Моралес си поръчва най-скъпото в бара. Такъв е, и точка. Отвратително е да внушава, че Кей редовно пие уиски, което струва шестстотин-седемстотин долара бутилката, и да каже, че е повече, отколкото струват книгите на Тери. Нарисувал е доста злостен неин портрет и какво щеше да стане, ако Тери беше завършила дисертацията си или така наречената своя книга? Щеше да е ужасно тъжно. Сигурна съм, че ти е хрумнало, че той е „Готам те пипна!“. Подобно нещо би било точно по неговия вкус.

— Интернет протоколът на онзи, който пише тази колонка, е анонимен, а интернет доставчикът има сметка, която води до компания с ограничена отговорност с адрес на остров Мен — каза Луси. — Който има едно от най-силните законодателства за офшорни компании. Машинният код за достъп не прилича на нищо, което съм виждала, така че тези колонки не са писани на някой лаптоп или персонален компютър, които познаваме. Проблемът е, че юрисдикцията на места като остров Мен, Белийз и така нататък предлага такава строга защита на поверителността, че е много трудно да се пробие щитът и да се научи кой се крие зад ООД-то. Имам една връзка в данъчната служба и я използвам да ми помогне. Интересното е, че става дума за Обединеното кралство. Бих очаквала Кайманите, където са регистрирани седемдесет и пет процента от всички хедж фондове. Обаче не ми се вярва Моралес да е „Готам те пипна!“.

— Истината е, че човекът, който и да е, има много пари в офшорната зона — каза Бъргър.

— Разбира се — съгласи се Луси. — Рекламите и скритите реклами — вероятно получава потресаващи суми по сметките си там. Надеждата ми, че е прекалено умна в заобикалянето на определени данъчни закони и това ще ни позволи да получим физически адрес. Имам предвид, че наема или има собственост, плаща сметки или някой го прави от нейно име, вероятно има жилище тук в града и е наела жител на този град. Това го знаем със сигурност. Някой е превеждал пари на Ива Пибълс от Обединеното кралство от името на „Готам те пипна!“. Агентът, който някога беше в Бюрото за алкохол, наркотици и огнестрелно оръжие, а сега е в данъчната служба — дадох му и името на Марино — ще изстиска още информация от банката на Ива Пибълс. Искам да знам коя е „Готам те пипна!“ и къде се намира. А ако лъже данъчните? Тогава идеално, да ги лъже от затвора.

— Мислиш, че е жена?

— След излизането на първата колонка пуснах през езиков анализ още петдесетина архива. Наистина не смятам, че Моралес пише тези колонки и държи подобен сайт. Това би изисквало твърде много поддръжка, прекалено много работа. Той е от типа удряй и бягай. У него има една безгрижна жилка и точно тя ще го закове накрая.

— Значи си направила анализ на уебстраницата по същото време, когато я блокира?

— Не съм я блокирала аз. Мерилин Монро я блокира.

— Това е тема за друг ден. За протокола: не одобрявам заразяването на сайтове с червеи.

— Някои думи и фрази непрекъснато изскачат, както и намеци, метафори и сравнения — продължи Луси с обясненията си за езиковия анализ.

— Как е възможно компютърът да разпознае сравнение? — удиви се Бъргър.

— Ето ти един пример. Търсим думите като и както, след това компютърът започва да ги търси, следвани от прилагателни и съществителни: като дългия корав крак на стол — както пеперуда каца на цвете. А ето още няколко хубави примера от розовата проза на „Готам те пипна!“: „Нежно извит като банан в излетите върху бедрата му джинси“. Чакай да видя дали помня още: „Нейните малки цици, плоски като сладки, зърната й като малки стафидки“.

— И твоят компютър разпознава метафората? — попита Бъргър. — Как точно става това?

— Несвързани единици информация със съществителни и глаголи, които не са несъвместими едни с други. „Черепът ми спи зимен сън в мокрото гнездо на моята коса“. Череп и зимен сън в едно и също изречение щяха да бъдат отбелязани като несъвместими. Както и гнездо и коса, ако ги разглеждаш буквално. Но онова, което имаш като метафора, е изречение от нобеловия лауреат за литература Шеймъс Хини. Сигурна съм, че усети, че това не е от розовата проза.

— Значи твоят софтуер като неврална мрежа чете поезия, когато не е зает да преследва тъпаци из интернет?

— Моят софтуер ми казва, че вероятно зад „Готам те пипна!“ стои жена — каза Луси. — Злонамерена, дребнава, отмъстителна и гневна. Жена, която се съревновава с други жени. Жена, която толкова силно мрази другите жени, че не се спира пред подигравки срещу жена, преживяла сексуално нападение. Тя унижава и смачква жертвата отново и отново. Или поне се опитва.

Бъргър взе дистанционното и натисна „старт“.

Уплашеното лице на Тери говореше на огледалото, ръцете в ръкавици мачкаха гърдите й. Очите й се напълниха със сълзи. Болеше я.

— Не, не мога. Съжалявам. Не ми се сърди. — Гласът й трепереше. — Не искам да правим това.

Устните и езикът й издаваха такива звуци, сякаш лепнеха, устата й беше напълно пресъхнала.

Гласът на убиеца:

— Разбира се, че искаш, скъпа. Ти обичаш да те връзват и да те чукат, нали? Този път обаче ще се борим за голямата награда, схващаш ли?

Ръцете в ръкавици оставиха на плота бурканче „Акуалайн“, отвиха капака и пръстите му потънаха в него. После той бръкна и го размаза по вагината й. Не бързаше. Скритият му в презерватива пенис я блъскаше силно в горната част на гърба. Той я насилваше сексуално с гела и с пръстите си. Изнасилваше я със страх. Не проникваше в нея с пениса си — или поне камерата не бе заснела това. Той не правеше това. Не искаше това.

— Виж колко си сладка в огледалото — каза той. — Как хубаво си седнала. Сега си почти толкова висока, както когато си права. На кого другиго бих могъл да кажа подобно нещо, а, малко момиченце?

— Недей — каза тя. — Моля те, не го прави. Оскар ще дойде всеки момент. Моля те, спри. Ръцете ми са безчувствени. Моля те, развържи ме. Моля те!

Тя плачеше, но и се опитваше да играе, сякаш беше наистина само това — игра. Опитваше се да играе, сякаш той не й прави нищо болезнено. Това беше сексигра и на основата на забележките и поведението изглеждаше сигурно, че са я играли и преди и че властването е част от драмата. Но не като сега. С част от съзнанието си Тери знаеше, че ще умре, и то по ужасен начин, но правеше всичко възможно, за да се наложи да не стане така.

— Той ще дойде в пет, малкият беден точен Оскар. Да знаеш, че вината е твоя — каза Моралес на лицето й в огледалото. — А сега, скъпа, следва онова, което ти създаде…

Бъргър отново изключи телевизора и си записа нещо в бележника.

Всичко се навързваше, но не можеха да докажат и една стотна. Трябваше да видят лицето на Майк Моралес, и то неведнъж. Не в това видео или онова, което беше записал, когато е убил Бетани в отвратителния си апартамент в Балтимор през лятото на 2003 г. Не и в записа, който беше направил месеци след това, когато е убил Родрик и е захвърлил грациозното му младо тяло близо до търговското представителство на „Бугати“ в Гринич, където момчето беше попаднало в радара му, понеже Моралес бе работил на половин ден във ветеринарния кабинет. Там вероятно беше срещнал и Бетани, но в друг кабинет, този в Балтимор.

И в тези два случая беше направил същото, което правеше на Тери. Връзваше ръцете на жертвите си. Носеше хирургически ръкавици, когато проникваше в тях с пръсти, и използваше същото смазочно средство. По това време преди пет години се бе готвел да започне следването в академията на Нюйоркското полицейско управление, работата му на четири часа е била при ветеринари, а не при дерматолози. Но и ветеринарите използват обезболяващи мазила и гелове като „Акуалайн“. Кражбата на полуизползван буркан от работното му място беше неговият начин на действие и може би водеше началото си от първото му убийство.

Бъргър нямаше представа колко човека е убил, обаче се запита дали причината да използва гела не е да изправи полицията пред смесица от различни ДНК профили.

— Сигурно си е мислил, че е забавно — каза тя на Луси. — Сто на сто е изпитал страшна тръпка, когато един от профилите се оказва в ОДБД, но излиза, че става дума за парализирана жена от Палм Бийч. Сигурно е паднало голямо ха-ха!

— Няма да успее да се измъкне — каза Луси.

— Не знам.

Полицията не само още не беше намерила Моралес, но в момента нямаше и заповед за арестуването му. Основният проблем, който нямаше да изчезне, бяха доказателствата. Научните улики не доказваха, че Моралес е убил някого, и намирането на неговото ДНК на местопрестъплението в апартамента на Тери и по нейното тяло не означаваше нищо, щом е бил в апартамента и я е докосвал, за да провери жизнените й функции. Той беше водещият следовател в нейния случай и беше докосвал всичко и всеки.

А на записите лицето му липсваше. Нямаше го и на видеозаписа на влизащите и излизащите от кооперацията на Тери, защото вероятно онази вечер беше използвал капака към покрива и бе издърпал стълбата след себе си. По-късно я бе върнал в килера на етажа. Преди това, когато се е чукал с нея, вероятно е било на друго място. Не в апартамента й. Това би било твърде опасно. Някой е можел да си спомни, че го е виждал в района. Моралес беше прекалено умен, за да се изложи на подобна опасност.

Възможно е, помисли си Бъргър, тогава също да е използвал покрива. Не би го изключила, но може би никога нямаше да узнае.

Моралес беше страшно умен. Беше завършил колежа в Дартмът и „Джон Хопкинс“. Беше садистичен сексуален психопат. Може би най-отвратителният и опасният, на когото Бъргър беше попадала. Замисли се колко пъти е била сама с него. В колата му. В Таверната на зелената поляна. След това в Сентръл Парк, когато беше отишла да види местопрестъплението, по случая с изнасилената и удушена бегачка. Запита се дали Моралес не е убил и нея.

Подозираше го, но не можеше да намери доказателства. Съдебните заседатели едва ли щяха да се доверят на разпознаването на гласа му. Убиецът от записа говореше със силен испански акцент, а когато Моралес говореше нормално, не се чувстваше някакъв акцент. Случаят не можеше да бъде спечелен само на основата на криминологичен анализ на гласа. Нямаше значение колко е сложна програмата за анализи.

Ръцете му бяха с ръкавици, на пениса му имаше презерватив. А и да нямаше — какво? Как се разпознава пенис? С презерватива обаче все едно някой да си нахлузи дамски чорап на главата.

Ако има някакви характерни черти като лунички, чорапът ги маскира.

Най-многото, което ченгетата или по-точно Луси можеха да направят, беше да докажат, че изобличителните записи са намерени в неговия имейл абонамент и да установят откъде ги е получил. Притежаването им обаче не доказваше, че е убил някого или че ги е заснел с камера на статив. Луси каза, че да накараш съдебните заседатели да разберат въпроса с адресите на интернет протоколите, кодовете за машинен достъп, анонимизирането, кукитата, пакетното търсене и още стотина термина, които бяха част от нейния безгрижен говор, е все едно да се върнеш в началото на 80-те, когато хора като Бъргър се опитваха да обяснят ДНК на съдиите и съдебните заседатели.

Да, тогава никой не й вярваше, когато се опитваше да използва ДНК доказателства в съда. С разпространението на новите научни техники обаче се бяха появили нови изисквания и натиск — такива, които никой нито беше очаквал, нито виждал. Може би ако криминологията си беше останала там, където беше по времето, когато тя следваше в Колумбийския и живееше с жена, която й разби сърцето и я прати право в обятията на Грег, щеше да има някакво желание да има личен живот. Да ходи на повече почивки, да ходи на такива места, където да не си носи куфарчето с работата. Може би щеше да познава по-добре децата на Грег. И хората, с които работи. Например Скарпета. На която дори не изпрати картичка, когато Роуз умря.

Марино й бе казал, че е умряла.

Може би щеше да познава дори себе си.

— Кей ще дойде след минутка. Трябва да се облека — каза Бъргър на Луси. — Всъщност ти трябва да се облечеш.

Луси беше само по фланелка и шорти. Самата тя беше с копринената пижама и пеньоара, който си сложи, след като излезе от душа минути преди Луси да позвъни на входа.

За по-малко от пет часа, след като Скарпета, Бентън, Марино, Бакарди и Моралес бяха в хола й, Бъргър беше научила гротескната истина и я беше гледала така, сякаш се случва пред очите й. Трима души бяха станали плячка на човек, който би трябвало да ги защитава: лекар, който никога не беше практикувал и изобщо не е бивало да става полицай. Всъщност не биваше да бъде допускан близо до нито едно живо създание.

Досега беше намерен само Джейк Лаудин. Той нямаше да признае за Майк Моралес и че може би го използва да приспива животни, които не се продават, или бог знае за каквото там го ползваше. Може би Моралес влизаше в мазетата на магазините за животни като Хуан Амате и добавяше срещу пари още един слой нещастие към света. Може би Бъргър щеше да извади късмет по някакъв начин да подмами Лаудин да признае, че е помолил Моралес да убие някого. Съществуването на Ива Пибълс се беше превърнало в неудобство, което беше поднесло на Моралес извинението да се позабавлява още малко.

Тъкмо се облече и интеркомът започна да звъни. Луси още седеше на леглото. Докато дозакопчаваше карираната си оксфордска риза, Джейми вдигна слушалката.

— Джейми? Аз съм, Кей — чу се гласът на Скарпета. — Пред вратата съм.

Бъргър натисна нулата на плафона с бутоните да отключи и каза:

— Влизай. Ще сляза след минутка.

— Имаш ли нещо против да взема един бърз душ? — попита Луси.