Патриша Корнуел
Скарпета (4)

4.

Окованите неокосмени крака на Оскар Бейн висяха от ръба на една от масите за прегледи в първата от няколкото амбулатории в психиатричното затворническо отделение. Очите му, едното синьо, а другото зелено, предизвикаха у Скарпета тревожното усещане, че в нея са се вторачили двама души.

Пазач от Затворническата служба стоеше до стената мълчалив и могъщ като Скалистите планини: оставяше й място за работа, но беше достатъчно близо, за да може да се намеси, ако Оскар започне да буйства, което изглеждаше малко вероятно. Оскар беше уплашен. Беше плакал. Тя не усещаше нищо агресивно в него, както си седеше на масата, стеснителен, с тънък памучен халат, който му беше дълъг и от време на време се отваряше под възела на кръста му. Веригите тихичко подрънкваха, когато преместеше окованите си крака или ръцете в белезници, за да се закрие.

Оскар беше дребен — почти джудже. Но докато крайниците и пръстите му бяха несъразмерно къси, тънкият халат разкриваше, че е добре развит на други места. Човек би могъл да каже, че Бог го е свръхвъзмездил за онова, което Скарпета подозираше, че е ахондроплазия, причинена от внезапна мутация на гена, отговарящ за растежа на костите: болестта се съсредоточаваше най-вече върху дългите кости на ръцете и краката. Торсът и главата на Оскар бяха несъразмерно големи за крайниците му, късите му дебели пръсти се разделяха между средния и безименния и придаваха на ръката му вид на тризъбец. Извън това изглеждаше анатомично нормален, като се изключи онова, което си беше причинил с цената на много страдания и разходи. Удивително белите му зъби бяха или запълнени, или избелени, може би с коронки, а късата му коса беше боядисана жълто-златиста. Ноктите му бяха полирани и маникюрирани съвършено квадратни и макар да не можеше да се закълне, Скарпета отдаваше това спокойно чело на инжекции с „Ботокс“. Тялото му беше най-забележителното: имаше вид, сякаш е скулптирано от бежов карарски мрамор, със синкавосивите жилки на вените. Съвършено нормално в мускулатурата, то беше почти напълно лишено от косми. Цялостното въздействие на външния му вид, с напрегнатите различни очи и аполоновското му излъчване, беше твърде сюрреалистично и чудато и тя сметна казаното от Бентън за фобиите на Оскар твърде странно. Той не би могъл да изглежда така, без да обожава болката и лекарите, които я причиняват.

Усещаше как втораченият синьо-зелен поглед я проучва, докато отваряше куфарчето за съдебномедицински експертизи, което Бентън държеше в кабинета си за нея. За разлика от онези, чиито професии не изискват форцепси, пликове за веществени доказателства, торбички и съдини или екипировка за фотоапарати, съдебномедицински източници на светлина, остри режещи инструменти и всичко останало, Скарпета беше принудена да живее живот на недоимък. Щом бутилираната вода не успяваше да премине през летищната охрана, куфарчето за съдебномедицински експертизи със сигурност не би успяло да мине, а развяването на картата й на съдебен медик само привличаше нежелано внимание.

Беше се опитала веднъж на „Лоугън“ и попадна в помещение, където я разпитаха, претърсиха и подложиха на други инвазии, за да се установи дали не е терористка. Накрая на служителя от Администрацията по транспортна сигурност все пак му се наложи да признае, че е това е бълващата огън патоложка от Си Ен Ен. Но все пак не й разрешиха да вземе куфарчето в самолета и след като отказа да го даде на багаж, се наложи да шофира. Сега се бе снабдила с дубликати на всички заплахи за сигурността на полетите в Манхатън.

Тя се обърна към Оскар.

— Разбираш ли предназначението на тези проби и защо не си задължен да ги даваш?

Той я гледаше как подрежда пликове, форцепси и рулетка на покритата с бяла хартия маса за съдебномедицински експертизи. После отмести глава и се вторачи в стената.

— Оскар, гледай лекарката, когато говори с теб — нареди пазачът.

Оскар — продължаваше да гледа стената — попита с напрегнат тенор:

— Доктор Скарпета, бихте ли повторили онова, което казахте?

— Подписал си отказ от права, тоест съгласил си се, че мога да ти взема биологически проби — каза тя. — Искам да се уверя, че разбираш научната информация, която могат да предоставят тези проби, и че никой не ти ги е поискал.

Оскар още не беше обвинен в престъпление. Скарпета са запита дали Бентън, Бъргър и полицията смятат, че щом се преструва на болен, той всяка минута ще признае убийство, за което тя не знае нищо. Това я поставяше в деликатно положение. След като той не беше арестуван, тя не би могла да разкрие нищо, което той открие пред нея, освен ако не наруши тайната между лекар и пациент. Единственият отказ, който Оскар беше подписал досега, бе този, разрешаващ й да вземе биологически проби.

Оскар я погледна и каза:

— Зная за какво са. ДНК. Зная за какво ви трябва моята коса.

— Пробите ще бъдат анализирани и лабораторията ще има твоя ДНК профил. Косата ти може да ни разкрие дали злоупотребяваш хронично с определени вещества. Има и други неща, които полицията и учените търсят. Веществени доказателства…

— Зная какво е това.

— Искам да се уверя, че разбираш.

— Не взимам наркотици и със сигурност не злоупотребявам с каквито и да било вещества — каза той малко несигурно, отново извърнал лице към стената. — А моето ДНК и пръстовите ми отпечатъци са из целия й апартамент. Кръвта ми е там. Порязах си палеца.

Показа й десния си палец. На втората става имаше лейкопласт.

— Позволих им да вземат пръстовите ми отпечатъци, когато ме доведоха — продължи Оскар. — Мен ме няма в никоя база данни. Ще видят, че никога не съм извършвал престъпление. Не получавам глоби за неправилно паркиране, не се забърквам в неприятности.

Вторачи се във форцепса в ръцете й и в различните му очи се появи страх.

— Няма нужда от това. Сам ще го направя.

— Къпал ли си се, откакто те доведоха? — попита тя и остави форцепса.

— Не. Казах, че няма, докато не ме прегледате.

— Ми ли си ръцете?

— Не. Докосвах колкото може по-малко неща, главно молива, който вашият мъж ме накара да използвам по време на едни психологически тестове. Проективни рисунки на фигури^[1]. Отказах да се храня. Исках тялото ми да си остане същото, докато не ме прегледате. Страх ме е от лекари. Не обичам болката.

Тя разкъса един пакет тампони и апликатори. Той я гледаше така, сякаш всеки момент ще направи нещо, от което да го заболи.

— Искам да взема проба под ноктите ти — обясни тя. — Само ако си съгласен. Можем да открием веществени доказателства, ДНК, под ноктите на ръцете и краката.

— Зная за какво се прави. Няма да откриете нищо, което да показва, че съм й направил нещо. Ако откриете нейното ДНК, това не означава нищо. А моето ДНК е из целия апартамент.

Седеше съвсем неподвижно, докато тя вземаше пробите с пластмасова стъргалка, и Скарпета усещаше вторачения му поглед. Усещаше синьо-зелените му очи като топла светлина, огряваща главата й и други части от тялото й, сякаш той преглеждаше нея, докато тя преглеждаше него. Когато свърши с чегъртането и го погледна, той гледаше към стената. Помоли я да не гледа, докато си скубеше косми от главата — тя му помогна да ги сложи в пликче, а след това и пубисни косми, които влязоха в друго пликче. За човек, който толкова мрази болката, Оскар дори не трепна, но лицето му беше напрегнато, а челото покрито с пот.

Тя отвори една клечка за устна намазка и той я прекара по вътрешната страна на бузата си; ръцете му затрепериха.

— А сега, моля, кажете му да излезе. — Имаше предвид пазача. — Нямате нужда от него. Няма да говоря, ако е тук.

— Няма да стане — каза пазачът. — Това не зависи от теб.

Оскар млъкна и се вторачи в стената. Полицаят погледна Скарпета.

— Знаете ли — каза тя, — смятам, че няма да има проблеми.

— Докторе, на ваше място не бих го направил. Той е доста възбуден.

Оскар не изглеждаше възбуден, но тя не каза нищо. По-скоро изглеждаше объркан и разстроен, на ръба на истерията.

— Всъщност искаш да кажеш окован във вериги като фокусника Худини — подхвърли Оскар. — Да не съм побъркан сериен убиец? Изненадан съм, че не ме навряхте в клетка като някакъв Ханибал Лектър. Тук очевидно не знаете, че механичните ограничители в психиатричните болници са премахнати още в средата на деветнадесети век. Какво съм направил, за да заслужа това? — Вдигна окованите си в белезници ръце. Пръскаше слюнки, толкова беше ядосан. — Защото невежи хора като вас си мислят, че аз съм някакъв цирков изрод.

— Ей, Оскар — отговори пазачът, — чуй една актуална новина. Ти не си в обикновена психиатрична болница. Това е затворническото отделение, в което постъпи сам. — Обърна се към Скарпета: — Докторе, предпочитам да остана.

— Изрод. Това си мислят невежите хора като теб — повтори Оскар.

— Всичко е наред. Излезте — каза Скарпета на пазача. Вече разбираше защо Бъргър проявява такава предпазливост.

Оскар беше бърз в посочването на всичко, което възприемаше като несправедливо. Бързо припомняше на всички, че е дребен, макар всъщност това да не беше първото, което хората вероятно забелязваха у него — освен ако не беше прав. Със сигурност не това беше привлякло нейното внимание в мига, когато влезе. Различните му по цвят очи проблеснаха към нея в удивителен зелено-син контраст със светлите му зъби и коса, и макар чертите му да не бяха съвършени, начинът, по който се съчетаваха, я подтикна пак да се вторачи в него. На какво й напомняше Оскар Бейн? Може би на изображение върху древна златна монета.

— Ще съм пред вратата — каза пазачът.

После излезе и затвори вратата, която като всички врати в отделението, нямаше дръжка отвътре.

Скарпета взе рулетката.

— Искам да измеря дължината на ръцете и краката ти, за да установя точната ти височина и тегло.

— Висок съм един и двадесет и четири — заяви той. — Тежа четиридесет и девет килограма и половина. Нося обувки номер тридесет и седем, а понякога тридесет и пет и половина. Или тридесет и осем и половина, ако е дамска. Понякога тридесет и седем и половина. Зависи от обувката. Ходилото ми е широко.

— Лявата ръка от гленохумералната става до върха на средния пръст. Ако обичаш, дръж ръцете си колкото може по изпънати. Така е добре. Четиридесет сантиметра и шейсет и четири милиметра. Четиридесет и един сантиметра и петнадесет милиметра. Това не е необичайно. На повечето хора ръцете не са с точно еднаква дължина. Сега краката ти, ако можеш да ги изпънеш хубаво. Ще меря от ацетабулума ти, ставната ти ямка.

Тя я напипа през памука на халата и измери дължината на крака от върха на пръстите му; веригите на прангите тихичко подрънкваха, а мускулите на краката му се издуваха, докато се движеше. Краката му бяха само с пет сантиметра по-дълги от ръцете и леко изкривени. Тя записа мерките, след това взе още документи от струпаните на плота и каза:

— Да повторим онова, което ми дадоха, когато дойдох тук. Ти си на тридесет и четири и бащиното ти име е Лорънс. Роден си на…

— Няма ли да ме попиташ защо поисках да дойдеш? — прекъсна я той. — Защо настоях за това? Защо се погрижих Джейми Бъргър да научи, че няма да сътруднича, ако не дойдеш? Майната й! — Очите му сълзяха, а гласът му трепереше. — Тери още щеше да е жива, ако не беше тя.

Обърна глава надясно и се загледа в стената.

— Лошо ли ме чуваш, Оскар? — попита Скарпета.

— С дясното ухо — отговори той с пресекващ глас и сменящи се октави.

— Но с лявото ме чуваш добре?

— Глух съм с дясното от дете. Хронична инфекция на ухото.

— Познаваш ли Джейми Бъргър?

— Тя е безчувствена и не дава пет пари за никого. Ти не си като нея. Грижа те е за жертвите. Аз съм жертва. Трябва да се погрижиш за мен. Ти си всичко, което имам.

— В какъв смисъл си жертва? — попита Скарпета, докато слагаше етикетчета на пликовете.

— Животът ми е съсипан. Човека, който означаваше най-много за мен, вече го няма. Нищо не ми остана. Не ме интересува дали ще умра. Зная коя си и какво правиш. Щях да знам дори да не беше известна. Известна или не, щях да зная коя си и каква си. Трябваше да мисля бързо, много бързо. След като намерих… намерих Тери — гласът му се пречупи и той запремигва, за да спре сълзите си, — казах на полицията да ме доведе тук. Тук съм в безопасност.

— В безопасност от какво?

— Казах, че мога да съм опасен за самия себе си. А те попитаха: „А за другите?“. Отговорих им, не, само за мен самия. Поисках да ме затворят сам, защото не мога да бъда сред останалите затворници. Тук ме наричат джуджето убиец. Смеят ми се. Полицията не разполага с правдоподобна причина да ме арестува, но си мислят, че съм умопобъркан, и ги е страх да не изчезна, защото имам пари и паспорт, тъй като съм от добро семейство в Кънектикът, въпреки че родителите ми не са особено мили. Не ме е грижа дали ще умра. В главите на полицията и Джейми Бъргър аз съм виновен.

— Те са направили, каквото могат, за да ти угодят. Тук си. Срещна се с доктор Уесли. Ето ме и мен — напомни му Скарпета.

— Те просто те използват. Изобщо не им пука за мен.

— Обещавам ти да не позволя на никого да ме използва.

— Вече го правят, за да им пазиш гърба. Вече са ме обвинили и не търсят истинския убиец. А той е някъде навън. Аз знам кой съм. Някой ще е следващият. Който го е направил, ще го направи пак. Те имат мотив, кауза и аз бях предупреден, но не знаех, че имат предвид Тери. Никога не ми е хрумвало, че възнамеряват да наранят Тери.

— Предупреден?

— Те общуват с мен. Пазя съобщенията.

— Каза ли това на полицията?

— Ако не знаеш кои са, трябва да внимаваш на кого казваш. Преди месец се опитах да предупредя Джейми Бъргър колко опасно е да разкрия онова, което знам. Обаче изобщо не ми е минавало през ума, че излагам Тери на опасност. Те никога не са общували с мен за Тери. Заради това не знаех. За опасността, която я грози.

Той изтри сълзите си с опакото на ръцете, белезниците и веригата леко звъннаха.

— Как предупреди Джейми Бъргър? Или се опита да я предупредиш?

— Обадих се в службата й. Тя ще ти каже. Накарай я да ти каже какво коравосърдечно човешко същество е. Накарай я да ти каже колко й пука. Истината е, че не й дреме. — По лицето му се стичаха сълзи. — А сега Тери я няма. Знаех, че ще се случи нещо лошо, но не знаех, че на нея. А ти се чудиш защо. Ами не знам. Може би мразят малките хора и искат да ни изтрият от лицето на земята. Както нацистите са направили с евреите, педерастите и циганите, инвалидите и психически болните. Всеки, който е заплашвал господарската раса на Хитлер, е свършил в пещите. По някакъв начин са откраднали самоличността ми и мислите ми и знаят всичко за мен. Аз го съобщих, но Бъргър не я беше грижа. Настоявах за справедливост на съзнанието, но тя дори не искаше да говори по телефона с мен.

— Кажи ми за справедливостта на съзнанието.

— Когато съзнанието ти е откраднато, справедливостта ти го връща. Вината е нейна. Тя можеше да го спре. Не съм си получил съзнанието обратно. Нямам Тери. Единственото, което имам, си ти. Моля, помогни ми.

Скарпета пъхна ръцете си в латексови ръкавици в джобовете на престилката и почувства как затъва още по-дълбоко в неприятности. Не искаше да е лекар на Оскар Бейн. Би трябвало още сега да му каже направо, че не желае никакви бъдещи отношения с него. Би трябвало да излезе през тази боядисана бежово стоманена врата, без да се обръща.

— Те я убиха. Зная, че са те — каза Оскар.

— Кои смяташ, че са те?

— Не зная. Но ме преследват. Някаква специализирана група, която подкрепя някаква кауза. Аз съм тяхната мишена. Това продължава вече месеци. Най-малко. Как може да я няма? Може би представлявам опасност за себе си. Може би искам да умра.

Той се разплака.

— Обичах я повече от всичко… в живота си. Продължавам да си мисля, че ще се събудя. Че не е истина. Че не може да е истина. Че не съм тук в действителност. Мразя Джейми Бъргър. Може би ще убият някого, когото тя обича. Да види какво е. Да преживее този ад. Надявам се, че ще стане така. Надявам се повече от всичко в живота си някой да убие човека, когото тя най-много обича.

— Би ли искал ти да убиеш някого, когото тя обича? — попита Скарпета и напъха няколко хартиени кърпички в окованите му ръце. Сълзите му капеха и носът му течеше.

— Не зная кои са — каза той. — Ако съм навън, пак ще тръгнат след мен. Те знаят къде съм точно в тази минута. Опитват се да ме контролират чрез страх. Чрез тормоз.

— Как го правят? Имаш ли причина да смяташ, че някой те преследва?

— Модерна електроника. Има безброй незасекретени устройства, които можеш да поръчаш по интернет. Глас, предаван с микровълни в черепа. Безшумен звук. Радар, действащ през стената. Имам всички основания да вярвам, че съм избран като обект за контролиране на разума, и ако ти не смяташ, че подобни неща се случват, спомни си за опитите с радиация върху хора, проведени от правителствата след края на Втората световна война. Тези хора тайно са хранени с радиоактивни материали, били са им инжекции с плутоний, с цел изследване на ядрената война. Не си измислям тези неща.

— Зная за опитите с радиацията — каза Скарпета. — Не може да се отрича, че това се е случило.

— Не зная какво искат от мен — продължи той. — Вината е на Бъргър. Тя е виновна за всичко.

— Обясни ми.

— Службата на районния прокурор разследва кражбите на самоличност, преследването, тормоза и аз се обадих и поисках да говоря с нея. Те не ми позволиха. Казах ти вече. Прехвърлиха ме по телефона на онзи задник ченгето. Разбира се, той си помисли, че съм луд, и никой не направи нищо. Нямаше разследване. На никой не му пука. На тебе ти имам доверие. Зная, че те е грижа за хората. Виждал съм го с очите си. Моля те, помогни ми. Моля те. Аз съм абсолютно беззащитен. Тук нямам екрани. Нямам защита.

Тя провери плитките ожулвания от лявата страна на врата му. Коричката изглеждаше сравнително прясна.

— Защо ми имаш доверие?

— Не мога да повярвам, че го казваш точно ти. Искаш да ме манипулираш ли?

— Никога не манипулирам хората. Нямам намерение да те манипулирам.

Той изучаваше лицето й, докато тя оглеждаше ожулванията.

— Окей — каза накрая. — Разбирам, че трябва да внимаваш какво казваш. Няма значение. Аз те уважавах още преди всичко това да се случи. Ти също не знаеш кои са те и също трябва да си внимателна.

— Преди кое всичко да се случи?

— Ти така смело обсъждаше убийството на Бхуто. С Тери те гледахме по Си Ен Ен. Прекара много време в Си Ен Ен, когато говори за това, и беше толкова състрадателна и изпълнена с уважение към тази ужасна трагедия. Също и смела и делова, но аз знаех какво изпитваш в сърцето си. Сигурен съм, че беше също толкова съсипана, колкото бяхме и ние. Ти беше покрусена и това не беше шоу. Полагаше големи усилия, за да го прикриеш. Знаех, че мога да ти се доверя. Разбрах. Разбира се, и Тери разбра. Обаче беше и разочароващо. Казах й, че трябва да мисли за това от твоя гледна точка. Защото знаех, че мога да ти се доверя.

— Не съм сигурна как това, че си ме видял по телевизията, те кара да си мислиш, че можеш да ми се доверяваш.

Скарпета извади от куфарчето фотоапарат.

Той не й отговори и тя попита:

— А защо Тери е била разочарована?

— Знаеш защо и е напълно разбираемо. Ти уважаваш хората — обясни Оскар. — Съчувстваш им. Помагаш им. Аз стоя настрана от лекарите дотогава, докато нямам избор. Не мога да понасям болката. Казвам им да ме приспят, да ми сложат инжекция демерол. Да направят нещо, ако ще боли. Признавам го. Страхувам се от лекарите. Страхувам се от болката. Не мога да гледам иглата, когато ми слагат инжекция. Не мога да я погледна, защото ще припадна. Казвам им да ми закрият очите или да ми я бият там, където не мога да я видя. Нали няма да ми причиниш болка? Няма да ми биеш инжекция?

— Не. Нищо от онова, което трябва да направя, няма да е болезнено — отговори тя, докато проверяваше ожулванията под лявото му ухо. Бяха плитки, без признаци на епително възстановяване по ръбовете. Коричката тук също беше прясна. Оскар изглеждаше успокоен от думите й и утешен от докосването й.

— Който и да ме преследва и шпионира… — заговори той отново. — Може да е правителство, но чие правителство? Може да е някаква ядка на омразата или някакъв култ, или група, иначе нямаше да говориш за нещата, които вършиш, по телевизията. Тери каза същото. Ти беше нейната героиня. Само ако можеше да знае, че седя в една стая с теб и говорим за нея. Може би знае. Вярваш ли в задгробния живот? Че духът на любимия човек не те напуска?

Кървясалите му очи се извъртяха към тавана, сякаш търсеше Тери.

— Не знам какво ще направя — въздъхна той.

— Искам да се уверя, че разбираш положението правилно — каза Скарпета, дръпна един пластмасов стол и седна срещу него. — Аз не знам нищо за случая. Не зная, какво се предполага, че си извършил или не си. Не зная коя е Тери.

На лицето му се изписа шок.

— Какво?!

— Повикаха ме да прегледам нараняванията ти и се съгласих да го направя. И вероятно не съм аз човекът, с когото трябва да говориш. Твоето добруване е моята най-голяма грижа, така че съм задължена да ти кажа, че колкото повече говориш за Тери и за случилото се, толкова по-голяма е опасността.

— Ти си единствената, с която би трябвало да говоря. — Избърса си очите и носа и се вторачи в нея, сякаш се опитваше да проумее нещо много важно, после заключи: — Ти си имаш свои си причини. Може би знаеш нещо.

— Би трябвало да имаш адвокат. Тогава всяка дума, която казваш, е защитена напълно от тайната между адвоката и неговия клиент.

— Ти си лекарка. Всичко, което говорим, е защитено от лекарската тайна. Не можеш да позволяваш на полицията да се бърка в лечението ми и те нямат право на никаква информация, освен ако аз не позволя или няма съдебно решение. Ти трябва да защитаваш моето достойнство. Такъв е законът.

— Обаче законът гласи, че ако бъдеш обвинен в престъпление, моите записки могат да бъдат призовани като доказателство от обвинението или защитата. Трябва да обмислиш това, преди да продължиш да говориш с мен за Тери и какво се е случило снощи. Всичко, което кажеш, може да бъде изискано от съда.

— Джейми Бъргър имаше възможност да говори с мен. Тя изобщо не прилича на теб. Заслужава да я уволнят. Заслужава да страда така, както страдам аз, и да изгуби онова, което изгубих аз. Вината е нейна.

— Искаш ли да нараниш Джейми Бъргър? — попита Скарпета.

— Никога не бих наранил никого. Обаче тя сама се нарани. Вината е нейна. Вселената го връща по някакъв начин. Ако тя изгуби човек, когото обича, вината ще си е нейна.

— Ще се опитам да ти обясня пак. Ако бъдеш обвинен, ще ме призоват и няма да имам друга възможност, освен да разкажа онова, което съм видяла и знам. Джейми Бъргър може да ме призове. Разбираш ли?

Различните му очи бяха вторачени в нея, тялото му се бе сковало от гняв. Скарпета за миг съжали, че пазачът не е тук.

— Няма да намерят никаква оправдана причина да ми лепнат това — заяви Оскар. — Не им попречих да ми вземат дрехите, колата. Дадох съгласие да влязат в апартамента ми, защото нямам какво да крия, а ти сама можеш да видиш по какъв начини съм принуден да живея. Искам да го видиш. Настоявам да го видиш. Казах, че трябва да го видиш, за да могат да влязат. Няма никакви доказателства, че някога съм наранил Тери, освен ако не ги изфабрикуват. Може би ще го направят. Обаче ти ще ме защитиш, защото си моят свидетел. Ти ще се грижиш за мен независимо къде съм и ако нещо ми се случи, ще знаеш, че е част от план. И не можеш да кажеш на никого нещо, което не искам да знаят. Точно сега по закон не можеш да разкриеш нищо от онова, което става между нас. Дори и на своя съпруг. Позволих му да направи психологическата ми оценка и той ще ти каже от преценката на психическото ми здраве, че не съм луд. Имам доверие на експертната му оценка. Нещо по-важно, зная, че той може да те повика.

— Каза ли му това, което казваш на мен?

— Позволих му да направи оценката, само това. Казах му, че той може да проучи съзнанието ми, а ти останалото от мен. Иначе няма да сътруднича. Ти не можеш да му кажеш онова, което ти казвам. Дори на него не можеш. Ако това се промени и ме обвинят лъжливо, ще те призоват. Дотогава обаче ти вече ще ми вярваш и бездруго ще се бориш за мен. Трябва да ми вярваш. Не може да не си чувала никога за мен.

— Защо смяташ, че не може да не съм чувала за теб?

— Аха. — Втораченият му поглед беше яростен. — Получила си инструкции да не говориш. Чудесно. Не обичам тази игра. Но както и да е. Хубаво. Единственото, което искам, е да ме изслушаш и да не ме предадеш. Да не нарушиш дадената от теб клетва.

Скарпета знаеше, че би трябвало да спре и да се откаже, обаче мислеше за Бъргър. Оскар не беше заплашил Бъргър. Още не. Ако не го направеше, Скарпета не можеше да разкрие и дума, казана от него, но това не можеше да й попречи да се тревожи за Бъргър и за близките й хора. Искаше й се да го каже направо и ясно: че представлява опасност за Бъргър или за някого другиго. После никаква поверителност, а той щеше да бъде арестуван най-малкото за отправяне на заплаха.

— Ще си водя бележки, които ще сложа в папка за обсъждане — каза Скарпета.

— Да, бележки. Искам запис на истината в твоите ръце, ако се случи нещо.

Тя извади от джоба си молив и бележник.

— Имам предвид, ако умра — поясни той. — Защото сигурно ще умра. Те сто на сто ще ме пипнат. Това сигурно ще е последната ми Нова година. Не че ми пука.

— Защо говориш така?

— Каквото и да правя, където и да отида, те знаят.

— И в момента?

— Може би. — Той погледна към вратата. — Обаче стоманата е доста дебела. Не съм сигурен дали могат да я преодолеят, но ще внимавам какво казвам и какво мисля. Трябва да слушаш внимателно. Трябва да се опиташ да отгатнеш какво си мисля, докато можеш. Накрая те напълно ще контролират онова, което е останало от свободната ми воля и моите си мисли. Може би онова, което правят, са упражнения. Нали трябва да се упражняват върху някого. Знаем, че ЦРУ от половин век има тайни невроелектромагнитни програми за променяне на поведението — върху кого мислиш се упражняват? И какво смяташ, че става, ако случайно отидеш в полицията? По тайнствен начин случаят не се регистрира. Същото стана, когато реших да го докладвам на Бъргър. Не ми обърнаха внимание. А сега Тери е мъртва. Аз не съм параноик. Не страдам от някакво шизофренично психиатрично разстройство. Нямам разстройство на личността. Не мисля, че Бандата с въздушния стан^[2] ме преследва със своята адска машина, но човек би трябвало да се запита за политиците и дали не воюваме заради това в Близкия изток. Шегувам се, разбира се, макар че малко неща биха могли да ме изненадат.

— Май си доста начетен в психологията и историята на психиатрията.

— Имам докторат. Преподавам история на психиатрията в колежа „Готам“.

Тя никога не беше чувала за този колеж и попита къде се намира.

— Никъде — отговори Оскар.