Патриша Корнуел
Скарпета (16)

16.

Старият булдог на Луси Джет Рейнджър беше почти съвсем глух, едва ходеше и имаше сериозни проблеми с пишкането и акането. Не беше родом от Ню Йорк и омразата му към бетона и асфалта представляваше сериозен проблем в град, където бездушни хора поръсваха с чили тесните ивици земя или трева, които заобикаляха редките дървета. Първия път, когато Джет Рейнджър си напълни носа, докато душеше за точното местенце, Луси безпогрешно разбра, че трябва да обвинява за това обущарницата най-близо до хилавия явор, и се справи с въпроса бързо и без укори и обяснения.

Влезе вътре рано на следващата сутрин, разпръсна килограм и половина едро смлян лют пипер по пода и за да е напълно сигурна, че сащисаният собственик е разбрал за какво намеква, поръси и една щедра доза във вонящото на пикня задно помещение, докато се изнасяше към вратата. След това обади анонимно обущарницата „Спаси ходилото“ на ХЕОЖ — Хора за етично отношение към животните.

Трябваше да разхожда бавния и болен от артрит булдог повече от половин час, преди да постигне успех, и в резултат закъсня. Когато стигна до сградата с торбичка ако в ръка, Бъргър се очертаваше на трепкащата светлина на уличните лампи на фона на старите тухли и железните решетки, застанала пред трите стъпала, които водеха към дебелата дъбова входна врата на Луси.

— В аптеките продават цветни — каза Бъргър и кимна към пликчето в ръката на Луси. — Да не са прозрачни.

Луси хвърли добре свършената работа на Джет Рейнджър в кофата за боклук и отвърна:

— Надявам се, че не ме чакаш отдавна. Той не е градско момче. На млади години сигурно е имал истински зелен двор с бяла дъсчена ограда. Казва се Джет Рейнджър, като първия хеликоптер, който имах някога. Джет Рейнджър, запознай се с Джейми. Не знае никакви номера като подаване на лапа, стоене на задни крака или въртене на място. Доста обикновена душица си ми ти, нали, моето момче?

Бъргър приклекна, за да погали Джет Рейнджър зад ушите, без да я е грижа, че дългото й визонено палто мете мръсния тротоар и че пречи на пешеходците. Хората я заобикаляха в студения мрак, докато тя целуваше булдога по темето, а той я лизна по брадичката.

— Впечатляващо. — Луси поклати глава. — Той не харесва повечето хора. Странно е да живееш с някакъв задник. Нямам предвид себе си, а предишния му собственик. Извинявай — каза тя на кучето и го погали, като докосна рамото на Бъргър, докато го правеше, — не трябва открито да обсъждам мъчителното ти минало и да използвам „собственик“. Постъпих грубо. Всъщност той не е мой — обърна се тя към Бъргър. — Фактически плащам значителна сума, за да ми позволява да го храня и глезя, да го извеждам и да спя с него.

— На колко е? — попита Бъргър.

— Не съм сигурна. — Луси галеше заострените уши на Джет Рейнджър. — Малко след като се преместих тук, си тръгвах от Западното хеликоптерно летище, след като бях пристигнала от Бостън, и го видях да се влачи покрай уестсайдската магистрала. Виждала ли си паническия поглед на куче, което се е изгубило? Освен това куцаше.

Покри ушите на Джет Рейнджър с длан, така че да не чуе останалото, и продължи:

— Без каишка. Очевидно изхвърлен от кола, вероятно защото е стар, болят го краката и е полусляп. Нали разбираш, вече не е забавен. Обикновено не живеят повече от десет, а той вече ги е наближил.

— Хората са гадни — отговори Бъргър, докато се изправяше.

— Хайде — обърна се Луси към кучето, — не се разстройвай от палтото на Джейми. Сигурна съм, че всяко от горките малки порчета е умряло от естествена смърт.

— Скоро ще получим паролите — каза Бъргър. — Може би това ще обясни останалото.

— Не зная какво е останалото, след като не знам кой знае колко и за първото. Ние сме още в началото — отговори Луси. — Обаче според мен има достатъчно, за да се тревожа за леля си. И аз се тревожа.

— Разбрах го, когато се обади.

Луси вкара интерактивния ключ в цилиндъра на специалната брава, отвори входната врата и алармата започна да пищи. Тя набра паролата на клавиатурата и звукът спря. Влязоха и Луси затвори вратата зад тях и каза:

— Когато видиш за какво говоря, първият ти подтик ще е да ме уволниш. Но няма да го направиш.

 

 

Злата жена се смяташе за отличен уеб администратор, но не беше програмистка. Не беше специалист по информационни технологии.

Седеше пред компютъра и наблюдаваше как интернет страницата на „Готам те пипна!“ продължава своите маниакални подскоци, докато техникът от фирмата, която я хостваше, й обясняваше, че проблемът е в „преливане на буфера“. Причината, както обясни, била, че броят на потребителите, опитващи се да получат достъп до определена информация на страницата, бил надвишил огромния капацитет на сървъра и в този момент положението било извън контрол, милиони хора кликвали на снимката в „Тъмната стаичка“ и това, според човека, можело да означава само едно.

— Червей — каза й. — Или с други думи, вирус. Но е нещо, което не бях виждал. Наистина е повече от мутирал червей.

— Как е възможно мутирал или не червей да инфилтрира програмата? — попита Злата жена.

— Вероятно потребител без нужните привилегии някак си е използвал случаен код и се е възползвал от претоварването и възникналата с това уязвимост на уеб прокси сървъра. Който и да го е направил, е доста умел.

И продължи с обясненията, че по принцип се било случило следното: някой бил изпратил приложение, съдържащо червей неразпознаваем за познатите на индустрията антивирусни програми. Този червей имитирал, че потребителите отварят изображение, което заема много място, „като фотография“, така каза, и добави:

— Този повтарящ себе си червей имитира, че милиони хора отварят едно и също изображение в едно и също време, което е причина паметта на сървъра да се окаже недостатъчна, и в добавка, изглежда, този червей извършва и злонамерените действия по унищожаване на данни. С други думи, става въпрос за странна мутация на червей. По-скоро става дума за макровирус. Може би троянски кон, ако например разпространява вируса из други програми, от което всъщност се страхувам.

Повтори няколко пъти, че саботьорът си разбирал от работата и че той дори тайно му завиждал, че е толкова умен, за да причини подобни разрушения.

Злата жена невинно попита кое изображение е виновникът и техникът отговори без колебания, че става дума за снимка на Мерилин Монро. Докато продължаваше да обяснява хаоса, създаден от мутиралия червей. Злата жена си представяше заговора зад станалото. Който и да бе забъркан в убийството на Мерилин Монро преди почти половин столетие, явно все още държеше обществеността да не научи истината.

А това сочеше към правителството, което пък означаваше политика и организирана престъпност. Може би има и терористи, замисли се Злата жена. Може би тези хора бяха свързани по някакъв начин и я държаха под око само защото е била толкова глупава да приеме работа, за която не знае нищо, и защото работеше за анонимни лица, които можеше и да са престъпници.

Доколкото разбираше, техникът на телефона беше криминален тип, терорист или правителствен агент и тази история, че снимката на Мерилин Монро била стартирала мутиралия червей, беше опит да се размъти водата, така че Злата жена да не може да разбере какво става в действителност: интернет страницата се беше саморазрушила подобно на онези магнетофони в „Мисията невъзможна“, защото, без да е искала, Злата жена се беше поставила в центъра на огромен заговор срещу една световна сила или Империята на злото.

Бе крайно объркана, дори съкрушена от безпокойство.

— Надявам се, осъзнавате — каза тя на предполагаемия техник, — че нямам никаква представа какво се случва. Не искам да се забърквам в него и никога не съм искала. Не че зная нещо, защото наистина нищичко не зная.

— Сложно е — отговори той. — Дори за нас. Опитвам се да ви кажа, че този човек е написал един много сложен код. Трябва да е. Под код разбирам компютърна програма, която е вложена в нещо, което изглежда безвредно, като например файл с данни или прикачен файл.

Не я интересуваше какво иска да й каже, нито че мутиралият червей не може да бъде спрян и че всички опити да затворят системата и да я рестартират са се провалили. Изцъкли се, когато техникът предложи да се опитат да пуснат в интернет архивиран по-раншен вариант на „Готам те пипна!“, но другите му сървъри на разположение имали много малко свободно място и били много по-бавни и това също можело да доведе до блокиране на страницата. Вероятно трябвало да купят нов сървър, но това не можело да стане веднага, първо трябвало да изясни въпроса „с централата“, а в Англия все пак било пет часа по-късно оттук, така че нямало да намери никого.

Освен това обясни, че качването на по-раншна версия означава, че Злата жена ще трябва да вкара наново цялата по-късна информация, а на почитателите трябва да се обърне внимание, че изпратените имейли и снимки трябва да бъдат пуснати наново. Работата на Злата жена можела да отнеме дни или може би дори седмици и обществеността щяла да се разгневи. А онези, които съвсем скоро се били присъединили към сайта, нямало да ги има в по-старата версия на базата данни и щели да бъдат дълбоко обидени. Страницата можело да бъде блокирана с дни и дори със седмици.

Когато Шефа научеше, че червеят е активиран от снимката на Мерилин Монро в моргата, Злата жена най-малко щеше да си изгуби работата. Тя не разполагаше с план Б. Щеше да е както преди година и половина, само че този път нямаше да има късмет да получи предложение за работа от анонимни непознати. Този път наистина щеше да се наложи да се откаже от апартамента, което беше равносилно да се откаже и от малкото, което й беше останало от онова, което беше някога. Дори по-лошо. Животът за всички прилични хора беше станал по-тежък. Наистина нямаше представа какво щеше да прави.

Благодари на техника и затвори телефона.

Провери дали всички пердета са дръпнати и си наля още един бърбън. Беше полудяла от страх и на път да се разплаче, докато си мислеше за онова, което предстоеше да се случи.

Шефа щеше да я уволни, или по-скоро онзи агент от Обединеното кралство, който едва говореше английски. Ако Шефа наистина беше свързан с някоя терористична група, животът на Злата жена беше в опасност. Докато спеше, някой убиец можеше да влезе в апартамента й.

Трябваше й куче.

Колкото повече бърбън пиеше, толкова по-потисната, уплашена и самотна се чувстваше. Размишляваше за колонката, която беше качила няколко седмици преди Коледа. В нея се споменаваше същата верига магазини за домашни любимци, която Тери беше препоръчала, след като Айви умря, и й беше предложила да плати за друго куче.

Злата жена влезе в интернет, за да я провери.

Централата на „Сърца и опашки“ се оказа съвсем наблизо и работеше до девет.

 

 

Бившият таван беше просторен, с голи греди, червени тухлени стени и подове от полирано кафеникаво дюшеме, грижливо реставрирани и модернизирани. Нямаше мебели, ако се изключеха работните станции, въртящите се черни столове и стъклената конферентна маса. Нямаше дори един-едничък лист хартия.

Луси покани Бъргър да се разположи като у дома си и подчерта, че е на сигурно и безопасно място. Всички телефони били безжични и оборудвани с устройства за смущения, а алармената система вероятно била по-добра от тази на Пентагона. Някъде тук Луси сигурно имаше огнестрелни и други смъртоносни оръжия, достатъчно незаконни, за да я обесят насред централния площад. Бъргър не попита, но не се чувстваше в безопасност и сигурна. Просто се притесняваше и размишляваше.

Като фон пееше Ани Ленъкс. Луси седеше в кабината си, заобиколена от три видеоекрана, големи почти колкото холни плазмени телевизори. На меката светлина профилът й беше добре очертан, челото гладко, носът орлов, лицето напрегнато, сякаш нямаше какво друго да прави, освен да навигира през онова, което винаги беше причинявало главоболие на Бъргър. Истинско. От онзи вид, който винаги завършваше по един и същ начин: легнала в тъмна стая със студени компреси на очите.

Тя застана до стола на Луси и започна да рови в чантата си с надеждата, че някъде вътре може да се крие „Зомиг“, единственото лекарство, което й помагаше. Блистерът, който намери пъхнат между страниците на бележника си, беше празен.

Луси обясняваше повече, отколкото Бъргър всъщност искаше да знае. Почна с това какво извлича нейната компютърна програма от намерените в апартамента на Тери Бриджис лаптопи и свързаната с това технология. Бъргър беше разочарована, че отказа да пусне втората машина, която очевидно беше посветена изцяло на интернет. Нямаше търпение Марино да се обади с паролите на имейлите. Въпросът беше дали още ще е тук, когато го направи. По-големият въпрос беше защо изобщо беше тук. Част от нея знаеше и тя беше объркана и не знаеше какво да прави. Двете с Луси имаха един голям проблем за решаване. И не само един всъщност.

— Обикновено, когато изтриеш файл в операционна система, разполагаш с добра възможност да възстановиш данните, ако задействаш програмата за възстановяване достатъчно бързо — обясняваше Луси.

Бъргър седна до нея. Ярки бели късчета текст, накъсани изречения и думи се свързваха в черния мрак на електронното пространство. Тя си помисли дали да не си сложи тъмните очила. Имаше усещането, че няма да помогне. Работата вървеше натам, накъдето трябваше да върви, и тя нямаше да спре.

Ако искрено беше искала да спре ставащото, нямаше тази вечер да вземе такси до Вилидж, независимо от кризата, неотложността и логиката в онова, което Луси й беше казала по телефона, когато се обади да предложи Бъргър да хвърли едно око на развиващите се неща.

И преди бе оставала сама с Луси, но това беше преди години, когато удивително сложната и високорискова племенница на Скарпета беше много млада, а Бъргър прекалено омъжена. А едно нещо не правеше никога: да нарушава договори или да губи случаи заради технически подробности.

Сега нямаше договор и Луси беше по-голяма, а единствената техническа подробност щеше да е онази, която Бъргър решеше да включи.

— Не изглежда Тери да е имала някаква причина да възстановява нещо, което е изтрила — обясни Луси, — затова виждаш някои доста големи парчета текст, смесени с късове с най-различна големина, като някои са толкова малки, че представляват само късчета. Колкото по-дълго се бавиш с възстановяването на изтрити или повредени данни, толкова по-голяма възможност имат новосъздадените данни да заемат местата, освободени в твърдия диск от изтриванията. Това затруднява програмата да установи какво е имало преди на това място.

На екрана течаха късове и парчета от дисертация, предлагаща отчасти исторически поглед върху криминологията, медицината и психиатрията, което не беше твърде изненадващо. Проверката на архивите и информацията от родителите на Тери показваха, че е записана в Готам Колидж, където баща й беше декан, и че пише дисертация по криминологична психология. Докато Бъргър гледаше как криминологичните думи и фрази прелитат пред погледа й, познатата болка в слепоочията й се засилваше и започваше да пълзи навътре към очните й дъна.

Забеляза отправки към „Фермата за трупове“, към „Белвю“ и психиатричната болница „Кърби“ и имената на множество специалисти криминолози, известни в своите области, включително д-р Скарпета. Кей се споменаваше многократно и тъкмо затова Луси преди малко беше казала, че Бъргър може да се изкуши да я уволни. Тя всъщност беше повече от изкушена. По редица причини, които щяха да са най-мъдрият начин за действие.

Първо, защото Тери или онзи, който бе ползвал този лаптоп, беше събрал стотици статии, видеоклипчета, снимки и други публикувани материали, имащи връзка със Скарпета. Това означаваше конфликт на интереси, и то много сериозен, който допълнително се преплиташе с друг проблем, вероятно съществувал още от първия ден.

Бъргър си спомняше, че беше смаяна от Луси още първия път, когато се срещнаха преди осем години в Ричмънд, смаяна по начин, който смяташе за толкова вълнуващ, колкото беше, но реалистично казано, тогава бе неуместен. Защото по онова време, когато беше в края на тридесетте, съвсем глупашки почти се беше самоубедила, че вече е минала отвъд определени изкушения, особено в живота, който си беше избрала. Затова отговори с „не“. Истината беше — и на четиридесет и шест тя беше съвсем сигурна в това — че няма нужда да отговаряш на каквото и да било, ако няма зададен въпрос.

— На лаптопите са инсталирали онова, което наричам официален софтуер за безопасност, настройките са препрограмирани и качени отново. — Луси се беше отплеснала по темата. — Не е нещо, което използвам аз, защото разпознава само известни вируси, шпионски програми и т.н. Аз не се тревожа за известните. Тя има антивирусна, антишпионска, антиспам, антифишинг, файъруол и безжична защита на ПК.

— Необичайно ли е? — Бъргър започна да разтрива слепоочията си.

— За средния ползвател — да. Безопасността е била важна за нея или за някой друг. Но не така, както би била за мен и теб. Онова, което виждам, е видът защита на хора, които се тревожат от хакване, кражба на самоличност, но не са истински програмисти и трябва да разчитат на готови програми. Много от тях са скъпи и в никакъв случай не са онова, за което ги представя рекламата.

— Може би общото между нея и Оскар Бейн е тяхната параноя — подхвърли Бъргър. — Страхували са се, че някой се готви да ги нападне. Знаем, че той изпитва подобен страх. Със сигурност го е направил на въпрос, когато миналия месец се е обадил и е водил един твърде злополучен разговор с Марино. Вината не е непременно в Марино. Ако същият сценарий се повтори, аз пак няма да приема обаждането на Оскар Бейн.

— Питам се дали нещо щеше да се промени, ако беше говорила с него — каза Луси.

— На повърхността не беше по-различно от всички смахнати обаждания, които имаме всеки ден — отбеляза Бъргър.

— Въпреки това е лошо. Може би си могла да промениш нещо.

Ръцете на Луси бяха силни, но лежаха изящно върху клавиатурата. Тя затвори един програмен прозорец, който беше отворила, и дълбокият космос се върна и през него се понесе накъсан текст, който се движеше и намираше липсващите си части. Бъргър — опитваше се да не гледа — обясни:

— Ако ти пусна записа, ще разбереш. Той говори като пълна откачалка. Почти в истерия и не спира да разправя за някой или за група хора, които се опитвали да превземат съзнанието му по електронен път. Досега успявал да се съпротивлява на техния контрол, но те знаели всеки дъх, който си поемал. В определени моменти чувствам, че някой прави същото с мен. Извинявам се, но изведнъж ужасно ме заболя глава. Рядко ми се случва, но…

— Някога страдала ли си от киберболест?

— Дори не знам какво е това — отговори Бъргър.

— А болест при пътуване?

— Да. Гади ми се в кола и като дете винаги повръщах на въртележките. Ох, не искам да мисля за това точно сега.

— Значи няма да искаш да летиш с мен.

— Полицейските хеликоптери не ми пречат. Стига да не са без врати.

— Дезориентиране, гадене, замайване, дори припадъци и мигрена — изброи Луси. — Обикновено се свързват с виртуалната действителност, но движението във всеки компютърен екран също може да ги предизвика. Като гледането на тези лайна. Аз излязох една от щастливките. Не ми влияе. Можеш да ме напъхаш за цял ден в пълна симулация на катастрофа и това няма да ме притесни и за секунда. Можех да стана кукла за тестове в Лангли. Вероятно с това трябваше да се занимавам всъщност.

Тя се облегна удобно и пъхна палци в предните джобове на джинсите си; физическата й откритост бе един вид покана и Бъргър я загледа по същия начин, както би гледала предизвикателна картина или скулптура.

— Виж сега какво ще пробваме — каза Луси. — Ще гледаш мониторите само когато сметна, че трябва да видиш нещо. Ако продължаваш да се чувстваш зле, ще събера данните, които трябва да видиш, и ще може да ги разгледаш в статичен текстообработващ формат. Дори ще си наруша принципите и мога да ти ги разпечатам. Както и да е, не гледай екраните. Да се върнем на онова, което казвах за качените програми за сигурност на преносимите компютри. Предлагах да проверим дали ще намерим същата програма на Оскаровия домашен компютър. Да видим може ли да намерим доказателства, че той е човекът, който я е купил. Можем ли да влезем в неговия апартамент?

Луси продължи да използва „ние“, но Бъргър не виждаше как може да има „ние“.

Беше напълно безразсъдно да има „ние“, продължи да си повтаря Бъргър, гонеше тази мисъл от главата си, но тя нахлуваше в нея отново. Затвори очи и пак започна да разтрива слепоочията си.

— Лесно е да се предположи, че Тери е проучвала Кей. Но как можем да установим дали Оскар също го е правил? Може би това са негови компютри и по някаква причина ги е оставил в апартамента на Тери. На въпроса за жилището му — не, точно сега не можем да влезем в неговия компютър или компютри. Не разполагаме с неговото съгласие и нямаме правдоподобна причина.

— Отпечатъците му по тези лаптопи?

Лаптопите бяха на съседното бюро и бяха свързани със сървър.

— Не зная още — отговори Бъргър, — но това няма да докаже нищо, след като е влизал и излизал от апартамента й. На теория ние не знаем чие дело е това. Сигурното обаче е, че е съсредоточено върху Кей. Ти сама го изтъкна.

— Тя е повече от фокус. Не гледай, ще ти обясня какво правя в момента. Сортирам по бележките под линия. Виж това и онова и дати. Бележки, които сигурно са свързани с цитати от леля.

— Искаш да кажеш, че Тери е взела интервю от нея?

— Изглежда, някой го е направил. Дръж си очите затворени. Компютърът няма нужда от твоята помощ или одобрение. Сега сортира по забележки, хиляди от тях в скоби от множество чернови на същата дисертация. Стотици от тези забележки в скоби са от интервюта, провеждани по различно време. Уж интервюта с леля ми.

Бъргър отвори очи и видя накъсани думи и изречения да се носят по екрана и да се свързват наново.

— Може да са разпечатки на интервютата по Си Ен Ен или от вестници — предположи тя. — Права си. Ще попитам за компютрите му. Това наистина ме замайва. Не зная какво ми е. Би трябвало да си вървя.

— Не може да са разпечатки — отговори Луси. — Не всички или поне не повечето. Хронологически не може да е вярно. Скарпета, десети ноември, Скарпета, единадесети ноември, след това дванадесети и тринадесети. В никакъв случай. Тя не е разговаряла с нея. Никой не е говорил с нея. Това са глупости.

Беше неописуемо странно как поглежда ту нея, ту мониторите и се препира със своето компютърно творение, сякаш е нейният най-добър приятел.

Бъргър осъзна, че Джет Рейнджър лежи под бюрото и хърка.

— Забележки за четири интервюта, които са се случили едно след друго в четири дни подред — продължи Луси. — Ето и тук. Три дни един след друг. Виж, точно това имам предвид. Тя не идва в града и не ходи в телевизията всеки ден от седмицата и рядко дава интервюта за вестници. А това тук? По никакъв начин.

Бъргър обмисляше да стане и да каже лека нощ. Но мисълта за пътуване на задната седалка в такси в момента беше непоносима. Щеше да повърне.

— В Деня на благодарността? Невъзможно. — Луси сякаш се караше с данните. — За Деня на благодарността бяхме заедно в Масачузетс. Тя не беше в Си Би Ен и със сигурност не е давала интервю за вестник, да не говорим на някаква студентка.