Патриша Корнуел
Скарпета (2)

2.

Бентън се облегна на стола, взря се през прозореца в грозната гледка от червени тухли в безцветния зимен ден и каза в слушалката:

— Като те слушам, май си настинала.

— Може би наистина съм малко настинала и затова не ти се обадих по-рано. Ужасна нощ. Джералд направо не може да стане от леглото. Съвсем сериозно — каза д-р Томас.

Тя беше колежка на Бентън в „Маклийн“. И освен това беше психиатърка. В това нямаше нищо необикновено. Както обичаше да казва родената във въгледобивния хинтерланд на Западна Вирджиния д-р Томас: „Болниците са по-кръвосмесителни и от планинските селца“. Лекарите се лекуваха едни други и лекуваха семействата и приятелите си. Предписваха си лекарства едни на други и на семействата и приятелите си. Чукаха се едни други, но да се надяваме, не и семействата и приятелите си. От време на време се женеха. Д-р Томас се беше омъжила за един радиолог от „Маклийн“, който сканира племенницата на Скарпета в лабораторията за ядрено-магнитен резонанс, където се намираше кабинетът на Бентън. Д-р Томас познаваше работата на Бентън или почти всичко в нея. Тя беше първият човек, за когото се сети преди няколко месеца, когато осъзна, че трябва да говори с някого.

— Отвори ли връзката, която ти пуснах по имейла? — попита Бентън.

— Да. И истинският въпрос е за кого се тревожиш повече? Аз мисля, че отговорът е — за себе си. Ти как мислиш?

— Че това би ме накарало да се чувствам невероятно себелюбив — отговори той.

— Нормално би било да се чувстваш рогоносец и унизен — каза тя.

— Забравих, че на младини си била шекспирова актриса — подхвърли Бентън. — Не мога да си спомня кога за последен път съм чувал някой да спомене за друг, че е рогоносец, но това не отговаря на истината. Кей не е напускала гнездото, а е била грабната от него. Ако се налага да се чувствам рогоносец, е трябвало да го направя, когато се случи. Но не го направих, защото бях прекалено разтревожен за нея. Не казвай „дамата се зарича твърде много“^[1].

— Това, което ще кажа, е, че когато се е случило, не е имало публика — отбеляза д-р Томас. — Може би става по-действително, когато всички знаят? Каза ли й какво има в интернет? Или вече го е видяла?

— Не съм й казвал и съм сигурен, че не го е видяла. Иначе щеше да ми се обади, за да ме предупреди. Странното е, че това е типично за нея.

— Да. Кей и нейните крехки герои с глинени крака. Защо не й каза?

— Избор на точния момент.

— За нея или за теб?

— Тя беше в моргата — обясни той. — Исках да изчакам, за да й го кажа лично.

— Хайде да се върнем малко назад, Бентън. Предполагам, че си говорил с нея на разсъмване. Нали си говорите по телефона, когато не сте заедно?

— Да, разговаряхме днес рано сутринта.

— Значи, когато си говорил сутринта с нея, вече си знаел какво има в интернет, защото Луси ти се е обадила… кога? — попита д-р Томас. — В един през нощта, нали, понеже твоята вманиачена доведена племенница е програмирала компютъра си така, че да я буди като пожарникар, когато някоя от търсачките й намери нещо важно в Мрежата.

Д-р Томас не се шегуваше. Луси наистина имаше аларми, които й подаваха сигнал, когато търсачките откриваха нещо, което трябваше да знае.

— Всъщност обади ми се в полунощ — уточни той. — Когато са го качили това проклето нещо.

— Но не се е обадила на Кей, нали?

— За нейна чест, не го е направила и се съгласи, като й казах, че аз ще се оправя с това.

— Но не си го направил — подхвърли д-р Томас. — И се връщаме отново към началото. Тази сутрин си разговарял с Кей, когато вече от много часове си знаел какво има в интернет. Но не си й казал нищо. И досега също не си й казал нищо. Не мисля, че става въпрос да й го кажеш лично. За съжаление има голяма вероятност да научи от някого другиго, а не от теб, ако вече не се е случило.

Бентън си пое тихо и дълбоко дъх. Стисна устни и се запита кога точно е започнал да губи вяра в себе си и в способността си да разчита околната среда правилно и да действа според това. Защото откакто се помнеше, притежаваше способността да оценява хората с един поглед или с малко слушане. Скарпета го наричаше неговия „номер на приемите“. Ще се запознае с някого или ще чуе част от разговор и — готово. Рядко се случваше да сбърка.

Но този път напълно беше пропуснал опасността на прага и все още не можеше да разбере напълно как е могъл да бъде толкова унищожително глупав. С течение на годините наблюдаваше как гневът и неудовлетворението на Пийт Марино нарастват. Знаеше много добре, че е само въпрос на време автоомразата и яростта да достигнат точката на избухване. Но Бентън не се страхуваше. Не приемаше Пийт Марино за съвсем истински, за да се страхува. Не беше сигурен, че някога си е представял, че Марино има пишка, преди тя да се превърне в оръжие.

В ретроспекция това нямаше смисъл. За всички останали беше невъзможно да подминат грубо издяланото мъжкарство на Марино и неговата избухливост. Точно с това съчетание Бентън си изкарваше прехраната. Сексуалното насилие, независимо от неговия причинител, осигуряваше работа за съдебномедицинските психолози.

— Имам убийствени мисли за него — каза Бентън на д-р Томас. — Разбира се, няма да ги осъществя. Само си мисля. Много мисли ми минават. Смятах, че съм му простил, и се чувствах горд със себе си, наистина горд заради начина, по който се справих с това. Къде щеше да е той, ако не бях аз? Всичко направих за него, а сега искам да го убия. Подсещането от тази сутрин не ми помогна и сега вече всички знаят. Така нещата се случват повторно.

— Или може би за първи път, защото сега ти се струва действително.

— О, винаги ми се е струвало действително — отговори Бентън.

— Обаче, когато прочетеш за това в интернет и знаеш, че милиони други хора също са го прочели, е различно. Това е различно равнище на действителност. Сега най-сетне имаш емоционална реакция. Преди това си реагирал интелектуално. От чувство за самозащита си го преработил в главата си, Бентън, мисля, че това е голям пробив. Но много неприятен. Съжалявам.

— Той не знае, че Луси е в Ню Йорк и че ако го види… — Бентън се поправи: — Не, не е вярно. Тя не би си помислила да го убие, защото вече е минала по този път. Това вече е в миналото. Тя не би го убила и ти го знаеш.

Бентън наблюдаваше как сивото небе едва доловимо променя червенината на старите тухли пред прозореца. Завъртя се със стола, потърка брадичката си и усети мъжкия си мирис и наболата си брада, която Скарпета винаги казваше, че приличала много на пясък. Беше будувал цяла нощ и не бе излизал от болницата. Трябваше да вземе душ и да се избръсне. Да се наяде и да се наспи.

— Понякога сам се изненадвам от себе си — каза той. — Когато казвам такива неща за Луси. Това всъщност си е напомняне какъв извратен живот водя. Единственият човек, който никога не е искал да го убива, беше Кей. Тя все още смята, че по някакъв начин сама си е виновна, и това ме ядосва. Невероятно ме ядосва. Аз напълно избягвам тази тема с нея и може би заради това не казах нищо. Целият проклет свят чете за станалото в шибания интернет. Уморен съм. Цяла нощ бях с човек, за когото не мога да ти кажа, но той ще се окаже голям проблем.

Той замълча и пак се загледа през прозореца, без да вижда нищо.

— Ето че стигаме до нещо — каза д-р Томас. — Чудех се кога най-после ще зарежеш глупостите какъв светец си. Страшно си ядосан и изобщо не си светец. Между другото, светци няма.

— Да, страшно ядосан. Направо ужасно ядосан.

— На нея.

— Да, наистина на нея — потвърди Бентън и това признание го уплаши. — Зная, че не е честно. Боже мили, та тя е човекът, който пострада. Разбира се, че не си го е търсила. Работила е с него през половината си живот, така че защо да не го пусне в къщата си, макар да е пиян и почти полудял? Нали затова са приятелите. Въпреки че знаеше какво изпитва той към нея, това не я прави виновна.

— Той я желае сексуално още от първата им среща — вметна д-р Томас. — Точно както и ти. Влюбва се в нея, точно както и ти. Чудя се кой ли се е влюбил първи в нея? Срещнали сте я по едно и също време. През деветдесет и девета, нали?

— Желанието му. Да, това продължаваше от дълго време. Чувствата му и как тя ги заобикаляше. Желанието й да не нарани чувствата му. Мога да седя и да го анализирам, колкото си искам, но честно?

Бентън отново гледаше през прозореца и говореше на тухлите.

— Не би могла да направи нещо друго — каза той. — Онова, което й направи той, изобщо не е нейна вина. По много начини не беше и негова вина. В трезво състояние никога не би направил подобно нещо. Изобщо не би му минало през ума.

— Изглеждаш доста убеден — подхвърли д-р Томас.

Бентън се извърна от прозореца и се вторачи в онова, което беше на компютърния екран. След това отново погледна навън, сякаш стоманеносивото студено небе беше съобщение до него, един вид метафора. Махна кламера от страницата на списанието, което оглеждаше, и го затвори, обзет от неочакван пристъп на гняв. Американската асоциация по психология сигурно нямаше да приеме още една статия за изследване на емоционалните реакции от членове на социални аутгрупи^[2]. Някой от Принстън бе публикувал на практика същото, което Бентън смяташе да предложи за печат. Започна да изправя кламера. Предизвикателството беше да го изправиш така, че извивките изобщо да не си личат. Обаче накрая винаги се чупеха.

— От всички хора тъкмо аз да се окажа толкова неразумен — каза той. — Толкова без връзка с действителността. Да, бях точно такъв. Още от първия ден. Неразумен за всичко и сега ще си платя за това.

— Ти ще си платиш, защото сега другите ще знаят какво й е направил твоят приятел Пийт Марино?

— Той не ми е приятел.

— Мислех, че ти е. Мислех, че го смяташе за приятел — каза д-р Томас.

— Никога не сме били близки. Нямаме нищо общо. Боулинг, риболов, мотоциклети, гледане на футбол и пиене на бира. Е, не на бира. Това е Марино, не съм аз. Сега, като се замисля, не си спомням да сме излизали заедно да вечеряме. Само ние двамата. Нито веднъж за двадесет години. Нямаме нищо общо. Никога няма да имаме нищо общо.

— Защото той не е от елитно семейство от Нова Англия? Не е учил в частно училище, никога не е правил профили за ФБР? Не е сред преподавателското тяло на Харвардското училище по медицина? Това ли имаш предвид?

— Не се опитвам да бъда сноб — защити се Бентън.

— Изглежда, че общото между двама ви е Кей.

— Не по такъв начин. Той не е стигнал толкова далеч.

— Колко далеч е трябвало да стигне?

— Тя ми каза, че не се е стигнало до там. Направил е други неща. Когато най-накрая се съблече пред мен, видях какво е направил. Ден или два измисляше разни извинения. Знаех много добре, че не е затворила багажника на колата върху китките си.

Бентън си спомни охлузванията, тъмни като буреносен облак и с такава форма, сякаш някой й е извил ръцете зад гърба и я е притиснал в стената. Тя не даде никакви обяснения, когато най-накрая видя и гърдите й. Никой не й беше причинявал нещо подобно преди и той не беше виждал нищо подобно, освен в някои случаи, по които работеше. Когато седна на леглото и я загледа, имаше чувството, че някакъв чудовищен кретен е смазал крилата на гълъб или е смачкал нежната плът на дете. Представи си, че Марино се е опитал да я изяде.

— Някога състезавал ли си се с него? — Гласът на д-р Томас беше далечен; Бентън си представяше клейма, които не искаше да си спомня.

Чу се да казва:

— Най-лошото е, че никога не съм изпитвал нищо към него.

— Той е прекарвал много повече време с Кей от теб. Това може да накара някои хора да се почувстват изложени на конкуренция, заплашени.

— Кей никога не е била привлечена от него. Дори да беше последният мъж на планетата, пак нямаше да е.

— Е, няма как да научим отговора на това, докато не останат сами на планетата. Но в такъв случай ние двамата с теб пак няма да разберем.

— Трябваше да я защитя по-добре — каза Бентън. — Това е нещо, което зная как да правя. Да защитавам хора. Онези, които обичам, себе си също, или хора, които не познавам. Няма значение. Аз съм специалист в това — иначе отдавна щях да съм мъртъв. Много хора щяха да са мъртви.

— Да, господин Бонд, но тази вечер не си си бил вкъщи. Беше тук.

Със същия успех можеше да го удари. Бентън го понесе мълчаливо, макар едва да си поемаше дъх. Започна да сгъва и изправя кламера, докато той се счупи.

— Бентън, себе си ли обвиняваш?

— Вече сме говорили за това — отговори той. — Уморен съм. Не съм мигнал цяла нощ.

— Да, разговаряли сме за най-различни факти и възможности. Като това, че ти така и не си позволи възможността да почувстваш лична обида от онова, което Марино направи на Кей, а набързо се ожени за нея. Може би твърде бързо? Защото си смятал, че трябва да опазиш всичко непокътнато, особено след като не си я защитил, не си го предотвратил? Няма съществена разлика от това как работиш по криминалните случаи. Поемаш разследването, работиш по него, управляваш го, държиш го на безопасно разстояние от психиката си. Обаче същите правила не подхождат за личния ни живот. Казваш ми, че имаш убийствени мисли за Марино, и през последните ни няколко разговора ние се ровихме из онова, което наричаш сексуалното си актьорство с Кей, макар тя може би да не го осъзнава. Това още ли е вярно? Нито осъзнава, че ти възприемаш други жени по начин, който нарушава равновесието ти. И това ли е още вярно?

— Когато са привлечени, нормалните мъже не могат да направят нищо.

— Само мъжете ли го правят? — попита д-р Томас.

— Знаеш какво имам предвид.

— Какво осъзнава Кей?

— Опитвам се да бъда добър съпруг — каза Бентън. — Обичам я. Влюбен съм в нея.

— Притесняваш ли се, че можеш да имаш връзка, да изневериш?

— Не, съвсем не. Никога не бих го направил.

— Не, не никога. Ти изневери на Кони. Остави я заради Кей. Но това беше много отдавна, нали?

— Никога не съм обичал друга повече от Кей — каза Бентън. — Никога не бих си простил.

— Въпросът ми е: имаш ли пълно доверие в себе си?

— Не знам.

— А на нея имаш ли й пълно доверие? Тя е много привлекателна и сега сигурно има много почитатели заради Си Ен Ен. Една силна жена с хубав външен вид може да избира. Какво ще кажеш за треньора й? Каза, че не можеш да понесеш мисълта, че я докосва.

— Радвам се, че се грижи за себе си, а и треньорите са полезни. Предпазват хората да не се наранят, когато работят с гири и не са вече на двадесет години.

— Мисля, че се казва Кит.

Бентън не харесваше Кит. И винаги си намираше оправдания да не използва гимнастическата зала в тяхната кооперация, когато Кит тренираше със Скарпета.

— Истината е — каза д-р Томас, — че независимо дали й имаш доверие, или не, това няма да промени държането й. Това е нейната сила, а не твоята. Повече ме интересува дали имаш доверие на себе си.

— Защо продължаваш да ме притискаш за това? — попита Бентън.

— След като се ожени, сексуалният ти модел се промени. Или поне това ми каза, когато разговаряхме за първи път. Намираш си извинения да не правиш секс, когато има възможност, и след това го искаш, когато, цитирам, „не трябва“. Ти ми го каза. Още ли е така?

— Вероятно — отговори Бентън.

— Това е един вид начин да й го върнеш.

— Не й връщам за Марино. Исусе Христе! Тя не е направила нищо лошо! — Бентън се опита да не го каже гневно.

— Не — отговори д-р Томас. — Мисля, че по-скоро й го връщаш заради това, че е твоя жена. Ти не искаш съпруга. Никога не си искал и не в това си се влюбил. Ти си се влюбил в една силна жена, не в съпруга. Ти си сексуално привлечен към Кей Скарпета, но не към съпругата.

— Тя е Кей Скарпета и моя съпруга. Фактически тя по много начини е по-силна от когато и да било в живота си.

— Бентън, не ние се нуждаем от убеждаване.

Д-р Томас прилагаше спрямо него специално лечение, което означаваше, че е по-нападателна и конфликтна, отколкото с другите си пациенти. С Бентън споделяха общи характеристики, които надхвърляха терапевтичната им връзка. И двамата разбираха как другият обработва информацията и д-р Томас можеше да вижда право през словесната маскировка. Отричането, измъкването и пасивното общуване просто не бяха възможни. Дълги сеанси на мълчаливо вторачване, докато психиатърът очаква пациентът да започне да разказва откровено какво го притеснява, при тях не вървяха. Една минута мълчание и тя щеше да притисне Бентън, както го бе направила последния път: „За да се любувам на връзката ти «Ермес» ли си дошъл? Или имаш да ми кажеш нещо? Може би трябва да започнем оттам, където спряхме миналия път. И така, как е либидото ти?“.

— А Марино? Ще говориш ли с него?

— Вероятно не — отговори Бентън.

— Явно имаш доста хора, с които да не говориш, така че аз ще се сбогувам и ще те оставя с малката си чудата теория, че на определено равнище ние планираме всичко, което правим. За това е важно да победим намеренията си, преди те да ни победят. Джералд ме чака. Задълженията също. Довечера ще имаме гости за вечеря, която ни трябва като дупка в главата.

Това беше нейният начин да каже „стига толкова“.

Бентън трябваше да обработи разговора. Стана от бюрото, изправи се пред прозореца и се загледа в оловния зимен следобед. Деветнадесет етажа под него болничната градина беше гола, а фонтанът й — сух.