Патриша Корнуел
Скарпета (14)

14.

Не беше много трудно да потърси в Криминалния център на Нюйоркското полицейско управление — там информацията се даваше в реално време — и да намери двата случая, за които беше споменал Моралес. Онова, което отне малко повече време, беше да получи отговор от детективите, които бяха работили по тях.

В шест и двадесет — Марино тъкмо си разкопчаваше палтото в апартамента — мобилният му телефон иззвъня. Жена. Представи се като Бакарди — като рома, който преди пиеше с кола. Той й звънна по стационарния телефон и направи кратко обобщение на случая Тери Бриджис, попита я дали някога е чувала за Оскар Бейн или някой, който отговаря на неговото описание е бил забелязан в района на извършеното през пролетта на 2003 година убийство в Балтимор.

— Преди да се понесем в бесен галоп по дирите на някой неизвестен — каза Бакарди, — какво те кара да мислиш, че случаите са свързани?

— Първо, нека започна с това, че не е моя идея. Колегата се казва Майк Моралес и е имал попадения в нашата компютърна система. Познаваш ли го?

— Бегло. Значи заслугата не е твоя. Вместо това ти се е стоварила гадост.

— Може би да, може би не — отвърна Марино. — Има подобия в начина на действие между вашия и моя случай. Същата работа като в случая от Гринич. Знаеш за него, предполагам.

— Рових се из него, докато едва не ослепях. Разби ми брака. Той умря миналата година от рак. Не бившият ми съпруг, а детективът от Гринич. Ти откъде си? Говориш като момче от Джърси.

— Аха. Наистина кофти място. Съжалявам за гриничкия детектив. Какъв?

— На черния дроб.

— Ако все още имах черен дроб, и аз щях да го пипна.

— Днес е тук, утре го няма. Точно като бившия ми съпруг и последните две гаджета.

Марино се запита колко ли е годишна и дали не иска със сигурност да разбере, че е свободна.

— Случаят тук — Тери Бриджис — започна той. — Имала е златна верижка на левия глезен. Тънка. Видях я на снимките. Всъщност не съм видял тялото. Не съм ходил на местопрестъплението и в моргата.

— Истинско злато?

— Както казах, видях само снимките, но в доклада пише десет карата. Вероятно има печат на закопчалката. Не знам как по друг начин може да разбереш.

— Скъпи, аз мога да ти кажа само като я погледна. Мога да ти кажа всичко, което искаш да знаеш за бижутерията. Истински, подправени, хубави, лоши, скъпи, евтини. Някога работех в кражбите на собственост. Освен това обичам неща, които не мога да си позволя, и предпочитам да нямам нищо, отколкото да нося боклуци. Нали схващаш какво имам предвид?

Марино осъзнаваше своя евтин лошо ушит италиански бутиков костюм, произведен в Китай. Беше сигурен, че ако го навали дъжд, ще оставя след себе си следа от черна боя подобно на сепия. Успя да смъкне сакото и го хвърли върху облегалката на един стол. Развърза вратовръзката и издърпа рязко края: нямаше търпение да си нахлузи джинсите, пуловера и старото подплатено яке „Харли Дейвидсън“, с което беше отказал да се раздели на битака.

— Можеш ли да ми пратиш по имейла снимка на гривната за глезен, която е носила Тери Бриджис? — попита Бакарди.

Гласът й беше мелодичен и щастлив и изглеждаше заинтересувана от нещата, които вършеше, и от него също. Разговорът с нея го събуждаше по начин, който отдавна не беше изпитвал. Може би защото беше забравил колко хубаво е да се отнасят с теб като с равен и дори по-важно — с уважението, което заслужаваш. Какво се беше променило през последните няколко години, за да го накара да изпитва толкова лоши чувства към себе си?

Чарлстън беше произшествие, което просто е чакало да се случи, и с това въпросът се изчерпваше. Не ставаше въпрос за т.нар. болест, която някой излива от бутилката. Когато Марино стигна до този извод, с неговата терапевтка Нанси се изправиха пред своето най-голямо разногласие и грозен спор. Случи се точно преди да завърши лечебната си програма. Тя го започна, като каза, че всичко дисфункционално в неговия живот се корени в алкохолизма му и че когато остареят, пияниците и наркоманите се превръщат в преувеличени разновидности на самите себе си.

Дори му начерта графика през онзи юнски следобед, когато бяха сами в параклиса. Всички прозорци бяха отворени и той подушваше морския въздух, и чуваше чайките да крещят, докато връхлитат към скалистото крайбрежие, където би трябвало да лови риба или да кара мотоциклет, или още по-добре да седи с вирнати крака и да кърка, вместо да обвинява живота си. Нанси му показа черно на бяло как, когато на дванадесет той и бирата са станали „най-добри приятели“, животът му е започнал бавно да се влошава и да се осейва с травми — и ги подчерта дебело и ги наименува:

Сбивания

Лоши оценки в училище

Самота

Сексуален промискуитет

Нарушени връзки

Рискове/боксиране/оръжия/полиция/мотоциклет.

Черта провалите му почти цял час, като използваше съкращения, които се нуждаеха от дешифриране. Онова, което всъщност му показа, беше, че от първата си бира се е носил по гневен опасен път на агресия, сексуален промискуитет, нарушени приятелства, развод и насилие. И че колкото повече остарява, толкова по-сгъстени ще са травмите му, защото такава е природата на тази болест. Тя те превзема и колкото повече остаряваш, толкова по-малко можеш физически да й се противопоставиш и тя си прави, каквото си иска, или нещо такова.

Когато сложи дата на диаграмата му, подписа се и дори нарисува усмихнато личице отдолу, и му подаде шибания лист, той попита:

— И какво да го правя? Да го залепя на скапания хладилник?

Стана, отиде до прозореца и погледна навън към океана, който се стоварваше върху черния гранит. Пяната пръскаше във въздуха, а чайките крещяха, сякаш водата и птиците се събираха и бунтуваха точно пред него, опитваха се да го махнат от това място.

— Видя ли какво направи? — каза Нанси на гърба му, докато Марино гледаше най-красивия ден, който беше виждал, и се питаше защо не е отвън сред всичко това?

— Пийт, ти току-що ме отблъсна. У теб говори алкохолът.

— Дрън-дрън — отвърна той. — Не съм пил капчица от цял месец. Говоря аз.

Сега, когато разговаряше с жена, която никога не беше виждал, и с име, което го правеше щастлив, осъзна, че не се е справял толкова зле, наистина, докато не престана да е истинско ченге. Когато най-накрая напусна Ричмъндското полицейско управление и започна да работи като частен детектив за Луси, а след това като детектив по смъртните случаи за Скарпета, беше изгубил правото да налага закона и с това — цялото си самоуважение. Никого не можеше да арестува. Дори не можеше да глоби някого за неправилно паркиране или да нареди колата му да бъде откарана на наказателен паркинг. Всичко, което можеше да направи, бе да се набърква в разни положения и да ръси празни заплахи. Със същия успех можеше да си отреже кура. И какво направи миналия май? Трябваше да покаже на Скарпета, че все още има кур, макар онова, което направи в действителност, беше да го докаже на себе си и да се опита да си върне живота. Не казваше, че направеното от него е хубаво или че трябва да бъде извинено. Никога не го беше казвал и още по-малко си го мислеше.

— Ще ти намеря всичко, от което имаш нужда — каза той в слушалката.

— Страхотно.

Направи си перверзното удоволствие да си представи реакцията на Моралес. Марино разговаря с детектива по убийствата от Балтимор. Марино си прави каквото иска.

Майната му на Моралес.

Марино беше заклето нюйоркско ченге. Нещо повече, работеше за елитния екип на районния прокурор, а Моралес — не. Тогава какво караше този шибан Пъф Деди да си мисли, че той командва? Само това, че снощи е бил дежурен и е отговорил на повикването от местопрестъплението?

— Пред компютъра ли си седнала? — попита Марино.

— Сама вкъщи, честита Нова година. Гледа ли падането на Кристалната топка^[1] в Голямата ябълка? Аз не. Ядох пуканки и гледах стари рисувани филмчета. Не се смей. Много си ги обичам.

— Когато съм в настроение, и аз си падам по тях.

Той отвори големия плик и извади своите копия на полицейския доклад и този от аутопсията, след това отвори плика със снимките и ги разпръсна по гетинаксовата повърхност, по която имаше черни петна от забравени цигари и кръгове от твърде горещи тенджери, докато не намери търсената. Притиснал безжичния телефон под брадичката си, той я сложи в скенера, прикачен към преносимия компютър, и каза:

— Трябва да знаеш, че тук има и политически простотии.

— Да не мислиш, че са само при теб?

— Същността е, че точно в момента само ти и аз можем да си говорим за това и никой друг. Така че, ако освен мен още някой се свърже с теб, дори да е началникът на нюйоркската полиция, ще съм ти благодарен, ако не ме споменаваш, но ми дай знак. Аз ще се оправя. Не всички в…

— Казваш ми, че тревата е зелена и небето синьо. Не се притеснявай, Пийт.

Беше му приятно, че го нарича Пийт. Влезе в електронната си поща, за да прикачи сканираната снимка като приложение.

— Ако някой ми се обади — продължи тя, — ти ще научиш първи и преди всички. Ще оценя ответния жест. Тук мнозина тичат насам-натам и с удоволствие биха си приписали заслугата за решаването на случая с моята дама тук в Балтимор и детето в Гринич. Доста странни стават хората само за да получат похвала, не мислиш ли?

— Особено ако звънне Моралес — добави Марино. — Изненадан съм, че не го е направил. Но пък така или иначе не е от последователните.

— Ясно. На това му викам чукаш и бягаш. Появява се за върховния миг, след това изчезва и оставя другите да почистят подире му или да довършат онова, което е започнал. Подобно на баща, който не плаща издръжката.

— Имаш ли деца?

— Щастлива съм да докладвам, че вече не са у дома. Излязоха много свестни, като се вземат предвид обстоятелствата. Сега гледам тяхната снимка. И никой не знае защо жертвата Тери Бриджис носи гривната?

— Точно там е номерът. Нейният приятел Оскар казва, че никога не я е виждал.

— Гривната не е ядрена физика, но аз съм от тези, които пренебрегват косвените доказателства — заяви тя. — Предполагам, можеш да предположиш, че съм над четиридесет и съм суеверна да пъхна целия си случай само в джоба на бялата престилка. Всички тези младоци? Това си е криминологично тв шоу „Да направим сделка“. Зад врата номер едно има видеозапис на човек, който изнасилва и убива жена, която е отвлякъл. Зад врата номер две е ДНК-то от фаса, намерен на автомобилната алея. Коя ще изберат?

— Не ме карай да започвам.

— Да, и двамата можем. Казвам им, знаете ли какво означава „От местопрестъплението“? Не мога да го понасям, защото когато чуя РМ — съкращението за разследване на местопрестъплението, термина или каквото по дяволите е там, си казвам, не мога да го понасям. Наистина не мога. Кажи ми, Пийт, когато започваше, имаше ли нещо като РМ?

— Телевизията го измисли. В истинския свят имаше техници по местопрестъплението. Но в повечето случаи хора като теб и мен си вадеха комплекта за взимане на отпечатъци, фотоапарата, рулетката и всичко останало и го правехме сами, мамка му. Не ми трябваше някакъв гаден лазер, за да направя план на местопрестъплението и да не объркам всички мерки. Луминолът^[2] работи не по-зле от всичкия тия модни химикали и лампи за местопрестъплението. Смесвах луминол в бутилка с пръскалка и я използвах цял живот. Не ми трябват лазери, за да разследвам убийство.

— Аз не бих стигнала чак дотам. Много от новите неща са много по-добри, в това няма никакво съмнение. Поне мога да работя на местопрестъплението, без да съсипя всичко. Нали разбираш, обрали са възрастна дама, няма защо да съсипвам каквото й е останало с черен прах за пръстови отпечатъци. Технологията поне ми дава възможност да съм внимателна. Но нямам вълшебна пръчица. Ти имаш ли?

— Все забравям да й сменя батериите — отговори той.

— Пийт, идвал ли си някога в Балтимор?

— Отдавна не бях чувал този израз — каза Марино. — Онова за случая в джоба на престилката, дето го каза. Знаеш ли какво? Аз съм над четиридесет. При теб трябва да кацнат няколко файла. Проверяваш ли си пощата, докато се оплакваме? А ти идвала ли си в Ню Йорк?

В момента преглеждаше страниците на полицейския доклад и предварителните резултати на д-р Лестър от аутопсията.

— Аз не почнах по такъв начин — отговори Бакарди. — Аз все още вярвам в разговорите с хората и търсенето на мотив по старомодния начин. Разбира се, била съм в Ню Йорк. Може да отида пак. Не е сложно. Първо трябва да си разменим снимки от годишника. Обаче те уверявам, че изглеждам по-добре, откакто си присадих лице.

Марино измъкна от хладилника една „Шарпс“. Трябваше да поеме предизвикателството. Тази си я биваше.

— В момента гледам снимката с гривната. Същата е както другите. И трите десеткаратови. Изработка рибена кост, наистина тънка. Като гледам тази снимка, изглежда, че твоята гривна точно като останалите две е дълга двадесет и пет сантиметра. Нещо, което можеш да купиш от малък щанд в мола или по интернет за четиридесет-петдесет долара. Една интересна разлика, която незабавно ми хрумва, е, че в моя случай и този от Гринич телата не бяха под покрив. Изглежда, жертвите са били навън, за да разменят секс за наркотици, и са били избрани от човек, който е обикалял и е търсил възможност. Твоята жертва, Тери Бриджис, злоупотребявала ли е с наркотици, водила ли е таен живот, който да я направи уязвима за това, което й се е случило?

— Няма информация, която да ме кара да мисля, че е взимала окси или нещо друго. Всичко, което мога да ти кажа, е онова, което виждаш. Съдържанието на алкохол в кръвта й е отрицателно. Твърде рано е за проверката за наркотици, но в апартамента й нямаше следи от тях. Също така не знаем дали в нейния случай убиецът не е обикалял в търсене на жертви. Ако приемем, че не го е направил нейният приятел. Дори да го е направил, било е новогодишната вечер. Тя е била единственият човек в кооперацията. Никой и от другата страна на улицата, освен една жена, която не е гледала през прозореца по времето, когато подозираме, че Тери е била убита. Вероятно. А същата тази жена разказа няколко истории, които ме накараха да наостря уши. Като странната за едно малко кученце например. Кой би поднесъл болно животинче на някого като подарък? След като знае, че то ще умре?

— Тед Бънди^[3].

— И аз мисля така.

— Така че снощи този тип се вози насам-натам и съзира възможност — каза Бакарди.

— Не знам — отговори Марино. — Трябва да си изработя по-добро усещане за квартала. Възнамерявам да се върна там след минутка и да пообиколя. Обаче мога да ти кажа отсега, че снощи беше доста безлюден. Това е Ню Йорк. В края на седмицата и през празниците хората гледат да се махнат от мястото, където си изкарват хляба. След всички тези години, в които върша това, научих едно: никога няма някаква формула. Може нашият тип да е бил пуснат за добро поведение и да е получил релапс. Може би нашият човек е Оскар Бейн. Може и да е някой друг. Имаме и малкия проблем с времето. Гадните ти случаи са от преди пет години.

— Няма начин да разбереш защо хората вършат онова, което вършат. Или кога. Обаче релапсът е добро описание за това. Мисля, че серийните убийци имат същото натрапчиво поведение като пияниците и наркоманите.

Хладилникът лъхна студ — Марино извади още една безалкохолна бира.

— Може да има причина да го държи под контрол известно време — каза дружелюбният й глас в ухото му. — След това стрес, скъсване, уволняват те, попадаш във финансови затруднения и хайде надолу, по пистата.

— С една дума всичко.

— Да, всичко може да го предизвика. В момента гледам онова, което ми изпрати, и направо се чудя защо съдебният медик е оставил случая нерешен. Тази доктор Лестър не е ли сигурна, че става дума за убийство?

— Двете с окръжния прокурор не се разбират.

— Изглежда, ще си имате проблем с гаджето, ако няма убийство.

— Наистина — отговори Марино. — Няма как да обвиниш някого, ако случаят е нерешен. Обаче Бъргър е привлякла друг съдебен медик за още едно мнение. Доктор Скарпета.

— Лъжеш. — Бакарди май беше нейна почитателка.

На Марино му се дощя да не беше споменавал Скарпета. След това си каза, че не би било правилно да задържа информация, а включването на Скарпета беше важно. Винаги, когато се появеше, всичко се променяше. А и между другото, ако Бакарди искаше да го отреже, сега беше подходящ момент, за да свършат с това. Така че каза:

— Сега е в интернет, но не по хубав начин. Казвам ти, защото ще чуеш за това.

След дълга пауза Бакарди отговори:

— Ти си мъжът, който е работил с нея в Чарлстън. Тази сутрин го имаше в новините. Чух го по радиото.

На Марино никога не му беше хрумвало, че интернет клюките могат да попаднат в новините, така че се изненада.

— Не се споменаваха имена — уточни Бакарди. Гласът й вече не звучеше толкова дружелюбно. — Казаха само, че вероятно е била нападната от колега, докато е била началник там. Детектив, с когото е работила дълго време. Водещите дрънкаха очакваните глупости, повече й се подиграваха и се отдаваха на фантазии какво ли й е направил. Направо се отвратих.

— Може би, ако някога седнем очи в очи, ще ти разкажа историята — с изненада се чу да казва Марино.

С изключение на Нанси не беше разказвал на никого за станалото. А и на нея разказа толкова, колкото помнеше, а тя седеше и слушаше с онова искрено изражение, което след време започна ужасно да го дразни.

— Няма защо да се оправдаваш пред мен — отговори Бакарди. — Пийт, аз не те познавам, но знам, че хората казват много неща и човек не знае кое е истина, докато не реши да го открие сам. Не е моя работа да знам кое е истина за твоя живот, нали? Само каква е истината за станалото с моята жертва в Гринич и сега с твоята дама в Ню Йорк. Ще ти изпратя файловете по имейла. Онова, с което разполагам. Ако някога решеш да преровиш всичко, ще трябва да прекараш седмица затворен някъде с флакон успокоителни.

— Казаха ми, че в твоя случай и при другото дете няма ДНК — отбеляза Марино. — Няма и следи от сексуално нападение.

— Ето това се нарича кошмарът на многочислените възможности за избор.

— Може да хапнем малко раци в Балтимор и ще ти разкажа — каза той. — Не си вади заключения от клюки. Или когато ти дойдеш тук. Падаш ли си по свински пържоли?

Тя не отговори.

Марино имаше чувството, че някой е омесил от чувствата му сгурбетонно блокче, толкова потиснат се чувстваше. Направо съсипан. Онзи задник от „Готам те пипна!“ го бе съсипал. Среща мила жена с име като любимия му ром, а сега тя се държи сякаш е болен от шарка или плюе, докато говори.

— Глупости като формулярите на ПЗКН^[4]? — каза Бакарди. — Как можеш да сложиш чавка на квадратчето за избор на училище, като има множество възможности? Буквално няма следи от сексуално нападение, като се изключи, че и в двата случая имаше улики за използване на гел. Някакъв вид вазелин, който излезе неутрален за сперма. Вагинално при моята дама. Анално при момчето от Гринуич. Смесица от много замърсено ДНК. Нямаше попадения в ОДБД^[5]. Решихме, че след като са били намерени голи и изхвърлени на открито, всякакви замърсители са се полепили по желето или каквото там е използвал. Представяш ли си колко ДНК-та на хора има в боклука? Плюс кучешки и котешки косми.

— Това звучи интересно — отбеляза Марино. — Защото и в този случай ДНК-то е бъркотия. Имаше попадение за възрастна жена в инвалидна количка, която някога е сгазила дете в Палм Бийч.

— Сгазила го е с инвалидната си количка? Карала е с несъобразена скорост и е минала на червено с инвалидната си количка? Съжалявам. Да не би да става дума за друга опера, а никой не ми е казал?

— Другото интересно е — продължи Марино, докато крачеше към банята със слушалката на безжичния телефон, — че ДНК-то от твоите случаи го имаше в ОДБД. А ДНК-то от нашия случай току-що бе прекарано в базата. Можеш ли да предположиш какво означава това?

Покри микрофона, докато пикаеше.

— Още съм заседнала с инвалидната количка — отговори Бакарди.

— Означава — продължи той, когато свърши, — че има различна смесица от ДНК профили. С други думи, не си стигнала до ДНК-то на възрастната дама, защото не е било по твоите жертви. По някаква причина. Мисля, че трябва да дойдеш тук и да седнеш с останалите. По възможност още утре сутринта — предложи Марино. — Имаш ли кола?

— Щом се наложи, мога да съм при вас след няколко часа.

— Уверен съм — каза той, — че щом нещата са толкова различни, значи имат нещо общо.