Патриша Корнуел
Скарпета (17)

17.

Студеният вятър хапеше, сърпът на луната беше тънък и твърде високо и не осветяваше нищо. Скарпета и Бентън вървяха към моргата.

Тротоарът беше почти пуст, малкото хора, с които се разминаваха, изглежда, нямаха някаква особена цел в живота. Млад мъж си свиваше цигара с трева. Друг младеж се беше облегнал на завет на една стена. Скарпета усещаше очите им в гърба си и изпита неясно безпокойство. Почувства се разголена и притеснена по причини, които бяха прекалено забулени, за да може да ги определи. Жълти таксита профучаваха покрай тях, осветените им покриви рекламираха банки, финансови и кредитни фирми — типични реклами за времето след Коледа, когато хората са изправени пред резултатите от празничната си радост. На един автобус видя фолио с рекламата на „Готам те пипна!“ и гневът я прониза като копие.

И изведнъж я обзе страх и Бентън, изглежда, го усети, защото я хвана за ръката.

— Това заслужавам — каза тя, мислеше си за клюкарската колонка. — Цели двадесет и няколко години успявах да избягвам прожекторите. А сега Си Ен Ен и това…

— Не си виновна — възрази той. — Просто нещата са такива. Не е честно, но пък нищо не е честно. Точно затова сме се запътили към моргата. Ние сме специалисти по нечестното.

— Няма да се оплаквам повече — каза тя. — Напълно си прав. Едно е да влезеш в моргата, друго — да те внесат.

— Можеш да се оплакваш колкото искаш.

— Не, благодаря — отговори тя и го придърпа по-близо до себе си. — Край.

Светлините от минаващите коли осветяваха празните прозорци на старата психиатрична болница „Белвю“. Зад желязната ограда на страничната уличка се издигаше синята тухлена сграда на Службата по съдебна медицина. До тротоара бяха спрени два бели микробуса с тъмни стъкла: очакваха да бъдат изпратени на следващата си тъжна задача. Бентън натисна звънеца и зачакаха в студа на горното стъпало пред входа.

Бентън позвъни отново, търпението му се изчерпваше.

— Сигурно си е тръгнала — каза той. — Или е решила да не идва.

— Това няма да е толкова забавно — отбеляза Скарпета. — Не, тя просто обича да кара хората да чакат.

Навсякъде имаше камери и тя си представи как д-р Ленора Лестър ги гледа на монитора и се забавлява. След още няколко минути, точно когато Бентън вече беше готов да си тръгне, доктор Лестър се появи зад стъклената входна врата и я отключи. Беше с дълга зелена операционна престилка и кръгли очила с метални рамки. Посивяващата й коса беше вдигната на кок. Лицето й беше обикновено и гладко, ако се изключи дълбоката бръчка, която вървеше отвесно до средата на челото през носа. Черните й очички бяха малки и се стрелкаха насам-натам като на катерица, която бяга от кола.

Снимка на Кота нула изпълваше по-голямата част от стената на украсеното фоайе. Д-р Лестър им каза да я последват, сякаш никога не бяха идвали тук.

Както обикновено, разговаряше с Бентън.

— Миналата седмица споменаха за теб — каза тя, докато крачеше малко пред тях. — ФБР беше тук по един случай. Няколко агенти и един от техните профайлъри в Куантико. Някак си заговорихме за „Мълчанието на агнетата“ и ми припомниха, че ти беше началник на Секцията за поведенчески науки. Не беше ли ти главният консултант на филма? Колко дена прекараха в Академията? Какви бяха Антъни Хопкинс и Джоди Фостър?

— Тогава бях в командировка заради един случай — отговори той.

— Срамота — каза тя. — Тогавашният интерес на Холивуд към нас беше много освежаващ. Това беше добре в много отношения, защото обществото имаше такива смешни стереотипни представи какви сме и какво правим.

Скарпета не се обади да каже, че филмът не беше помогнал твърде за разпръскването на нездравите митове, след като прочутата сцена с нощната пеперуда се случва в погребално бюро, а не в модерна морга. Не посочи, че ако някой подхожда на нещастния стереотип за приликата между съдебния медик и онази с косата, това е самата д-р Лестър.

— А сега? Ден не минава да не получа обаждане да консултирам някое предаване или филм. Писатели, сценаристи, продуценти, режисьори. Всеки иска да види аутопсия и да тъпче нагоре-надолу по местопрестъплението. Трябва да ти кажа, че ми се гади от това.

Дългата й престилка се вееше около коленете, докато ситнеше напред.

— А този случай? — продължи тя. — Вече получих над десет обаждания. Предполагам, защото е джудже. Всъщност моето първо джудже. Много интересно. Лека лумбална лордоза^[1], криви крака, челна изпъкналост. И мегаленцефалия, което означава уголемяване на мозъка — обясни тя, сякаш Скарпета нямаше да схване за какво става дума. — Обичайно при хора с ахондроплазия. Заболяването не влияе на интелигентността. В областта на теста за интелигентност те не са по-различни от нас. Така че тази дама не е била глупава и не мога да я обвинявам за случилото се.

— Не съм сигурен какво искаш да кажеш — отговори Бентън.

— В този случай може да има много повече неща, отколкото изглежда на пръв поглед. Може да не е това, което си мислите. Надявам се, че сте видели снимките от местопрестъплението, а аз ще ви дам комплект от онези, направени по време на аутопсията. Типична асфиксия от удушаване с нещо тънко. Предполагам, че е убийство.

— Предполагаш? — попита Бентън.

— При такъв необикновен случай трябва да си оставиш всички пътища отворени. Каквато е малка, тя е била много по-уязвима от неща, които може да са се объркали и не биха се случили на друг човек. Един и двадесет и пет. Тридесет и три килограма. Ако е било нещастен случай, да речем груб секс, тя е била по-уязвима за практики, които отиват твърде далеч.

— На няколко от снимките забелязах кръв и контузии по краката й — каза Скарпета. — Как може това да се впише в твоето предположение за груб секс?

— Може би пляскане, което е излязло извън контрол. Виждала съм подобно нещо и преди. Удари с камшик, ритане и други видове наказания, които преминават границата.

Стигнаха на административния етаж. Стар сив балатум на плочки и яркочервени врати.

— Не открих наранявания от самоотбрана — продължи д-р Лестър. — Ако е била убита, който го е направил, е успял да я подчини веднага. Може би с пистолет или нож и тя е правила, каквото й е нареждал. Но не мога да отхвърля възможността, че тя и нейното гадже или човекът, с когото е била снощи, са се занимавали с някакъв вид сексуална игра, която не се е развила съвсем по плана.

— На какви доказателства стъпваш, за да твърдиш, че е възможно да си имаме работа със сексуална игра, както го наричаш? — попита Бентън.

— Първо, намереното на местопрестъплението. Смятам, че е обичала да играе роля, ако може да го наречем така. Нещо по-важно, при повечето опити за изнасилване извършителят кара жертвата да се съблече. — Д-р Лестър говореше, без да забавя крачка. — Това е част от неговото удоволствие — да я насили да се съблече и да предчувства какво ще й направи. След това може да я върже. Първо да я върже и после да си направи труда да среже халата и сутиена й — на мен това повече ми прилича на сексуална игра. Особено ако жертвата е обичала сексуалните фантазии, а според онова, което ми казаха, тя е обичала секса.

— Всъщност срязването на халата й, след като е била вързана — подхвърли Бентън — е много по-плашещо, отколкото първо да я накара да се съблече.

— Това е проблемът ми с криминологичната психология, профилирането или както щете го наречете. Тя се основава на лично мнение. Онова, което ти предполагаш, че е плашещо, може да е вълнуващо. Всичко зависи от човека.

— Бих ти казал, ако нещо казано от мен, се основава на личното ми мнение — възрази Бентън.

Бъргър — водеше си бележки в адвокатския тефтер — почти физически усещаше как ръката на Луси я докосва. Яркобели накъсани данни се носеха по екрана и когато го поглеждаше, дразнеха очите й, а после следваше истинската болка.

— Смяташ ли, че ще успеем да възстановим повечето от нещата?

— Да — отвърна Луси.

— И сме сигурни, че тези чернови са от около година?

— Най-малко. Ще мога да ти кажа по-точно, когато свършим. Трябва да намерим първия файл, който е запазила. Продължавам да казвам „тя“, макар че всъщност не сме сигурни кой е написал това.

Очите на Луси бяха много зелени и когато с Бъргър се поглеждаха, беше дълго и страстно.

— Изглежда, че не е запазвала файловете така, както го правя аз — отбеляза Бъргър. — С други думи, не излиза, че е била кой знае колко внимателна за човек с всичките тези програми за безопасност, купени законно или не. Например всеки път, когато правя досие, му правя копие и го запазвам под ново име.

— Така трябва да се прави — одобри Луси. — Но тя не си е правила този труд. Продължила е да поправя и запазва един и същи файл, да трупа пласт върху пласт. Глупаво нещо, но половината свят го прави. За щастие всеки път, когато е запазвала файла, той е получавал нова дата. Макар да не можеш да ги видиш, когато гледаш списъка с нейни документи, те са разхвърляни вътре. Компютърът ще ги намери, ще ги подреди по дати и ще направи анализ на модела. Например колко пъти на ден тя или някой друг е поправял и запазвал един и същи файл. В нашия случай файла с дисертацията. В кои дни от седмицата лицето е работило по нея? В колко часа през деня или през нощта.

Бъргър — водеше си бележки — каза:

— Може да ни даде представа къде е била и кога. За нейните навици. Което може да доведе и до сведения с кого е била. Например ако е прекарвала повечето време в апартамента да работи, с изключение на събота вечер, когато се е срещала с Оскар. Или е ходила на други места, за да пише? Например в жилището на друг човек? Възможно ли е да има и друг човек в нейния живот, човек, за когото не знаем?

— Мога да ти предоставя списък по дати и часове до последния път, когато е натиснала клавиша — каза Луси. — Но не и къде е работила. Имейлът може да бъде проследен до адреса на ИП, интернет протокола, от който може да се види, че е изпратила имейла някъде отвън — например от интернет-кафе. Обаче няма какво да се проследи, когато говорим за текстообработващите файлове. Не можем да кажем със сигурност, че винаги си е работила вкъщи. Може да е ходила в някоя библиотека. Може би Оскар знае дали винаги е работила в апартамента си. Ако приемем, че казва истината. От всичко, което знаем, той е човекът, който пише тази дисертация. Ще продължа да ти припомням това.

— Полицаите не намериха в апартамента на Тери изследователски материали — каза Бъргър.

— Днес много хора имат електронни файлове. Нямат хартия вкъщи. Някои хора не принтират нищо, освен ако не е крайно необходимо. Аз съм една от тях. Не съм привърженик на хартиените следи.

— Кей със сигурност ще знае колко от това, което Тери или някой друг са събирали и писали, е вярно — отбеляза Бъргър. — Можем ли да възстановим напълно всяка чернова?

— Не бих се изразила така. По-добре е да се каже, че мога да възстановя онова, което е тук. Сега компютърът сортира по библиография. Всеки път, когато Тери е правила нов запис или е поправяла и променяла нещо, е създавана нова разновидност на същия файл. Затова виждаш толкова много копия на нещо, което изглежда като един и същ документ. Е, не го виждаш. Предположих, че гледаш. Как се чувстваш?

Луси хвърли поглед към нея, взря се право в нея.

— Не съм съвсем сигурна — отговори Бъргър. — Вероятно трябва да си ходя. Трябва да обмислим какво ще правим с това.

— Вместо да се опитваш с все сили да измислиш всичко, защо просто не изчакаш да видиш с какво ще си имаме работа? Твърде рано е, за да знаем. Не трябва да си ходиш. Недей.

Столовете им бяха един до друг. Луси плъзгаше пръстите си по клавиатурата. Бъргър си водеше бележки и когато голямата глава на Джет Рейнджър се появи между двата стола, започна да го милва.

— Друго сортиране — обясни Луси. — Сега обаче по различни криминологични дисциплини. Пръстови отпечатъци, ДНК, улики. Копирани и вкарани в папката, наречена „Криминология“.

— Файлове, които са били заменени — каза Бъргър. — Един файл копиран върху другия. Винаги си ми казвала, че когато копираш нов файл върху стария, той изчезва завинаги.

Телефонът в Лусиния офис иззвъня.

— За мен е — каза Бъргър и сложи ръка върху китката на Луси, за да я спре да не вземе слушалката.