Патриша Корнуел
Скарпета (34)

34.

Интеркомът започна да звъни.

— Сигурно е охраната — каза Бъргър на Моралес. Беше пребледняла от болка.

Вързаните й ръце бяха станали морави. Скарпета не усещаше своите. Спокойно можеше да са й ги отрязали.

— Сигурно са чули изстрела. — Ако глас може да бъде сив, гласът на Джейми Бъргър беше.

 

 

Когато Моралес чу мобилния телефон и хукна нагоре по стълбите, Скарпета зададе въпроса, който щеше да промени вечността за нея.

— Луси горе ли е?

Отговорът на Джейми бяха широко отворените й очи. После чуха изстрела. Прозвуча като че ли метална врата се затваря с трясък, почти като вратите в „Белвю“.

След това тишина.

 

 

Сега Моралес се беше върнал и Скарпета вече не я интересуваше нищо на този свят, с изключение на Луси.

— Моля те, извикай линейка — каза тя.

— Докторке, чакай да ти кажа какво става. — Той размаха револвера; погледът му бе още по-странен. — Става това, че твоята малка племенница и супергерой сега е с куршум в главата. Представяш ли си какъв коефициент на интелигентност съм утрепал? Уха!

Взе отворения сак, заобиколи дивана и застана пред тях. На екрана на джобния компютър, закачен за колана на смъкнатите му джинси, се виждаше проследяван джипиес маршрут — дебела розова черта, която лъкатушеше из картата на някакво място.

Моралес пусна сака на масичката за кафе и клекна до него. Ръцете му в латексови ръкавици бръкнаха и измъкнаха малки маратонки „Брукс“ и пластмасово пликче с поливиниловите отпечатъци, които Скарпета беше направила от пръстите на Оскар. Пликчето чантичка беше мазно, сякаш Моралес беше намазал отпечатъците с олио или гел.

Той извади отпечатъците, нахлузи ги върху пръстите на лявата си ръка и Скарпета чак сега осъзна, че е левичар.

Стиснал револвера с дясната си ръка, Моралес стана и размърда пръстите на лявата. Изглеждаха странно с белите си гумени върхове. Той се усмихна; зениците му бяха толкова разширени, сякаш я гледаше през черни дупки.

— Обръщаш обърнатото — каза й доверително. — И мене ме няма.

Бавно помръдваше гумените си върхове на пръстите и се хилеше.

— Нали, доктор Шерлок? Знаеш за какво говоря. Колцина биха се сетили за това?

Искаше да каже, че след като са от отпечатъци от следите, ще са обърнати, ако се пренесат на повърхност. Сигурно беше поправил това, когато бе снимал отпечатъците, поставени от него на абажура във ваната в апартамента на Ива Пибълс. Онзи, който щеше да снима и свали отпечатъците в апартамента на Бъргър, щеше да намери обърнати отпечатъци, огледално отражение на онова, което очакваха, и щеше да се чуди как е могло да се случи. Експертът по отпечатъци трябваше да прави настройки, да представя различни гледни точки, за да направи точен геометричен анализ и сравнение на тези подхвърлени отпечатъци с отпечатъците на Оскар.

— Кучко, не ми мълчи, когато ти говоря. — Моралес стана, приближи се и надвисна толкова близо над нея, че тя подуши потта му.

Той седна до Бъргър, изплези език и бавно почна да търка револвера между краката й.

— Никой не би се сетил — каза на Скарпета.

Бъргър не помръдваше.

— Никой — съгласи се Скарпета.

Моралес стана и започна да натиска различни силиконови отпечатъци върху масичката за кафе. Отиде до бара, отвори стъклената врата и извади ирландското уиски. Взе и една чаша за уиски от цветно стъкло, най-вероятно ръчно произведено венецианско, и наля. Остави отпечатъци на Оскар по бутилката и чашата, докато пиеше на големи глътки.

Интеркомът отново започна да звъни.

Моралес пак не му обърна внимание.

— Те имат ключ — каза Бъргър. — Когато чуят нещо в сградата и не отговориш, се качват. Трябва да им отговоря и да им кажа, че всичко е наред. Няма защо да пострадат и други хора.

Моралес отпи поредната глътка, изжабури си устата, преглътна уискито, махна с оръжието към Бъргър и нареди:

— Кажи им да се разкарат. Ако пробваш някой номер, сте мъртви и двете.

— Не мога с вързани ръце.

Моралес въздъхна театрално, взе слушалката и я доближи до устата и ухото й.

Скарпета забеляза по светлата кожа на лицето му съвсем малки червени петънца. Приличаха на лунички, но не бяха. Нещо в нея се размърда подобно на плъзгането на земните плочи преди голямо земетресение.

Розовата линия на екрана на джобния компютър се извиваше и движеше. Някой или нещо, което се движеше бързо. Оскар.

— Моля те, повикай линейка — каза Скарпета.

Моралес вдигна рамене и отговори небрежно:

— Няма смисъл.

— Ало? — каза Бъргър в слушалката. — Така ли? Знаете ли, може да е от някой телевизор. Някой екшън или нещо подобно. Благодаря за загрижеността.

Моралес дръпна слушалката от бледото й лице.

— Натисни нула — каза тя спокойно. — Така се изключва.

Той натисна нулата и остави слушалката в зареждащото устройство.

 

 

Марино — вече беше измъкнал глока от джоба на коженото си яке — тихо отвори вратата и влезе. В същия миг алармената система се разпищя, че има натрапник.

Стиснал пистолета с две ръце, Марино се втурна в хола.

Бъргър и Скарпета бяха на дивана, с вързани зад гърба ръце, и по израженията им той разбра, че е твърде късно. Една ръка се подаде иззад извития диван и опря револвер в тила на Скарпета.

— Хвърли го, глупако — нареди Моралес, докато се изправяше.

Марино се целеше в Моралес, който беше заровил дулото на револвера в русата коса на Скарпета.

— Чуваш ли ме, маймуно? Хвърли шибания пистолет или ще й пръсна гениалния мозък из целия апартамент.

— Моралес, откажи се. Всички знаят, че си ти. Можеш да изчезваш — каза устата на Марино, докато умът му прехвърляше възможностите, но възможности нямаше.

Беше в капан.

Можеше да стреля, Моралес също щеше да стреля. Може би Моралес щеше да умре и Бъргър и Марино щяха да оцелеят. Но Скарпета щеше да е мъртва.

— Май имаш малък проблем с доказателствата, а, маймуно? Някой наричал ли те е така? На мен ми харесва — каза Моралес. — Маймуна.

Марино не можеше да определи дали е пиян, или друсан. Но се беше натъпкал с нещо.

— Защото… защото — Моралес се изкикоти, — ти си пословичният маймуняк, нали? Тъпа горила. Как ти се струва, а?

— Марино, не си пускай пистолета — каза Скарпета с невероятно спокойствие, макар лицето й да бе мъртвешки бяло. — Той не може да застреля всички наведнъж. Не пускай пистолета.

— Голяма героиня е, а? — попита Моралес и натисна още по-силно дулото в черепа на Скарпета. Тя изстена. — Лесно е да си герой с пациенти, които не могат нито да ти благодарят, нито да се оплачат.

Наведе се и близна ухото й с език.

— Горкото, не можа да работиш с живите, а? Това казват за лекари като теб. И че трябва да пуснеш климатика на десет градуса, иначе не можеш да заспиш… Пусни пистолета! — кресна на Марино.

Погледите им се преплетоха.

— Окей. — Моралес вдигна рамене. После заговори на Скарпета: — Време е за нанкане и ще видиш скъпоценната си малка Луси отново. Каза ли на Марино, че й пръснах главата на горния етаж? Поздрави всички на небето от мен.

Марино знаеше, че Моралес ще го направи. Знаеше, че хората го правят, когато вече изобщо не ги е грижа, а Моралес не го беше грижа. Скарпета не означаваше нищо за него. Никой не означаваше нищо за него. Щеше да я убие.

— Не стреляй! — каза Марино. — Ще оставя пистолета. Недей да стреляш!

— Не! — Скарпета повиши тон. — Недей!

Бъргър не каза нищо, защото не можеше да каже нещо, което да промени нещата. За нея беше по-добре да си мълчи и тя го знаеше.

Марино не искаше да оставя пистолета. Моралес беше убил Луси. Щеше да убие и тях. Луси беше мъртва. Сигурно беше на горния етаж. Ако не оставеше пистолета, Моралес нямаше да може да убие всички. Но щеше да убие Скарпета. Не можеше да му позволи да го направи. Луси беше мъртва. Всички щяха да умрат.

Малка червена лазерна точица кацна на дясното слепоочие на Моралес. Потрепна, след това само леко запомръдва, като рубиненочервена светулка.

— Оставям пистолета на пода — каза Марино и приклекна.

Не вдигна очи да погледне пак. Не се издаде, че е видял нещо, докато оставяше глока на ориенталския килим, а очите му не изпускаха очите на Моралес.

— Сега се изправи много бавно — нареди Моралес. И насочи оръжието си към Марино. Червената светулка пълзеше около ухото му. — И кажи: мамо — добави Моралес в момента, когато червената точка застина върху дясното му слепоочие.

Изстрелът откъм галерията прозвуча като силен плясък и Моралес падна. Марино никога не го беше виждал това на живо: някой да падне като кукла, чиито конци са срязани. Хвърли се напред, грабна револвера от пода — от главата на Моралес бликаше кръв и се събираше на локва на черния мраморен под, грабна и телефона и набра 112, докато тичаше към кухнята за нож, след това промени намерението си, грабна ножицата за птици от блока с кухненски прибори и сряза каишките около китките на Скарпета и Бъргър.

 

 

Скарпета хукна нагоре. Луси бе точно зад прага на вратата, която водеше от галерията в главната спалня. Навсякъде имаше кръв, големи петна пред банята, откъдето беше изпълзяла, след това по дюшемето до мястото, откъдето беше застреляла Моралес със своя глок четиридесети калибър, който бе паднал до нея. Седеше облегната на стената и трепереше, стиснала хавлиена кърпа в скута си. Беше толкова омазана с кръв, че Скарпета не можа да определи точно къде е улучена, но беше в главата. Може би в тила. Косата й беше напоена с кръв, кръвта се стичаше по врата и голия й гръб и вече плъзваше по пода.

Скарпета бързо свали палтото и блейзъра си, клекна до нея и опипа тила й. Но ръцете й бяха безчувствени. Притисна блейзъра към тила на Луси и тя изохка.

— Спокойно, Луси — каза Скарпета. — Какво стана? Можеш ли да ми покажеш къде си улучена?

— Ето тук. Ох! Божичко! Точно тук. Мамка му! Добре съм, само ми е ужасно студено.

Скарпета прекара ръка по лепкавия й врат и нагоре, но не можа да усети нищо. Ръцете й почнаха да парят и потрепват, пръстите й сякаш не бяха нейни.

Бъргър дотича и Скарпета й каза:

— Донеси кърпи. Много.

Бъргър хукна към банята, а Скарпета се обърна отново към Луси.

— Кажи ми, тук отзад къде боли най-много? Къде! Покажи ми с пръст.

— Нищо не усещам.

— Сигурна ли си? — Скарпета правеше всичко възможно да опипва нежно, но ръцете й не я слушаха. — Искам да се уверя, че гръбнакът ти не е прекъснат.

— Не е. Имам усещането обаче, че лявото ми ухо го няма. Едва чувам.

Скарпета се промъкна зад Луси и седна зад нея с крака от двете й страни и опрян в стената гръб. Започна внимателно да опипва силно кървящата й глава.

— Ръцете ми са още безчувствени — обясни й. — Насочвай пръстите ми, Луси. Покажи ми къде боли.

Луси посегна назад, хвана ръката й и я насочи към една точка.

— Точно тук. Боже, как боли! Мисля, че може да е под кожата. Мамка му, как боли! Боже, не натискай, боли!

Скарпета не си беше сложила очилата и виждаше само плетеница от кървави косми. Притисна длан към тила на Луси и тя извика.

— Трябва да спрем кървенето — обясни Скарпета спокойно, сякаш говореше на дете. — Куршумът сигурно е точно под скалпа и затова боли, когато натискам. Ще се оправиш. Обещавам ти. Линейката ще дойде след минути.

Бъргър дотича с няколко бели хавлии и ги уви около врата на Луси и под краката й. Ръцете й бяха яркочервени, изтръпнали и непохватни.

Луси беше гола и мокра, сигурно току-що беше излязла изпод душа, когато Моралес я беше прострелял. Бъргър седна на пода до тях, загали Луси и заповтаря, че всичко ще се оправи.

— Мъртъв е — каза след миг. — Тъкмо щеше да застреля Марино, а после и нас.

Нервите в ръцете на Скарпета се пробуждаха и бяха гневни, хиляди иглички я пронизваха. След секунди тя успя да усети малка твърда бучка в тила на Луси, на няколко сантиметра вляво от средата на черепа.

— Напипах го — каза на Луси. — Помогни ми, ако можеш.

Луси вдигна ръка, натисна кожата до отвора и Скарпета изкара куршума. Луси стенеше от болка. Куршумът беше среден или голям калибър, леко сплескан. Скарпета го подаде на Бъргър и притисна силно хавлията към раната, за да спре кръвта.

Не смяташе, че куршумът е проникнал в костта. Подозираше, че е ударил под ъгъл и е изразходвал по-голямата част от кинетичната си енергия в едно сравнително малко пространство за милисекунди. Близо до повърхността на скалпа има толкова много кръвоносни съдове, че кръвотечението е тревожно и винаги изглежда по-страшно, отколкото е. Скарпета притискаше хавлиената кърпа към раната, а дясната й ръка придържаше челото на Луси.

Луси се отпусна с цялата си тежест върху нея и затвори очи. Скарпета опипа врата й отстрани, за да провери пулса. Беше ускорен, но не тревожно, дишането беше нормално. Не беше неспокойна и не изглеждаше объркана. Нямаше признаци, че ще изпадне в шок. Скарпета отново я хвана за челото и притисна силно раната.

— Луси, искам да отвориш очи и да останеш будна. Чуваш ли? Можеш ли да ни кажеш какво се случи? — каза Скарпета. — Той изтича нагоре и чухме изстрел. Помниш ли какво стана?

— Ти ни спаси живота — намеси се Бъргър. — Ще се оправиш. Всички ще се оправим.

Галеше Луси по ръката.

— Не знам — отговори Луси. — Бях под душа. А после бях на пода и някой все едно ме беше ударил с чук по главата. Сякаш ме беше блъснала кола в тила. И не виждах нищо. Помислих си, че съм ослепяла, но изведнъж видях светлина и образи. Чух го долу, но не можех да се изправя. Допълзях до стола, където беше палтото ми, и извадих глока.

Глокът лежеше на омазания с кръв под до перилата на галерията. Марино й го беше дал за Коледа. Беше любимото оръжие на Луси. Беше й казала, че това е най-хубавото нещо, което й е подарявал: 40-и калибър с лазерен прицел плюс високоскоростни куршуми с кух връх. Да, Марино знаеше какво харесва Луси. Тъкмо той бе човекът, който я научи да стреля още когато беше дете и двамата изчезваха незнайно къде с неговата камионетка. Майката на Луси, Дороти, се обаждаше и ругаеше, обикновено след няколко питиета, че Скарпета ще съсипе детето й, и заплашваше, че никога няма да я пусне отново при нея.

Сестра й всъщност никога не би позволила на Луси да й гостува, ако не беше един съвсем малък проблем. Дороти не искаше дете. Защото самата тя беше дете, което винаги щеше да иска един татко да се грижи за него и да го обича, така както Скарпета бе обичала баща им и се бе грижила за него до последния му дъх.

Кървенето беше намаляло, но Скарпета отказваше да погледне и продължаваше да притиска кърпата към раната.

— Прилича на тридесет и осми — каза Луси и отново затвори очи.

Изглежда, беше видяла куршума, когато Скарпета го подаде на Бъргър.

— Искам да си държиш очите отворени и да не заспиваш — каза Скарпета. — Добре си, но по-добре да не заспиваш. Мисля, че чувам спасителния екип. Отиваме в спешното и ще проведем всичките ти любими тестове: рентгенови снимки, компютърна томография. Как се чувстваш?

— Страшно боли. Добре съм. Видя ли оръжието му? Какво е? Аз не го видях. Всъщност не видях и него.

Скарпета чу вратата долу да се отваря и после тропота и напрегнатите гласове на спасителния екип. Марино ги доведе на бегом по стълбите. Всички говореха високо. Марино спря, погледна окървавената Луси и след това погледна глока на пода, наведе се и го вдигна. Тоест направи единственото, което никога не се прави на местопрестъплението: взе оръжието с голи ръце и изчезна в банята с него.

Двама фелдшери говореха с Луси, задаваха й въпроси, докато я връзваха на носилката. Скарпета беше толкова заета да гледа какво правят, че не забеляза кога Марино е слязъл долу при трима униформени полицаи. Други фелдшери слагаха Моралес на друга носилка, но никой не си направи труда да му оказва първа помощ: от пръв поглед се виждаше, че е мъртъв.

Марино извади пълнителя от глока, извади и патрона от цевта и ги пусна в отворения плик за улики в ръцете на единия полицай. Обясняваше как Бъргър отворила вратата дистанционно и го пуснала да влезе, без Моралес да знае. Съчиняваше история как се е промъкнал колкото се може по-близо, а след това преднамерено издал шум, та Моралес да погледне към него.

— Това ми даде достатъчно време да стрелям, преди да успее да убие някого — излъга Марино. — Стоеше зад докторката с насочен в главата й револвер.

Бъргър поясни:

— Седяхме ето тук, на дивана.

— Тридесет и осми калибър — обясни ненужно Марино.

Поемаше вината, а не признанието, че е убил Моралес. Бъргър се включи в това без затруднения. Изглежда, новата роля в живота й щеше да е да пази Луси от неприятности.

По закон Луси не можеше да има оръжие в Ню Йорк Сити. Нито в жилището си, нито за самозащита. По закон пистолетът още принадлежеше на Марино, защото той така и не беше прехвърлил подаръка си на името на Луси, още повече че толкова неща се бяха случили преди година в Чарлстън. Никой не бе доволен и щастлив с останалите, после Роуз също рязко се промени — вече не беше същата и известно време никой не знаеше защо. А Скарпета се оказа неспособна да закърпи света, който сякаш се разпадаше като стара топка за голф. Онази Коледа беше началото на онова, за което тя доскоро мислеше, че ще е техният край.

Кървавата й ръка стискаше кървавата ръка на Луси. Фелдшерите с тракане бутаха носилката към асансьора; единият говореше по радиостанцията с линейката, която ги чакаше пред сградата.

Вратите се отвориха и Бентън излезе от асансьора със синия си раиран костюм. Изглеждаше точно така, както по Си Ен Ен — Скарпета го беше гледала, разбира се.

Бентън хвана другата ръка на Луси и погледна Скарпета в очите. Тъгата и облекчението, изписани на лицето му, бяха толкова силни, колкото изобщо могат да бъдат подобни чувства.