Патриша Корнуел
Френски акцент (40)

39.

Когато пристигнахме в Уиндзор Фармс, небето бе съвсем похлупено и валеше като из ведро — видя ми се странно, че минаваме с раздрънкания черен служебен автомобил покрай тухлени къщи в стил Тюдор и крал Джордж, покрай безупречно поддържани морави и столетни дървета. Съседите ми не се и замисляха, че някъде съществува престъпност. Сякаш трупаните поколения наред пари и китните улички с английски имена бяха създали крепост на измамната сигурност. Сега вече това щеше да се промени.

Домът на Даян Брей беше в покрайнините на квартала, близо до тухления зид, зад който ден и нощ тътнеше магистралата. Завих по тясната уличка и изтръпнах. Всичко се чернееше от репортери. Колите и подвижните телевизионни станции бяха препречили пътя в съотношение три към едно спрямо полицейските автомобили пред белосаната къща в стил Кейп Код с мансарден покрив, каквато човек очаква да види по-скоро в Нова Англия.

— По-нататък не мога да мина — казах на Марино.

— Ей сега ще го уредим — отвърна той и отвори вратата.

Слезе в силния дъжд и отиде при радиоколата на моравата пред къщата на Брей. Човекът зад волана смъкна стъклото на прозореца и има глупостта да пъхне микрофон току под носа на Марино.

— Разкарай се! — подвикна му той заканително.

— Капитан Марино, можете ли да потвърдите, че…

— Казах ти, разкарай я тая таратайка оттук. И по-чевръсто!

Гумите се завъртяха и изпод тях се разлетяха кал и трева. Човекът спря колата насред улицата и Марино изрита задната гума.

— Ти от дума не разбираш ли, разкарай се! — заповяда отново.

Автомобилът се дръпна нататък с чистачки, които се стрелкаха лудешки по предното стъкло. Спря на моравата през две къщи. Докато свалях служебния куфар от багажника, дъждът ме шибаше в лицето, а вятърът ме блъскаше досущ силна ръка.

— Дано последният ти изблик от любезности не бъде излъчен по някоя радиостанция — казах на Марино, щом отидох при него.

— Кой, дявол го взел, разследва тая работа?

— Надявам се, ти — рекох му и навела глава, забързах нататък.

Марино ме сграбчи за ръката. На алеята пред къщата се мъдреше тъмносин автомобил марка „Форд Контур“. Зад него бе спряла и полицейска кола с двама полицаи в нея — единият отпред, вторият отзад, заедно с Андерсън, която изглеждаше ядосана, клатеше глава и мърмореше нещо.

— Доктор Скарпета! — подвикна телевизионен репортер, който, следван по петите от операторите, ми се изпречи на пътя.

— Позна ли нашата количка под наем? — изшушука Марино, по чието лице се стичаше вода, и се извърна към тъмносиния форд с познатия регистрационен номер АДД-7112.

— Доктор Скарпета!

— Нямам какво да ви съобщя.

Минахме покрай патрулната кола, Андерсън дори не ни погледна.

— Можете ли да кажете… — знаеха си своето репортерите.

— Не мога — троснах се и забързах нагоре по стълбите.

— Капитан Марино, чухме, че някой е повикал полицията.

Дъждът продължаваше да плющи, чуваше се тътенът на запалени двигатели. Пъхнахме се под жълтата полицейска лента, с която бе опасана верандата. Най-неочаквано вратата се отвори и един полицай — казваше се Бътърфийлд, ни пусна вътре.

— Радвам се да ви видя — рече ни той. — Мислех, че си в отпуска — обърна се полицаят към Марино.

— Прав си, някои хора се опитаха да ме пратят във вечна отпуска.

Сложихме си ръкавици, а Бътърфийлд затвори вратата подире ни. Лицето му беше напрегнато, той се озърташе притеснено.

— Кажи сега какво става — подкани Марино и огледа антрето и хола.

— Обадили са се в полицията от уличен телефон на две крачки оттук. Идваме и ето какво заварваме. Някой я е пребил от бой — каза Бътърфийлд.

— Нещо друго? — попита Марино.

— Сексуално насилие. Май има и обир. Портмонето е запокитено на пода, в него няма пари, всичко в дамската чанта е извадено. Внимавайте къде стъпвате — предупреди той, сякаш за пръв път се озовавахме на местопрестъпление.

— Мале, тая не си е знаела парите — изцъка Марино и огледа много скъпото обзавеждане в много скъпия дом на Брей.

— Чакай, това още е нищо — каза другият полицай.

Онова, което ме смая най-много в началото, беше сбирката от часовници в хола: стенни и настолни, с обков от палисандрово дърво, орех и махагон, часовници от камбанарии, часовници последна дума на техниката, антични часовници. Всичките показваха точното време. Тиктакането им беше толкова силно, че лично аз щях да полудея, ако ми се наложеше да живея сред това монотонно напомняне, че времето отминава.

Даян Брей явно си беше падала по английски антики, величествени и недружелюбни. Срещу телевизора имаше канапе и тежка библиотека с бутафорни кожени томове. Тук-там, сякаш хаотично, а не за да събират хората, се мъдреха твърди фотьойли с пъстра дамаска. На видно място бе сложен огромен шкаф с абаносово покритие. Тежките завеси от сърмена дамаска бяха дръпнати, изпод тях се подаваха дантелени пердета. Не видях нито една картина или пластика — колкото повече оглеждах подредбата, толкова по-студена и властна ми се струваше Брей. Стана ми съвсем антипатична. Изведнъж ми хрумна, че си мисля това за човек, който е бил убит преди броени часове.

— Откъде е взимала парите? — възкликнах.

— Нямам представа — отвърна Марино.

— Още откакто се е появила, всички се питаме това — намеси се и Бътърфийлд. — Виждали ли сте й колата?

— Не — отвърнах аз.

— И още как! — рече Марино. — Всяка вечер се прибира с нов-новеничък автомобил „Краун Виктория“.

— Ягуар, моля ви се, огненочервен. В гаража. Май е модел деветдесет и осма — деветдесет и девета. Умът ми не го побира колко ли струва — поклати глава полицаят.

— Струва колкото ти изкарваш за две години, ако се скъсаш от бач — уточни Марино.

— Да бе.

Продължиха да обсъждат несметното богатство и вкусовете на Брей, сякаш трупът изобщо не съществуваше. По нищо в хола не личеше тя да е имала гости. Явно тук рядко влизаха хора, не бе и особено чисто.

Кухнята се падаше отдясно на хола и аз надзърнах вътре, но и там нямаше следи от насилие или кръв. И тук явно не влизаха често. По плотовете и печката нямаше и петънце. Не видях храна, имаше само пакетче кафе и поставка за вино с три бутилки мерло в нея.

Марино също дойде, заобиколи ме и влезе в кухнята. Както беше с ръкавиците, отвори хладилника.

— Явно не си е падала по готвенето — отбеляза той, докато оглеждаше почти празните полички.

Видях четвъртинка мляко с два процента масленост, мандарини, кутийка маргарин, подправки. Фризерът също бе почти празен.

— Както гледам, не се е заседявала много-много вкъщи, хранела се е все навън — каза Марино и натисна педала на кофата за боклук.

Бръкна вътре и извади парчета от кутия за пица от пицария „Домино“, бутилка от вино и три шишета от бира. Съчлени накъсаната касова бележка.

— Една средна с чушки и двойна порция кашкавал — изпелтечи. — Поръчана е снощи в пет и петдесет и три. — Пак бръкна и намери намачкани на топка салфетки, три резена от пицата и най-малко шест-седем фаса. — Ново пет! — извика Марино. — Брей не пушеше. Явно снощи е имала гости.

— Кога са се обадили в полицията?

— В девет и четири. Преди около час и половина. Но според мен тая сутрин Брей не си е правила кафе и не е чела вестниците.

— Почти сигурен съм, че сутринта вече е била мъртва — предположи Бътърфийлд.

Продължихме нататък по застлания с пътека коридор и отидохме в голямата спалня в другия край на къщата. На вратата и двамата спряхме като попарени. Насилието сякаш бе погълнало светлината и въздуха. Тишината му бе заглушила всичко останало, петната и смъртта бяха навсякъде.

— Майко мила! — изсумтя Марино.

Белосаните стени, подът, таванът, тежките фотьойли, шезлонгът, всичко бе напръскано с кръв, сякаш тя бе част от дизайна. Но тези капки, пръски и петна не бяха боя, те бяха останали от ужасен взрив, предизвикан от човешка психопатна бомба. Античните огледала бяха оплескани със спечени червени вадички, подът лепнеше от съсирените локви. Спалнята със смъкнато покривало също беше наквасена с кръв.

Даян Брей бе толкова обезобразена, че бе трудно да кажеш какъв е цветът на кожата й. Лежеше възнак, зелената й атлазена блуза и черният сутиен бяха метнати на пода. Вдигнах ги. Бяха разкъсани и смъкнати насила от тялото й. Нямаше сантиметър по кожата й, който да не бе раздран и окървавен — да си рече човек, че някой е рисувал с пръсти по него. Лицето й се бе превърнало в алена пихтия. Часовникът й върху лявата китка бе натрошен. Халката върху десния безименен пръст бе хлътнала в костта.

Гледахме дълго, без да продумваме. От кръста нагоре жената беше гола. Но черният кадифен панталон и коланът сякаш не бяха и докоснати. Ходилата и дланите бяха изръфани — този път Върколака не си бе направил труда да заличи следите от ухапване — окръжности, по които личаха следи от тесни, раздалечени като при дивите зверове зъби. Убиецът беше хапал, смукал и ръфал от обезобразеното, осакатено тяло и най-вече от лицето се виждаше, че той е дал воля на яростта си. Човек оставаше с впечатлението, че точно както и при другите жертви на Върколака, убитата е познавала своя убиец.

Всъщност обаче той не познаваше жените. Преди да позвъни на вратата им, се беше срещал с тях единствено в налудничавите си фантазии.

— Какво й е на Андерсън? — попита Марино Бътърфийлд.

— Щом научи, и сдаде багажа.

— Виж ти! Значи си нямаме тук детектив?

— Я ми дай фенерчето си, Марино — помолих аз.

Насочих лъча. Дори по горната табла на спалнята и по нощната лампа имаше пръски кръв, вероятно разлетели се, когато убиецът е замахвал с някакъв предмет. Килимът също беше окървавен. Наведох се и прокарах пръсти по паркета при леглото — и този път намерих белезникави дълги косми. Имаше ги и по тялото на Брей.

— Наредиха ни да отцепим района и да чакаме оглед — обясни един от полицаите.

— И кой ще го прави този оглед? — поинтересува се Марино.

Насочих лъча на фенерчето и към кървавите следи от стъпки при спалнята. Грайферите личаха ясно и аз вдигнах очи към полицаите в стаята.

— Май най-големият шеф — отвърна Бътърфийлд. — Искал лично да види за какво става въпрос и след това да ни остави да си вършим работата.

— Тая гледка не е за хора със слаби нерви — подметна Марино. — Ако дойде, по-добре да си стои отвън на дъжда.

— Колко души са влизали в стаята? — поинтересувах се аз.

— Не знам — каза един от полицаите.

— Щом не знаеш, значи са много — ядосах се. — Някой докосвал ли е трупа? Приближавал ли се е?

— Аз не съм го пипал.

— И аз, госпожо.

— А чии са тези следи от стъпки? — посочих им аз. — Трябва да знам, защото ако не са ваши, значи убиецът е стоял тук дълго и си е тръгнал чак когато кръвта е започнала да се съсирва.

Марино огледа краката на полицаите. И двамата бяха с черни маратонки. Той също приклекна и се взря в пътечката от стъпки по паркета.

— Не бива да губя време — отсякох и извадих от куфара памучни тампони и химически термометър.

— Станахме прекалено много! — оповести Марино. — Купър, Дженкинс, я си намерете някаква работа.

Показа им с палец отворената врата. Те го изгледаха недоумяващо. Единият понечи да възрази.

— Хайде, дим да те няма, Купър — нареди отново Марино. — И ми дай фотоапарата. Заповядали са ви да отцепите местопрестъплението, а не да разследвате самото убийство. Моля? Не сте устояли на изкушението да видите заместник-шефката си в този вид? Такава ли била работата! И колко още негодници са се изредили да зяпат като невидели?

— Я чакай малко… — възропта Дженкинс.

Марино му грабна фотоапарата „Никон“ от ръцете.

— Дай ми и радиостанцията — сопна му се.

Дженкинс от немай-къде я откачи от служебния колан и му я връчи.

— А сега върви — разпореди се Марино.

— Ама не мога да тръгна без радиостанцията, капитане.

— Току-що ти разреших.

Никой не посмя да му напомни, че е отстранен от работа. Дженкинс и Купър побързаха да излязат.

— Тиквеници — заяви Марино.

Обърнах трупа на Брей на една страна. От вкочаняването се виждаше, че е издъхнала най-малко преди шест часа. Смъкнах й гащите и взех проба от ректума за семенна течност, после пъхнах термометъра.

— Трябват ми детектив и неколцина криминалисти — заяви сякаш на стената Марино и се свърза по радиостанцията с диспечерката. На смяна беше Мини, негов човек.

Извадих термометъра и го погледнах.

— Трийсет и два и две — казах. — През първите осем часа мъртвецът обикновено губи нула цяло и осем от градуса на час, но Брей отчасти е съблечена и сигурно е изстинала по-бързо. Колко градуса ли е тук? Някъде към двайсет и един-два, нали?

— Не знам. Целият горя — отвърна Марино. — Едно знаем със сигурност, била е убита снощи.

— Съдържанието на стомаха вероятно ще ни разкрие повече — отсъдих аз. — Знаем ли как убиецът е проникнал в къщата?

— Щом приключим тук, ще огледам вратите и прозорците.

— Дълги разкъсни рани — отбелязах аз, докосвайки разранената кожа, и отново се огледах да не изтървем някое веществено доказателство, което няма как да пренесем в моргата. — Като от крик. Навсякъде по тялото има и нещо като прободни рани.

— Наистина може да са от крик — съгласи се Марино, след като също погледна.

— Но това от какво е? — възкликнах озадачена аз.

На няколко места по матрака кръвта сякаш бе нанесена от предмет, който оставя ивички, наподобяващи разорана нива. Бяха дълги към три-четири сантиметра, с разстояние от около половин сантиметър между тях, а петното бе с размерите горе-долу на дланта ми.

— И да не забравим да проверим мивките и канализацията за кръв — напомних на Марино точно когато коридора се чуха гласове.

— Дано са криминалистите — въздъхна той.

И наистина, на вратата се появиха Егълстън и Хам, понесли огромни куфари.

— Имате ли представа какво става тук? — попита Марино.

Двамата криминалисти зяпнаха потресени.

— Божке ле! — ахна накрая Хам.

— Знаете ли какво се е случило? — попита Егълстън и се втренчи в онова, което бе останало от Брей върху леглото.

— Знаем точно колкото и вие — отвърна Марино. — Защо не са ви повикали по-рано?

— Изненадан съм, че ти си научил — рече Хам. — На нас ни казаха чак сега.

— Имам си свои източници — подметна Марино.

— А кой е повикал журналистите? — поинтересувах се аз.

— Сигурно и те си имат своите източници — каза Егълстън.

Те двамата с Хам отвориха куфарите и се запретнаха да вадят апаратурата. Сложиха си бинокулярните лупи и започнаха да измерват разстоянията в милиметри, като си помагаха с лупи, с каквито работят бижутерите. Бинокулярните лупи имаха увеличение само едно към три, а някои от пръските кръв бяха прекалено малки.

— Излез веднага, викат те — каза някой на Марино по радиостанцията.

— Божичко, всичко е в кръв — завайка се Егълстън за пръските, разлетели се навсякъде от предмета, с който престъпникът беше удрял жертвата.

— Сега не мога — отсече Марино по радиостанцията.

От другата страна на линията не казаха нищо и аз със свито сърце се досетих какво означава това и се оказах права. След броени минути в коридора екнаха още стъпки и на вратата с каменно лице застана шефът на полицейското управление Родни Харис.

— Капитан Марино! — каза той.

— Слушам, шефе — отвърна Марино, докато оглеждаше пода при банята.

С черните гащеризони, ръкавиците и бинокулярните лещи Хам и Егълстън правеха обстановката още по-зловеща. Изчисляваха чрез геометрията, с помощта на ъгли, оси и точки на сходимост къде в пространството е нанесен всеки от ударите.

— Добър ден, шефе! — поздравиха двамата в хор.

Харис погледна леглото и стисна зъби. Беше нисък и грозноват, с оредяваща рижа коса и следи от несекваща битка с излишните килограми. Може би тези несрети бяха предопределили характера му. Не знам. Но откакто го познавам, Харис си беше тиранин. Държеше се грубо и не криеше, че не харесва жените, които не си знаят мястото, затова и не проумявах защо е назначил за своя заместничка Брей, може би, за да изглежда по-представително.

— При цялото ми уважение, шефе — подхвана Марино, — съм длъжен да ви предупредя да не се приближавате и сантиметър повече.

— Искам да знам, капитане, ти ли доведе журналистите? — попита Харис с тон, който би уплашил повечето хора. — И за това ли носите вина? Или просто съвсем открито не спазвате заповедите ми?

— По-скоро второто, шефе. Нямам нищо общо с журналистите. Вече бяха тук, когато дойдох.

Харис ме погледна, сякаш едва сега беше забелязал, че и аз съм в стаята. Хам и Егълстън се скриха зад работата — покатериха се на стълбата.

— Какво й се е случило? — попита ме Харис с глас, който трепна. — Боже господи!

Затвори очи и поклати глава.

— Пребита е до смърт с някакъв предмет, вероятно инструмент. Още не знаем с какво — отговорих аз.

— Има ли нещо?… — подхвана началникът, ала желязната му фасада бързо рухваше. — Всъщност… — прокашля се и пак се вторачи в трупа на Брей. — Защо някой ще я убива? Кой? Открихте ли нещо?

— Още търсим, шефе — намеси се пак Марино. — Сега-засега не разполагаме с отговорите на нито един от въпросите ви, но нека и аз ви питам нещо.

Криминалистите се бяха заели да опъват яркорозов канап над капките кръв по белия таван. Харис не изглеждаше никак добре.

— Знаете ли нещо за личния й живот? — попита Марино.

— Не — отвърна Харис. — Всъщност не знам да е имал личен живот.

— Снощи е посрещала гости. Хапнали са пица, пийнали са. Гостът й явно е пушач — отбеляза Марино.

— Никога не съм я чувал да споменава, че излиза с някого — каза Харис и откъсна очи от спалнята. — Но не бяхме първи приятели.

Хам застина с канапа в ръка. Егълстън се взря през лещите в кървавите пръски по тавана. Измери ги и вписа милиметрите.

— А съседите? — попита Харис. — Някой да е чул или видял нещо?

— Съжалявам, но не сме стигнали до съседите, още повече, че никой не си бе направил труда да повика детективи и криминалисти. Добре че бях аз — обясни Марино.

Най-неочаквано Харис се врътна и излезе. Погледнах Марино, той обаче се извърна. Бях сигурна, че току-що мястото му окончателно е изстинало.

— Вие там справяте ли се? — попита той Хам.

— Проклетата връв няма да стигне — оплака се Хам и доближи края на канапа до капчица кръв с размерите и формата на запетая. — И къде да прихвана другия край? Я премести оня лампион. Мерси. Сложи го ей там. А така! — каза криминалистът и допря края на канапа до ресните на абажура. — Я зарежи тая детективска работа, капитане, и ела при нас.

— Няма да ти хареса — предупреди го Егълстън.

— Прав си. Най мразя да си пилея времето на вятъра — каза Марино.

Тези измервания с канапа изобщо не бяха пилеене на време, но си бяха страшна съсипия, освен ако човек не обичаше тригонометрията. Всяка капчица кръв си има своя траектория от раната до стената или другата повърхност, където е паднала, и в зависимост от скоростта, разстоянието и ъгъла е в състояние да ти разкрие много за престъплението.

В наши дни с компютър може да се получи същият резултат, но който се е явявал да свидетелства пред съда, знае, че съдебните заседатели предпочитат да виждат ярък триизмерен модел от разноцветен канап, а не черти върху диаграма.

Но е безсмислено да изчисляваш къде точно се е намирала жертвата, когато й е бил нанесен ударът, освен ако няма значение всеки сантиметър, а в нашия случай това изобщо не беше важно. Не ми бяха нужни измервания, за да кажа, че е убийство, а не самоубийство и че убиецът е вилнял като побеснял див звяр.

— Трябва да закараме Брей в центъра на града — казах на Марино. — Дай да повикаме колата.

— Не проумявам как е влязъл вътре — отбеляза Хам. — Тя е ченге. Няма да тръгне да отваря на непознати.

— Ако предположим, че не е познавала убиеца.

— Ами, познавала го е! Друг път! Това е същият маниак, пречукал момичето в „Куик Кеъри“. Няма кой друг да е.

— Доктор Скарпета! — чу се гласът на Харис откъм коридора.

Трепнах и се обърнах. Мислех, че си е тръгнал.

— Къде е пистолетът на Брей? Намерихте ли го? — попита Марино.

— Още не.

— Може ли за малко, ако обичате — помоли Харис.

Марино го изгледа на кръв и влезе в банята, като подвикна прекалено високо:

— И да не забравите да проверите канализацията и тръбите, чухте ли?

— Ще стигнем и до тях, шефе.

Отидох в коридора при Харис и той ме дръпна настрани, за да не ни чуват. Шефът на полицейското управление в Ричмънд се бе поддал на трагедията. Гневът му се бе превърнал в страх и аз подозирах, че не му се иска неговите подчинени да го видят толкова уплашен. Беше метнал сакото си върху ръката, бе разкопчал горното копче на ризата си и бе разхлабил вратовръзката. Едвам си поемаше дъх.

— Добре ли сте? — попитах го аз.

— Астмата.

— У вас ли е инхалаторът?

— Току-що си пръснах.

— Не го взимайте толкова присърце, господин Харис — успокоих го аз, понеже при астма състоянието на болния можеше рязко да се влоши, ако той е подложен на напрежение.

— Говореше се, че Брей е свързана с високопоставени хора във Вашингтон — каза Харис. — Изобщо не знаех за това, когато я назначих. Нямам представа откъде идват парите — допълни той, сякаш заместничката му не беше мъртва. — Знам, че Андерсън я следва като пале.

— Възможно е да е следила Брей и когато тя не е знаела — уточних аз.

— В патрулния автомобил е — оповести Харис, сякаш това е някаква новина.

— По правило не ми е работа да изказвам мнения кой е извършил убийството — отвърнах аз, — но според мен в нашия случай не го е извършила Андерсън.

Той пак извади инхалатора и си пръсна два пъти.

— Господин Харис, тук отново се натъкваме на садиста, убил и Ким Луонг. Действал е по същия начин, изключено е извършителят да е друг. Невъзможно е някой да е използвал неговия почерк, понеже повечето подробности не са разгласени — знаем ги само ние двамата с Марино.

Той още малко и щеше да се задуши.

— Разбирате ли? — попитах го. — Искате ли и други да умрат по този начин? Защото това ще се повтори. И то скоро. Нашият човек от ден на ден се владее все по-малко. Вероятно защото е напуснал безопасното си леговище в Париж и сега се чувства като подгонен див звяр, който няма къде да се скрие. Вбесен и отчаян е. Може би се чувства предизвикан и ни дразни — добавих аз и се запитах какво ли би казал Бентън.

Харис се прокашля.

— Какво искате от мен? — попита той.

— Да направите съобщение пред средствата за масово осведомяване, и то незабавно. Знаем, че убиецът говори френски. Възможно е да страда от вродено заболяване, предизвикващо силна окосменост. Тялото му вероятно е покрито с дълги белезникави косми. Той може би бръсне цялото си лице, врат и глава и има аномалии в зъбите, които са малки и остри и отстоят на голямо разстояние един от друг. Не е изключено по лицето му също да има деформации.

— Майко мила!

— Марино трябва на всяка цена да се заеме със случая! — отсякох аз, сякаш имах право.

— И какво казахте? Искате да съобщим на обществеността, че издирваме човек с косми по цялото тяло и остри зъбки? Искате да отприщим паника, каквато градът ни не помни? — не можеше да си поеме дъх той.

— Успокойте се. Моля ви.

Сложих пръсти върху врата му и му премерих пулса. Сърцето му биеше като обезумяло, сякаш всеки момент щеше да се пръсне. Отведох Харис в хола и го сложих да седне. Занесох му чаша вода и му разтърках раменете, като се мъчех да го успокоя и да му внуша да не се притеснява, докато той най-сетне се поокопити и отново започна да диша нормално.

— Не се подлагайте на това напрежение — предложих му аз. — Марино би трябвало да поеме разследването на случаите, вместо по цяла нощ да обикаля в униформа улиците. Бог да ви е на помощ, ако не възложите на него убийствата. Бог да е на помощ на всички нас.

Харис кимна. Изправи се и бавно се върна на вратата на спалнята, където се бе разиграла ужасната трагедия. Марино вече оглеждаше дрешника.

— Капитан Марино! — повика го Харис.

Марино спря и погледна войнствено шефа си.

— Поеми случая — рече му Харис. — И ми кажи, ако имаш нужда от нещо.

Както беше с ръкавиците, Марино продължи да мести полите върху закачалките.

— Искам да говоря с Андерсън — каза той.