Патриша Корнуел
Френски акцент (12)

11.

Едно от най-коравосърдечните проявления на работата ми се свеждаше до това, че безименните тленни останки се превръщаха в Туловището, Дамата от багажника, Супермена. Те лишаваха човека от самоличност, отнемаха му всичко, което е правил приживе, точно както и смъртта.

Смятах го за мъчително лично поражение, ако не успеех да установя самоличността на някой поверен на грижите ми мъртвец. Складирах костите в кашони и ги слагах в хранилището с надеждата, че все някой ден те ще ми кажат кои са. Държах с месеци, че и с години трупове или части от тях в хладилника, отказвах те да бъдат погребани в общ гроб, докато съвсем не изгубех надежда или вече нямаше къде да ги съхранявам. Не разполагахме с място, където да държим труповете за вечни времена.

Трупът, с който щях да се заема тази сутрин, получи прозвището Мъжа от контейнера. Беше в доста окаяно състояние и аз се надявах, че няма да се наложи да го задържам тук дълго. Дори хладилниците не можеха да спрат разложението, когато то бе достигнало такъв напреднал стадий.

— Понякога ти се чудя как изобщо издържаш — промърмори Марино.

Вяхме в съблекалнята до моргата — нямаше гардероби или бетонена стена, които да са в състояние да спрат вонята.

— Не си длъжен да стоиш тук — напомних му аз.

— За нищо на света не бих пропуснал това.

Пременихме се с двойните престилки, с ръкавици, ръкавели, галоши, които надянахме върху обущата, хирургически шапки и маски с пластмасов предпазител. Не си сложихме въздушни пакети, понеже не вярвам в тях, а хвана ли някои от лекарите на мое подчинение да си пъха в носа ментолови инхалатори против хрема „Викс“, зле му се пише, въпреки че ченгетата ги използваха през цялото време. Ако един съдебен патолог не може да понесе неприятните страни на професията, по-добре да се заеме с друго.

И не само това, за нас миризмите са важни. Те ни казват много неща. Възсладката миризма издава наличието на поливинилхлорид, а съединенията на хлора с водорода миришат на круша. И в двата случая се питам дали не става дума за свръхдоза приспивателно или успокоително, докато мирисът на чесън извиква в съзнанието подозрения за арсеник. Фенолите и азотбензилите напомнят съответно на етер и на боя за обувки, докато етиленгликолът мирише на антифриз, понеже си е точно това. Да доловиш някоя издайническа миризма сред непоносимата смрад на мръсните тела и разлагащата се плът е все едно да откриеш археологическа находка. Съсредоточаваш се върху онова, което търсиш, а не върху окаяните условия наоколо.

Стаята на разложението, както я наричаме, е умалена разновидност на залата за аутопсии. Тя си има свой хладилник и вентилационна система, а също една-единствена маса на колелца, която мога да дотикам до огромната мивка. Всичко, включително шкафовете и вратите, е от неръждаема стомана. Стените и подовете са с акрилно водонепропускливо покритие, което ще издържи и на най-разяждащите дезинфектанти и белина. Автоматичните врати се отварят със стоманени бутони, достатъчно големи, за да ги натиснеш и с лакът.

След като вратите се плъзнаха и се затвориха след мен, и Марино, видях стъписана, че Андерсън се е облегнала на един от плотовете, а количката с издутия труп е оставена насред помещението. Всеки труп е веществено доказателство. Никога не оставям следователите при труп, на който още не съм направила аутопсия, особено пък след претупания процес срещу О. Дж. Симпсън, когато излезе на мода в съдебната зала да бъдат отхвърляни всички, освен самия обвиняем.

— Какво търсите тук и къде е Чък? — попитах аз Андерсън.

Чък Руфин е началникът на моргата и трябваше да е дошъл преди известно време, за да приготви хирургическите инструменти, да надпише епруветките и да провери дали разполагам с всички необходими документи.

— Доведе ме тук и отиде някъде.

— Довел ви е и ви е оставил сама? Преди колко време?

— Преди двайсетина минути — отвърна Андерсън.

Беше се вторачила в Марино.

— Какво виждам, слагали сте си „Викс“ в носа, а? — подхвана я благо-благо Марино. Желето лъщеше над горната й устна. — Виждате ли ей онзи дезодорант с промишлени размери? — кимна той към вентилационната система на тавана. — Знаете ли какво, Андерсън? Дори той ще е безсилен, когато отворим ципа на торбата.

— Нямам намерение да стоя тук — тросна се тя.

Личеше си и без да ни казва. Не си беше сложила дори хирургически ръкавици.

— Не можете да влизате тук без предпазни дрехи — напомних й аз.

— Исках само да ви съобщя, че ще бъда отвън, ще разпитвам свидетелите. Викнете ме по пейджъра, щом разберете какво му се е случило — рече Андерсън.

— Какви свидетели? Да не би Брей да ви праща в Белгия? — изуми се Марино. Дъхът му замъгляваше предпазителя пред устата.

Изобщо не й повярвах, че е дошла на това неприятно място, за да ми съобщава каквото и да било. Явно си бе наумила нещо и то изобщо не беше свързано със случая. Взрях се в моравия подпухнал труп, за да се уверя, че никой не се е докосвал до него, и усетих как параноята допира хладни пръсти до разсъдъка ми. Погледнах стенния часовник. Наближаваше девет.

— Повикайте ме — рече Андерсън така, сякаш издаваше заповед.

Вратите се затвориха шумно подире й. Вдигнах слушалката и се свързах по вътрешната линия с Роуз.

— Къде, по дяволите, е Чък? — попитах я.

— Един дявол знае — отвърна секретарката, без дори да се опитва да прикрива презрението си към младежа.

— Намери го, ако обичаш, и му кажи да дойде незабавно — казах й аз. — Ще ме вкара в лудницата, така да знаеш. И отбележи, че съм ти се обаждала. Документирай всичко.

— Винаги го правя.

— Ще взема да го уволня — казах вече на Марино, след като затворих. — Търси си белята, до гуша ми е дошло от него. Мързи го да гледа, освен това е съвсем безотговорен, а преди не беше такъв.

— Просто е по-мързелив и безотговорен от преди — поправи ме Марино. — Момчето, докторке, просто си прави тънката сметка. Навило си е на пръста да става полицай.

— Прекрасно! — казах. — Можете да си го вземете, не ми е притрябвал.

— Явно е от онези келеши, дето си падат по униформите, пищовите и ослепителните светлини — допълни той, докато аз отварях ципа на торбата с трупа.

Гласът на Марино позаглъхна, колкото и да се опитваше да запази самообладание.

— Добре ли си? — попитах го аз.

Вонята ни връхлетя като смерч.

— Бре, не се търпи! — възкликна Марино, докато махах чаршафите около трупа. — Негодникът му с негодник!

В някои случаи трупът е в такова ужасно състояние, превърнал се е в сюрреалистична пихтия от неестествени цветове и тъкани, и миризми, които те хвърлят в ужас и съвсем те объркват. Марино избяга при плота, възможно най-далеч от количката, а аз едвам се сдържах да не прихна.

Изглеждаше като маскиран в хирургическите дрехи. Хлъзгаше се с предпазните галоши върху обущата, все едно беше с кънки, а шапката едвам се крепеше на плешивата му глава и наподобяваше хартийка около паста. Най-много след петнайсет минути щеше да я махне, както правеше винаги.

— Той не е виновен, че е на тоя хал — напомних на Марино, който си бе напъхал флакончета „Викс“ във всяка ноздра. — Виж ти, какъв двуличник си бил! — скастрих го тъкмо когато вратите се отвориха и при нас дойде Чък Руфин, който носеше рентгенови снимки. — Бива ли такова нещо, да водиш тук чужди хора и после да изчезваш — накарах се и на Руфин. — Особено пък детективи новаци.

— Не знаех, че е новачка — заоправдава се моят подчинен.

— А ти за каква я мислеше? — намеси се и Марино. — За пръв път стъпва тук, а и прилича на тринайсетгодишна.

— При всички положения е плоска като дъска. Да ви кажа, не си падам по такива — подсмихна се Руфин. — Писта, лесбийки! Иу-иу-иу! — изимитира той сирена и завъртя длани като святкащ полицейски буркан.

— Знаеш, че е забранено да вкарваме външни хора при трупове, които още не са огледани. Дори ченгета. Били те опитни или неопитни — пак избухнах аз. Идеше ми да го уволня още сега.

— Знам, знам — опита се да остроумничи той. — О. Дж. Симпсън и подхвърлената кожена ръкавица.

Руфин беше висок строен младеж със сънени кафяви очи и русолява коса, която стърчеше във всички посоки, сякаш току-що е станал от сън — вид, който жените намираха за неустоим. Мен обаче той не можеше да омае и бе престанал да опитва.

— Кога се появи детектив Андерсън? — попитах аз.

Вместо да отговори, Руфин включи светлинните табла, които замигаха в горния край на стените.

— Извинявайте, че закъснях. Трябваше да се обадя по телефона. Жена ми е болна — измънка той.

Толкова често се оправдаваше с жена си, та човек оставаше с впечатлението, че тя или е вечно болна, или е хипохондричка, или страда от синдрома на Мюнхаузен, или направо бере душа.

— Доколкото виждам, Рене е решила да не стои тук… — допълни Руфин за Андерсън.

— Рене ли? — прекъсна го Марино. — Не знаех, че сте си толкова близки.

Руфин взе да вади снимките от големите кафяви пликове.

— Кога се появи Андерсън, Чък? — опитах отново.

— Съвсем точно ли? — Той се замисли. — Някъде в и петнайсет.

— В осем и петнайсет ли? — не мирясвах аз.

— Да.

— И ти си я пуснал в моргата, когато всички са били на заседание? — възкликнах аз, а той продължи да реди рентгеновите снимки. — Макар и да си знаел, че в моргата няма да има никого. При всичките тези документи, лични вещи и трупове тук.

— Не беше идвала, затова я поразведох набързо… — рече Руфин. — Пък нали и аз бях тук. Опитвах се да наваксам с броенето на хапчетата.

Говореше за непрекъснато постъпващите лекарства с рецепта, които идваха заедно с повечето трупове. Руфин бе натоварен с изнурителната скучна работа да ги брои и после да ги хвърля на боклука.

— Я, ела да видиш! — възкликна той.

Рентгеновите лъчи под различен ъгъл върху снимката на черепа показваха метални скоби в лявата част на челюстта. Изпъкваха ярко, като шевовете върху бейзболна топка.

— Мъжът от контейнера си е чупил челюстта — отбеляза Руфин. — Това ще помогне да установим самоличността му, нали, доктор Скарпета?

— Да, ако някога изобщо се доберем до старите рентгенови снимки на счупването — потвърдих аз.

— Винаги се натъкваме на едно голямо ако — рече Руфин колкото да ме разсее, понеже знаеше, че е загазил здравата.

Огледах мътните сенки и очертания на синусите и костите и не забелязах други счупвания, деформации или особени белези. Когато обаче се взрях в зъбите, забелязах върху един от кътниците допълнителна издатинка, позната като връх на Карабели. Всички кътници са с четири издатинки. Този тук имаше пета.

— Какво е Карабели? — поинтересува се Марино.

— Някакъв човек. Не знам точно кой — отвърнах и посочих въпросния зъб. — Още един отличителен белег, който наред със счупената челюст може да ни помогне при установяване на самоличността му, стига, разбира се, да се доберем до някакъв документ отпреди смъртта, с който да сравняваме.

— Непрекъснато го казваме, докторке — напомни ми Марино. — Така де, карали са ни хора със стъклени очи, изкуствени крака, пластини в главата, шини върху зъбите, с какво ли не, и пак не сме успявали да установим самоличността им, понеже не са били обявени за безследно изчезнали. Или пък са били обявени, но преди много време и не сме направили връзката. Или не сме открили и една-едничка рентгенова снимка или медицински картон.

— Зъбни пломби тук и тук — посочих аз металните пломби, които светеха в бяло сред смътните очертания на два кътника. — Както личи, грижел се е добре за зъбите си. Ноктите му са старателно изрязани. Хайде да го пренесем на масата. Трябва да бързаме. Състоянието му само ще се влошава.