Патриша Корнуел
Френски акцент (22)

21.

Намерих Джордж Гара в неговата лаборатория, тъкмо вадеше пликчето с обяда от хладилника, върху вратата на който имаше надпис „Не слагай храна“. Вътре складирахме сребърния нитрат и какви ли не други отрови, в близост с които бе опасно да държиш храна.

— Хубава работа! — възкликнах аз.

— Извинявай — изпелтечи той, после остави пликчето върху плота и затвори хладилника.

— В стаята за почивка има хладилник, Джордж — напомних му аз. — Можеш да го ползваш винаги когато пожелаеш.

Той не отговори и аз си дадох сметка колко срамежлив и затворен е и че за него сигурно е голяма мъка дори да ходи в помещението за почивка. Сви ми се сърцето. Не си и представях колко се е срамувал заради заекването си като дете. Това вероятно и обясняваше татуировките, които малко по малко, като пълзящо растение завземаха цялото му тяло.

— Може ли да те питам нещо за татуировките, Джордж? — подхванах аз. Той се изчерви до уши. — Много ми харесват. Но имам нужда от помощ.

— Ама, разбира се — отвърна Джордж плахо.

— При кого ходиш да ти ги прави? При истински специалист ли? При човек, който си разбира от работата?

— Да — потвърди Гара. — Не бих отишъл при кого да е.

— Ти ли ходиш при него или той идва при теб? Търся някого, на когото да задам един-два въпроса, но без да се натъквам на разни съмнителни типове.

— Пит — рече той начаса. — Като „питбул“, но това е истинското му име. Джон Пит. Наистина си го бива. Да му звънна ли? — попита със силно заекване Джордж.

— Да, ще ти бъда признателна — отвърнах аз.

Гара извади от задния си джоб малко тефтерче и затърси телефонния номер. Свърза се с Пит и му обясни коя съм, а Пит явно откликна радушно.

— Готово — връчи ми Гара слушалката. — Ти обясни по-нататък.

Това не бе никак лесно. Пит си беше у дома и току-що ставаше от сън.

— Значи смятате, че може и да ни провърви? — попитах аз.

— Нагледал съм се на какви ли не модели — увери ме.

— Моля? Не ви разбрах.

— Говоря ви за моделите. Нещо като ваденки. Рисунката, която хората си избират. При мен всеки сантиметър е покрит с модели. Затова и си рекох, че вероятно ще предпочетете вие да дойдете при мен, а не аз — в службата ви. Току-виж сме видели нещо, което да ни насочи към следа. Но ви предупреждавам, че в сряда и четвъртък почивам. А съботата и неделята направо ще ме вкарат в гроба. Още не мога да се окопитя. Заради вас обаче, ще отворя, както чувам, май е важно. Ще доведете ли и човека с татуировката?

Явно още не ме беше разбрал.

— Не, ще донеса само татуировката — поясних аз. — Но не и човека към нея.

— Я чакайте — възкликна мъжът. — А, сега вече ви чувам. Значи сте я отрязали от труп.

— Ще се справите ли?

— Защо да не се справя? Досега съм се справял с всичко.

— В колко часа?

— Възможно най-бързо.

Затворих и стъписана, видях Руфин — стоеше на прага и ме наблюдаваше. Не бях усетила кога е влязъл, понеже бях с гръб към вратата и си записвах, но останах с впечатлението, че е чул разговора. Лицето му беше уморено, очите бяха зачервени, сякаш е пиянствал чак до сутринта.

— Изглеждаш зле, Чък — рекох му без особено състрадание.

— Дойдох да питам дали мога да си ида — рече той. — Май се разболявам.

— Неприятно. Върлува нов, силно заразен вирус, смята се, че се предава по Интернет. Казва се „бъг в шест и трийсет“ — подсмихнах се аз. — Пипнеш ли го, тичаш презглава към къщи и включваш компютъра. Ако имаш домашен компютър, разбира се.

Руфин пребледня като платно.

— Виж ти! Но нещо не го разбрах онова за шест и трийсет.

— Времето, когато половината свят се включва в „Америка онлайн“ — поясних аз. — Разбира се, че можеш да си идеш, Чък. Почини си. Ще те изпратя. Но първо трябва да се отбием в стаята на разложението, за да взема татуировката.

Бях я свалила от корковата дъска и я бях сложила в стъкленица с формалин.

— Според прогнозата тази зима щяла да бъде много шантава — задърдори Руфин. — Сутринта чух по радиото, докато идвах с колата на работа. Малко преди Коледа щял да скове голям студ, а през февруари щяло едва ли не да се запролети.

Отворих автоматичните врати на стаята на разложението и влязох вътре — специалистът по веществени доказателства Лари Познер и един студент от Института по съдебна медицина изследваха дрехите на мъртвеца.

— Винаги се радвам да ви видя, момчета — поздравих ги аз.

— Е, длъжен съм да призная, дала си ни поредното предизвикателство — отбеляза Познер, докато изстъргваше със скалпела калта по обувките и я събираше в лист бяла хартия. — Познаваш ли Карлайл?

— Поне научаваш ли нещо от него? — усмихнах се аз на младежа.

— И това се случва — отвърна той.

— Как си, Чък? — поинтересува се Познер. — Нещо ми се виждаш пребледнял.

— Едвам се държа на крака — пак се престори на ужасно болен Руфин.

— Много съжалявам, задето са ти били шута — усмихна се Познер състрадателно.

Руфин само дето не се строполи.

— Моля? — попита той.

Познер се смути, но отвърна:

— Подочух, че с полицейската академия не е станало нищо. Исках само да ти кажа да не падаш духом.

Руфин стрелна с очи телефона.

— Повечето хора не го знаят — допълни Познер и се зае с втората обувка. — Но докато следвах, са ме късали два пъти на химия.

— Без майтап! — изпелтечи Руфин.

— Я не говорете така! — престори се на ужасен и отвратен Карлайл. — А всички тук разправят в хор, че ако постъпя при вас, ще работя с най-добрите специалисти. Искам си парите обратно.

— Трябва да ти покажа нещо, доктор Скарпета — обърна се към мен Познер и вдигна предпазителя пред лицето си.

Остави скалпела, сгъна старателно листчето с калта от обувките и го прихвана отстрани, след което отиде при чифта черни дънки, върху които работеше Карлайл. Те бяха положени внимателно върху покритата с чаршаф количка. Чак до чатала бяха обърнати откъм опакото и студентът събираше внимателно с пинцети космите.

— Умът ми не го побира — завайка се Познер и посочи с пръст, без да докосва плата, докато младежът отгърна предпазливо още два-три сантиметра откъм опакото, и те покрити с косми. — Събрахме десетки — поясни Познер. — Обърнахме панталона до чатала и както можеше да се очаква, намерихме срамен косъм, но направо не проумявам каква е тази белезникава чудесия. Колкото повече отгръщаме откъм опакото, толкова повече косми изникват. Нещо не се връзва.

— Така си е — съгласих се аз.

— Дали не са от животно, например от персийска котка? — предположи Карлайл.

Руфин отвори един от шкафовете и извади стъкленицата с формалин, в която беше татуировката.

— Някой домашен любимец, който да е спал върху дънките, докато те са били обърнати откъм опакото? — продължи с догадките студентът. — Когато ме мързи да си изуя панталона, обикновено го изхлузвам и както е откъм опакото, го мятам на някой стол. А кучето ми само това и чака — тутакси се разполага отгоре.

— Сигурно изобщо не си правиш труда да слагаш дрехите на закачалки или да ги сгъваш и да ги прибираш в чекмеджетата — подметна Познер.

— И това ли ми влиза в домашното?

— Ще ида да потърся плик, в който да сложим стъкленицата — намеси се Руфин. — Да не би да потече.

— Няма да е зле — отвърнах и се обърнах към Познер: — Кога можеш да хвърлиш едно око на това?

— Понеже ме питаш ти, ще ти задам смъртоносния въпрос: кога ти трябва? — ухили се той.

Въздъхнах.

— Добре, добре, от мен да мине.

— Интерпол ни виси на главата, опитва се да установи самоличността на нашия приятел. И аз като всички съм под пара, Лари — заоправдавах се.

— Не е нужно да ми обясняваш. Знам, че кажеш ли „скачай“, имаш основателна причина. Май нещо обърках конците — добави Познер. — Какво го прихваща това хлапе? Държи се така, сякаш никой не знае, че не са го приели в полицейската академия. А всички колеги шушукат.

— Първо на първо, аз например наистина не знам, че са го скъсали — рекох му. — И второ, не знам и колегите да шушукат.

Но още преди да съм го изрекла, се сетих за Марино. Беше се заканил да натрие носа на Руфин и не бе изключено да е научил отнейде как той се е издънил на изпитите и злорадо да е пуснал клюката.

— Ако се вярва на мълвата, Брей му е подляла вода — допълни Познер.

След малко Руфин се върна с найлонов плик в ръка. Излязохме от стаята на разложението и отидохме да се преоблечем. Постарах се да се мотая възможно най-дълго, та той да ме чака в коридора и съвсем да се притесни. Когато най-после се приготвих и излязох от съблекалнята, двамата тръгнахме мълком — Руфин спира два пъти, за да пийнел вода.

— Дано не вдигам температура — завайка се той.

Спрях и го погледнах, сетне долепих длан до бузата му и той се дръпна като попарен.

— Нищо ти няма — отсякох.

Придружих го през фоайето и после през паркинга — сега вече от сто километра си личеше, че си умира от страх.

— Да не се е случило нещо? — попита ме накрая той, като се прокашля и си сложи слънчевите очила.

— Защо ми задаваш такъв въпрос? — рекох, ни лук яла, ни лук мирисала.

— Ами защото ме изпращаш и така нататък.

— Отивам при колата си.

— Извинявай, задето ти казах за проблемите тук, за Интернет и всичко останало — подхвана Руфин. — Знаех си аз, че е по-добре да си държа езика зад зъбите и че ще ми се ядосаш.

— Защо реши, че съм ти ядосана? — попитах, докато отключвах автомобила.

Той сякаш изгуби ума и дума. Отворих багажника и наместих вътре найлоновия плик със стъкленицата.

— Тук боята ти е олющена. Сигурно е от някое изхвърчало камъче, но започва да хваща ръжда…

— Чуй какво ще ти кажа, Чък — рекох му спокойно. — Знам.

— Моля? В какъв смисъл? Не разбирам — затърси той думите.

— Разбираш, и още как. — Седнах зад волана и завъртях ключа на двигателя. — Качвай се — подканих. — Не стой на студа. Нали уж не си добре.

Той се поколеба и докато заобикаляше автомобила, за да мине от другата страна, едва ли не излъчваше страх — досущ миризма.

— Съжалявам, че не успя да дойдеш при „Еленовата глава“. Имахме твърде любопитен разговор със заместник-шефката Брей — не го пожалих аз, след като той затвори вратата.

Руфин ме зяпна с отворена уста.

— За мен е облекчение, че вече знам отговорите на толкова много въпроси — продължих аз. — За електронната поща, за Интернет, за слуховете около служебното ми положение и изтичането на информация.

Зачаках да чуя какво ще отвърне и се сепнах, когато той избълва:

— Точно заради това ни в клин, ни в ръкав не ме приеха в академията, нали? Снощи си се видяла с нея и тази сутрин го научавам. Оклеветила си ме, казала си да не ме взима на работа, а после си го раздрънкала на всички, за да ме злепоставиш.

— Изобщо не е ставало дума за теб. И със сигурност не съм раздрънквала нищо.

— На друг ги разправяй тия! — тросна се Руфин с разтреперан глас, сякаш всеки момент щеше да се разплаче. — Цял живот съм искал да стана ченге, а сега ти съсипа всичко.

— Не, Чък, ти сам си го съсипа.

— Обади се на шефката и й кажи нещо. Ти можеш. Ти можеш — примоли се той като отчаяно дете. — Моля ти се!

— Защо снощи трябваше да се срещнеш с Брей?

— Защото тя ми нареди. Не знам какво искаше. Звънна ми по пейджъра и каза да съм бъдел в пет и половина пред „Еленовата глава“.

— И ти според нея изобщо не си се явил. Според мен това има нещо общо с лошата новина, която си научил днес сутринта. Как мислиш?

— Сигурно — промърмори той.

— Как се чувстваш? Още ли си болен? Ако си по-добре, се налага да отскоча до Питърсбърг, не е зле и ти да дойдеш с мен, за да приключим разговора.

— Ами аз…

— Какво ти, Чък?

— И аз искам да приключим разговора — рече той.

— Започни с това как си се запознал със заместник-шефката Брей. Вижда ми се твърде необичайно да имаш, така да се каже, лична връзка с най-могъщия човек в полицейското управление.

— Представи си какво ми е било, когато започна всичко — вметна Руфин — същинска вода ненапита. — Преди около два месеца детектив Андерсън ми звънна, каза, че била нова, искала да ме попита едно-друго за службата на главния съдебен лекар, за реда при нас и дали можело да вечеряме заедно в „Ривър Сити Дайнър“. Така започнаха всичките ми беди — сега си давам сметка, че е трябвало да ти кажа за обаждането й. Трябваше да ти кажа какви ги върша. Но ти по цял ден имаше лекции и не исках да те притеснявам, а доктор Филдинг бе в съда. Та отвърнах на Андерсън, че на драго сърце ще й помогна.

— Е, очевидно е, че не е научила нищичко.

— Това беше капан — поясни Руфин. — Влязох в ресторанта и що да видя — Андерсън се разположила в едно от сепаретата заедно със заместник-шефката Брей и ми разправя, че искала да разбере какъв е редът в нашата служба.

— Коя от двете?

— Брей.

— Ясно. Защо ли изобщо се изненадвам! — възкликнах аз.

— Сигурно съм се почувствал поласкан, но бях и притеснен, понеже не проумявах какво става. Защото следващото нещо, което ми каза, бе да съм идел с нея и с Андерсън в полицейското управление.

— Защо не ми съобщи веднага? — попитах, докато карах към Пета улица, за да завия по южното платно на магистрала А-95.

— Не знам… — отвърна той с глъхнещ глас.

— Според мен пък знаеш.

— Страхувах се.

— А дали не е свързано с желанието ти да станеш полицай?

— Защо да си кривя душата? Не можех да се надявам на по-яки връзки — потвърди Руфин. — А тя бе научила отнякъде за мечтата ми и щом влязохме в кабинета й, затвори вратата и ми каза да съм седнел от другата страна на бюрото.

— Андерсън с вас ли беше?

— Не, бяхме само двамата с Брей. Подметна ми, че с моя опит съм могъл да стана криминалист в полицията. Имах чувството, че съм спечелил от лотарията.

Правех всичко възможно да избягвам мантинелите и агресивните шофьори, докато Руфин продължаваше да се прави на невинно агънце.

— Трябва да призная, че след това живеех като в сън и поизгубих интерес към работата, за което съжалявам — допълни той. — Но мина половин месец, докато Брей ми прати първото съобщение по електронната поща…

— Откъде е взела адреса ти?

— Ами от мен. Та ми прати съобщение да съм наминел към нея в пет и половина, понеже искала да обсъди с мен нещо поверително. Повярвай, не ми се ходеше там. Знаех си, че от тая работа няма да излезе нищо добро.

— По-точно?

— Ами питах се дали няма да тръгне да ме сваля.

— И тя опита ли се да те сваля? Какво стана, когато отиде в къщата й? — полюбопитствах аз.

— О, трудно е да се каже.

— Кажи го де.

— Почерпи ме бира и сложи стола си точно до канапето, където бях седнал. Взе да ме подпитва разни лични неща, сякаш се интересува от мен като човек. И…

Пред мен се вмъкна огромен камион, натиснах газта и го задминах.

— Как ги мразя тия неща! — рекох.

— Аз също — каза и Чък и блюдолизкият му тон направо ме вбеси.

— И какво? Докъде беше стигнал? — подканих аз.

Той въздъхна тежко. Изведнъж му стана много интересно да гледа камионите, които профучаваха покрай нас, и мъжете, които разпръскваха купчините асфалт покрай банкета. Имах чувството, че ремонтират още от Гражданската война този участък от магистралата при Питърсбърг.

— Брей не беше в униформа — обобщи той с измъчена искреност. — Беше в официален костюм, но според мен беше без сутиен, при всички положения блузата й… през нея се виждаше всичко.

— Освен че е била облечена така, опитвала ли се е да те прелъсти, сваляла ли те е?

— Не, но като че се надяваше аз да направя първата крачка. Сега вече знам защо. Нямало е да откликне, но е щяла да го използва, за да ме изнудва и да ме държи изкъсо. Каза, че било важно да знам истината за теб.

— Тоест?

— Каза, че си била лабилна. Всички знаели, че вече не се владееш, точно така се изрази, и че си на ръба на разорението, понеже си пазарувала безогледно…

— Пазарувала съм безогледно ли?

— Подметна нещо за къщата и колата ти.

— Откъде пък знае за къщата ми? — възкликнах, но веднага се сетих, че Руфин знае и за къщата, и за автомобила.

— Нямам представа — отвърна моят подчинен. — Но според мен най-лошото, което Брей каза, беше за работата ти. Че си претупвала случаите и детективите, с изключение на Марино, били започнали да се оплакват. Колкото до Марино, той те прикривал, затова и тя щяла да бъде принудена да предприеме нещо.

— И вече го направи — отбелязах, без изобщо да се поддавам на емоциите.

— Ама наистина ли искаш да продължавам? — възкликна Руфин. — Не ми се говорят всички тези неща.

— А искаш ли да получиш възможност да започнеш начисто и да заличиш поне част от вредите, които си нанесъл? — попитах го аз.

— Де да можеше! — отвърна той уж чистосърдечно.

— Тогава ми кажи истината. Кажи ми всичко докрай. Опомни се и започни наново, ако искаш да си щастлив — насърчих го аз.

Знаех, че негодникът няма да се спре пред нищо, стига да му отърва.

— Брей каза, че една от причините да я назначат на този пост била, че шефът, кметът и градският съвет искали да се отърват от теб, но не знаели как — пророни Руфин така, сякаш думите му причиняваха болка. — Не можели да те махнат, защото всъщност те назначавал губернаторът. Бях изумен. Брей беше невероятно убедителна и аз се хванах на въдицата. После — това няма да го забравя до гроб — тя стана от стола и седна до мен. Погледна ме в очите. Рече ми: „Чък, твоята шефка ще ти съсипе живота, толкова ли не го проумяваш? Ще повлече всички ви със себе си, но най-вече теб“. Попитах я защо точно мен? А тя, моля ти се, ми вика: „Защото ти за нея си кръгла нула. Хора като нея се правят на много милички, но всъщност се мислят за Дядо Боже и гледат на останалите като на свои слуги“. Това съвсем ме вбеси.

— Предполагам — рекох му. — Никога, Чък, не съм се държала с теб като със слуга.

— Знам. Знам!

Вярвах, че отчасти е искрен. Но в по-голямата си част разказът му беше изопачен.

— Ето защо и започнах да изпълнявам заръките й. В началото вършех дребни нещица — продължи Руфин. — Но извършех ли нещо гадно, следващия път ми ставаше все по-лесно. Сякаш душата ми закоравяваше и аз си внушавах, че всичко, което правя, е оправдано, дори правилно. Вероятно, за да спя спокойно нощем. После Брей взе да иска от мен по-големи неща, например да проникна в електронната поща, но ми го заръчваше не самата тя, а чрез Андерсън. Прекалено хлъзгава е, за да я хванат.

— Какво например? — поинтересувах се аз.

— Ами да изпусна куршума в канала на мивката. Това вече си беше доста сериозно.

— Така е — съгласих се, без да давам воля на презрението си.

— Та затова и си рекох, че сигурно е важно, когато снощи ме повика по пейджъра да се срещнем пред „Еленовата глава“ — допълни Руфин. — Предупреди ме да не съм споменавал на никого и да съм я търсел само ако има проблем. Да съм идел направо там. И толкоз. Вече се страхувах до смърт от нея — сподели той и тук вече му повярвах. — Беше ме притиснала до стената. Бях затънал до гуша, нямаше мърдане. Треперех какво ли още ще ме накара да направя.

— И какво те накара?

Руфин се подвоуми. Пред мен изневиделица изникна самосвал и аз натиснах рязко спирачките. Булдозерите риеха пръстта по банкета, всичко тънеше в прахоляк.

— Да ти подлея вода в случая с Мъжа от контейнера. Знаех си какво ме чака. Брей щеше да ме принуди да извърша нещо, което да ти опропасти живота. И сега й беше паднало — какъв по-удобен случай от този, все пак от него се интересува не друг, а Интерпол. И се е вдигнал голям шум.

— И направил ли си нещо, за да провалиш разследването, Чък? — попитах аз.

— Не.

— А провалял ли си други случаи?

— С изключение на куршума — не.

— Нали си даваш сметка, че си извършил престъпление, ако си променил или унищожил веществени доказателства? Съзнаваш ли, че Брей ще те вкара в затвора и вероятно дори цели тъкмо това, та да си измие ръцете и да се отърве от теб, след като ти опропастиш мен?

— Все пак не вярвам да стигне чак дотам — възрази младежът.

За нея той беше едно нищожество, мижитурка. От себелюбие и амбиции Руфин дори не забелязваше, че са му сложили капан.

— Можеш да бъдеш сигурен — уверих го аз. — Можеш да бъдеш сигурен, че Брей ще те превърне в изкупителна жертва.

Руфин се поколеба.

— Ти ли крадеш в службата? — попитах без недомлъвки.

— Пазя всички неща. Тя ме накара да… заради нея правех всичко това, та да излезе, че не се справяш със служебните си задължения. Всичко е вкъщи, държа го в кашон. Накрая щях да донеса вещите в сградата и да ги оставя някъде, та някой да ги намери и да ги върне на колегите.

— Защо си позволил Брей да те води за носа? — попитах го. — Да те докара дотам, че да лъжеш, да крадеш, да не се гнусиш дори да променяш веществени доказателства?

— Много те моля, не позволявай да ме арестуват и да ме тикнат зад решетките — приплака Руфин с покъртен глас, с който надали щеше да спечели награда за актьорско майсторство. — Имам жена. Чакаме дете. Ще взема да се самоубия, така да знаеш. Знам хиляди начини.

— И през ум да не ти минава! — скастрих го аз. — Я се съвземи.

— Ще се самоубия, точно така! Съсипах си живота и сам съм си виновен. Никой друг.

— Няма да го съсипеш, освен ако сам не решиш.

— Вече няма никакво значение — изпелтечи младежът и аз се притесних, че говори сериозно. Току прокарваше език по устните си, устата му беше пресъхнала. — Жена ми пет пари не дава. Само това оставаше — детето ми да расте, докато баща му е в затвора.

— Само да си посмял да ми се явиш под формата на труп! — троснах се ядосана. — И през ум да не ти минава да ми поднасяш такива изненади.

Той се извърна стъписан към мен.

— Порасни най-после — рекох му. — Бива ли такова нещо, при най-малкото сътресение да посягаш към пистолета! Знаеш ли какво е самоубийство?

Руфин ме погледна с широко отворени очи.

— Оттам връщане няма — напомних му.