Патриша Корнуел
Френски акцент (2)

1.

Късната утрин сияеше със синьото небе и с багрите на есента, те обаче не бяха за мен. Сега слънчевата светлина и красотата бяха за други, а моят живот приличаше на пустиня, в него нямаше песен. Видях през прозореца как един от съседите събира с греблото окапалата шума и се почувствах безпомощна, смазана, сломена.

Думите на Бентън възкресяваха всички ужасни картини, които се бях опитвала да прогоня от мислите си. Видях как лъчите светлина изтръгват от водата и от подгизналите боклуци надробените кости. Разбърканите форми се превърнаха в обезобразена глава със заличени черти и кичури оплескана със сажди прошарена коса и аз отново усетих как треперя като лист.

Седях на масата в кухнята и отпивах от топлия чай, който сенаторът Франк Лорд ми беше направил. Вече два пъти ми се бе гадило, бях ходила да повръщам в тоалетната и сега бях останала без капчица сили и ми се виеше свят. Чувствах се унизена, понеже най-много от всичко се притеснявах да не изгубя самообладание, а ето че вече не се владеех.

— Трябва пак да събера шумата — казах ни в клин, ни в ръкав на стария си приятел. — Уж е шести декември, а навън е като октомври. Погледни, Франк, колко едри са жълъдите. Правило ли ти е впечатление? Според поверието това било на тежка зима, но както гледам, май изобщо няма да има зима. Забравила съм, във Вашингтон имаше ли жълъди?

— Би трябвало да има — отвърна той. — Ако изобщо намериш дърво.

— Големи ли са? Жълъдите де.

— Непременно ще проверя, Кей.

Захлупих лице върху дланите си и се разридах. Франк се изправи, заобиколи масата и дойде при мен. Бяхме израсли заедно в Маями, бяхме ходили в едно и също неделно училище и в една и съща гимназия — „Сейнт Брендън“, макар че аз бях учила там само една година, и то доста след като сенаторът я бе завършил. Така че пътищата ни се бяха кръстосали, макар и непряко, доста отдавна.

Докато Лорд беше окръжен прокурор, аз работех в службата по съдебна медицина към окръг Дейд и често се явявах в съда като свидетелка на обвинението. А когато Лорд бе избран в Сената на САЩ и оглави правната комисия, аз вече бях главен съдебен лекар на Вирджиния и той често се обръщаше към мен, за да го подкрепя в битката му с престъпността.

Направо ме смая, когато вчера ми се обади да ми каже, че щял да намине, за да ми донесе нещо — било важно. Почти не мигнах до сутринта. Бях смазана, когато сенатор Лорд влезе в кухнята и извади от джоба на сакото си обикновения бял плик.

Сега, докато седяхме двамата, ми се струваше съвсем логично, че Бентън се е доверил именно на него. Знаеше, че сенаторът държи много на мен и никога няма да ме подведе. Съвсем в негов си стил Бентън бе разработил план, който да доведе до успешен край, макар че вече не бе между живите, за да види резултата. Пак съвсем в свой стил бе предвидил до най-малките подробности как ще посрещна смъртта му — нямаше и една-едничка думица в писмото му, която да не бе вярна.

— Кей! — подхвана сенатор Лорд, както се бе надвесил над мен, докато аз продължавах да плача. — Знам, никак не ти е леко, по-добре изобщо да не ти бях носил писмото. Едно от най-трудните неща, които съм правил, бе да обещая на Бентън, че ще ти го предам. Все си мислех, че този ден няма да настъпи никога. Но ето че той дойде и аз съм тук. — Известно време мълча, сетне допълни: — Досега никой не ми е искал подобно нещо, а са ме молили какво ли не.

— Той не беше като другите — отвърнах едва чуто и се помъчих да се поуспокоя. — Знаеш го, Франк. И слава богу.

Сенатор Лорд беше невероятен мъж и се държеше достойно, както прилягаше на поста му. Беше с гъста побеляла коса и наситеносини очи, бе висок и снажен и обикновено се обличаше в строги тъмни костюми, разчупвани от дръзки ярки вратовръзки, копчета за ръкавели, джобен часовник и карфица за вратовръзки. Станах от стола и разтреперана си поех въздух. Грабнах от кутията няколко хартиени салфетки и си избърсах лицето и носа.

— Признателна съм ти, че дойде — рекох на сенатора.

— Какво друго мога да направя за теб? — усмихна се той тъжно.

— Това, че си тук, е предостатъчно. И бездруго сигурно не ти е било лесно да се измъкнеш с тази твоя натоварена програма и всичко останало.

— Да ти призная, идвам чак от Флорида и, между другото, се поинтересувах как е Луси — справя се блестящо.

Племенницата ми Луси работеше в Службата за борба с контрабандата на спиртни напитки, тютюневи изделия и огнестрелно оръжие. Наскоро я прехвърлиха в клона в Маями и не я бях виждала от няколко месеца.

— Тя знае ли за писмото? — попитах сенатор Лорд.

— Не — отвърна той, загледан през прозореца във великолепния ден. — Според мен е редно да й кажеш ти. Пък и тя се оплака, че си я пренебрегвала.

— Аз да съм я пренебрегвала? — възкликнах изненадана. — Изобщо не мога да я открия. При всички положения не преследвам под прикритие трафиканти на оръжие и други гадни типчета. Тя дори не може да разговаря като хората, освен ако не е в централата или ако не се обажда от уличен телефон.

— И ти си неоткриваема. Откакто умря Бентън, вечно търчиш по задачи, чудиш се как да си убиваш енергията. Дори май не се и усещаш. Да знаеш само колко пъти съм те търсил.

Очите ми отново плувнаха в сълзи.

— А и да те открия, ми повтаряш като курдисана колко си била добре, само дето си имала много работа. Да не говорим пък, че веднъж не намина да ме видиш. А в доброто старо време дори ми носеше от прекрасните си супи. Хич не се грижиш за хората, които обичаш. Не се грижиш дори за себе си.

Забелязах, че няколко пъти поглежда крадешком часовника. Станах от стола.

— Във Флорида ли се връщаш? — попитах с разтреперан глас.

— Опасявам се, че не. Във Вашингтон — отвърна сенаторът. — Пак ще участвам в „С лице към нацията“. Отново старата песен. Чак вече ми се драйфа от всичко това, Кей.

— Не мога ли да ти помогна с нещо? — попитах го аз.

— Само да знаеш каква мръсотия е там, Кей. Надушат ли, че съм бил сам с теб в къщата ти, пак ще пуснат някой гаден слух. Изобщо не се съмнявам.

— Ами тогава да не беше идвал.

— Нищо не може да ме спре. Но какво ли съм седнал да ти се оплаквам от Вашингтон! И твоята тук не е лесна.

— Винаги ще потвърдя, че си чист като детска сълзица.

— Кой ли ще те чуе! Дано не се стига до там.

Тръгнах с него към входната врата през безукорната къща, която си бях спретнала, покрай скъпите-прескъпи мебели и картини, и старинните медицински инструменти, които колекционирах, по ярките килими и хубавия паркет на пода. Бях обзавела къщата точно по свой вкус, но сега вече не беше същото, както едно време с Бентън. Напоследък не обръщах внимание на дома си, точно както и на себе си. Бях се превърнала в бездушен страж на собствения си живот и накъдето и да се обърнех, го виждах.

Сенатор Лорд погледна куфарчето, отворено върху канапето в хола, папките, писмата и хартийките, разпилени по стъклената масичка, тефтерите по пода. Възглавниците бяха намачкани, пепелникът преливаше от фасове — бях пропушила отново. Но не ми дръпна конско.

— Нали разбираш, Кей, че след всичко, което се случи, не мога да се виждам често с теб? — рече сенатор Лорд. — Вече ти обясних защо.

— Божичко, погледни каква кочина е тук — завайках се отвратена. — Съвсем съм го ударила през просото.

— Плъзнали са слухове — продължи предпазливо той. — Няма да се впускам в подробности. Дори съм получавал заплахи, макар и не открито — добави той ядосано. — Само защото сме приятели.

— А навремето каква чистница бях! — засмях се аз, макар че не ми беше до смях. — Вечно се карахме с Бентън заради ненагледната ми къща, заради всички тия боклуци, подредени като за изложба — подвикнах аз, плисната от мъка и яд. — Само ако преместеше нещо или го сложеше в друго чекмедже… Ето какво се получава, когато започнеш да остаряваш и цял живот си живял сам, и не си в състояние да отстъпиш и на милиметър от тъпашките си навици.

— Слушаш ли ме, Кей? Не искам да си мислиш, че съм те забравил, ако не ти се обаждам много често, ако не те каня на обяд и не те питам какво мислиш за някой законопроект, който се опитвам да прокарам.

— Вече дори не помня кога точно сме се развели с Тони — рекох горчиво. — Кога ли беше? Май през осемдесет и трета. Той се вдигна и си тръгна. Чудо голямо. Хич и не съм усетила, че го няма — и него, и тия след него. Имах свободата да си подредя живота както искам и го сторих. Кариерата, къщата, влоговете. И виж докъде съм се докарала! — Както стоях в антрето, махнах към красивата каменна къща и всички джунджурийки в нея. — И сега какво? Какво? — Погледнах сенатор Лорд право в очите. — Сега пет пари не давам, дори и той да тръсне насред къщата цяла купчина боклук. Все ми е тая. Защо ли изобщо съм се вторачвала в тия дивотии. Франк — простенах аз и изтрих гневните сълзи. — Де да можеше да върна всичко — де да можеше той пак да е тук! Изобщо няма да му правя забележки. Божичко, защо не е тук! Сутрин, щом се събудя, не се сещам веднага какво е станало, после ме удря като с мокър парцал и изобщо не ми се става от леглото.

По лицето ми се стичаха сълзи. Имах чувството, че ще се взривя, толкова напрегната се чувствах.

— С теб Бентън беше много щастлив — рече тихо и прочувствено сенатор Лорд. — Ти беше всичко за него. Споделял е колко мило се държиш, че му влизаш в положението, разбираш, че във ФБР се е нагледал на какво ли не. И съм сигурен, че дълбоко в себе си го знаеш.

Въздъхнах тежко и се облегнах на вратата.

— Сигурен съм и че ако беше жив, щеше да иска да си щастлива, да живееш по-добре. Не го ли сториш, значи заради любовта си към Бентън Уесли си си съсипала живота. И като теглим чертата, излиза, че си допуснала грешка, като си се хванала с него. Нали така?

— Да — промълвих. — Така е. Знам какво точно би поискал той, ако беше жив. Знам и какво искам аз. Това не бива да продължава. Вече не издържам. Понякога ми се струва, че ще се прекърша, ще се разпадна, ще свърша в някоя лудница. Или в оная проклета морга, където работя.

— Я не говори глупости! — стисна той ръката ми между дланите си. — Ако съм сигурен в нещо, то това е, че няма да се предадеш. Винаги си побеждавала, ще победиш и сега. Дори и този отрязък от пътя да е най-тежкият, сигурен съм, че тепърва те чакат хубави дни. Наистина, Кей.

Прегърнах го с все сила.

— Благодаря ти — прошепнах. — Благодаря ти, че го направи, че не си забутал писмото в някоя папка, не си го забравил, направил си си труда да ми го донесеш.

— Ще ми звъннеш, ако имаш нужда от нещо, нали? — рече той едва ли не със заповеднически тон, когато отворих входната врата. — Но не забравяй какво ти казах и ми обещай, че няма да се чувстваш пренебрегната.

— Дадено.

— Винаги съм на разположение, ако имаш нужда от нещо. Не го забравяй. В кабинета ми винаги знаят къде съм.

Изпроводих с поглед отдалечаващия се черен линкълн, после се върнах в хола и запалих огън в камината, макар че не беше студено. Изгарях от желание да усетя нещо топло, живо, което да запълни самотата, зейнала, след като сенатор Лорд си тръгна. Четях и препрочитах писмото на Бентън и чувах гласа му, който кънтеше в съзнанието ми.

Представях си го със запретнати ръкави, с жили, изпъкнали по силните китки, прелестните му длани, в които държи сребърната писалка „Монблан“ — бях му я подарила ей така, без повод, просто защото беше спретната и изящна като него. Сълзите се лееха, не спираха и аз вдигнах листа с инициалите на Бентън, да не размажа писмото.

Почеркът, начинът му на изразяване открай време бяха пестеливи и премислени, и докато се взирах като ненормална в изреченията, докато ги проучвах и търсех някакъв намек, скрито значение, те ми вдъхваха утеха, но и съвсем ме изваждаха от релси. Все ми се струваше, че той ми казва по някакъв загадъчен начин, че не е мъртъв, че привидната му смърт е част от интрига, от план, от нещо, скроено от ФБР, ЦРУ, един дявол знае от кого. Сетне истината отново ме връхлиташе и вледеняваше сърцето ми с кухия си студ. Бентън бе измъчван и убит. ДНК пробите, зъболекарският му картон, личните вещи — всичко доказваше, че обезобразеният труп е на Бентън.

Опитах се да си представя как ще изпълня молбата му за вечерта — виждаше ми се невъзможно. Звучеше като научна фантастика Луси да си дойде до довечера със самолета в Ричмънд, щата Вирджиния, и да вечеряме заедно. Вдигнах телефона и все пак се опитах да се свържа с нея, понеже Бентън ме бе помолил да сторя тъкмо това. Някъде след петнайсетина минути тя ми звънна по клетъчния си телефон.

— От службата предадоха, че си ме търсила. Случило ли се е нещо? — попита весело.

— Трудно ми е да ти обясня — подхванах аз. — Вече ми причернява, като си помисля, че трябва да се обаждам на шефовете ти, за да се свържа с теб.

— На мен също.

— Знам и че не мога да кажа много… — рекох и отново усетих, че сдавам багажа.

— Какво има? — прекъсна ме тя.

— Бентън ми е написал писмо…

— Ще говорим друг път — отсече отново Луси, без много-много да се церемони, и аз я разбрах, най-малкото си въобразявах, че разбирам: клетъчните телефони не са за откровеничене. — Току-що го мярнах — рече племенницата ми на някого. — Извинявай — каза пак на мен. — Смятаме да се отбием до Лос Бобос, за да пийнем по една колада.

— Да пийнете какво?

— Така му викаме на чистия кофеин със захар в голяма чаша.

— Искал е да го прочета сега, на този ден. Моли да… Но както и да е. Всичко ми се струва ужасно глупаво — подметнах, уж изобщо не съм се вкиснала.

— Е, трябва да вървя — каза Луси.

— Защо не звъннеш малко по-късно?

— На всяка цена — обеща тя все така раздразнено.

— С кого си? — попитах, колкото да не затварям — имах нужда от гласа й и не исках разговорът да приключва с ехото на студенината, която внезапно долових в тона й.

— С онази шантавелка, колежката, с която работим в екип.

— Предай й много здраве.

— Много здраве — рече Луси на своята колежка Джо, от Отдела за борба с наркотиците.

Двете работеха в отряда за борба с опасните наркопласьори. Връзката между Джо и Луси не се ограничаваше само със служебните отношения, но те го пазеха в тайна. Според мен шефовете им не знаеха.

— Хайде, доскоро — каза Луси и затвори.