Патриша Корнуел
Френски акцент (3)

2.

Познавахме се с Пийт Марино, капитан от полицейското управление в Ричмънд, толкова отдавна, че сякаш вече си четяхме мислите. Затова и не се изненадах особено, когато той ми звънна още преди да съм се опитала да го издиря.

— Защо говориш така, сякаш са ти потънали гемиите? — рече ми Марино. — Да не си настинала?

— Не — отвърнах. — Добре че се обади. Тъкмо се канех да ти звънна.

— Виж ти!

Веднага разбрах, че пуши — беше или в пикапа, или в полицейската кола. И в двата автомобила имаше радиостанции и скенери, които сега пращяха като обезумели.

— Къде си? — попитах го.

— Обикалям напред-назад, слушам скенера — отвърна Марино с тон, сякаш е смъкнал гюрука и си прекарва страхотно. — Броя часовете до пенсия. Животът е прекрасен, нали? Липсва само синята птица на щастието.

Жлъчта му можеше да подпали и хартия.

— Какво те прихваща? — попитах аз.

— Сигурно вече знаеш за онова пиленце, дето току-що са го намерили в пристанището на Ричмънд — рече ми Марино. — Вече гъмжало от сеирджии. Добре че нямам нищо общо.

Умът ми отказваше да работи. Нямах представа за какво ми говори. Върху телефонния апарат светна лампичката, показваща, че ме търси още някой. Преместих слушалката на безжичния телефон в другата ръка, после отидох в кабинета и дръпнах стола при писалището.

— Какво пиленце? — попитах го. — Чакай малко, Марино. Някой ме търси. Нека видя кой. А ти задръж така. — Натиснах другия бутон. — Скарпета — рекох.

— Аз съм, Джак — каза заместникът ми Джак Филдинг. — В товарен контейнер на пристанището на Ричмънд са намерили труп. Много разложен.

— Марино ми каза току-що.

— Какво ти е, да не си пипнала грип? Май и аз се разболявам. Чък също щял да закъснее, не се чувствал добре. Поне така твърди.

— А този контейнер от кораб ли е свален? — прекъснах го аз.

— Да, от „Сириус“, като звездата. Лоша работа. Казвай какво да правя.

Взех да записвам върху бележника с телефоните — почеркът ми бе по-нечетлив от обикновено, чувствах се като парцал.

— Ще ида аз — рекох начаса, още преди думите на Бентън да са заглъхнали в ума ми.

Пак се хвърлях презглава в работата. Този път може би още по-безогледно и отпреди.

— Излишно е, доктор Скарпета — прекъсна ме Филдинг, сякаш той е шефът. — Ще отскоча до там. Нали уж днес ти е почивен ден.

— Кого да търся на пристанището? — попитах — само това оставаше — пак да започне да ми опява.

От няколко месеца ме убеждаваше да съм излезела в почивка, да съм заминела някъде за седмица-две, да съм му отпуснела края. Беше ми втръснало всички да ме гледат загрижено. Вбесявах се от намеците, че заради смъртта на Бентън вече не съм така добра в работата, че съм се била отчуждила от колегите и другите, че изглеждам съсипана и разсеяна.

— Обади се детектив Андерсън. Тя е на местопрестъплението — поясни Филдинг.

— Кой?

— Сигурно е нова. Наистина, доктор Скарпета, остави на мен. Почини си, остани си вкъщи.

Спомних си, че Марино още ме чака на другата линия. Прехвърлих се на нея, за да му кажа, че ще му звънна при първа възможност, но той вече беше затворил.

— Кажи как да стигна на пристанището — рекох на своя заместник.

— Ама ти от дума не разбираш. Предлагам ти като човек, а ти…

— Тръгвам от къщи по магистралата, която минава през центъра на града, и после какво? — не мирясвах аз.

Филдинг ми обясни. Затворих и изтичах в спалнята с писмото на Бентън в ръка. Не се сещах къде да го сложа. Не можех да го пъхна в някое чекмедже или шкаф. Само това оставаше — да го изгубя или жената, дето идваше да чисти, да го намери. Не исках да го оставям и на място, където да се натъкна случайно на него и пак да изляза от релси. Мислите препускаха като обезумели в главата ми, сърцето ми биеше лудешки, кръвта ми — аха, и да кипне, докато гледах вторачено твърдия жълтеникав плик и думата „Кей“, написана с прилежния, четлив почерк на Бентън.

Накрая успях да се съсредоточа и се извърнах към малката огнеупорна каса в дрешника. Помъчих се трескаво да си спомня къде съм записала комбинацията.

— Ще взема да полудея — казах на глас.

Комбинацията си беше там, където я държах открай време — между шестстотин и седемдесета и шестстотин и седемдесет и първа страница на седмото издание на „Тропическа медицина“ на Хънтър. Сложих писмото в касата, отидох в банята и си наплисках лицето със студена вода. Звъннах на секретарката си — казваше се Роуз, и й заръчах да се погрижи след час и половина на пристанището да дойде кола, която да вдигне трупа.

— Предупреди ги, че тялото е в окаяно състояние — натъртих аз.

— Как ще се придвижите дотам? — попита Роуз. — Щях да ви предложа да се отбиете тук и да вземете служебния автомобил, но Чък го закара да му сменя маслото.

— Мислех, че е болен.

— Появи се преди петнайсет минути и излезе с колата.

— Е, Роуз, няма как, ще ида с моя автомобил. Ще ми трябват „Лума-лайт“-ът, разклонител и канап. Прати някого да ми ги донесе, нека ме чака на паркинга. Ще се обадя, щом приключа.

— Нека ви предупредя, че Джийн е много притеснена.

— Какво има пак? — попитах изненадана.

Джийн Адамс беше домакинка на службата и рядко проявяваше чувства, камо ли пък притеснение.

— Доколкото разбрах, са изчезнали парите за кафето — до последния цент. Знаете, че не за пръв път…

— Дявол го взел! — възкликнах аз. — Къде ги е държала?

— Заключвала ги е в чекмеджето на бюрото си. Както личи, ключалката не е била разбита, но днес сутринта, когато Джийн бръкнала в чекмеджето, парите ги нямало. Сто и единайсет долара и трийсет и пет цента.

— Докога ще продължава това! — троснах се аз.

— Предполагам, не знаете, че напоследък изчезват дори сандвичите, които колегите оставят в помещението за отдих — продължи Роуз. — Миналата седмица Клита си забравила клетъчния телефон върху бюрото и на другия ден — ни телефон, ни дявол. Същото сполетя и доктор Райли. Оставил си скъпата писалка в джоба на престилката. На другата сутрин писалката я нямало.

— Да не би да са чистачките, които идват след работно време?

— Не е изключено — рече Роуз. — Но без да обвинявам никого, доктор Скарпета, се опасявам, че е вътрешен човек.

— Така си е, не бива да обвиняваме никого. Има ли добри новини днес?

— Засега — не — отвърна делово Роуз.

Беше ми секретарка още от деня, в който ме назначиха за главен съдебен лекар, което ще рече, че е организирала живота ми, кажи-речи, от самото начало на моята кариера. Роуз притежаваше умението да е в течение на всичко, което става около нея, без обаче да се забърква в неприятности. Не допускаше доброто й име да бъде опетнено и макар подчинените ми да й имаха страха, възникнеше ли някакъв проблем, тичаха първо при нея.

— Погрижете се за себе си, доктор Скарпета — допълни жената. — Звучите ужасно. Защо поне веднъж не пратите Джак да свърши работата, а вие да си останете вкъщи?

— Ще ида с моята кола — рекох, тъкмо когато мъката отново ме плисна като мощна вълна, което се усети и в гласа ми.

Това не убягна на Роуз, но тя не каза нищо — чувах как прехвърля документите и хартийките по писалището си. Знаех, че й се иска да ме утеши, аз обаче нямаше да го допусна.

— Все пак не забравяйте да се преоблечете, когато тръгнете да се връщате с автомобила — напомни ми накрая тя, сякаш това щеше да ми е първият път, когато ще оглеждам разложен труп.

— Благодаря ти, Роуз — рекох й.