Патриша Корнуел
Френски акцент (19)

18.

Както се бяхме уговорили, Марино ме чакаше на паркинга и аз се качих на чудовищния му пикап, понеже не исках да рискувам Брей да познае мерцедеса. Навън беше тъмно и много студено, но поне бе спряло да вали. Седалката бе толкова висока, че едва ли не виждах в очите шофьорите на минаващите камиони.

Поехме по авеню „Патерсън“ към „Парам Роуд“, една от най-оживените улици в града, където хората идваха да хапнат, да напазаруват и да позяпат щандовете в универсален магазин „Риджънси“.

— Нека те предупредя отсега, в другия край на дъгата невинаги те чака гърне със злато — подхвана Марино и метна фаса през прозореца. — Единият или и двамата могат да решат да не дойдат. Може да са ни заложили и капан, няма да се учудя. Но сме длъжни да проверим, нали така?

Търговският център „Бевърли Хилс“ се състоеше от няколко бутика и магазин от веригата „Бен Франклин Крафтс енд Фреймс“. Мястото не беше от онези, където очакваш да откриеш един от най-добрите ресторанти в града.

— Няма и помен от тях — отбеляза Марино, след като се огледахме. — Но сме подранили с няколко минути.

Спря по-встрани от ресторанта, между две коли пред „Бен Франклин“, и угаси двигателя. Аз отворих вратата.

— Къде си хукнала? — възропта Марино.

— В ресторанта.

— А ако дойдат точно сега и те видят?

— В правото си съм да бъда тук.

— Ами ако Брей е в бара? — притесни се той. — Какво ще й кажеш?

— Ще й предложа да я черпя едно питие, а после ще дойда да те взема.

— Божичко, докторке! — Марино ставаше все по-непреклонен. — Пък аз си мислех, че целта е да я спипаме на местопрестъплението.

— Успокой се и остави на мен да говоря с нея.

— Да се успокоя ли? Иде ми да й счупя врата на тази проклетница — избухна той.

— Без издънки, чу ли! Ако изскочим иззад бункера и открием огън, като нищо могат да ни улучат първи.

— Нима няма да й кажеш в лицето, че знаеш какво е забъркала? За електронната поща, за Чък и всичко останало?

Не можеше да повярва — беше много ядосан и непрекъснато се повтаряше.

— Марино! — опитах се да го успокоя. — Бива ли да се палиш толкова лесно! Прояви малко здрав разум. Ти си обигран детектив, а с нея трябва да бъдеш тъкмо такъв. Тя не си поплюва. Още отсега ще ти кажа, че с едните мускули никога няма да я притиснеш до стената.

Той си мълчеше.

— Ти стой тук и гледай от пикапа, а аз ще проверя вътре в ресторанта. Мернеш ли я преди мен, ми прати по пейджъра съобщение — 104, или ме потърси по телефона, в случай че по една или друга причина не получа съобщението по пейджъра — наредих му аз.

Той запали ядно цигара и ми отвори вратата.

— Не е честно — започна пак да опява. — Наясно сме какви ги върши тази кокошка. Пак продължавам да смятам, че трябва да й покажем без недомлъвки, че не е чак толкова хитра, за каквато се пише.

— Теб ли да те уча как да надхитриш врага! — рекох му отново аз.

Вече се притеснявах, че ще вземе да избухне.

— Видях какво е пратила на Чък.

— Не крещи такъв — предупредих го аз. — Няма как да докажем, че именно Брей е пратила онова съобщение по електронната поща, точно както и аз не мога да докажа, че не съм пращала съобщенията, приписвани на мен. И понеже стана дума, безсилна съм да докажа, че не аз пиша онези небивалици в чата.

— Май трябваше да стана наемен войник.

Той издиша цигарения дим право в огледалото за обратно виждане и се огледа.

— Как ще се свържеш с мен, по пейджъра или по телефона? — попитах, докато слизах от пикапа.

— Ами ако не получиш съобщението навреме?

— Тогава прегази Брей с пикапа — отвърнах припряно и треснах вратата.

Докато вървях към ресторанта, пак се огледах, но и този път не забелязах и следа от Брей. Не знаех каква кола има, но предполагах, че при всички положения ще дойде със служебен автомобил. Отворих тежката дървена врата на „Еленовата глава“ и бях посрещната от весели гласове, потракване на кубчета лед в чашите и от барман, който с размах наливаше питиета. Върху стената се кипреше препарирана еленова глава, откъдето идваше и името на заведението. Светлините бяха приглушени, ламперията бе от тъмно дърво, почти до тавана бяха накамарени каси с вино.

— Добър вечер — пресрещна ме оберкелнерката и се усмихна изненадано. — Отдавна не сте наминавали, беше ни домъчняло за вас, но от новините знам, че сте затънали до гуша в работа. С какво мога да ви бъда полезна?

— Има ли резервация на името „Брей“? — поинтересувах се аз. — Не съм сигурна за часа.

Жената провери в големия тефтер с резервациите, като сочеше с молив имената и часовете. После погледна още веднъж. Беше смутена. Дори през седмицата бе невъзможно човек да влезе в добър ресторант, ако предварително не си е запазил маса.

— Опасявам се, че не — прошепна оберкелнерката.

— Хубава работа! Дали не е на мое име? — опитах отново.

Жената провери за трети път.

— Ужасно съжалявам, доктор Скарпета. А тази вечер нямаме и една-едничка свободна маса, предният салон е зает от група.

Вече беше шест без двайсет. Масите бяха застлани с покривки на червени карета, върху тях горяха малки лампи, а в ресторанта нямаше жив човек, понеже възпитаните хора рядко вечерят преди седем часа.

— Мислех да пийнем с един приятел — продължих да разигравам театрото. — Ако ни намерите местенце, бихме могли да хапнем и по-рано.

— Ама разбира се — грейна оберкелнерката.

— Тогава настанете ме някъде — казах, а сърцето ми се сви още повече.

Ами ако Брей забележеше, че автомобилът на Чък не е на паркинга, и се усъмнеше?

— Ей там…

Внимавах да не пропусна пейджъра върху колана ми, ослушвах се за телефона.

— Чудесно — казах на жената.

Такива сценарии направо притъпяваха сетивата ми. По природа съм си прям човек, научена съм винаги да казвам истината, придържам се към това правило и в професионалния живот, гледам да не слизам на равнището на адвокатите, които вечно хитруват на дребно — и аз щях да стана такава, ако се бях поддала на шикалкавенето, на евтините лъжи и сивите зони на закона.

Оберкелнерката вписа името ми в тефтера точно когато пейджърът се раздрънча като огромно насекомо. Върху екрана се появи 104 и аз забързах към изхода. Нямах друг избор, трябваше да отворя вратата, понеже стъклата бяха матови и през тях не се виждаше нищо. Съгледах тъмната „Краун Виктория“.

Марино не предприемаше нищо. Отново се притесних: Брей спря и угаси фаровете. Бях сигурна, че няма да чака дълго Чък, вече почти долавях, че е подразнена, задето нищожество като него си позволява да я кара да чака.

— Мога ли да ви помогна? — попита барманът, както бършеше с кърпата една чаша.

Продължих да надзъртам през открехнатата врата — питах се какво ли ще направи Марино.

— Чакам човек, който не знае къде точно се намира ресторантът — поясних аз.

— Кажете му, че е до козметичен салон „Мишел“ — опита се да ми е полезен барманът точно когато Марино слезе от пикапа.

Пресрещнах го на паркинга и двамата се устремихме към автомобила на Брей. Тя не ни забеляза, понеже говореше по клетъчния телефон и си записваше нещо. Марино й почука на прозореца и Брей се извърна стъписана към нас. Лицето й стана каменно. Жената каза нещо в слушалката и затвори. Натисна бутона на прозореца и той се смъкна с тихо бучене.

— Така си и знаех, че сте вие, заместник-шефе Брей — подхвана Марино, сякаш са си първи дружки.

Наведе се и надзърна в автомобила. Брей определено бе извадена от равновесие и умуваше какво да предприеме, макар и да се преструваше, че уж не вижда нищо странно, задето сме я срещнали тук.

— Добър вечер — поздравих любезно. — Какво приятно съвпадение.

— Каква изненада, Кей — рече тя глухо. — Как я карате? Значи сте открили малката тайна на Ричмънд.

— Вече знам повечето малки тайни на Ричмънд — отвърнах ехидно. — А те са доста, стига да знаеш къде да търсиш.

— Гледам да не ям месо — прехвърли се на друга тема Брей. — Но рибата тук е превъзходна.

— Все едно да идеш на публичен дом и да играеш бридж-белот — подсмихна се Марино.

Брей не му обърна внимание и се опита да ме притесни с вторачен поглед, но удари на камък. Дълги години бях воювала с калпави работодатели, нечестни адвокати и безпощадни политици и покрай това бях научила, че ако гледаш някого между очите, можеш и цял ден да издържиш на втренчения му поглед.

— Ще вечерям тук — каза тя така, сякаш бърза, а ние само й губим времето.

— Ще изчакаме, докато се появи гостът ви — рече мазно-мазно Марино. — То оставаше да ви оставим да висите сам-сама тук в тъмното или да позволим да ви досаждат вътре в ресторанта. Всъщност, заместник-шефе Брей, не бива да се разхождате без охрана, откакто се преместихте тук, се радвате на голяма популярност. Превърнахте се в нещо като знаменитост.

— Не чакам никого — отсече раздразнено тя.

— Никога не сме имали в управлението толкова високопоставена жена, която на всичкото отгоре е и хубава, и ухажвана от медиите — не мирясваше Марино.

Брей взе от седалката дамската си чанта и пощата — необузданият й гняв вече бе едва ли не осезаем.

— А сега ще ме извините, нали? — изрече със заповеднически тон.

— Тази вечер няма да е лесно да си намерите маса — обадих се и аз, когато тя отвори вратата. — Освен ако нямате резервация — добавих, та тя да не си прави илюзии, че не знам как няма резервация.

Самообладанието и самочувствието на Брей й изневериха само за миг, колкото да лъсне стаената под тях злост. Тя ме прониза с очи, после обаче си възвърна спокойствието и слезе от автомобила. Но Марино й препречи пътя. Тя нямаше как да мине, освен ако не го изтика или не го заобиколи, а огромното самочувствие не й го позволяваше.

Беше едва ли не затисната до вратата на новичкия си лъскав автомобил. Не ми убягна, че е облечена в кадифен панталон и яке на полицейското градско управление и на краката е с маратонки. Беше прекалено суетна, че да тръгне в този вид на тежкарски ресторант.

— Извинявайте — рече на висок глас, обръщайки се към Марино.

— О, пардон! — избълва той и отстъпи встрани.

Подбрах много внимателно следващите думи. Не можех да я обвиня право в очите, но смятах да направя така, че да й покажа как всичките й кроежи са разкрити и ако продължава с номерата, ще загуби и ще има да съжалява горчиво.

— Вие сте следователка — рекох й угрижено. — Сигурно ще ме посъветвате — как според вас някой се е добрал до паролата ми и бърника в електронната ми поща, и не само това, ами се и подписва с моето име в чата по Интернет.

— Какъв ужас! Съжалявам, не мога да ви помогна. Не разбирам от компютри — ухили се Брей. Очите й наподобяваха тъмни дупки, зъбите й просветваха като стоманени остриета под уличните лампи. — Бих ви посъветвала само да огледате хората най-близко около вас, вероятно го върши човек, който е недоволен от нещо, който ви е бил приятел, но се е лишил от благоволението ви — продължи тя с преструвките. — Наистина нямам представа, но предполагам, че е човек, който е свързан с вас. Чувала съм, че племенницата ви е специалистка по компютрите. Тя сигурно ще ви помогне.

Съвсем се вбесих, задето намесва и Луси.

— Очаквам с нетърпение да си поговоря с нея — продължи Брей ни лук яла, ни лук мирисала. — Въвеждаме КОМПСТАТ и ни трябва човек с компютърна грамотност.

КОМПСТАТ или компютърната статистика, бе нова система за бързо и технологично усъвършенствано отчитане на полицейските данни, разработена от полицейското управление на Ню Йорк. Наистина за нея трябваха компютърни специалисти, но си бе нагла обида да предлагаш подобна работа на човек със способностите и опита на Луси.

— Предайте й следващия път, когато я чуете — добави Брей.

Търпението на Марино беше на изчерпване.

— Наистина, Кей, някой път трябва да се видим, за да ви разкажа за преживелиците си във Вашингтон — каза благо жената, сякаш цял живот бях работила по затънтени градчета. — Нямате и представа какви динени кори могат да ти подложат. Особено жените, колежките. Много съм се напатила.

— Не се и съмнявам — уверих я.

Брей заключи вратата на колата и каза:

— Както вероятно знаете, не е нужна резервация, за да поседнете на бара. Точно там и хапвам от време на време. Ресторантът е прочут с пържолите си с извара, но аз, Кей, ви препоръчвам омара. А вие, капитан Марино, ще харесате пържения лук. Бил ужасно вкусен, поне така са ми казвали.

Изпроводихме я с погледи.

— Крава нещастна — изруга Марино.

— Хайде да се махаме оттук — подканих.

— Да, само това оставаше, да се храня в близост с такава усойница, направо ще ми приседне. Пък и ми се отяде.

— Няма да е за дълго.

Качихме се в пикапа и аз се отпуснах под тежестта на депресията, притиснала ме като катран. Искаше ми се да съгледам в случилото се поне някакъв лъч на надежда, обещание за победа, но не би. Чувствах се разгромена. Дори по-лошо, чувствах се кръгла глупачка.

— Искаш ли цигара? — попита Марино в тъмната кабина и щракна запалката.

— Защо не! — изпелтечих. — Тия дни пак ще ги откажа.

Той ми поднесе цигара и запали своята. Сетне ми подаде запалката. Гледаше ме, знаеше, че ми е крив целият свят.

— Какво си увесила нос, справихме се блестящо! — подхвана той. — Бас ловя, че онази никаквица седи в ресторанта и се налива с уиски, задето сме я спипали натясно.

— Изобщо не сме я спипали — възразих, присвила очи срещу светлините на автомобилите в насрещното платно. — Няма оправия с тази жена, единственото спасение е да се пазим от нея. — Смъкнах малко прозореца и усетих как студеният вятър вее в косата ми. Издишах цигарения дим. — Ни вест, ни кост от Чък — отбелязах.

— А, появи се, негодникът му с негодник. Но ти не го видя, понеже той ни забеляза пръв и си плю на петите.

— Сигурен ли си?

— Видях как гадната му количка завива по отбивката за търговския център, после, щом наближи пикапа, онзи хубостник най-неочаквано направи обратен завой и духна. И то точно когато Брей ни видя при автомобила й и каза нещо по клетъчния телефон.

— Чък е пряката връзка между мен и нея — рекох аз. — Няма да се учудя, ако тази вещица има ключ и от кабинета ми.

— Така си е — съгласи се Марино. — Но ти, докторке, не бери грижа за Чъки Бой, аз ще се разправям с него.

— Това вече ме плаши — казах му. — Не прави глупости, Марино. В края на краищата той е мой подчинен. Само това оставаше, да си навлека още неприятности.

— Тъкмо това ти говоря и аз. Не ти трябват още неприятности.

Остави ме пред службата и изчака да се кача на колата. Подкарах след него, докато излязохме от паркинга, после всеки си тръгна по пътя.