Патриша Корнуел
Френски акцент (28)

27.

Роуз бе сломена, щом се помина мъжът й, и аз имах чувството, че ще се разпадне, когато се наложи да умъртвят една от нейните хрътки. И въпреки всичко тя открай време носеше достойнството си едва ли не както и дрехите — спретнати и дискретни. Тази сутрин обаче, след като научи, че Ким Луонг е убита, изпадна в истерия.

— Само ако… Само ако… — повтаряше като курдисана и плачеше неудържимо във фотьойла до камината в малкия си апартамент.

— Престани да го повтаряш, Роуз — рече Марино.

Познаваше Ким Луонг, понеже често пазаруваше в „Куик Кеъри“. Беше се отбила и предната вечер, вероятно точно по времето, когато убиецът още е бил вътре, биел е жената, хапел я е и е разнасял кръвта. Слава богу, че магазинът е бил затворен и заключен.

Занесох две чаши женшенов чай в хола на секретарката, Марино предпочете кафе. Роуз трепереше като лист, лицето й бе подпухнало от плач, а над яката на хавлията за баня висяха кичури бяла коса. В този момент секретарката ми изглеждаше много стара, приличаше на бабичка, забравена от всички в някой старчески дом.

— Не бях включила телевизора. Четях. Затова и разбрах чак тази сутрин, когато пуснах новините — продължи да разказва тя за кой ли път. — Изобщо не подозирах, седях си в леглото, четях и се притеснявах за неприятностите в службата. И най-вече за Чък. Това момче съвсем го е ударило през просото, аз обаче ще му дам да се разбере.

Оставих чая до нея.

— Друг път ще говорим за Чък, Роуз — рече й Марино. — А сега ни кажи какво точно се случи снощи…

— Но вие първо ме изслушайте — възкликна жената. — Капитан Марино, убедете доктор Скарпета да ме изслуша! Този хлапак я мрази! Мрази ни и тримата. Това се опитвам и да ви обясня, трябва да предприемете нещо, докато не е станало твърде късно.

— Ще имам грижата веднага щом… — подхванах аз.

Роуз обаче поклати глава.

— Ще ни докара белята, така да знаете. Убедена съм, че ме следи тъкмо той или някой, свързан с него — настоя тя. — Може би е бил той в онази кола, която сте видели на паркинга и която ви е следила. Откъде сте толкова сигурна, че не я е наел под чуждо име тъкмо Чък, та да не кара своята и да не го познаете? Откъде сте сигурна, че който ви е следил, не е свързан с него?

— Ама недей така — вдигна ръка Марино, за да я прекъсне. — Защо му е да те следи?

— Заради лекарствата — отсече Роуз убедено, сякаш изобщо не се съмняваше. — Миналият понеделник имаше случай на свръхдоза и стана така, че реших да ида с час и половина по-рано на работа, понеже в обедната почивка щях да ходя на фризьор.

Не ми се вярваше Роуз да е подранила случайно. Бях я помолила да ми помогне да разберем какво крои Руфин и тя, естествено, го беше взела много присърце.

— Онзи ден вас ви нямаше — продължи разказа си секретарката. — Бяхте забутали някъде тефтера със срещите и ние го търсихме къде ли не. В понеделник реших да правя, да струвам, но да го намеря, защото знам, че без него сте за никъде. Та слязох да проверя още веднъж в моргата. Отидох още преди да съм си свалила палтото. И що да видя, няма и седем часът, а Чък седи зад писалището с брояча за хапчета и десетина опаковки лекарства. Погледна ме така, сякаш съм го заварила със смъкнати гащи. Попитах го защо е подранил толкова, а той, моля ви се, взе да ми обяснява колко натоварен му бил денят и как искал да си навакса.

— Колата му на паркинга ли беше? — поинтересува се Марино.

— Спира я при рампата — обясних му аз. — От нашата сграда не се вижда.

— Лекарствата бяха от случая на доктор Филдинг — подхвана пак Роуз — и колкото от любопитство надзърнах в отчета. Бяха намерили у жената каквито лекарства се сетите: успокоителни, приспивателни, упойващи. Общо хиляда и триста хапа, моля ви се. Представяте ли си!

— За съжаление, да — отвърнах аз.

Починалите от свръхдоза или при самоубийство идваха при нас, след като месеци наред, дори години бяха взимали най-различни лекарства с рецепта: кодеин, перкоцет, морфин, метадон, валиум, фентанил, какво ли не. Наистина си беше кански труд да ги преброим, за да видим колко е имало в опаковките и колко са останали.

— Значи краде хапчетата, вместо да ги изсипва на боклука — обобщи Марино.

— Не мога да го докажа — отговори Роуз. — Но за разлика от друг път този понеделник нямахме чак толкова много работа. Свръхдозата беше единственият ни случай. След това Чък ме избягваше и всеки път, когато заедно с труповете пристигаха и лекарства, аз се питах дали вместо на боклука те не са се озовали в джобовете му.

— Можем да сложим видеокамера, без той да забележи. Вече има в някои помещения. Ако краде от хапчетата, веднага ще ни падне в ръчичките — закани се Марино.

— Не стига другото, ами сега и това — ядосах се аз. — Хич не ми се мисли как ще гръмнат вестниците. Няма да се учудя, ако ни емнат и по телевизията — току-виж някой нахакан репортер седне да ровичка и научи как уж съм отказвала да разговарям със семействата на починалите, как уж си общувам по Интернет и как съм устроила засада на Брей на онзи паркинг.

Отново ме налегна параноята и аз въздъхнах тежко. Марино не ме изпускаше от очи.

— Съмнявам се Брей да има нещо общо — рече той.

— Все пак тъкмо тя е тласнала Чък по този път — възразих аз. — Той сам си призна, че колкото по-големи каши е забърквал, толкова по-лесно му се е струвало.

— Мен ако питаш, Чъки Бой сам е решил да краде от лекарствата с рецепта. Къде ти леке като него ще устои на изкушението! Точно както ченгетата, които все се изкушават да бръкнат в портфейлите на наркотрафикантите, дето уж ловят. Така де, лекарства като лортабс, форцет, да не говорим пък за перкоцет вървят на черно по два до пет долара хапчето. Но ми е интересно къде ги пласира нашият юнак.

— Защо не питаме жена му дали често отсъства вечер? — предложи Роуз.

— Типчета като него, драга, въртят далаверите посред бял ден — увери я Марино.

Роуз изглеждаше потисната и малко смутена, сякаш се страхуваше, че сама си е втълпила някакви небивалици. Марино стана да си сипе още кафе.

— И смятате, че той ви следи, понеже сте се усъмнили, че пласира на черно лекарствата ли? — попита той секретарката.

— Сега, като се слушам, ми се струва съшито с бели конци.

— Възможно е да ви следи и някой негов съучастник, ако той наистина се е забъркал в някакви далавери. А според мен в момента не бива да отхвърляме никоя хипотеза — добави Марино. — Щом знае Роуз, значи знаеш и ти — обърна се той към мен. — Чък го съзнава прекрасно.

— Ако Чък наистина изнася лекарства, защо ще ни следи? За да ни навреди? Да ни сплаши? — попитах аз.

— Това ти го гарантирам — отсече от кухнята Марино. — Сдушил се е с негодници като него. А тук става въпрос за много пари. Помисли само колко много хапчета идват с някои от труповете. Ченгетата са длъжни да изземат всяка опаковка и флаконче, които намерят. А ти поне знаеш какво държат повечето хора по аптечките си — какви ли не илачи против болка и не знам още какво. — Върна се в хола и отново седна, като духаше чашата, сякаш бързаше кафето да изстине. — Като се замисля, онзи хубостник Чък стои в моргата, единствено за да задига лекарствата. Заплатата не го интересува, всъщност може би точно заради това от няколко месеца работи през пръсти.

— Няма да се учудя, ако печели хиляди долари на седмица — вметнах аз.

— А подозираш ли някого от другите си подчинени, че е свързан с него? Те му дават хапчетата, той им дава известна част от парите.

— Нямам представа.

— Службата ти има четири местни клона. Ако краде лекарствата и от четирите служби, за нула време може да станеш богат като Крез — каза Марино. — Няма да се учудя, ако онзи негодник се е забъркал с организираната престъпност. Лошото тук обаче е, че това не е като да си пазаруваш в кварталния супермаркет. Чъки сигурно си въобразява, че е фасулско да се спазари с някой костюмиран тузар, с някоя лъскава мадама. А те да пласират стоката нататък по веригата. Нищо чудно накрая да заменят лекарствата за оръжие в Ню Йорк.

„Или в Маями“ — помислих си аз.

— Добре че ни предупреди, Роуз — рекох на възрастната жена. — Само това оставаше — от службата да изтичат лекарства, попадащи в ръцете на хора, които вредят на другите и дори ги убиват.

— Да не говорим пък, че дните на Чък вероятно са преброени — допълни Марино. — Хора като него обикновено не доживяват дълбоки старини. — Той отново се изправи и приседна в края на канапето, по-близо до нашата домакиня. — А сега, Роуз — подхвана предпазливо Марино, — кажи ми какво те кара да мислиш, че онова, което току-що ни разказа, е свързано с убийството на Ким Луонг?

Тя въздъхна тежко и угаси лампиона до нея, сякаш й пречеше на очите. Ръцете й трепереха и когато вдигна чашата, Роуз разплиска чая върху скута си и го попи с хартиена салфетка.

— Снощи, докато се прибирах, реших да купя курабийки и някои други неща — поде тя, и този път с разтреперан глас.

— Помниш ли точния час? — поинтересува се Марино.

— Някъде шест без десет.

— Нека повторим, за да съм сигурен — започна да си записва той. — Когато си се отбила в „Куик Кеъри“, е било някъде около шест. Беше ли затворено?

— Да. Дори се подразних, понеже знам, че затварят в шест. И сега се чувствам гузна. Клетата жена е лежала вътре мъртва, а аз съм й се ядосвала, задето не съм могла да си купя някакви си курабийки… — изхлипа Роуз.

— Видя ли коли на паркинга? — продължи Марино. — Или някакви хора?

— Не — едвам намери сили да пророни жената.

— Помисли добре, Роуз. Смути ли те нещо?

— О, да — отвърна тя. — Точно това се опитвам да ви кажа. Видях още от авеню „Либи“, че магазинът е затворен, понеже вътре не светеше, затова минах през паркинга, та да завия, и забелязах табелата „Затворено“. Върнах се на магистралата, но още преди да съм стигнала супермаркета „Ей Би Си“, онзи автомобил се лепна зад мен.

— Към къщи ли се беше запътила? — намесих се и аз.

— Да. Отпърво не се притесних, но после, когато завих по „Гроув“, онзи ме последва, караше на някаква си педя от задния ми калник и направо ме заслепяваше с дългите светлини. Насрещните автомобили мигаха с фарове, даваха му знак, че е на дълги, мислеха, че не е забелязал. Но той очевидно ги беше включил нарочно. И аз се уплаших.

— А видя ли каква марка е колата? — попита Марино.

— Бях заслепена, не виждах нищо, пък и бях объркана. Веднага се сетих за автомобила на паркинга пред блока онзи вторник вечерта, когато се отбихте да ме видите — обърна се Роуз към мен. — И после ми казахте, че са ви следили. Начаса ми хрумна за Чък и лекарствата, и ужасните типове, които се забъркват в такива далавери.

— И така, караше по „Гроув“ — не й позволи Марино да се отклонява.

— Точно така, подминах блока и продължих нататък, чудех се къде да ида, за да се отскубна от онзи. И аз не знам как се сетих, но внезапно свърнах наляво и направих обратен завой. Карах до края на Гроув, сетне пак завих наляво — онзи продължаваше да ме следи. Следващата отбивка вдясно беше за Извънградския клуб, завих и стигнах чак при входа на клуба, където стоят портиерите. Излишно е да ви казвам, че онзи негодник се бе изпарил.

— Добре си се сетила — похвали я Марино. — Браво на теб. Но защо не се обади в полицията?

— Каква полза? Нямаше да ми повярват. Не можех да им кажа нищо конкретно.

— Трябвало е да се обадиш поне на мен — укори я той.

— Знам.

— А после къде отиде? — включих се отново и аз.

— Прибрах се тук.

— Плашиш ме, Роуз — рекох й. — Ами ако те беше причакал?

— Не можех да вися навън цяла нощ. Прибрах се по друг път.

— Помниш ли в колко точно часа онзи негодник те е оставил на мира?

— Някъде между шест и шест и петнайсет. Божичко, направо не мога да повярвам, че когато съм минала покрай магазина, жената е била вътре. Дали и убиецът още е бил там? Де да съм знаела. Все си мисля, че ако се бях вгледала, вероятно съм щяла да забележа, че има нещо гнило.

— Роуз, нямало е как да разбереш, освен ако не си циганка и не гадаеш на кристална сфера — успокои я Марино.

Тя отново си пое разтреперана въздух и се загърна в пеньоара.

— Все ми е студено — каза тя. — Ким беше добро момиче. — Отново замълча със сгърчено от мъка лице. Очите й се напълниха със сълзи, които рукнаха по страните й. — Никога не беше груба, скъсваше се от работа. Искаше да стане медицинска сестра. Да посвети живота си на другите. Помня, често съм се притеснявала, че стои сам-самичка в магазина до късно вечер. Ох, Бог да ми е на помощ. Пак си го помислих във вторник, когато се отбих да напазарувам, но не й казах нищо! — Гласът й секна. Отидох при нея, приклекнах и я притеглих към себе си. — Точно както когато Саси не беше добре… все я караше на сън, а аз, моля ви се, си помислих, че е изяла нещо развалено…

— Успокой се, Роуз. Всичко ще е наред — опитах се да я утеша.

— А се оказа, че е глътнала парче стъкло… Мъничкото ми момиченце, всичко вътре му е било разкъсано, а аз не направих нищо.

— Не си знаела. Не можем да знаем всичко — пророних аз, усетила как и мен ме плисва тъга.

— Само ако я бях завела по-бързо на ветеринарен лекар… Никога, никога няма да си го простя. Клетото ми момиченце, затворено като в клетка, а някакво чудовище я халосало и й счупило носа… на ония проклети надбягвания. А после аз допуснах да страда и да умре!

Ридаеше неудържимо, сякаш сломена от всички злини и жестокости, вършени някога по белия свят. Обвих длани около ръцете й, стиснати в юмруци.

— А сега ме чуй, Роуз — примолих се аз. — Спасила си Саси от истински ад, както си спасявала и други. Не си могла да сториш за кучето нищо повече, както не си могла да направиш нищо и когато си се отбила да си купиш курабийки. Ким е била мъртва. Била е издъхнала преди часове.

— Ами той? — извика жената. — Ами ако още е бил вътре и е излязъл, когато съм се доближила? Сега и аз щях да съм мъртва, нали? Онзи щеше да ме застреля и да ме хвърли някъде като боклук. Или е щял да се гаври и с мен.

Смазана, Роуз затвори очи, по лицето й пак се стичаха сълзи. Беше се отпуснала безжизнено, бурята беше отминала. Марино се надвеси напред на канапето и я докосна по коляното.

— Трябва да ни помогнеш — рече й. — На всяка цена трябва да ни кажеш защо според теб са те следили и защо смяташ, че убийството вероятно е свързано с това.

— Защо не дойдеш с мен вкъщи? — поканих я аз.

Очите й се проясниха, тя започна да си възвръща самообладанието.

— Ами колата, която подкара след мен именно от мястото, където е била убита Ким? Защо не са започнали да ме следят преди това? — попита жената. — И то точно час — час и половина, преди да се задейства алармата? Това съвпадение не ви ли учудва?

— Определено си е странно — съгласи се Марино. — Но през живота си съм се нагледал на странни съвпадения.

— Чувствам се кръгла глупачка — проплака пак Роуз и си погледна ръцете.

— Всички сме уморени — успокоих я аз. — При мен има предостатъчно място…

— А колкото до Чъки Бой, ще го тикнем зад решетките, задето пласира лекарствата — увери я Марино. — Няма да му се размине.

— Ще остана тук и ще си легна — каза Роуз.

Докато слизахме по стълбището и вървяхме към паркинга, аз продължавах да си блъскам главата над онова, което ни разказа.

— Слушай — подхвана Марино, докато отключваше автомобила. — Ти си била много по-дълго с Чък. Познаваш го по-добре от мен, което е твърде лошо за теб.

— И сега ще ме попиташ дали тъкмо той е в колата под наем, която ни следи — рекох, когато Марино даде на заден и зави по „Ранди Травис“. — Отговорът е „не“. Че е негодник, негодник е, спор няма. Лъже и краде, но инак си е страхопъзльо. Иска се доста наглост, за да следиш някого със запалени фарове. Който го прави, е много сигурен в себе си. Изобщо не го е страх, че ще го хванат, понеже се пише голям умник.

— Току-що даде определение на нещо като психопат — рече той. — Лоша работа! Никак не ми се ще да повярвам, че копелдакът, пречукал Луонг, е следил и Роуз.

Пътищата отново бяха заледени и шофьорите в Ричмънд, нали си бяха лекомислени, се пързаляха и въртяха по всички улици. Марино беше включил преносимата полицейска радиостанция и следеше къде какви произшествия са станали.

— Кога смяташ да я върнеш тая чудесия? — поинтересувах се аз.

— Когато дойдат да ми я вземат — отвърна той. — Няма да им се дам току-така.

— Много смело, няма що!

— Лошото на всички случаи, по които някога сме работили — смени той темата, — е, че те никога не се свеждат до едно-единствено нещо. Ченгетата се опитват да напаснат толкова много неща, че щом разрешим случая, вече преспокойно можем да напишем биографията на престъпника. Уж надушваме някаква връзка, а се оказва, че тя няма нищо общо с престъплението. Например мъжът, ядосал се на жена си. Тя излиза разстроена от къщи и накрая я отвличат от паркинга на някой универсален магазин, изнасилват я и я убиват. И това, че мъжът й се е ядосал, няма нищо общо. По всяка вероятност тя и без това е щяла да иде на пазар.

Зави по алеята пред къщата ми и спря пред входа. Изгледах го.

— Какво ще правиш с парите, Марино?

— Ти не бери грижа за това, все ще се оправя.

Знаех обаче, че няма спестен и цент.

— Би могъл известно време да ми помагаш като следовател при огледите — предложих му аз. — Докато те върнат на работа.

Той не каза нищо. Докато началничка му беше Брей, нямаше да го върнат на работа. Като го държеше без заплата и не му възлагаше случаи, Брей целеше да го принуди да напусне и да го извади от строя, както беше направила и с Ал Карсън.

— Мога да ти предложа две неща — да работиш случай за случай и тогава ще получаваш по петдесет долара на…

— Какви ти петдесет долара! Дрън-дрън! — изсумтя Марино.

— Мога да те назнача и на половин работен ден и после да обявя свободното място и ти да кандидатстваш за него на общи начала.

— Я не се занасяй.

— Колко изкарваш сега?

— Някъде към шейсет и две хиляди долара на година плюс осигуровките — отвърна той.

— Мога да ти дам най-много трийсет и пет хиляди на година. За трийсет часа на седмица. Без осигуровки.

— Браво на теб! По-изгодно предложение не съм получавал от доста време.

— Бих могла да те пиша инструктор и координатор на случаите на убийства в Института по съдебна медицина. Още трийсет и пет бона. Общо седемдесет. Без осигуровките. Но сигурно ще си докарваш и отгоре.

Той се замисли и дръпна от цигарата.

— Не ми е притрябвала помощта ти — сопна се грубо. — А и сега-засега нямам намерение да посвещавам живота си на трупове и на това да гледам по цял ден физиономиите на съдебни патолози.

Слязох от пикапа.

— Лека нощ — пожелах на Марино.

Той отпраши ядно, аз обаче знаех, че е ядосан не на мен. Беше отчаян и вбесен. Без да иска, беше разголил пред мен колко е уязвим и как са засегнали себелюбието му. И въпреки това ме заболя от всичко, което ми бе наприказвал.

Метнах палтото на стола в антрето и смъкнах кожените ръкавици. Сложих на плейъра симфония „Ероика“ на Бетховен и изопнатите ми до скъсване нерви малко по малко взеха да си възвръщат ритъма точно както свирещите струни. Забърках си омлет, хапнах, легнах си и се опитах да почета, но бях много уморена.

Заспала съм на светеща лампа и внезапно бях изтръгната от унеса от писъка на алармата. Извадих от чекмеджето глока и устоях на порива да изключа системата. Едвам издържах на воя й. Не знаех обаче какво я е задействало. След броени минути иззвъня телефонът.

— Обаждаме се от охранителната фирма…

— Да, да — казах на висок глас. — Не знам какво я е задействало.

— При нас показва пета зона — поясни мъжът. — Задната врата на кухнята.

— Нямам представа.

— Сигурно искате да повикаме полиция.

— Да, най-добре — съгласих се, докато воят, приличен на сирена при въздушно нападение, продължаваше да оглася къщата.