Патриша Корнуел
Френски акцент (29)

28.

Предположих, че алармата се е задействала от силния вятър, и след малко я изключих, за да чуя, когато дойде полицията. Седнах в леглото и зачаках. Достраша ме да тръгна да обикалям къщата, да влизам от стая в стая и да надзъртам в баните и скришните опасни местенца.

Заслушах се в тишината и чух всички звуци, които я огласяха: вятърът, тихото тиктакане на дигиталния часовник, топлината, струяща от радиаторите, собственото си дишане. Пред къщата спря кола и аз забързах към входната врата тъкмо когато един от полицаите почука с все сила с палката, вместо да натисне звънеца.

— Полиция — рече делово някаква жена.

Пуснах ги вътре. Бяха двама — млада жена и по-възрастен мъж. Върху ламинираната карта на униформата на жената пишеше, че се казва Дж. Ф. Бътлър, и нещо в младата полицайка ме стъписа.

— Задействала се е алармата на кухненската врата към двора — обясних аз. — Много съм ви признателна, че дойдохте толкова бързо.

— Как се казвате? — попита ме мъжът — Р. А. Макелуейн.

Държеше се така, сякаш изобщо не знаеше коя съм, сякаш бях най-обикновена застаряваща жена по пеньоар, която по една случайност живее в хубава къща в квартал, където полиция рядко стъпва.

— Кей Скарпета.

Той се поотпусна и сподели:

— Не знаех дали наистина съществувате. Слушал съм много за вас, но за осемнайсет години нито веднъж не съм идвал в моргата, и слава богу.

— Не си ходил, защото по твое време не са ви водили на демонстративни аутопсии и не са ви карали да учите медицина — заяде се Бътлър.

Макелуейн едвам се сдържа да не се подсмихне. Започна да оглежда обстановката.

— Стига да искате, винаги сте добре дошъл на някоя от демонстративните аутопсии — поканих го аз.

Бътлър беше нащрек, тялото й беше изопнато като струна. Вниманието й още не бе притъпено от бремето на службата, докато колегата й в момента не се интересуваше от нищо друго, освен от къщата и що за птица съм аз. Сигурно досега бе изтеглял хиляди коли и бе ходил по фалшива тревога в хиляди къщи срещу някаква си мизерна заплатица и никаква признателност.

— Бихме искали да огледаме — рече Бътлър и затвори входната врата. — Ще започнем ей от там.

— Ама, разбира се. Вършете си работата.

— А вие стойте тук — добави полицайката и се запъти към кухнята.

Точно тогава ме връхлетяха чувствата, заварили ме напълно неподготвена. Бътлър ми напомняше за Луси — в очите, в гръцкия нос, в начина, по който ръкомахаше. Луси не бе в състояние да мърда устните си, ако не размахва и ръце, сякаш дирижира, вместо да води разговора. Застанала в антрето, чувах стъпките на полицаите по паркета, сподавените им гласове, вратите, които затварят. Явно не си претупваха работата и аз си помислих, че именно Бътлър държи да надзърнат във всяко кътче достатъчно голямо, та в него да се спотаи човек.

Слязоха в мразовитата нощ по стълбите и мощните лъчи на електрическите им фенерчета заиграха по прозорците и се плъзнаха през щорите. Това продължи петнайсет минути, после полицаите почукаха на вратата, за да ги пусна вътре, и ме заведоха в кухнята, като Макелуейн си духаше на премръзналите зачервени длани. Бътлър побърза да попита угрижена:

— Знаете ли, че има вдлъбнатина в рамката на кухненската врата?

— Не — сепнах се аз.

Жената отключи вратата при масата до прозореца, където се хранех и с приятели, и когато бях сама. Приближих се към полицайката да видя за какво ми говори и ме лъхна жулещият мразовит въздух. Бътлър насочи фенерчето към вдлъбнатинката между металния обков и дървото на рамката, където, както личеше, някой се бе опитал да отвори вратата.

— Възможно е да не е от сега и да не сте забелязали — обясни полицайката. — Във вторник, когато алармата пак се задейства, не проверихме, понеже сигналът беше за зоната на гаражната врата.

— Какво, алармата се е задействала и във вторник ли? — ахнах аз. — Виж ти, не знаех.

— Ще отскоча до колата — рече Макелуейн на колежката си и все така потривайки ръце, излезе от кухнята. — Връщам се ей сега.

— Тогава бях дневна смяна — обясни Бътлър. — Както личи, жената, дето идва да ви чисти, я беше задействала, без да иска.

Не проумявах как Мари е задействала алармата в гаража, освен ако не е отишла там за нещо и не е реагирала веднага на предупредителното пиукане.

— Беше много притеснена — допълни полицайката. — Когато дойдохме, явно още не се беше сетила какъв е кодът.

— По кое време е било това? — поинтересувах се аз.

— Някъде към единайсет.

Марино не е могъл да чуе по полицейската радиостанция повикването, защото в единайсет беше с мен в моргата. Спомних си, че когато се прибрах вечерта във вторник, алармата не беше включена, сетих се за несменените хавлиени кърпи и мръсния килим. Защо ли Мари не ми бе оставила бележка, с която да ме предупреди какво се е случило?

— Нямахме причини да проверяваме тази врата — допълни Бътлър. — Затова и не мога да кажа дали вдлъбнатината я е имало и във вторник.

— Дори и да я е нямало — натъртих аз, — някой очевидно се е опитал да проникне вътре.

— Патрул триста и двайсет — каза Бътлър. — Сто и пет до детектив Б. Е.

— Патрул седемстотин деветдесет и две — чу се отговорът.

— Можете ли да дойдете, Б. Е.? — попита полицайката и даде адреса ми.

— Сто и четири. Дайте ми петнайсет минути.

Бътлър остави преносимата радиостанция изправена върху кухненската маса и пак се зае да проучва ключалката. Нахлу студен поривист вятър, който запрати купчинката салфетки на пода и вдигна страниците на вестника.

— Идва чак от „Медоу“ и „Кеъри“ — обясни жената, сякаш трябваше на всяка цена да го знам. — Там е неговият участък. — После затвори вратата. — Вече не са към детективския отдел — продължи Бътлър, като не сваляше очи от мен — да види как ще реагирам. — Прехвърлиха ги, сега са към униформения отдел. Преместиха ги някъде преди около месец — добави тя и аз тутакси надуших накъде насочва разговора.

— Сега детектив Б. Е. сигурно е подчинен на заместник-шефката на полицията Брей — рекох й.

Бътлър се подвоуми, после се подсмихна.

— А кой не е подчинен на нея?

— Искате ли кафе? — предложих й аз.

— На драго сърце.

Бътлър седна и се зае да пише протокола за опита за проникване с взлом, а аз извадих чашите, сметаната и захарта, докато из въздуха се носеха подвикванията на диспечерите и на ченгетата по преносимата радиостанция. На външната врата се позвъни и аз отворих на детектива Б. Е. Не го познавах. Имах чувството, че вече не познавам никого, откакто Брей е поела нещата в свои ръце и е разместила хората, махайки ги от длъжности, където те си вършеха работата чудесно.

— Тази врата ли? — попита детективът Бътлър.

— Да. Ей, Джони, да ти се намира химикалка, която пише по-добре от тази?

Блъсна ме главоболие.

— Имаш ли химикалка, която всъщност да пише?

Не можех да повярвам, че всичко това се случва на мен.

— Дата на раждане? — попита ме Макелуейн.

— Малцина имат аларми и в гаражите — отбеляза Бътлър. — Според мен контактът е по-слаб, отколкото при нормалните врати. Лек метал, наистина голяма повърхност. Излезе ли силен поривист вятър…

— Никога досега алармата не се е задействала от вятъра — възразих аз.

— Но ако сте крадец и разберете, че къщата е с алармена инсталация, може и да не ви хрумне, че към нея е прикачена и вратата на гаража — продължи с догадките полицайката. — Ами ако там има нещо, което да си струва да откраднеш?

— Посред бял ден? — изненадах се аз.

Детективът започна да нанася дактилоскопски прах, с който да свали пръстовите отпечатъци по рамката на вратата, и вътре в кухнята пак нахлу студен въздух.

— Я да видим сега, докторке — продължи да попълва формуляра Макелуейн. — Имаме домашния ви адрес. Кажете ми сега и служебния, а също домашния и служебния телефон.

— Домашния ми телефон го няма в указателя. Не искам да попада в пресслужбата, а оттам и у журналистите — отсякох, опитвайки се да не давам воля на негодуванието си срещу това нахълтване в личния ми свят, пък било то и добронамерено.

— Да имате пръстовите си отпечатъци? — поинтересува се детективът, както бе навирил четката, а черният магнитен прах се сипеше по пода.

— Да. За всеки случай.

— Така си и знаех. Според мен всички съдебни лекари трябва да имат образец от пръстовите си отпечатъци, в случай че докоснат нещо, което не е трябвало да пипат — рече той и без да иска, ме обиди.

— Разбирате ли какво ви говоря? — опитах се да привлека вниманието на Макелуейн и да го накарам да ме изслуша. — Не пишете телефонния номер в протокола. Само това оставаше — всички репортери и бог знае още кой да се докопат до домашния ми телефон и да научат точния ми адрес и номера на здравната и пенсионната осигуровка, и датата на раждане, и расовата принадлежност, и пола, и къде съм се родила, и ръста, теглото, цвета на очите и най-близките ми роднини.

— Напоследък да се е случвало нещо, за което трябва да ни предупредите? — продължи да ме разпитва Макелуейн, а Бътлър подаде на детектива лентата, с която да свали отпечатъците.

— В сряда вечерта ме следиха с кола — отвърнах немай-къде.

Усетих как всички вперват очи в мен.

— Както личи, са следили и секретарката ми. Снощи.

Макелуейн записа и това. На входната врата се позвъни за кой ли път и аз видях върху екрана на охранителната видеосистема над хладилника Марино.

— И внимавайте да не прочета за това във вестника — предупредих ги аз и излязох от кухнята.

— Не се притеснявайте, госпожо, ще го впиша в приложението към протокола. То не стига до пресцентъра — чух подире си гласа на Бътлър.

— По дяволите, направи нещо — казах на Марино, след като му отворих. — Някой се опитва да проникне с взлом в къщата ми, а сега на кино отиде и личният ми живот.

Марино дъвчеше нервно дъвка, изгледа ме кръвнишки, сякаш не друг, а тъкмо аз съм извършила престъпление.

— Няма да е зле да ме предупреждаваш, когато се опитват да ти влизат в къщата. И таз добра, да научавам от полицейската радиостанция! — нахока ме той и закрачи ядно към гласовете.

Вече ми беше писнало от цялата тази патърдия и се запътих към кабинета, за да звънна на Мари. Вдигна малко дете, после слушалката взе и жената, която ми чистеше.

— Току-що научих, че във вторник, докато си била тук, алармата се е задействала — рекох й.

— Извинявайте много, доктор Скарпета — проплака тя. — И аз не знаех как да постъпя. Нямах представа как да я изключа, за да не пищи. Тъкмо чистех с прахосмукачката, когато се задейства. Не можах да си спомня кода и туйто, бях уплашена до смърт.

— Разбирам те, Мари — уверих я. — Аз също се уплаших. Тази вечер пак се задейства, затова знам какво ти е било. Но ми казвай за тези неща, чу ли?

— Полицаите не ми повярваха. Сигурна съм. Казах им, че не съм и припарвала до гаража, но те…

— Не се притеснявай — опитах пак да я успокоя.

— Мислех, че ще ми се ядосате, задето полицията… че сигурно ще ме изпъдите… Трябваше да ви кажа. Занапред няма да правя така. Обещавам.

— Излишно е да се притесняваш. Тук полицията няма да ти стори нищо, Мари. Тук не е като в твоята родина. Но искам да внимаваш много, когато си при мен в къщата. Дръж алармата включена и преди да си тръгнеш, проверявай да не би случайно да си я изключила. Забеляза ли нещо, например кола, което да ти е направило впечатление?

— Помня, че валеше дъжд и беше много студено. Не съм видяла никого.

— Кажи ми, ако забележиш нещо — помолих я пак.