Патриша Корнуел
Френски акцент (33)

32.

Извърнах се към Марино, все така облегната на стената, сякаш нямах сили да се задържа на крака.

— Майко мила, видя ли колко струва тук едно уиски, цяло състояние! — изцъка Марино, след като затвори вратата на минибарчето.

— Чудо голямо.

— Но карай, сигурно е за сметка на Интерпол — отсъди той.

— И ми се пуши — добавих.

Той ми запали едно „Марлборо“ и след първото всмукване усетих как димът ме удря в гърдите. Марино ми връчи чаша чисто малцово уиски с лед, в другата ръка държеше бира „Бек“.

— Мисълта ми е — рече в обобщение Марино, — че щом Интерпол е в състояние да организира тайничко всичко с електронните билети и лъскавите хотели, и конкордите, а ние и досега не сме видели човек, който да е разговарял с онези приятелчета, защо тогава си толкова сигурна, че те не са инсценирали и всичко останало?

— Не могат да инсценират да го убие една психопатка — натъртих аз.

— Могат, могат, и още как! Я ги виж колко точно си подбират времето. — Той издиша дима и отпи огромна глътка бира. — Всичко, докторке, може да бъде инсценирано, от мен да го знаеш.

— ДНК пробите обаче съвпадат…

Но млъкнах насред изречението. Тези думи пробудиха у мен чувства, които дълго бях потискала.

— И откъде си сигурна, че протоколът също не е бил подправен?

— Престани!

Ала бирата бе помела и малкото задръжки, които Марино имаше, и той не можеше да се спре, продължаваше с все по-невероятните си догадки, умозаключения и мечти. Гласът му сякаш се отдалечаваше и ставаше все по-глух и по-глух. Прониза ме тръпка. В душата ми припламна надеждица. Ужасно ми се искаше всичките му небивалици да са истина.

В пет сутринта още спях с дрехите на дивана. Главата ме болеше така, че щеше да се пръсне. Дъхът ми вонеше на тютюн и алкохол. Взех си един душ и дълго гледах телефона до леглото. При мисълта какво съм си наумила ме прониза паника. И аз не знаех какво да правя.

Във Филаделфия наближаваше полунощ, аз обаче оставих съобщение на доктор Ванс Харстън, главния съдебен лекар. Пратих и номера на факса в хотелската стая и сложих отвън на вратата табелката „Не влизай“. Срещнахме се с Марино в коридора и аз с половин уста промърморих едно „добро утро“.

Долу редяха шведската маса и потракваха с чинии, някакъв мъж миеше стъклото на вратата. Беше рано и кафето още не беше готово, в кафенето нямаше жива душа, с изключение на нас и на още една жена с палто от норка, метнато на стола. Пред хотела ни чакаше друго такси — пак мерцедес.

Този път шофьорът се случи намръщен и припрян. Разтърках слепоочия. Покрай нас профучаваха мотоциклетисти, които караха по платна, съществуващи единствено в тяхното въображение, и лъкатушеха с тътен между автомобилите. Потисната, си спомних катастрофата, при която загина принцеса Даяна.

Сетих се как се събудих и чух съобщението по новините, и веднага си помислих как сме склонни да смятаме, че такава делнична случайна смърт не може да сполети нашите богове. Нямаше нищо славно и благородно в това да загинеш заради някакъв си подпийнал шофьор. Пред смъртта всички сме равни. Тя пет пари не дава кой си.

Небето бе опушеносиньо. Бяха мили тротоарите и те лъщяха мокри, покрай тях бяха наслагани зелени боклукчийски кофи. Загромолихме по паважа към площад „Конкорд“ и подкарахме покрай Сена, която почти не виждахме от зида пред нея. От дигиталния часовник пред Лионската гара разбрахме, че е седем и двайсет, вътре в гарата щъкаха хора, бързащи да си купят вестник от „Рьоле Ашет“.

Наредих се на опашката пред касата зад жена с пудел, блъсна ме добре облечен мъж с остри черти и посребрена коса. Отдалеч приличаше на Бентън. Пряко волята си огледах навалицата, сякаш можех да го открия в нея, а сърцето ми прескочи, безсилно да издържи на тези мъки.

— Кафе — рекох на Марино.

Седнахме на бара в „Амбаркадер“, поднесоха ни еспресо в мънички кафяви чашки.

— Това пък какво е! — изсумтя Марино. — Исках нормално кафе. А ще ми дадете ли захар? — попита той жената зад плота.

Тя му метна няколко пакетчета.

— Според мен той иска капучино — обясних й аз.

Продавачката кимна. Марино изгълта четири чаши капучино, излапа два сандвича с шунка и за по-малко от двайсет минути изпуши три цигари.

— Знаеш ли — казах му, след като се качихме на train a grande vitesse^[1], — наистина не искам да се самоубиваш по този тъпашки начин.

— Ти не бери грижа за мен — успокои ме той и се разположи на седалката отсреща. — Тръгна ли да живея здравословно, напрежението ще ме вкара в гроба.

Вагонът бе почти празен и малкото пътници като че ли не се интересуваха от нищо друго, освен от вестниците си. Беше толкова тихо, че ние с Марино започнахме да си шептим, а високоскоростният влак се плъзна и потегли безшумно. Излязохме от гарата, после покрай прозорците се застрелкаха синьото небе и дърветата. Беше ми горещо, умирах от жажда. Опитах се да поспя и слънцето заигра по затворените ми клепачи.

Събудих се, когато някаква англичанка на две седалки от нас заговори по клетъчния си телефон. Дядката от другата страна на пътеката решаваше кръстословица, химикалката му току пощракваше. Покрай нас профуча друг влак и ни лъхна вятър, а вече при Лион небето стана млечно и заваля сняг.

Марино гледаше през прозореца и се вкисваше все повече. Когато слязохме на гарата, се държеше като пръв грубиян, в таксито пък мълчеше като риба, а аз му се ядосвах все повече, задето предната вечер толкова безразсъдно ми е надрънкал всички ония небивалици.

Наближихме старата част на града, където Рона се слива със Саона, а блоковете и старинните зидове по хълма ми напомняха Рим. Чувствах се като парцал. Душата ми беше на дреб. Не помнех някога да ми е било толкова самотно, сякаш изобщо не съществувах и само се бях явила в нечий кошмар.

— Не се надявам на нищо — отбеляза ни в клин, ни в ръкав Марино. — Бих могъл да кажа „ами ако“, но не се надявам. Безсмислено е. Жена ми ме заряза преди много години и оттогава не съм намерил човек, с когото да си пасваме. Ето, отстраниха ме от работа и аз обмислям дали да не се прехвърля при теб. Но направя ли го, никога вече няма да ме броиш за човек.

— Я не се занасяй.

— На друг ги разправяй тия. Стана ли ти подчинен, всичко се променя и ти го знаеш.

Изглеждаше сломен и капнал от умора, от лицето и прегърбената му стойка се виждаше как се е съсипвал всичките тия години. Върху памучната му риза се мъдреше петно от кафе, панталонът му в защитен цвят висеше като торба. Бях забелязала, че колкото повече надебелява, толкова по-голям размер дрехи си купува, сякаш така щеше да заблуди себе си или другите.

— Не е много любезно, Марино, да ми подмяташ, че да си мой подчинен е най-ужасното нещо, сполитало те някога в живота.

— Е, сигурно няма да е най-ужасното, но почти.