Патриша Корнуел
Френски акцент (10)

9.

На другата сутрин Луси и Джо трябваше да хванат един от ранните самолети и на мен ми се свиваше сърцето, сетех ли се колко ще опустее къщата, след като затворя след тях вратата. Затова и грабнах куфарчето и излязох с тях. Знаех, че ми предстои ужасен ден.

— Жалко, че се налага да си тръгвате — рекох. — Но Маями сигурно няма да оцелее и ден, ако поостанете тук при мен.

— И с нас, и без нас Маями няма да оцелее — подсмихна се Луси. — Но ни плащат за това — да водим вече изгубени войни. Като се замислиш обаче, и в Ричмънд е същото. Божичко, чувствам се като парцал.

И двете с Джо бяха в износени дънки и намачкани ризи, преди да излязат, си бяха сложили само малко гел на косата. И трите бяхме изтощени, мъчеше ни махмурлук. Стояхме на алеята пред къщата, небето вече беше пепелявосиньо и уличното осветление бе угаснало. Не се виждахме добре в здрача, изпъкваха само силуетите и блесналите ни очи, както и дъхът ни, който се превръщаше в пара. Беше студено. Скрежът по автомобилите приличаше на дантела.

— Само че на ония добичета от „Картел 165“ няма да им се размине — изсили се Луси. — Изгарям от нетърпение да им разгоня фамилията.

— На кого? — не я разбрах аз.

— На ония акули, трафикантите на оръжие, които преследваме. Не помниш ли, наричаме ги така, понеже си падат по патроните „Спиър“ или „Златната точка“ от сто шейсет и пет грана^[1] — нямат грешка, да знаеш. Та тези кретени търгуват на черно с тях и с какво ли още не: с пистолети АП-15, с руски и китайски картечници, с пушкала от всички кътчета на света — Чили, Бразилия, Венецуела, Колумбия, Пуерто Рико, откъде ли не! Да вземем пристанището на Лос Анджелис. Там през минута и половина разтоварват по един контейнер — върви, че разбери какво има в него.

— Така си е — съгласих се — главата ми бучеше.

— За нас наистина е голяма чест, че ни възложиха такава задача — добави делово Джо. — Преди два-три месеца в един от изкуствените канали в Южна Флорида намериха трупа на някакъв панамец, който, както се оказа, е свързан с този престъпен картел. При аутопсията открили езика му в стомаха, понеже неговите сънародници му го отрязали и го накарали да го глътне.

— Не ми се слушат такива работи — прекъснах я, усетила как отровата пак прониква в главата ми.

— Аз съм Тери — съобщи ми Луси. — А тя е Бранди — усмихна се племенницата ми на Джо. — Студентки от щатския университет на Маями, които така и не са се дипломирали. Но всъщност на кого му е притрябвала диплома, понеже през тежките семестри, докато са се дрогирали и са се чукали с всеки втори, те са научили някои адреси, много подходящи за кражби с взлом. Завързали сме яки връзки с двама-трима от едрите акули, дето организират обирите и задигат оръжие, пари в брой, дрога. Сега сме нацелили един симпатяга от Фишър Айланд, който притежава оръжие да отвори цял магазин и толкова много дрога, та ако я разпилееш, ще си речеш, че вали снежец.

Сърцето ми се късаше, докато я слушах да говори така.

— Жертвата, разбира се, също е под прикритие — поясни Луси точно когато над нас прелетяха големи черни гарги, издаващи зловещи звуци, и прозорците отсреща светнаха.

Забелязах, че по съседските первази има свещи, а по вратите — венци от зеленика. Беше ми изхвърчало от главата, че има-няма след три седмици е Коледа. Луси извади портмонето от задния джоб на дънките и ми показа шофьорската си книжка. Само снимката беше нейна.

— Тери Дженифър Дейвис — прочете тя. — Жена, бяла, на двайсет и четири години, висока метър и шейсет и седем, тежи петдесет и шест килограма. Наистина си е странно да бъдеш някой друг. Само да видиш как съм се устроила там, лельо Кей. Имам малка спретната къщурка в Саут Бийч, карам мерцедес последен модел, иззет при акция срещу наркотрафикантите в Сан Паоло. Сивкав такъв, опушен. Да можеше да видиш и глока ми. Модел, достоен за колекционер. Деветмилиметров, неръждаема стомана, мъничък такъв. Истинска прелест.

Отровата вече ме давеше. Пред очите ми се стелеше морава пелена, нозете ми се подкосяваха, не си усещах ръцете.

— Луси, стига с тези дрънканици, това театро е съвсем излишно — прекъсна я Джо, доловила как ми действат думите й. — Все едно ти да я гледаш как прави аутопсия.

— Че тя ме е водила да я гледам — изперчи се Луси. — Цели пет-шест пъти.

Джо се ядоса.

— Демонстрации в полицейската академия — сви рамене племенницата ми. — А не някакви мъртъвци, заклани с брадва.

Бях потресена от коравосърдечието й. Сякаш разказваше за ресторанти.

— Най-често хора, издъхнали от естествена смърт, или самоубийци. Има семейства, които даряват труповете на анатомичния факултет.

Думите й ме удариха като задушлив газ.

— Пет пари не дават дали чичо Тим или братовчедката Бет е аутопсирана пред цяла сюрия ченгета. На повечето семейства и бездруго не им е по джоба да правят погребения, дори сигурно се радват, ако им платят, задето са дарили трупа, нали, лельо Кей?

— Не, не им плащат, пък и труповете, дарени от семействата, не са използвани за показни аутопсии — отвърнах, възмутена от дън душа. — Какво, дявол го взел, те прихваща? — троснах й се аз.

Клоните на голите дървета наподобяваха паяжина върху фона на мъждивата зора, покрай нас профучаха два кадилака. Усетих как хората ни зяпат.

— Дано този груб език не ти става навик — почти й изкрещях в лицето. — Звучи глупаво, особено в устата на невежи, лоботомизирани хора. И за твое сведение, Луси, съм те водила на три аутопсии, и макар че в полицейската академия не аутопсираме хора, съсечени с брадва, и те са били човешки същества. Някой е обичал тримата души, които си видяла. Тези трима мъртъвци също са имали някога чувства. Влюбвали са се, били са щастливи, тъжали са. Вечеряли са, ходели са с колите си на работа, излизали са в отпуск.

— Нямах предвид… — подхвана Луси.

— И можеш да бъдеш сигурна, че докато са били живи, тези трима души не са и подозирали, че някой ден ще се озоват в моргата и двайсет ченгета и едно хлапе ще зяпат голите им разрязани тела — допълних аз. — Приятно ли ще ти бъде, ако можеха да те чуят отнякъде какви ги дрънкаш?

Очите на Луси се напълниха със сълзи. Тя преглътна и извърна поглед.

— Извинявай, лельо Кей — пророни едва чуто.

— Понеже открай време смятам, че човек трябва да си представя как мъртъвците го слушат, когато говори за тях. Може би те наистина чуват детинските ти шегички и дебелашките подмятания. При всички положения ние ги чуваме. Толкова ли ти е приятно да ги изричаш или да ги чуваш от устата на друг?

— Лельо Кей…

— Ще ти кажа какво ще постигнеш с подобно отношение — продължих аз, раздирана от гняв. — Ще свършиш като мен — рекох й. — Ще стоиш някой ден пред къщата си, докато слънцето изгрява, и ще си представяш как човекът, когото обичаш, лежи в моргата. Ще си представяш как хората го взимат на подбив, пускат гадни шегички, обсъждат размерите на пениса му, дали мирише. Ще си мислиш как сигурно са го стоварили с гръм и трясък върху масата за аутопсии. Как насред аутопсията са метнали някоя кърпа върху празния му гръден кош и са отишли да похапнат. И как ченгетата, работещи по други случаи, са го подминавали и пътем са подмятали, че е фламбиран жив и други гадости от този десен.

Луси и Джо ме гледаха изумени.

— Хич не си въобразявай, че не съм чувала всички тези неща — допълних, после отключих вратата на автомобила и я отворих рязко. — Живот, който преминава между безразлични ръце и студен въздух и вода. Всичко е толкова студено, студено, студено. Дори и той да бе издъхнал в постелята, накрая всичко е толкова студено. Така че не ми говори за аутопсии. — Седнах зад волана. — Хич не ми се прави на голям непукист, Луси — рекох, сякаш вече не можех да се спра.

Гласът ми като че долиташе от друга стая. Дори ми хрумна, че полудявам. Нали тъкмо това ставало, когато някой губел разсъдъка си? Сякаш се наблюдавал отстрани и виждал как върши неща, каквито в нормално състояние не би направил никога, например убива някого или излиза през прозореца.

— Тези неща кънтят до гроб в главата ти — като камбана — казах аз. — Блъскат ли, блъскат в черепа ти. Не е вярно, че думите не наранявали. Току-що ти ме нарани неописуемо — казах на племенницата си. — Върви си в Маями.

Луси ме гледаше като ударена с парцал, докато затварях вратата и потеглях като фурия, удряйки задната гума о гранитния бордюр. Зърнах я заедно с Джо в огледалото за задно виждане. Казаха си нещо, после и те се качиха в колата под наем. Ръцете ми трепереха така, че чак не можех да си запаля цигара и успях да го направя едва когато попаднах в задръстване.

Не позволих на Луси и Джо да ме настигнат. Завих по Девета улица, докато те вероятно бяха отпрашили по магистрала А-64 към летището, откъдето щяха да се върнат в своя живот под прикритие.

— Да опустееш дано — промърморих по адрес на племенницата си.

Сърцето ми биеше като обезумяло, сякаш се опитваше да се отскубне на свобода.

— Да опустееш, Луси — разридах се аз.