Патриша Корнуел
Френски акцент (21)

20.

Имахме си в сградата правило, че всяко веществено доказателство, дори такова незначително като картонче за пръстови отпечатъци, се пренася със служебния асансьор. Той се намираше в дъното на коридора и когато се запътих към лабораторията на Нийлс Вандър, пред асансьора стояха две от чистачките.

— Добро утро, Мърл. Добро утро и на теб, Биатрис, как сте? — усмихнах им се аз.

Те извърнаха очи към покритото с кърпа хирургическо легенче и количката, която тиках. Работеха при нас от доста отдавна и знаеха, че нося ли нещо в плик или покрито върху количка, не им е работа да любопитстват какво е.

— Не можем да се оплачем — отвърна Мърл.

— Добре сме — изчурулика и Биатрис.

Натиснах копчето на асансьора.

— Ще ходите ли някъде за Коледа, доктор Скарпета?

Жените разбраха от изражението ми, че никак не ми се говори за Коледата.

— Или сигурно имате много работа и не ви е до празници — побърза да каже Мърл.

Двете се смутиха по същата причина, както и всички останали, спомнили си какво е сполетяло Бентън.

— Знам, по това време на годината сте затрупани — промени плахо темата Мърл. — При всички тия хора, дето карат пияни. Или се самоубиват, или изпадат в скандалджийско настроение и се карат с всеки срещнат.

Коледа се падаше след някакъв си половин месец. Тогава дежурен беше Филдинг. Вече не помнех колко Бъдни вечери съм посрещала с пейджър.

— Избухват и пожари.

— Просто по това време на годината възприемаме болезнено всички бедствия, които стават — обясних им точно когато вратите на асансьора се отвориха.

— Сигурно.

— А помниш ли онзи пожар…

Вратите се затвориха и аз се отправих към втория етаж, където развеждахме гражданите, политиците, всички, проявили интерес към дейността ни. Лабораториите се намираха зад огромни огледални стъкла и отпърво учените, свикнали да работят зад дебели стени, се чувстваха притеснени и се смущаваха. Сега вече никой не ги забелязваше. Специалистите проверяваха спусъците на пистолети, изследваха петна кръв, пръстови отпечатъци и косми, без почти да забелязват дали има някого от другата страна на стъклото, където сега аз тиках количката.

Светът на Нийлс Вандър се състоеше от множество плотове, отрупани с какви ли не инструменти и технически чудесии. До едната стена имаше дървени шкафове със стъклени вратички, които Вандър бе превърнал в своеобразни камери, където върху въже за пране бе прихванал с щипки предмети, изложени на изпаренията на лепило.

В миналото учените и полицията почти не успяваха да свалят отпечатъци от непорести предмети, например от найлонови пликове, магнитна лента, изолирбанд и кожа. После съвсем случайно беше открито, че изпаренията от лепило марка „Супер Глу“ полепват като праха за сваляне на отпечатъци по грапави повърхности. В ъгъла имаше друга камера за лепило, наречена „Сивак II“, и побираща по-обемисти предмети — например пушки или автомобилни калници, че и цели трупове.

В камерите с регулируема влажност се вадеха отпечатъци от порести предмети — например от хартия или дърво, обработени с нинхидрид, макар че понякога Вандър прибягваше до бързия метод и работеше с домашна парна ютия — един-два пъти дори изгори веществените доказателства, най-малкото така се шушукаше.

В другите помещения от владенията на Вандър имаше автоматична дактилоскопска система, а също тъмни стаички за дигитално аудио- и видео увеличение. Вандър ръководеше и фотолабораторията, където всеки ден се проявяваха над сто и петдесет ролки с филм. Отне ми доста време, докато открия Вандър, но накрая го намерих в лабораторията за отпечатъци, където по ъглите бяха струпани кутии от пица, в които изобретателните полицаи пренасяха гипсовите отливки от автомобилни гуми и обувки, до една от стените дори се мъдреше врата, която някой се бе опитал да избие.

Вандър седеше пред компютъра и сравняваше върху раздвоения екран отпечатъци от обувки. Оставих количката пред вратата.

— Признателна съм ти, че си се заел с това — рекох му.

Светлосините му очи както винаги бяха разсеяни, а лабораторната му престилка бе на морави петна от нинхидрида и около джобовете — със следи от мастило, изтекло от незатворени химикалки.

— Ей на това му се вика отпечатък — каза той и почука с пръст върху екрана на монитора, после стана от стола. — Купува си човекът нови обувки, но нали знаеш, подметките от гьон се хлъзгат. Затова грабва ножа и надялква подметките, понеже, видите ли, ще се жени. Само това оставаше — да падне, докато върви към олтара!

Той тръгна да излиза от лабораторията и аз го последвах — изобщо не ми беше до весели случки.

— После обаче го обират. Задигат му обувките, дрехи, едно-друго. Два дни по-късно една съседка е изнасилена. Полицията открива на местопрестъплението следи от тези странни подметки. Напоследък кражбите в квартала доста са зачестили. — Вандър влезе в лабораторията с алтернативното осветление. — Оказва се, че ги е извършило това хлапе. На тринайсет години, моля ти се! — поклати глава Вандър и щракна лампите. — Умът ми не го побира какво им става на тия дечурлига! Когато бях на тринайсет години, най-ужасното нещо, което съм извършвал, е да застрелям някоя птичка с въздушната пушка.

Той намести дъговата лампа върху триножника.

— И това не е шега работа — усмихнах се аз.

Заех се да редя дрехите върху белия чаршаф под химическия похлупак, а колегата ми включи дъговата лампа и вентилаторчето й забръмча. След около минута завъртя копчето на най-силно. Остави до мен чифт предпазни очила, а аз наместих върху обектива син 450-нанометров оптичен филтър. Сложихме си очилата и изключихме осветлението. Дъговата лампа хвърляше синкаво сияние върху пода. Сянката на Вандър се раздвижи заедно с него, а шишенцата с боя навред из помещението светнаха досущ неонови съзвездия в яркожълто, отровнозелено и кървавочервено.

— Да ти кажа, напоследък в полицията са се навъдили тъпаци, които са се сдобили с дъгови лампи и сами правят огледите на местопрестъпленията — отекна гласът на Вандър в мрака. — Покриват обекта с червен прах и разполагат отпечатъка върху черен фон, та после се налага да фотографирам с „Лума-лайт“-а и да обръщам отпечатъка в бяло.

Започна от пластмасовото кошче за боклук, което бяхме намерили в контейнера, и начаса беше възнаграден с едва различими изображения на пръстови отпечатъци, които покри с червен прах.

— Добро начало, Нийл. Карай все така.

Той премести дъговата лампа по-близо до черните дънки на мъртвеца и обърнатият откъм опакото десен джоб грейна в убито червено. Както бях с ръкавицата, прокарах пръст по плата и открих ивички светещо оранжево.

— Не помня досега да съм получавал такова червено — поясни замислен Вандър.

Цял час оглеждахме дрехите, обувките и колана, но друго не светна.

— Тук определено има две различни вещества — отбеляза моят колега, докато аз включвах осветлението. — Две различни вещества, които светят от само себе си. Няма петна от боя, освен онези, които нанесох върху кошчето.

Вдигнах телефонната слушалка и звъннах в моргата. Обади се Филдинг.

— Трябва ми всичко, което намерихме в джобовете на мъжа с неустановената самоличност. Оставихме нещата да се сушат върху едно легенче.

— Да, има някакви чужди пари, ножче за пури и запалка.

— Точно така.

Отново изключихме осветлението и приключихме с огледа на дрехите отвън — пак намерихме от странните белезникави косми.

— Това от главата му ли е? — поинтересува се Вандър, докато пинцетите ми проникваха в студената синкава светлина, хващаха внимателно косъмчетата и ги слагаха в плик.

— Не, косата му беше тъмна, с остър косъм — отвърнах аз.

— Прилича на козина на котка. От онези, дългокосместите породи, които вече не пускам да припарват в къщата ми. Ангорска? Хималайска?

— Това са редки породи. Малцина ги притежават.

— Жена ми си умира за котки — продължи Вандър. — Държи една вкъщи, кръстила я е Бисквитка. Голяма пакостница е, само чака да се съблека, и се разполага върху дрехите ми, после не мога да се облека, целите са в косми като тези тук.

— Възможно е да е козина на котка — съгласих се аз.

— За кучешки, косъмът е твърде тънък, нали?

— Зависи от породата. Скай териерите са точно с такива косми — дълги, тънки, приличат на свила.

— Белезникави?

— Понякога и кафеникави. Може би са от коремчето на куче. И аз не знам.

— Ами ако мъртвецът е развъждал кучета или се е познавал с такива хора? — предположи Вандър. — Май имаше и дългокосмести зайци?

— Чук-чук — прозвуча гласът на Филдинг и той отвори вратата.

Влезе с легенчето и ние включихме осветлението.

— Има ангорски зайци — вметнах аз. — От тях правят пуловерите.

— Както гледам, пак си помпал с гирите — рече Вандър на Филдинг.

— Намекваш, че преди не съм изглеждал толкова добре, а?

Вандър бе озадачен, сякаш за пръв път забелязваше, че Филдинг се е вманиачил на тема културизъм.

— В един от джобовете намерихме някакво вещество — поясних аз. — В същия, където бяха и парите.

Филдинг махна кърпата, с която бе покрито легенчето.

— С лирите стерлинги и германските марки нямаше проблем — рече той. — Но нямам представа какви са двете медни монети.

— Според мен са белгийски франкове — казах аз.

— Не знам какви са и тези пари — кимна той към банкнотите, наредени една до друга, за да се изсушат.

— Има някакво изображение — май на храм. Какво е дирхам? Арабска парична единица, нали?

— Ще помоля Роуз да провери.

— Защо, интересно, ще носи у себе си пари на четири държави? — изненада се Филдинг.

— Защото вероятно е пътувал често — предположих аз. — Не се сещам за друга причина. Хайде още сега да анализираме веществото в джоба.

Сложихме си предпазните очила и Вандър изключи осветлението. Върху някои от банкнотите засия същата убито червена и яркооранжева светлина. Огледахме всички банкноти и от двете страни, тук-там открихме петънца и точки, сетне изникна и бледото очертание на пръстов отпечатък. Беше в горния ляв ъгъл на банкнота от сто дирхама и почти не се забелязваше.

— Като гледам, сме на прав път — отбеляза Филдинг.

— Това се казва находка! — засмя се и Вандър. — Ще помоля един от моите хора в Тайните служби да прегледа във всички възможни бази данни — там се пазят четирийсет-петдесет милиона пръстови отпечатъци.

Нищо не вълнуваше Вандър толкова силно, както това да открие някаква нишка, дори най-бледата следа, с която да се впусне в киберпространството и да спипа някой престъпник.

— Базата данни на ФБР не е ли по-пълна? — попита Филдинг.

— Тайните служби вече разполагат с цялата дактилоскопска информация, с която се перчи ФБР, но както винаги онези от Бюрото нехаят, харчат луди пари, за да създадат нова база данни, при това използват други доставчици, така че системата им е несъвместима с всички останали. Днес съм канен на вечеря.

Насочи дъговата лампа към разложената тъмна плът, прихваната за корковата дъска, и начаса грейнаха две яркожълти точици. Бяха съвсем мънички, колкото главичките на пирон, разположени успоредно и симетрично, и не можеха да бъдат заличени.

— Почти сигурна съм, че е татуировка — казах аз.

— Да, май си права — съгласи се Вандър. — Не се сещам какво друго би могло да бъде.

В студената синкава светлина плътта, изрязана от гърба на мъртвеца, наподобяваше размазано мътно петно.

— Но забелязвате ли колко тъмна е тук? — посочи Вандър с пръст под ръкавицата част от кожата с размерите на моята длан.

— Това пък какво ли е? — попита Филдинг.

— Не проумявам защо е толкова тъмна — отбеляза замислен Вандър.

— Татуировката може би е черна или кафява — опитах се да налучкам аз.

— Е, ще чуем какво ще каже Фил — рече Вандър. — Колко ли е часът? Жалко, че Едит толкова настоява да ходим на тази вечеря. Налага се да тръгвам. Оправяй се сама, доктор Скарпета. Ох, да му се не види! До гуша ми е дошло с тези празненства на Едит.

— Е, недей да си кривиш душата, мой човек — засмя се Филдинг. — Сам знаеш, че си купонджия.

— Вече не пия както едно време. Едвам издържам.

Фил Лапойнт не бе в настроение, когато влязох в лабораторията за увеличаване на изображенията, наподобяваща по-скоро киностудия, отколкото място, където учените боравят с пиксели и контрасти във всички отсенки на светлината и мрака, за да видят лицето на злото. Лапойнт бе сред първите дипломанти на института, дошли на работа при нас, беше подготвен и целеустремен, но още не бе свикнал, че тук, при нас, времето не чака.

— Ама че работа! — възкликна той и прокара пръсти през гъстата си рижа коса, както се бе навел напред и се беше вторачил в шейсетсантиметровия екран.

— Неприятно ми е, че те притеснявам — подхванах аз.

Лапойнт натисна припряно няколко клавиша и избра друг оттенък на сивото върху един от застиналите кадри от видеолентата, заснета в универсален магазин. Силуетът с тъмните очила и прилепналата плетена шапка не стана по-ясен, затова пък се видя как кръвта струи и обгръща като облак главата на продавача.

— Мъча се как ли не да наглася изображението — аха, да го получа, и пак удрям на камък — оплака се уморено Лапойнт и въздъхна. — Вече виждам тая дивотия и насън.

— Невероятно — отбелязах, втренчена в екрана. — Виж го, сякаш изобщо не му пука и не е станало нищо особено.

— Да, това го забелязах и аз — съгласи се младежът и разкърши гръб. — Теглил му е куршума ей така, за нищо. Направо не проумявам.

— Ще минат още няколко години и ще го проумееш — уверих го аз.

— Не искам да ставам циник, ако имаш предвид това.

— Не ти говоря за цинизъм. Говоря ти, че накрая разбираш как не е задължително да има причини — обясних му аз.

Той пак се вторачи в екрана на монитора, в последния кадър, върху който Пайл Гант още беше жив. Тъкмо аз му бях правила аутопсията.

— Я да видим какво имаме тук — рече Лапойнт и махна кърпата върху легенчето.

Гант беше на двайсет и три години, имаше двумесечно бебе и работеше извънредно, за да изплати огърлицата, която бе купил на изплащане за рождения ден на жена си.

— Това сигурно е от Мъжа от контейнера. Вероятно смяташ, че е татуировка.

Преди да го застрелят, Гант се бе изпуснал в гащите.

— Доктор Скарпета!

Знаех го, защото дъното на панталоните му и седалката на стола зад щанда бяха наквасени с урина. Когато погледнах през прозореца, двама полицаи държаха на паркинга жена му, изпаднала в истерия.

— Доктор Скарпета!

Тя пищеше и се дърпаше като риба на сухо. Още беше с шини върху зъбите.

— Трийсет и един долара и двайсет цента — пророних аз.

Лапойнт натисна копчето „сейв“ и излезе от файла.

— Моля? — не ме разбра той.

— Толкова е имало в касовия апарат — поясних аз.

Момъкът се обърна заедно със стола на колелца и се зае да отваря чекмеджета, да вади филтри с различен цвят и да търси ръкавици. Иззвъня телефонът и той вдигна слушалката.

— Изчакайте — рече и ми подаде слушалката. — Теб търсят.

Беше Роуз.

— Свързах се с човек от отдел „Чужда валута“ в „Крестар“ — каза ми тя. — Парите, за които ме попитахте, са марокански. Курсът за днес е девет запетая три дирхама за един долар. Тоест, две хиляди дирхама се равняват на около двеста и петнайсет долара.

— Благодаря ти, Роуз…

— Има още нещо, което сигурно ще бъде интересно за вас — допълни секретарката. — В Мароко е забранено да изнасяш местните пари в чужбина.

— Имам чувството, че нашият приятел е вършел доста забранени неща — подметнах аз. — Би ли опитала пак да се свържеш с агент Франсиско?

— Разбира се.

Колкото и наясно да бях с реда в Службата за борба с контрабандата с тютюневи изделия, спиртни напитки и огнестрелно оръжие, вече ме налягаше страх, че Луси не иска да се чува с мен. А аз бях решена на всяка цена да се видя с нея. Бях готова на всичко, само и само да го уредя. Затворих телефона и взех от легенчето корковата дъска, а Лапойнт я намести под силната светлина.

— Не храня особени надежди за това — съобщи ми той.

— Само гледай да не започнеш да виждаш и него насън — предупредих го. — И аз не храня надежди. Но не пречи да опитаме.

От епидермиса беше останала зеленикавочерна пихтия като тинята в мочурище, а плътта отдолу ставаше все по-тъмна и суха като пушено месо. Наместихме корковата дъска под камерата с висока разделителна способност, свързана с видеоекрана.

— Нищо — каза Лапойнт. — Отражението е много силно.

Опита с пречупена светлина, после превключи екрана на черно-бяло. Започна да слага върху обектива различни филтри. Синият не ни помогна особено, както и жълтият, но когато той превключи на червен, срещу нас отново замигаха светещите петънца. Лапойнт ги увеличи. Бяха съвсем кръгли. Заприличаха ми на месечинки, представих си върколак със зли жълти очи.

— По-ясно не мога да го направя. Ще вкарам в компютъра това — оповести разочарован младежът.

Зае се да го обработва със софтуера, който открои към двеста отсенки на сивото, каквито нямаше да забележим с невъоръжено око.

Лапойнт тракаше по клавиатурата и натискаше мишката, влизаше и излизаше от прозорците, нагласяваше контраста, яркостта и големината. Изчисти изображението и видяхме порите на космите, а сетне и мястото, прободено от иглата за татуировки. От мътилката изникнаха черни вълнисти линии, които малко по малко се превърнаха в козина или пера. Друга черна линия, която бълваше маргаритки, изведнъж прерасна в лапа.

— Какво ще кажеш? — попитах аз младежа.

— Ще кажа, че това е най-доброто, което можем да получим — натърти нетърпеливо той.

— Познаваме ли човек, който да разбира от татуировки?

— Защо не почнеш от хистолога? — предложи Лапойнт.