Патриша Корнуел
Френски акцент (20)

19.

Пред очите ми се мержелееха месечинките върху кожата на мъртвеца. Блещеха се срещу мен от онова потайно скришно място, където трупах страховете си — твърде много и твърде различни от страховете на хората, които познавах. Вятърът клатеше голите клонаци на дърветата и гонеше по небето облаците, наподобяващи развети байраци.

Бях чула по новините, че тази нощ температурите вероятно ще паднат под нулата, което ми се струваше направо невероятно след няколкото седмици едва ли не есенно време. Сякаш всичко в живота ми бе нагоре с краката. Луси вече не беше някогашната Луси и аз не можех да й звънна, понеже тя не ми говореше. Марино разследваше убийство, макар че вече не беше детектив, а Бентън го нямаше и където и да го потърсех, откривах празна рамка. Още чаках колата му да спре пред къщата, телефонът да иззвъни, да чуя гласа му, понеже бе твърде рано сърцето да приеме онова, което знаеше разсъдъкът ми.

Отбих от магистралата за центъра на града и подкарах по Кеъри стрийт — докато минавах покрай търговския център и ресторант „Венис“, усетих, че една кола ме следи. Караше много бавно и доста далеч, за да различа човека зад волана. Инстинктът ми подсказа да намаля скоростта и когато подкарах по-бавно, другият водач стори същото. Завих наляво съм Уиндзор Фармс, той ме последва, като не намаляваше разстоянието между двата автомобила.

Не ми се навлизаше в квартала, понеже улиците в него са с много завои, тесни и тъмни са. Имаше и много задънени улички. Завих наляво към Доувър и докато набирах номера на Марино, забелязах, че и другият автомобил завива след мен, и страховете ми се засилиха.

— Марино! — провикнах се в слушалката. — Бъди си вкъщи, моля те! — Затворих и опитах отново. — Марино! Дявол те взел, къде се пилееш! — казах в микрофона на телефона върху конзолата при светлинното табло, а допотопният безжичен домашен телефон на Марино се скъсваше да звъни.

Сигурно, както винаги, го бе тропосал до телевизора. Половината време все не можеше да го намери, защото никога не го връщаше на поставката. А може би още не се беше прибрал.

— Какво? — изненада ме боботещият му глас.

— Аз съм.

— Да й се не види и на ръбатата кретенщина. Пак си фраснах коляното в оная скапана маса…

— Чуй ме, Марино!

— Случи ли се още веднъж, изнасям я на двора и я натрошавам с чука! Ударих се право по капачката на коляното. Нали е от стъкло, все не я виждам тая тъпа маса и кой изобщо е казал, че била красива!

— Успокой се де — възкликнах, без да изпускам от очи другата кола.

— Глътнах три бири, умирам от глад и съм капнал от умора. Какво? — попита той.

— Някой ме следи.

Завих надясно по „Уиндзор Уей“ и пак се насочих към Кеъри стрийт. Карах с нормална скорост. Не вършех нищо необичайно, освен че не се прибирах вкъщи.

— В какъв смисъл някой те следи? — учуди се Марино.

— А според теб в какъв? — троснах се все по-притеснена.

— Ами тогава идвай право тук — отсече той. — Махай се от този твой квартал, там е тъмно като в рог.

— Това и правя.

— Виждаш ли номера или нещо друго?

— Не. Прекалено далеч е. Явно нарочно не се приближава, за да не видя номера или лицето му.

Излязох отново на магистралата и поех към Поухайт Паркуей, а който ме следеше, изглежда, се отказа и зави. Светлините на движещите се автомобили и камиони, светещата боя на маркировката ме объркваха, сърцето ми биеше като обезумяло. Приличната на копче нащърбена луна ту се показваше от облаците, ту пак се скриваше, вятърът блъскаше отстрани колата.

Проверих с кода телефонния секретар у дома. Трима души бяха затворили, без да предадат нищо, а четвъртото съобщение усетих направо като плесница по лицето.

— „Обажда се Брей — започваше то. — Много се радвам, че се срещнахме пред «Еленовата глава». Иска ми се да обсъдя с вас някои служебни въпроси. За огледите на местопрестъплението, уликите и така нататък. Отдавна ми се ще да си побъбрим за тези неща, Кей. — Съвсем се вбесих, задето ми говори на малко име. — Дали тези дни да не обядваме заедно? — продължи записаният й глас. — Само двете в Клуба в сградата на щатската управа?“

Домашния ми телефон го нямаше в указателя и аз много внимавах на кого го давам, сега обаче не се наложи да умувам дълго от кого го е взела Брей. Всички мои подчинени, включително Руфин, го имаха, та, ако се наложи, да ме потърсят вкъщи.

— „В случай че не знаете — се казваше по-нататък в съобщението на Брей, — днес Ал Карсън подаде оставка. Сигурно го помните, нали? Заместник-шеф на следствието. Какъв срам! Ще го замества майор Итман.“

Подминах очукана тойота, натъпкана с тийнейджъри, които ме зяпнаха дръзко, а един ни в клин, ни в ръкав, взе, че ме напсува.

Съсредоточих се върху пътя и се сетих какво ми е казал Уагнър. Някой натискаше конгресмена Конърс да прокара закон, според който моята служба да премине от отдел „Здравеопазване и социални грижи“ към „Обществена сигурност“, където полицейското управление щеше да има по-голяма власт над мен.

В престижния Клуб на щатската управа, където се решаваха половината сделки и политически въпроси, засягащи Вирджиния, не се допускаха жени — в него членуваха само облечени във власт мъже, представители на стари родове. Ако се вярва на мълвата, тези мъже, мнозина от които познавах, се срещали на закрития басейн, повечето както ги е майка родила, и решавали важни дела в съблекалнята, форум, където жени не можеха и да припарят.

Брей нямаше как да проникне в тази обвита в бръшлян сграда от XVIII век, ако някой от членовете на Клуба не я е поканил, затова и подозренията ми за крайната й цел се потвърждаваха. За Брей се застъпваха влиятелни представители на местния законодателен орган и могъщи предприемачи. Тя си бе наумила да стане секретар по обществената сигурност и да прилапа към секретариата си и моята служба. Тогава преспокойно щеше да ме уволни собственоръчно.

Стигнах кръстовището и още отдалеч съгледах къщата на Марино. Безвкусната му възмутителна коледна украса, включваща множество светещи гирлянди, осветяваше, досущ увеселителен парк, целия хоризонт. Беше достатъчно да се движиш по задръстената от автомобили улица, водеща натам, за да стигнеш къщата, понеже тя се бе наредила сред коледните забележителности на Ричмънд. Хората не устояваха на изкушението и на цели тълпи се стичаха да гледат това наистина невероятно зрелище.

Короните на дърветата бяха отрупани като с бонбони с лампички във всички цветове на дъгата. Из двора сияеха фигурки на Дядо Коледа, снежни човеци, влакчета и войничета. Покрай пътеката като стражи се възправяха лампи с формата на захарни пръчки, със светещи гирлянди върху покрива пишеше „Весели празници“. В част от двора, където не никнеше и едно-едничко цвете и тревата бе пожълтяла и спаружена, Марино бе засадил честита електрическа градинка. Имаше и Северен полюс, където господин и госпожа Коледа явно обсъждаха нещо, застаналите край тях хористчета се скъсваха да пеят, по комините бяха накацали фламинги, а около елхата се въртяха ли, въртяха кънкьори.

Докато бързах към стълбището пред входната врата, покрай мен бавно мина бяла лимузина, следвана от църковна камионетка, и аз се почувствах осветена отвсякъде и хваната в капан.

— Видя ли всичко това, за пореден път се убеждавам, че съвсем си превъртял — рекох на Марино, когато той ми отвори и аз побързах да се скрия от любопитните очи. — Още по-ужасно и от миналата година.

— Смятам да увелича още броя на лампичките — оповести гордо-гордо той.

Беше по дънки, чорапи и червена фланелена риза, която висеше свободно над панталоните.

— Нека поне като се прибирам, да се чувствам мъничко щастлив — допълни Марино. — Пицата ще пристигне всеки момент. Взех и бърбън, в случай че ти се допие.

— Каква пица?

— Пицата, която поръчах. Всичко е тип-топ. Аз черпя. От „Татко Джон“ вече дори не питат за адреса. Ориентират се по светлините.

— А намира ли ти се топъл чай без кофеин? — попитах, повече от сигурна, че тук не може да има такова нещо.

— Я не се занасяй — засмя се Марино.

Огледах се, докато вървяхме през хола към тясната му кухничка. Иска ли питане, беше наслагал украса и вътре в къщата. До камината мигаше окичена елха. До нея бяха накамарени шарени кутии уж с подаръци, рамките на всички прозорци бяха обточени с ярки лампички.

— Брей се е обаждала вкъщи — казах, докато пълнех чайника с вода. — Някой й е дал домашния ми телефон.

— Ха познай кой — възкликна Марино и отвори хладилника. Доброто му настроение се изпаряваше главоломно.

— Мисля и че знам защо. — Сложих чайника на печката и включих газовия котлон. — Днес заместник-шефът Карсън си е подал оставката. Уж по свое желание — уточних аз.

Марино отвори кутийка бира. Дори и да знаеше новината, не го показа с нищо.

— Знаеш ли защо е напуснал? — попитах го аз.

— Вече не знам нищо.

— Доколкото разбрах, ще го замества майор Итман…

— Да бе — възкликна с цяло гърло Марино. — И знаеш ли защо? Защото има двама майори — единият в униформения отдел, другият в следствието, и Брей праща своя човек от униформения отдел да поеме следствието.

Пресуши бирата сякаш на три глътки. Смачка с трясък кутийката и я метна в кофата за боклук. Не я улучи и кутийката изтрополи по пода.

— Имаш ли представа какво означава това? — попита Марино. — Нека ти кажа. Означава, че сега Брей ръководи и униформения отдел, и следствието, тоест цялото тъпо управление, а вероятно и парите. И е първа любимка на шефа, понеже му вдига самочувствието. Я кажи сега как тази кокошка ни се изтърсва и за някакви си три месеца постига всичко това?

— Явно има дебели връзки. Вероятно още от времето преди да я назначат тук. И те не се ограничават единствено с шефа.

— А с кого още?

— Би могъл да е всеки, Марино. Сега това изобщо не е важно. Вече е прекалено късно да умуваме кой й е подложил гръб. Сега трябва да се борим с нея, а не с шефа. С нея, а не с човека, който дърпа конците.

Той отвори поредната бира и заснова ядно из кухнята.

— Сега знам защо Карсън дойде на пристанището — рече той. — Знаел е какво му се пише. Знаел е как вони това лайно и вероятно се е опитал по свой си начин да ни предупреди. Или просто е бил отбой. С кариерата му е свършено. Край. Това за него беше последният оглед на местопрестъпление. Последното всичко.

— А какъв свестен човек е — завайках се аз. — По дяволите, Марино. Все има нещо, което можем да направим.

Телефонът му иззвъня и ме стресна. Отвън се чуваше тътенът на профучаващите коли. Коледното озвучаване на Марино за кой ли път завъртя „Джингъл Бел“.

— Брей искала, моля ти се, да обсъди с мен належащите промени — казах му аз.

— О, не се и съмнявам — засмя се той и зашляпа по чорапи през застланата с линолеум кухня. — И сигурно трябва да зарежеш всичко и да хукнеш при нея, понеже тя, видите ли, си е наумила да те излапа за обяд, което ще стори, без да й мигне окото, ще те изгълта, намазана с горчица, между две филийки ръжен хляб. — Той грабна слушалката. — Какво? — кресна на горкия човек в другия край на линията. Послуша известно време и рече: — Да. Да бе.

Започнах да ровичкам из шкафовете и намерих смачкана кутия чай „Липтън“ на пакетчета.

— Аз нали съм тук. Защо, по дяволите, не кажете на мен — тросна се възмутен Марино. Пак заслуша, като кръжеше напред-назад. — Така вече става — каза. — Я чакайте малко. Нека я питам. — Затули с длан слушалката и попита през шепот: — Сигурна ли си, че си доктор Скарпета? — После пак заговори с човека на телефона. — Казва, че последния път, когато е проверявала, наистина е била тя — и ми връчи раздразнен слушалката.

— Да, моля? — рекох аз.

— Доктор Скарпета? — попита непознат глас.

— Слушам ви.

— Аз съм Тед Франсиско от Службата за борба с контрабандата със спиртни напитки, тютюневи изделия и огнестрелно оръжие в Маями.

Застинах, сякаш някой бе насочил оръжие към мен.

— Луси ми каза, че капитан Марино вероятно знае къде сте, ако не ви намеря вкъщи. Можете ли да разговаряте с нея?

— Разбира се — уверих го със свито сърце.

— Лельо Кей! — чух гласа й по линията.

— Луси! Какво има? — отвърнах аз. — Добре ли си?

— Не знам дали си чула какво се случи тук…

— Не съм чула нищо — побързах да отговоря, а Марино спря да върши, каквото вършеше, и се вторачи в мен.

— Акцията. Провалихме се, сега не мога да се впускам в подробности, но наистина оплескахме всичко. Наложи се да убия двама от тях. Джо е ранена.

— Майко мила! — простенах аз. — Но е добре, нали?

— Не знам — отвърна тя със спокойствие, което ми се видя ненормално. — Приеха я под чуждо име в болница „Джаксън Мемориал“ и не мога да я чуя. А мен са ме изолирали, понеже се опасяват да не би другите да ни намерят. И да ни отмъстят. Картелът. Знам само, че когато дойде линейката, на Джо й течеше кръв от главата и крака, и беше в безсъзнание.

Луси изобщо не даваше воля на чувствата си. Говореше като робот или като изкуствения интелект в компютрите, чиито програми беше съставяла в началото на своята кариера.

— Аз ще… — подхванах, но агент Франсиско отново взе слушалката.

— Знам, доктор Скарпета, че ще го чуете по новините и исках да се уверя, че сте в течение. И да сте спокойна, че Луси не е пострадала.

— Но само физически — уточних аз.

— Ще ви кажа какво точно ще правим от тук нататък.

— Ще се кача на първия самолет и ще дойда при вас — прекъснах го аз. — Ако се наложи, ще наема частен самолет.

— Бих ви помолил да не го правите — отвърна мъжът. — Нека ви обясня. Бандата е много опасна, Луси и Джо знаят прекалено много за нея, знаят кои са членовете и как въртят далаверите. Броени часове след престрелката пратихме отряд за бързо реагиране в жилищата под прикритие на Луси и Джо, и кучетата откриха бомби под автомобилите и на двете.

Изтеглих един от столовете около кухненската маса на Марино и седнах. Нозете ми се подкосяваха. Не виждах нищо.

— Там ли сте? — попита агентът.

— Да, да.

— Сега, както вероятно се досещате, доктор Скарпета, полицията в Маями ще разследва случая. Но тъй като е много опасно, ще пратим Луси на север, във Вашингтон, където тя да е на сигурно място.

— Благодаря ви, че полагате такива грижи за нея. Бог да ви благослови — простенах аз с глас, който сякаш беше на друг.

— Знам какво ви е — допълни агент Франсиско. — Наистина. Бил съм в Уейкоу.

— Благодаря ви — повторих аз. — А какво ще стане с Джо?

— Ще я прехвърлим час по-скоро в друга болница на хиляди километри оттук.

— Защо не я докарате в Медицинския колеж на Вирджиния? — предложих аз.

— Не съм в течение…

— Както вероятно знаете, майка й и баща й живеят в Ричмънд, но което е по-важно, болницата към колежа е много добра, а и аз преподавам в него. Ако я докарате тук, лично ще се погрижа всичко да е наред.

Той се подвоуми, сетне рече:

— Благодаря ви. Ще го имам предвид и ще го предам на прекия й началник.

После затвори, а аз продължих да гледам вторачено телефона.

— Какво? — попита Марино.

— Акцията се е провалила. Луси е застреляла на място двама души…

— Добра ли е била стрелбата? — прекъсна ме той.

— Няма стрелба, която да е добра.

— По дяволите, докторке, знаеш за какво ти говоря. Дали е била оправдана. Само не ми казвай, че е застреляла случайно двама агенти!

— Разбира се, че не. Джо е ранена. Не знам в какво състояние е.

— Мамка му! — изруга той и стовари пестник върху кухненския плот с такава сила, че чиниите, оставени да се сушат, заподскачаха с тракане. — Бива ли да я пращат на такава акция! Некадърници. Тя само това и чака — да надупчи някого на решето, да се прави на каубой, колкото да си излее злобата към всички, които мрази до смърт.

— Престани, Марино!

— Видя я на какво приличаше завчера у вас — продължи да вилнее той. — Съвсем е превъртяла, откакто убиха Бентън. Дай й да си отмъщава, не й стигна и това, че направи онзи хеликоптер на сол и месата на Кари Гретхен и Нютън Джойс се разхвърчаха във всички посоки!

— Стига! — казах изнемощяла. — Много те моля, Марино. Така не постигаш нищо. Луси е професионалистка и ти го знаеш. Ако не беше, отделът нямаше да й възложи подобна акция. Знаят прекрасно какво я е сполетяло, тя е получила всички необходими съвети и напътствия след онова, което стана с Бентън, и всичко останало. Всъщност дори я уважават още повече като професионалистка и като човек заради мъжеството, с което посрещна този кошмар.

Марино не каза нищо, само отвори бутилка „Джак Даниелс“. После рече:

— Ние с теб обаче знаем, че не го е понесла чак толкова мъжествено.

— Луси винаги е умеела да разграничава нещата.

— И доколко здравословно е това?

— Нека се запитаме ние с тебе.

— Още сега мога да ти кажа, докторке, че този път няма да го понесе така леко — отсече Марино, после ливна от уискито в една чаша и сложи цяла шепа лед. — Преди около година пак при изпълнение на служебните си задължения тегли куршума на двама души, а ето че сега е направила същото. Повечето хора доживяват до пенсия, без да им се е налагало да стрелят по човек. Затова и се опитвам да те накарам да проумееш, че този път няма да й се размине току-така. Едрите клечки във Вашингтон като едното нищо ще си кажат, че агентката им си пада по убийствата и има проблем. — Той ми връчи чашата. — Познавал съм такива ченгета, такива агенти — продължи Марино. — Все си измислят основателни причини да извършат убийство, но като се замислиш, виждаш, че подсъзнателно се стремят да докарат нещата до такъв плачевен край. От това живеят.

— Луси не е такава.

— Да, само дето й е крив целият свят още от деня, когато се е родила. Между другото, тази вечер няма да мърдаш оттук. Ще се задоволиш с моята компания и с компанията на Дядо Коледа.

Наля и на себе си от бърбъна и се преместихме в неуютния му разхвърлян хол, задръстен с какви ли не боклуци, с лампиони с клюмнали абажури, с прашни увиснали венециански щори и масичка със стъклен плот и с остри ъгли, за която Марино обвиняваше мен. Той се отпусна във фотьойла с подвижна облегалка и поставка за краката, който беше толкова стар, че Марино бе залепил с лепенка пукнатините в тапицерията от кафява изкуствена кожа. Сетих се за първия път, когато влязох в къщата му. След като се окопитих от стъписването, си дадох сметка, че Марино всъщност се гордее, че износва всичко до дупка, ако не броим пикапа, открития басейн и сега коледната украса.

Той забеляза, че гледам притеснено фотьойла, както съм се сгушила в единия край на тапицираното в зелено кадифе канапе, където се чувствах най-уютно. Кадифето може и да се бе протрило, но канапето си беше удобно.

— Някой ден трябва да купя нов — отбеляза Марино, докато смъкваше облегалката на фотьойла и приплъзваше поставката за крака.

Размърда ходила под чорапите, сякаш пръстите му се бяха вкочанили, и включи телевизора. Изненадах се, когато смени програмата и пусна двайсет и първи канал — „Изкуство и развлечения“.

— Не знаех, че следиш „Биография“ — отбелязах.

— О, да. И програмите на живо с участието на ченгета. Сигурно ще ти прозвучи така, все едно съм дишал лепило, но нямаш ли чувството, че всичко отиде на кино, откакто в града ни се появи Брей?

— Няма да се учудя, ако ти имаш такова чувство, като знам какво ти причини тази вещица.

— А не причини ли същото и на теб? — заяде се Марино и отпи от бърбъна. — Аз не съм единственият в тази стая, когото тя се опитва да съсипе.

— Според мен не е чак толкова всесилна, че да ни съсипе — възразих аз.

— Какво, списък ли да ти направя, докторке? Добре, но не забравяй, че говорим за някакви си три месеца! Изтърсва се тя в Ричмънд. Аз отново надявам гадната униформа. При теб в службата като гръм от ясно небе се появява крадец. А някой прониква в електронната ти поща и подписва с твоето име някакви дивотии в Интернет. После в онзи контейнер се появява мъртвец, в играта ни в клин, ни в ръкав се намесва и Интерпол, а сега Луси застрелва двама души, което между другото е само добре дошло за Брей. Не забравяй, че тази кокошка само се чуди как да прилапа Луси в управлението в Ричмънд, а ако Бюрото за контрабандна търговия изрита племенницата ти, тя ще е принудена да си търси работа. А, да не забравяме, че сега пък и някой те следи.

Гледах по телевизията как някакъв младичък хубавец свири на пиано и пее, докато зад кадър приятелски глас обяснява какъв добър и щедър човек бил музикантът.

— Ти изобщо не ме слушаш — подвикна отново Марино.

— Слушам те, и още как.

Той стана от фотьойла и с отчаяно пъшкане зашляпа към кухнята.

— Имаме ли вести от Интерпол? — провикнах се, докато Марино късаше шумно някакви пликове и бърникаше в шкафчето с приборите за хранене.

— Нищо интересно.

Изжужа микровълновата печка.

— Ти ми кажи, пък аз ще реша дали е интересно — рекох раздразнено.

Пианистът започна да раздава в светлините на прожекторите въздушни целувки на публиката, а пайетите му заблестяха като ослепителни златисточервени фойерверки. Марино се върна в хола с купа пържени картофи от пакетче и каничка с някакъв сос към тях.

— Онова приятелче — човекът за свръзка в щатското управление на полицията, е получило само след един час от тях компютърна разпечатка. Поискали са му още информация и толкоз.

— Това говори много — отбелязах разочаровано. — Иде да подскаже, че вероятно не знаят нищо съществено. Нямат данни за старата фрактура на челюстта, за кътника с пет връхчета, да не говорим пък за пръстови отпечатъци. А дори и да имат, те не съвпадат с данните за никого, обявен за издирване или за безследно изчезнал.

— Да. Ударихме на камък — съгласи се с пълна уста Марино и ми протегна купата.

— Не, благодаря.

— Наистина са вкусни. Но ти препоръчвам да притоплиш в микровълновата печка малко извара и да я поръсиш с лютив червен пипер. Така картофите ще ти харесат повече, отколкото с лучения сос.

— Не се и съмнявам.

— Знаеш ли, винаги ми е бил симпатичен — посочи той с мазен пръст телевизора. — Чудо голямо, че бил обратен. Не можеш да му отречеш, че има стил. Щом хората се охарчват за дискове и концертни билети, поне да им показват някого, който не прилича на дрипльовците по улиците. И от мен да го знаеш — допълни Марино с пълна уста, — щом се е стигнало до стрелба, те разследват, сякаш си извършил покушение срещу онзи мухльо — президента, и после се запретват да те съветват и да те водят по психиатри, и да се притесняват за душевното ти здраве, и накрая наистина превърташ. — Отпи огромна глътка от бърбъна и пак си напълни устата с пържени картофи. — Иска, не иска, ще я пратят в отпуска. А ченгетата в Маями ще я разследват до дупка, все едно е извършила убийство. Няма как, такъв е редът. — Той ме погледна и си изтри ръцете в панталоните. — Знам, едва ли ще ти е приятно, но в момента ти си последният човек, когото Луси иска да вижда — рече ми.