Стефани Майър
Скитница (60)

Глава 59
Продължение

Бях предупредена, че усещането в началото е като края. Обаче този път краят беше по-голяма изненада от когато и да било.

По-голяма от края на всеки от деветте ми живота. По-голяма, отколкото да скочиш в асансьорна шахта. Не очаквах повече движения и мисли. Какъв край беше този?

 

Лицето от спомена ме кара да дойда на себе си. Това е моето лице. Но не си спомням това…

 

Джейми, Джаред. Сърцето ми подскочи, но усещането е особено, нещо не е наред. Твърде малко е… и бие неравномерно.

 

Вече няма нищо.

— Скит? Чуваш ли ме, Скит? — пита познат глас.

Не беше това името… нали? Ушите ми не реагираха на него, но нещо все пак реагира. Не бях ли аз Венчелистчета Отворени към Луната? Това ли беше? И то не беше. Сърцето ми бие по-бързо, ехо от страха в паметта ми. В главата ми нахлува образ на жена с коса, прошарена от червени и бели нишки, и кротки, зелени очи.

Къде беше майка ми? Но… тя не ми беше майка, нали?

Чувам около мен да отеква някакъв звук, нечий тих глас:

— Скит. Върни се. Няма да те пуснем да си отидеш.

Гласът беше познат и същевременно не беше. Звучеше като… мен?

Къде беше Венчелистчета Отворени към Луната? Не можех да я намеря. Само хиляди празни спомени. Къща, пълна с картини, но без обитатели.

— Използвай „Събуди“ — каза един глас. Не ми беше познат.

Нещо премина по лицето ми, леко като докосване от мъгла. Познавах миризмата. Аромат на грейпфрут. Вдишах по-дълбоко и мозъкът ми изведнъж се проясни. Почувствах, че лежа… но и това не беше съвсем вярно. Не бях… цялата. Почувствах се някак смалена. Ръцете ми бяха по-топли от останалата част на тялото ми и причината беше, че ги държаха. Държаха ги големи ръце, които направо ги поглъщаха.

Миришеше странно — на спарено и малко на плесен. Спомних си миризмата… но бях сигурна, че никога преди не я бях помирисвала през живота си. Не виждах нищо, освен някакво убито червено — вътрешната страна на клепачите ми. Исках да ги отворя и потърсих нужните мускули за това.

— Скитнице? Всички те чакаме, скъпа. Отвори очи.

Този глас, този топъл дъх в ухото ми, беше дори по-познат. Някакво странно усещане премина през вените ми. Усещане, каквото никога преди не бях изпитвала. Звукът спря дъха ми и пръстите ми трепнаха. Исках да видя лицето, на което принадлежеше гласът.

Цвят заля мозъка ми — цвят, който ме викаше от някакъв далечен живот — ярко, пламтящо синьо. Цялата вселена беше яркосиня.

Най-после си спомних името си. Да, точно така беше. Скитница, аз бях Скитница. А също и Скит. Сега си го спомних.

Някой леко докосна лицето ми — лек натиск върху устните ми и върху клепачите. Аха, ето къде са били. Сега, след като ги намерих, можех да ги накарам да премигнат.

— Тя се събужда! — извика развълнуван някой.

Джейми. Джейми беше тук. Сърцето ми отново започва да тупти неравномерно. Трябваше ми секунда, за да могат очите ми да фокусират. Синьото, което прониза очите ми, нищо не струваше — беше прекалено бледо, прекалено измито. Не беше синьото, което исках. Една ръка докосна лицето ми.

— Скитнице?

Погледнах натам, откъдето дойде звукът. Почувствах се много странно, когато си помръднах главата. Не я усетих, както преди, но същевременно я чувствах по същия начин, по които винаги съм я чувствала.

Очите ми зашариха насам-натам и намериха синьото, което търсех. Беше някаква смес от сапфир, сняг и среднощен мрак.

— Иън? Иън, къде съм? — Звукът на гласа, който идваше от гърлото ми, ме уплаши. Прекалено писклив и разтреперан. Беше ми познат, но не беше моя.

— Коя съм аз?

— Ти си си ти — каза ми Иън. — И си точно там, където принадлежиш.

Издърпах ръката си от гигантската ръка, която я държеше. Исках да докосна лицето си, но нечия ръка се протегна към мен и аз замръзнах.

Протегнатата ръка също замръзна над мен.

Отново се опитах да вдигна ръката си, за да се предпазя, но това накара и ръката над мен да се помръдне. Започнах да треперя и ръката се разтрепери.

Ох.

Разтворих и затворих ръката, продължавайки внимателно да я наблюдавам. Това моята ръка ли беше, това малко нещо? Беше като детска, като се изключат дългите нокти, оцветени в розово и бяло, с идеално изпилени гладки дъги. Кожата никак не подхождаше — светла, със странен сребрист оттенък и тук-там със златисти лунички. Беше странна комбинация между сребристо и златисто, което отразяваше образа: можех да видя лице в главата си, като отразено в огледало.

За момент възвръщането на паметта ме хвърли в смут, защото не бях свикнала на толкова много цивилизация — същевременно обаче цивилизацията беше единственото нещо, което познавах. Красива тоалетна масичка с най-различни изящни неща по нея. Изобилие от малки стъклени шишенца с ароматите, които обичах — аз ли ги обичах? Или тя ги обичаше? — толкова много. Орхидея в саксия. Комплект сребърни гребени.

Рамката на голямото кръгло огледало беше с венец от метални рози. Лицето в огледалото беше закръглено, но също не толкова овално. Беше малко. Кожата на лицето имаше същия сребрист оттенък — сребристото на лунната светлина — като ръката. То също беше изпъстрено със златисти лунички около основата на носа.

Широко отворени, сиви очи — сребристото на душата, блещукащо едва-едва зад убития цвят, с гъсти златисти мигли. Бледорозови устни, пълни и почти кръгли, като на бебе. Малки, равни бели зъби зад тях. Трапчинка на брадичката. И навсякъде, ама абсолютно навсякъде вълни от златисторуса коса, която ограждаше лицето ми като ярък ореол и падаше надолу под това, което се виждаше на огледалото.

Моето или нейното лице?

Беше идеалното лице за едно Нощно Цвете. Като точен превод от езика на Планетата на Цветята на човешки език.

— Къде е тя? — попита пискливият ми, разтреперан глас. — Къде е Вет?

Отсъствието й ме изплаши. Никога не бях виждала по-безпомощно същество от това полудете с неговото като че ли огряно от лунна светлина лице и златисторуса коса.

— Тя е точно тук — увери ме докторът. — В контейнера е и е готова за път. Помислихме, че би могла да ни кажеш кое е най-подходящото място да я изпратим.

Погледнах в посоката, от която идваше гласа му. Когато го видях да стои, огрян от слънчевата светлина с включен криоконтейнер в ръце, спомените от предишния ми живот изведнъж нахлуха в главата ми.

— Докторе! — казах задъхана с пискливия си, немощен глас. — Докторе, ти обеща! Закле ми се, Юстас! Защо? Защо наруши думата си?

Докосна ме смътен спомен за нещастие и болка. Това тяло никога преди не е чувствало такава агония. Отдръпнах се от нея като ужилена.

— Понякога дори честният човек отстъпва пред принудата.

— Принуда? — обади се сърдит, ужасно познат глас.

— Бих казал, че опрян в гърлото нож може да се счита за принуда, Джаред.

— Ти знаеше, че няма да го използвам наистина.

— Не го знаех. Беше много убедителен.

— Шшт, всичко е наред — каза тихо Иън. Дъхът му издуха кичури златиста коса от лицето ми — привичен жест. — Наистина ли мислиш, че можеш да ни напуснеш по този начин, Скит? — Той въздъхна, но въздишката му изразяваше радост.

Иън беше щастлив. Това прозрение направи тревогата ми по-лека и лесна за понасяне.

— Казах ти, че не искам да съм паразит — прошепнах аз.

— Пуснете ме — заповяда някогашният ми глас. Точно тогава видях лицето си, онова силното, загорялото от слънцето, с източени черни вежди над светлокафявите очи с формата на бадеми, острите, изпъкнали скули. Видях го не като отражение, а така, както винаги го бях виждала преди. — Слушай, Скит. Знам точно какво не искаш да бъдеш. Но ние сме хора, егоисти сме и невинаги правим това, което е правилно. Няма да те пуснем да си отидеш. Примири се.

Начинът, по който тя говореше, напевният й тон, а не гласът, ме върнаха към спомена за мълчаливите разговори, гласът в главата ми, този на моята сестра.

— Мел? Мел, ти си добре!

Тя се усмихна и се наведе да ме прегърне. Беше по-едра, отколкото си спомнях да съм била.

— Разбира се, че съм. Не беше ли тъкмо затова цялата драма? Ти също ще си добре. Не постъпихме глупаво в случая. Не сграбчихме първото тяло, което видяхме.

— Нека й разкажа, оставете ме аз да й разкажа — Джейми застана до Мел. Около кушетката започна да става много оживено. Разклати се. Взех ръката му и я стиснах. Ръцете ми бяха толкова немощни. Дали изобщо почувства стискането?

— Джейми!

— Здравей, Скит! Това е страхотно, нали? Сега си по-малка от мен! — Той победоносно се ухили.

— Но пак по-стара. Аз съм почти… После млъкнах и рязко промених остатъка от изречението. — След две седмици е рожденият ми ден.

Може да бях неориентирана и объркана, но не бях глупава. Опитът ми с Мелани не беше отишъл напразно. Бях се научила на много неща от тях. Иън в никакъв случай не беше по-малко достоен от Джаред и аз нямах намерение да изпитам разочарованията, които беше имала Мелани. Затова излъгах и си дадох още една година.

— Ще стана на осемнадесет.

С крайчеца на окото си забелязах как Мелани и Иън изтръпнаха от изненада. Това тяло изглеждаше много по-младо от истинската му възраст, която беше някъде около седемнадесет.

Тъкмо тази малка лъжа, тази предварителна заявка към партньора ми ме накара да разбера, че щях да остана тук. Че щях да бъда с Иън и останалите от семейството ми. Почувствах стягане в гърлото, усетих го странно подуто.

Джейми потупа лицето ми, за да му обърна внимание. Изненадах се, когато видях колко голяма е ръката му върху бузата ми.

— Позволиха ми да участвам в акцията, с която трябваше да те вземем.

— Знам — казах тихо аз. — Спомням си… Да, Вет си спомни, че те е видяла там. — Погледнах сърдито Мел, а тя само сви рамене.

— Опитахме се да не я изплашим — каза Джейми. — Тя беше толкова… изглеждаше толкова крехка. И мила. Заедно я избрахме, но аз бях този, който трябваше да реши! Виждаш ли, Мел каза, че трябва да вземем някоя млада — някоя, която има по-голям процент живот като душа или нещо подобно. Обаче не и прекалено млада, защото знаеше, че няма да искаш да си дете. Джаред хареса това лице, защото каза, че никой няма да не му вяр… да не му вярва. Ти изобщо не изглеждаш опасна, тъкмо обратното. Джаред каза, че всеки, които те види, ще иска съвсем естествено да те защити, нали така, Джаред? Обаче все пак аз имах последната дума, защото търсех някоя, която да прилича на теб. И си помислих, че тя изглежда като теб. Защото приличаше на ангел, а и ти си добра като ангел. И наистина красива. Знаех си, че ще си красива — каза Джейми и се ухили до уши. — Иън не дойде. Остана тук с теб — каза, че не го интересува как изглеждаш. Не позволи на никого да докосне дори с пръст контейнера ти, дори на мен или на Мел. Обаче този път докторът ми позволи да гледам. Беше страхотно, Скит. Не знам защо не ми позволяваше да гледам преди. Но не ми позволиха да помагам. Иън не позволи на никого да те докосне.

Иън стисна ръката ми и се наведе да прошепне нещо през тази голяма коса. Гласът му беше толкова тих, че само аз можах да го чуя:

— Държах те в ръката си, Скитнице. А ти беше толкова красива.

Очите ми се навлажниха и трябваше да подсмръкна.

— Харесва ли ти? — попита разтревожен Джейми. — Сърдиш ли се? Вътре с теб няма никой, нали?

— Не мога да кажа, че се сърдя — прошепнах аз. — А и… не намирам никой друг. Само спомените на Вет. Тя е била тук, откакто… не мога да си спомня кога не е била тук. Не мога да си спомня никакво друго име.

— Ти не си паразит — каза твърдо Мелани и докосна косата ми, пое един златист кичур и го остави да се плъзне между пръстите й. — Това тяло не принадлежеше на Вет, но никой няма претенции към него. Изчакахме, за да се уверим, Скит. Опитвахме се да я събудим почти толкова дълго, колкото и Джоди.

— Джоди? Какво стана с Джоди? — изчуруликах аз и от вълнение гласът ми се извиси като на птичка. Помъчих се да стана и Иън ме повдигна — не вложи никакво усилие, никаква сила да помогне на крехкото ми, ново тяло да седне, продължавайки да го крепи с ръка. Сега видях всички лица.

Докторът вече беше изтрил сълзите си. Джеб надничаше зад него с доволно, но същевременно изгарящо от любопитство лице. До него беше една жена, която в първия миг не познах, защото лицето й беше по-оживено, отколкото го бях виждала някога, а и без това не бях имало много време да го гледам. Беше Манди, бившата Лечителка. По-близо до мен беше Джейми с широка, радостна усмивка. Редом с него Мелани, а Джаред зад нея с ръце около кръста й. Знаех, че сега ръцете му няма да намерят покой, ако не докосват тялото й — моето тяло? Че ще я държи винаги колкото може по-близо до себе си и ще мрази всеки сантиметър между тях.

Това ми причини остра, пронизваща болка. Нежното сърце в слабия ми гръден кош потрепери. Никога преди не е било разбивано и не разбираше този спомен.

Със съжаление си дадох сметка, че продължавам да обичам Джаред. Не бях се освободила от това, не бях освободена от ревност за тялото, което той обичаше. Хвърлих бърз поглед на Мелани. Забелязах как тъжно изкриви устните, които някога бяха мои, и разбрах, че тя разбра.

Продължих бързо да оглеждам лицата, наредили се в кръг около леглото ми. Труди и Джефри, Хийт, Пейдж и Анди, Бранд, дори…

След кратко мълчание докторът ми отговори:

— Джоди така и не дойде в съзнание. Опитвахме се толкова дълго, колкото можахме.

В такъв случай Джоди мъртва ли беше? — запитах се аз и неопитното ми сърце се разтуптя. Разбуждах по толкова груб начин това толкова крехко нещо.

Хайди и Лили, Лили, усмихваща се с лека, болезнена усмивка — но не по-малко искрена, въпреки болката…

— Не й позволихме да се обезводни, но нямаше как да я храним. Опасявахме се от атрофия — на мускулите, на мозъка й…

Докато новото ми сърце ме бодеше по-силно от когато и да било преди — бодеше го за жената, която изобщо не познавах, очите ми продължаваха да оглеждат кръга и после замръзнах. Джоди ме гледаше, вкопчила се в Кайл. Усмихна се плахо и изведнъж я познах:

— Съни!

— Трябваше да остана — рече тя почти самодоволно. — Също като теб. — Погледна лицето на Кайл, което беше така измъчено, както никога не го бях виждала, и гласът й стана тъжен. — Обаче се опитвам. Търся я. Ще продължавам да я търся.

— Кайл ни накара да върнем обратно Съни, когато се видя, че може да загубим Джоди — продължи тихо докторът.

Загледах се за момент изумена в Съни и Кайл, а после кръгът свърши. Иън ме наблюдаваше със странна смесица от радост и нервност. Лицето му беше някак по-голямо, отколкото беше преди, но очите така сини, както ги помнех. Котвата, която ме задържа на тази планета.

— Добре ли си там вътре? — попита той.

— Не… знам — признах аз. — Чувствам се много… странно. Също толкова странно, както при смяната на един вид с друг. По-странно, отколкото бих си помислила, че може да бъде. Не… знам.

Сърцето ми отново се разтуптя, когато се вгледах в тези очи и този път това не беше спомен за любов от някакъв друг живот. Усетих устата си пресъхнала, а стомахът ми да трепери. Чувствах мястото, където ръката му докосваше гърба ми по-живо, отколкото бе останалата част на тялото.

— Нали не си много против да останеш тук, а Скит? Мислиш ли, че би могла да изтърпиш това? — прошепна той.

Джейми стисна ръката ми. Мелани сложи своята върху неговата, а после Джаред се усмихна и прибави своята отгоре. Труди ме потупа по крака. Джефри, Хийт, Хайди, Анди, Пейдж, Бранд и дори Лили ме гледаха широко усмихнати. Кайл беше дошъл по-близо и също се усмихваше, а усмивката на Съни беше заговорническа.

Колко „Без болка“ ми беше дал докторът? Всичко наоколо излъчваше топлина.

Иън отметна златистия кичур коса от лицето ми и сложи ръка на бузата ми. Беше толкова голяма, че дланта й покриваше страната ми от брадичката до челото. От докосването по кожата ми сякаш мина електрически ток.

Усетих как по бузите ми избива руменина. Сърцето ми никога преди не е било разбивано, но и никога не е преливало от щастие. Засрамих се, беше ми трудно да намеря гласа си.

— Струва ми се, че бих могла — прошепнах аз. — Ако това ще те направи щастлив.

— Няма да е достатъчно — не се съгласи Иън. — Ти трябва също да си щастлива.

Можех само за кратко да издържа погледа му. Срамежливостта ми, която беше нещо толкова ново за мен, ме караше отново и отново да свеждам очи.

— Аз… мисля, че бих могла — съгласих се. — Мисля, че това може да ме направи много, много щастлива.

Щастлива и тъжна, въодушевена и нещастна, защитена и уплашена, обичана и необичана, търпелива и ядосана, миролюбива и буйна, изпълнена и празна… Всичко. Щях да почувствам всичко това. Щяха да бъдат изцяло мои.

Иън продължи да ме гледа изпитателно, докато накрая се вгледах в очите му и бузите ми почервеняха.

— Тогава ще останеш.

Той ме целуна направо пред всички, но аз бързо забравих за публиката. Това беше лесно и в реда на нещата, нямаше раздвоение, нямаше объркване, нямаше възражения. Бяхме само Иън и аз, разтопената скала, която преминаваше през това ново тяло и го разтапяше с докосването си.

— Ще остана — съгласих се аз.

И моят десети живот започна.

Епилог

Завършена

Животът и любовта продължиха в последната човешка крепост на планетата Земя, но нещата не останаха съвсем същите. Аз не бях същата.

Това беше моето първо прераждане в тяло от същия вид. Преходът беше много по-труден, отколкото смяната на планетите, защото имах толкова много очаквания, свързани с това, че вече съм била в човешко тяло. Наследих също и много неща от Венчелистчета Отворени към Луната, те не бяха всички приятни.

Наследих голяма скръб и по Въртящата Облаци. Чувствах липсата на майката, която никога не бях познавала, и ми беше мъчно, че страдаше сега. Изглежда на тази планета не можеше да има радост, без да има равна по тежест мъка, за да я балансира върху някаква незнайна скала.

Бях наследила неочаквани ограничения. Бях свикнала с тяло, което беше силно, бързо и високо — тяло, което можеше да бяга в продължение на километри, да издържа без храна и без вода, да вдига тежести и да достига до високи рафтове. Това тяло беше слабо — и то не само физически. Обхващаше го внезапна плахост всеки път, когато не се чувствах сигурна в себе си, което се случваше често напоследък.

Бях наследила роля, ползваща се с уважение в човешкото общество. Сега хората ми носеха разни неща и ми правеха път да вляза първа в някоя стая. Даваха ми най-лесната работа и след това през половината от времето я вършеха вместо мен. Нещо по-лошо, аз се нуждаех от тази помощ. Мускулите ми бяха меки и не бяха свикнали с физически труд. Лесно се уморявах, а опитите ми да скрия това не можеха да заблудят никого. Вероятно нямаше да мога да пробягам и километър без спиране.

Но за това снизходително отношение имаше и друга причина освен физическата ми слабост. Бях свикнала да имам красиво лице, но такова, което хората можеха да гледат със страх, недоверие и дори с ненавист. Новото ми лице не предизвикваше такива емоции. Хората често докосваха бузите ми или просто повдигаха брадичката ми, за да видят по-добре лицето ми. Често ме потупваха по главата (която лесно можеше да бъде достигната, защото бях по-ниска от всички останали, с изключение на децата) и толкова често ме галеха по косата, че престанах да го забелязвам. Онези, които така и не ме приеха преди, правеха това също толкова често, колкото и приятелите ми. Дори Лусинда само привидно се противопостави, когато децата й започнаха да ме следват като две обожаващи ме кученца. Особено Фрийдъм използваше всяка възможност, за да пропълзи в скута ми и да зарови лице в косата ми. Исайя беше твърде едър за такива прояви на привързаност, но обичаше да ме държи за ръка — беше точно толкова голяма, колкото неговата, докато разговаряше развълнуван с мен за Паяците и за Драконите, за футбол и за акции. Децата все още не смееха да се приближат до Мелани, защото преди това майка им ги беше наплашила толкова много, че сега нейните опити да ги окуражи не можеха да променят нещата.

Дори Маги и Шарън, макар все още да се опитваха да не ме поглеждат, вече не се държаха така враждебно в мое присъствие.

Тялото ми не беше единствената промяна. Мусоните дойдоха късно в пустинята и аз бях доволна от това.

Така например никога преди не бях усещала миризмата на мокрите от дъжда кактуси. Имах съвсем смътна представа от спомените на Мелани, ама наистина съвсем смътна, но сега миризмата нахлу в душните пещери и те замирисаха на свежо, почти ароматно. Този аромат се задържа в косата ми и ме следваше навсякъде. Усещах го дори в сънищата си.

Освен това Венчелистчета Отворени към Луната беше живяла през целия си живот в Сиатъл и това безкрайно синьо небе и изгарящата жега бяха така объркващи — почти стъписващи — за организма ми, както биха били за обитателите на пустинята надвисналите и натежали от дъжд тъмни облаци. Облаците бяха вълнуващи, едно разнообразие от безбрежното, безформено бледосиньо. В тях имаше дълбочина и движение. Рисуваха картини по небето.

В пещерите на Джеб се направиха големи размествания и голямата зала за забавления — сега превърната в обща спалня за комуната — беше добра подготовка за следващите размествания.

Нужно беше всяко пространство, така че стаите не можеха да останат празни. Въпреки това само новодошлите — Кенди, която най-после си беше спомнила истинското си име — и Лейси приемаха да заемат някогашната стая на Уес. Съжалявах Кенди за бъдещата й съквартирантка, но Лечителката не показа никакви признаци за безпокойство от перспективата.

След края на дъждовете Джейми щеше да заеме свободния ъгъл в пещерата на Бранд и Арън. Мелани и Джаред го бяха изгонили от стаята си в стаята на Иън, преди аз да се преродя в тялото на Вет. Джейми вече не беше толкова малък, за да му дават някакви обяснения.

Кайл работеше по разширяването на една малка пукнатина, в която някога спеше Уолтър, за да бъде готова, когато пустинята отново стане суха. Тя наистина не беше достатъчно голяма за повече от един човек, а Кайл нямаше да бъде там сам.

Вечер в залата за игри Съни спеше свита на топка върху гърдите на Кайл като котенце, което е приятел с някое голямо куче — с някой ротвайлер, на който има безгранично доверие. Съни беше винаги с Кайл. Не можех да си спомня да съм ги виждала неприлепени един към друг, откакто за пръв път отворих тези сребристосиви очи. Кайл не преставаше да се чувства изумен и прекалено погълнат от тази невъзможна връзка, която така и не можеше да си обясни, за да се огледа наоколо и да се заинтересува от нещо друго. Не се отказваше от Джоди, но когато Съни се притискаше към него, той нежно я обгръщаше с ръце.

Преди дъжда всички пространства бяха заети, затова останах при доктора в болницата, която вече не ме плашеше. Кушетките не бяха удобни, но това беше много интересно място. Кенди си спомни подробностите от живота на Лятна Песен по-добре, отколкото от своя собствен живот и сега болницата се беше превърнала в място за чудеса.

След дъжда докторът вече нямаше да спи в болницата. Първата нощ в залата за игри Шарън завлече дюшека си точно до неговия, без да каже и дума за обяснение. Може би причината за това беше възхищението на доктора от Лечителката, макар да се съмнявах, че е забелязал колко красива е по-възрастната жена. Той се възхищаваше най-вече от познанията й. Или пък просто Шарън беше готова да прости и да забрави. Надявах се това да е отговорът. Беше хубаво да си мисля, че с течение на времето дори Шарън и Маги можеха да станат по-общителни.

Аз също нямаше да остана повече в болницата. Решителният разговор с Иън можеше и никога да не се състои, ако не беше Джейми. Устата ми пресъхваше и дланите ми се изпотяваха винаги, когато си помислях да го започна. Ами ако тези чувства в болницата, тези чудесни няколко мига на сигурност, непосредствено след като се бях събудила в това тяло, се окажеха илюзия? Ако ги бях изтълкувала погрешно? Знаех, че за мен нищо не се е променило, но как бих могла да бъда сигурна, че Иън чувстваше същото? Тялото, в което се беше влюбил, все още беше тук!

Очаквах, че той ще се чувства несигурен — в подобни моменти всички бяхме такива. Ако това беше трудно за мен, една душа, свикнала на такива промени, колко трудно ще е за човеците?

Стараех се да загърбя и последните останки от ревността и смущаващото ехо от любовта, които все още изпитвах към Джаред. Те не ми бяха нужни и не ги исках. Но понякога се улавях, че гледам Джаред и се чувствах объркана. Бях виждала ръката на Мелани да докосва ръката на Иън и след това да се отдръпва, като че ли изведнъж си беше спомнила коя е тя. Дори Джаред, който имаше най-малко основания да се чувства несигурен, от време на време се взираше в мен, когато срещаше смутения ми поглед. Ами Иън… Естествено, за него би трябвало да е най-трудно. Разбирах това.

Бяхме заедно почти толкова често, колкото Кайл и Съни. Иън непрекъснато докосваше лицето и косата ми, винаги ме държеше за ръце. Но кой не реагираше по този начин, когато видеше това тяло? Защо не ме целуна отново така, както в онзи първи ден?

Може би той никога нямаше да може да ме обича в него, въпреки че всички останали тук го харесваха така много.

Това безпокойство ми тежеше на сърцето в нощта, в която Иън пренесе кушетката ми, защото беше твърде тежка за мен, в голямата тъмна зала за игри.

* * *

За пръв път от повече от шест месеца валеше. Имаше и смехове, и оплаквания, когато хората изтърсваха влажните си постелки и подреждаха местата си за спане. Видях Шарън с доктора и се усмихнах.

— Ела тук, Скит — викна ми Джейми и ми махна с ръка да отида до мястото, където току-що беше поставил дюшека си до този на Иън. — Сега има място и за трима ни.

Джейми единствен се отнасяше с мен точно по същия начин, както преди. Той също ми помагаше заради крехката ми физика, но никога не изглеждаше изненадан, когато ме виждаше да влизам в някоя стая, и не се стряскаше, когато от тези устни заговореше Скитницата.

— Всъщност тази кушетка не ти е нужна, Скит! Обзалагам се, че можем да се сместим всички на дюшеците, ако ги съединим. Джейми се засмя, когато избута с крак дюшеците един до друг, без да чака съгласието ни. — Ти не заемаш много място.

Взе кушетката от Иън и я остави настрани. После се изтегна в самия край на най-далечния дюшек и ни обърна гръб.

— О, Иън — рече той, без да се обръща, — говорих с Бранд и Арън и мисля да се преместя при тях. Е, аз съм много уморен. Лека нощ, момчета.

Загледах се продължително в неподвижното тяло на Джейми. Иън също не мърдаше. Въпреки че нямаше как да не се е паникьосал и той. Дали мислеше как да излезе от положението?

— Гасете лампите — изръмжа Джеб от другия край на залата. — Затваряйте си всички човките, за да мога да подремна.

Хората се засмяха, но както винаги приеха на сериозно думите му. Една по една четирите лампи угаснаха и стаята се изпълни с мрак.

Ръката на Иън намери моята. Беше топла. Забеляза ли колко студена и потна е кожата ми? Застана на колене върху дюшека и нежно ме придърпа към себе си. Аз го последвах и легнах на ръба между двата дюшека. Той продължи да държи ръката ми.

— Така добре ли е? — прошепна Иън. Около нас разговаряха шепнешком и други, но заради монотонното клокочене на серния поток не се разбираше какво си казват.

— Да, благодаря ти — отвърнах аз.

Джейми се претърколи върху дюшека и се блъсна в мен.

— Ох, извинявай, Скит — промърмори той и го чух да се прозява. Моментално се отдръпнах, за да не му преча. Иън беше по-близо, отколкото предполагах. Ахнах едва чуто, когато се блъснах в него, а после се опитах да му направя малко място. Ръката му изведнъж ме обгърна и ме задържа плътно към тялото му.

Почувствах се много странно. Това, че ръката на Иън ме държеше не съвсем платонично, ми напомни за първата ми среща с „Без болка“. Като че ли, без да го съзнавам, изпитвах болка и докосването му я беше премахнало изведнъж.

Това чувство прогони срамежливостта ми. Обърнах се така, че да съм с лице към него, и той ме притисна още по-силно.

— Така добре ли е? — повтори шепнешком въпроса си. После ме целуна по челото.

— Много по-добре.

Няколко минути мълчахме. Повечето разговори бяха стихнали. Той се наведе така, че устните му допряха ухото ми и прошепна още по-тихо:

— Скит, мислиш ли…? — не се доизказа.

— Да?

— Е, сега като че ли цялото място остана само за мен. Не е редно.

— Не. За теб мястото не е достатъчно.

— Не искам да е само за мен. Но…

— Какво? — Защо не каза какво искаше да ме попита?

— Имаше ли достатъчно време да премислиш? Не искам да те притеснявам. Знам, че е доста объркващо… това с Джаред…

Трябваше ми малко време да вникна в това, което казва, но после тихо се изсмях. Мелани не си падаше много по хихикането, за разлика от Вет, и тялото й ме издаде в този неподходящ момент.

— Какво? — попита той.

— Дадох ти време да премислиш нещата — обясних тихо. — Не исках да те притискам, защото знаех, че е объркващо. Това с Мелани.

Той леко трепна от изненада.

— Мислила си…? Но ти не си Мелани. Никога не съм се чувствал объркан.

Усмихнах се в тъмното.

— И ти не си Джаред.

Когато отговори, гласът му беше по-рязък:

— Но той си е пак Джаред и ти го обичаш.

Отново ли ревнуваше Иън? Не би трябвало да се радвам на негативни емоции, но да си призная това ми подейства насърчително.

— Джаред е миналото ми, от друг живот. Ти си моето настояще.

Известно време той не каза нищо. Когато заговори отново, гласът му беше развълнуван:

— И бъдещето ти, ако нямаш нищо против.

— Да, моля те.

После ме целуна по най-неплатоничния начин при тези твърде притеснителни обстоятелства и с радост си спомних, че бях постъпила доста съобразително, когато излъгах за възрастта си.

Дъждовете щяха да спрат и тогава Иън и аз щяхме да бъдем заедно, щяхме да бъдем наистина партньори. Това беше обещание и задължение, каквото никога преди, във всичките ми животи, не бях имала. Мисълта за това ме изпълваше едновременно с радост, трепет, плахост и отчаяно нетърпение — караше ме да се чувствам човек.

* * *

След като уредихме всичко това Иън и аз станахме по-неразделни, отколкото преди. Затова, когато дойде време да изпитам новото си лице пред други души, той, естествено, дойде с мен. Тази акция беше за мен облекчение след дългите седмици на неудовлетвореност. Чувствах се достатъчно зле, че новото ми тяло беше слабо и почти безполезно в пещерите. Не можех да повярвам, че другите не искаха да ми позволят да използвам тялото си за единственото нещо, за което то идеално ставаше.

Джаред изрично беше одобрил избора на Джейми точно заради това лишено от всякакво лукавство, уязвимо лице, в което никой не би се усъмнил, заради това нежно тяло, което всеки би се чувствал задължен да защитава, но дори и на него му беше трудно да провери своята теория на практика. Сигурна бях, че сега участието ми в акции щеше да бъде още по-лесно отпреди, но Джаред, Джеб, Иън и другите — всички, с изключение на Джейми и Мел, спореха с дни, опитвайки се да намерят начин да избегнат използването ми за тази цел. Това беше смешно.

Видях ги да гледат към Съни, но тя още не се беше доказала и й нямаха доверие. На всичко отгоре Съни нямаше абсолютно никакво намерение да си покаже носа навън. Самата дума акция я караше да се свива от ужас. Кайл също не можеше да излиза с нас. Единственият път, когато спомена за това, Съни изпадна в истерия.

Накрая победи практичността. Бях необходима.

Запасите намаляваха и това щеше да бъде продължително и твърде методично пътуване. Както обикновено, акцията се ръководеше от Джаред, така че участието на Мелани в нея не подлежеше на съмнение. Арън и Бранд изразиха доброволно желание да участват, не че имахме нужда от повече мускули, но най-вече защото им беше омръзнало да стоят затворени.

Отивахме далеч на север и аз се вълнувах, че ще видя нови места и отново ще почувствам студ. Вълнението идваше малко в повече на това тяло. Чувствах се много възбудена в нощта, в която щяхме да се отправим с джипа към свлачището, където бяха скрити пикапът и големият покрит камион. Иън ми се присмиваше, защото почти не ме свърташе на едно място, докато товарехме в пикапа дрехите и сухоежбината, която щеше да ни е нужна. Хвана ме за ръката и каза, че ще ме държи така, за да не хвръкна.

Прекалено шумна ли бях? Много ли се набивах на очи? Не. Разбира се, не това беше причината. Не бих могла да направя нищо. Това беше капан и още в момента на пристигането ни бе твърде късно да променим каквото и да било.

Замръзнахме по местата си, когато тънките лъчи изведнъж прорязаха мрака и осветиха лицата на Джаред и на Мелани. Очите ми, които биха могли да ни помогнат, останаха скрити в сянката, хвърляна от широкия гръб на Иън.

Те не бяха заслепени от ярката светлина, а и луната светеше достатъчно силно, за да видя ясно. Търсачите имаха числено превъзходство над нас — бяха осем, а ние шест. Бе достатъчно светло, за да видя как държаха ръцете си с проблясващите оръжия, насочени към нас. Насочени бяха срещу Джаред, Мел, Бранд и Арън, а едно от тях — право в гърдите на Иън. Единствената ни пушка изобщо не беше извадена.

Защо му позволих да дойде с мен? Защо трябваше да умре и той? Обърканите въпроси на Лили отекваха в главата ми: Защо животът и любовта вървят ръка за ръка? Какъв е смисълът?

Крехкото ми, малко сърце се разби на хиляди парчета и аз потърсих хапчето в джоба си.

— А сега стойте спокойно и не мърдайте — провикна се мъжът в центъра на групата Търсачи.

— Почакайте, почакайте, не гълтайте нищо! Господи, успокойте се! Не, погледнете!

Мъжът насочи лъча на фенера към лицето си. То беше загоряло от слънцето, с остри, груби черти като скала, ерозирала от вятъра. Косата му беше черна, прошарена по слепоочията, и се виеше в безпорядък около ушите. А очите му — очите му бяха тъмнокафяви. Само тъмнокафяви и нищо повече.

— Виждате ли? — каза той. — Е, добре, сега не стреляйте по нас и ние няма да стреляме по вас. Виждате ли? — Той остави пистолета, който носеше, на земята.

— Хайде момчета — рече мъжът и другите прибраха оръжията си обратно в кобурите — на хълбоците, на глезените, на гърбовете… толкова много оръжие. — Тук намерихме склада ви — доста хитро. Имахме късмет да го намерим и решихме да останем и да се запознаем с вас. Не се случва всеки ден да се намери друга бунтовническа ядка. — Той така радостно се засмя, сякаш смехът идваше направо от корема му.

— Вижте си лицата! Какво? Да не би да си мислехте, че сте единствените останали живи? — Отново избухна в смях.

Никой от нас не се помръдваше.

— Мисля, че са в шок, Нейт — обади се друг мъж.

— Изкарахме им ума — рече една жена.

— А вие какво очаквахте?

Те почакаха, пристъпвайки от крак на крак, докато ние стояхме като вцепенени на местата си.

Главатарят отново се засмя:

— Аз съм Нейт, радвам се да се запозная с вас, макар вие още да не чувствате същото. Тези тук са Роб, Евън, Блейк, Том, Ким и Рейчъл. — Той посочи към всеки от групата и човеците закимаха, чувайки имената си. Забелязах един мъж, застанал малко по-назад, когото Нейт не представи. Беше със светлочервеникава коса, която рязко се набиваше в очи, тъй като беше и най-високият в групата. Единствен изглеждаше невъоръжен. Той също се взираше внимателно в мен и това ме накара да погледна встрани. — Макар че общо сме двадесет и двама — продължи Нейт.

После протегна ръка. Джаред пое дълбоко въздух и пристъпи напред. Когато се раздвижи, останалите от малката ни група едновременно въздъхнахме.

— Аз съм Джаред. — Той разтърси ръката на Нейт и също се усмихна. — Това е Мелани, Арън, Бранд и Скит. Общо сме тридесет и седем.

Когато Джаред произнесе името ми, Иън се наведе на една страна, опитвайки се да ме скрие напълно от погледите на другите хора. Едва тогава си дадох сметка, че съм още в толкова голяма опасност, колкото щяха да бъдат другите, ако това бяха Търсачи. Също както в началото. Опитах се да остана абсолютно неподвижна.

Нейт премигна при думите на Джаред, а после отвори широко очи:

— О! За пръв път срещам по-многобройна група от моята.

Сега пък беше ред на Джаред да премигне.

— Намерили сте и други, така ли?

— Знаем още за три други ядра, освен нашето. При Гайл са единадесет, седем има с Ръсел и осемнадесет с Макс. Поддържаме връзка. И дори от време на време правим размени. — Отново се затресе от смях. — Малката Елън на Гайл реши, че иска да си прави компания с моя Евън тук, а Карлос се събра с Ръселовата Синди. И разбира се всеки има нужда от време на време от Бърнс…

Изведнъж той престана да говори и се огледа неспокойно, като че ли беше казал нещо, което не би трябвало да казва. Погледът му се спря за миг на червенокосия отзад, който продължаваше да ме гледа.

— Защо пък да не им кажем — обади се един дребен мъж, застанал редом с Нейт.

Нейт хвърли подозрителен поглед на малката ни група.

— Е, добре. Роб е прав. Нека да си изясним това още сега. — Той пое дълбоко въздух. — А сега просто запазете спокойствие и ни изслушайте. Моля ви да се успокоите. Понякога това разстройва хората.

— Всеки път — рече тихо мъжът на име Роб. Ръката му се отпусна върху кобура.

— Какво? — попита рязко Джаред.

Нейт въздъхна и посочи високия мъж със светлочервеникавата коса. Той пристъпи напред и кисело се усмихна. Имаше лунички като мен, но неговите бяха с хиляди повече. Бяха така нагъсто по лицето му, че приличаше на тъмнокож, макар да беше по-скоро рус. Очите му бяха черни, може би тъмносини.

— Това е Бърнс. Сега е с нас, така че недейте да побеснявате. Той е най-добрият ми приятел — спасявал е стотици пъти живота ми. Той е част от нашето семейство и ние не се отнасяме добре с хора, които се опитват да го убият.

Една от жените бавно изтегли пистолета си и го насочи към групата.

Червенокосият заговори за пръв път с тих, явно теноров глас:

— Не, всичко е наред, Нейт. Виж! И те си имат такъв. — Той посочи към мен и Иън настръхна. — Изглежда не съм единственият, който е станал местен.

Бърнс ми се усмихна и прекоси празното пространство, т.е. ничията територия между двете племена, с протегната към мен ръка. Аз излязох иззад Иън, без да обръщам внимание на предупреждението му. Изведнъж се почувствах уверена и спокойна. Хареса ми как го каза Бърнс. Станал местен. Той спря пред мен, свали надолу ръката си, за да компенсира разликата във височините ни. Поех ръката му — беше твърда и мазолеста до нежната кожа на моята — и я разтърсих.

— Бърнс Живите Цветя — представи се той.

Очите ми се разшириха, когато чух името. Огненият Свят! Колко неочаквано.

— Скитницата — казах му аз.

— Изключително много… се радвам да се запозная с теб, Скитнице. Мислех, че съм единственият.

— Не съвсем — казах аз и си помислих за Съни в пещерите.

Може би не бяхме такава рядкост, за каквато се мислехме. Той повдигна заинтригуван вежда, чувайки отговора ми.

— Така ли? — възкликна Бърнс. — Е, тогава може би има някаква надежда за тази планета, в края на краищата.

— Това е един странен свят — промълвих аз, повече на себе си, отколкото на другата местна душа.

— Най-странният — съгласи се той.