Стефани Майър
Скитница (38)

Глава 37
Желана

За победите имаше схема. Ако Джаред и Кайл играеха заедно, те печелеха. Ако Джаред играеше с Иън, тогава този отбор печелеше. Струваше ми се, че Джаред не може да бъде победен, докато не видях братята да играят заедно.

Отначало се чувстваше известно напрежение, поне от страна на Иън, да играе в един отбор с Кайл. Обаче след няколко минути тичане в тъмното те се върнаха към обичайния си стил на игра — към една схема, съществувала дълго преди да дойда на тази планета.

Кайл знаеше какво ще направи Иън, преди да го е направил и обратното. Казваха си всичко, без да се налагаше да говорят. Дори и когато Джаред привлече всички добри играчи на своя страна Бранд, Анди, Уес, Арън, Лили и Маги за вратар, Кайл и Иън побеждаваха.

— Добре, добре — каза Джеб, като улови с една ръка топката, изстреляна от Анди, и я пъхна под мишницата си. — Мисля, че всички знаем кои са победителите. Не ми се иска да развалим веселбата, но ни чака работа… а и да си призная честно, вече се уморих.

Чуха се няколко слаби протеста, няколко възгласи на съжаление, но повечето се засмяха. Изглежда никой не се разстрои прекалено много, че забавлението свърши. Няколко души насядаха веднага, там където бяха, и задъхани сложиха глави между коленете си, което показа, че Джеб не беше единственият, който е измерен.

Хората започнаха да се разотиват по двама по трима. Аз се отдръпнах в единия край на входа на коридора, за да им направя място да минават, вероятно на път към кухнята. Часът за обяд трябва да беше отминал, макар че в тази тъмна дупка беше трудно да се разбере кое време е. Между излизащите хора наблюдавах Кайл и Иън.

Когато играта приключи, Кайл вдигна ръка за поздрав, но Иън мина покрай него, без да отвърне на жеста му. Тогава Кайл хвана брат си за рамото и го завъртя към себе си. Иън отблъсна ръката му. Изтръпнах в очакване, че ще започне бой и отначало така изглеждаше. Кайл посегна да удари Иън в корема, но той избегна удара с лекота, макар че според мен изобщо не беше силен. Кайл се засмя и понеже ръката му беше дълга, плъзна юмрука си по главата на Иън. Той го отблъсна, но този път леко се усмихна.

— Добра игра, брат — чух да казва Кайл. — Не си загубил форма.

— Ти си такъв идиот, Кайл — рече Иън.

— Ти си по-умният, но аз съм по-красивият. Струва ми се, че е справедливо.

Той отново посегна като че ли да удари с юмрук брат си, но този път Иън хвана ръката му и я изви така, че да не може да мърда. Сега вече се смееше наистина, а Кайл ругаеше и се смееше едновременно.

За мен в това имаше твърде много насилие. Въпреки това присвих очи, напрягайки се в тъмното, за да наблюдавам сцената. Същевременно в главата ми изникна един от спомените на Мелани. Три кученца, които се търкаляха в тревата, лаеха яростно и оголваха зъби, като че ли готови да ги забият в гърлата на братята си.

Да, те си играят — потвърди Мелани. — Братските връзки са много силни.

Така и би трябвало да бъде. Това е правилно. Ако Кайл наистина не ни убие, в това няма нищо лошо.

Ако — повтори мрачно Мелани.

— Гладна ли си?

Вдигнах очи и за момент сърцето ми сякаш спря да бие. Изглежда, че Джаред все още вярваше. Поклатих глава. Това ми даде секунда време, докато се съвзема да говоря.

— Не знам защо, но се чувствам уморена, въпреки че не съм правила нищо друго, освен да седя.

Той ми подаде ръка.

Вземи се в ръце — предупреди ме Мелани. — Той е просто любезен.

Мислиш, че не знам ли?

Помъчих се да овладея ръката си да не трепери, когато я протегнах към неговата. Той ме изправи внимателно на крака, всъщност на единия крак.

Балансирах на здравия си крак, без да знам как да постъпя по-нататък. Той също се обърка. Продължаваше да държи ръката ми, но разстоянието между нас остана голямо. Помислих си колко смешно щях да изглеждам да подскачам на един крак из пещерите и почувствах как вратът ми почервенява. Пръстите ми стиснаха неговите, въпреки че всъщност не го използвах за опора.

— Накъде?

— Ами… — намръщих се аз. — Всъщност не знам. Предполагам, че все още има рогозка край дуп… в склада.

Сега пък той се намръщи. Идеята също не му хареса. След това почувствах една силна ръка да ме хваща под мишницата.

— Ще я заведа там, където иска да отиде — рече Иън.

Забелязах, че когато ме погледна, Джаред се помъчи да не показва какво мисли. После погледна Иън.

— Тъкмо говорехме къде би могло да бъде това. Тя е уморена. Може би в болницата…

Поклатих глава едновременно с Иън. След ужасните дни, прекарани там, нямаше да мога да издържа в помещението, от което се бях страхувала някога. Особено когато видех празното легло на Уолтър.

— Имам по-добро място за нея — рече Иън. — Тези кушетки са твърди като камък, а по тялото й има много болезнени места.

Джаред все още държеше ръката ми. Даваше ли си сметка колко силно я стиска? От това тя започваше да ме боли, но той като че ли не забелязваше. А аз категорично нямах намереше да се оплаквам.

— Защо не отидеш да обядваш? — предложи Джаред на Иън. — Струва ми се, че си гладен. Ще я заведа там, където си намислил…

Иън предизвикателно се засмя.

— Добре съм. А и, откровено казано, Джаред, Скит се нуждае от малко повече от една ръка. Не знам дали при създалата се ситуация няма да се чувстваш неловко. Виждаш ли…

Иън се наведе и бързо ме взе на ръце. Аз изохках, почувствала болка в ребрата от рязкото движение. Джаред не пусна ръката ми. Пръстите ми почервеняха.

— Мисля, че за един ден тя положи достатъчно усилия. Ти върви напред към кухнята.

Продължиха да се гледат втренчено, а пръстите ми станаха тъмночервени.

— Мога да я нося — рече накрая с глух глас Джаред.

— Можеш ли? — рече предизвикателно Иън и изпъна напред ръце, предлагайки му да ме носи.

Джаред продължително ме изгледа. После въздъхна и пусна ръката ми.

Ох, заболя ме! — оплака се Мелани. Тя имаше предвид внезапната болка, която почувствах в гръдния кош, а не връщането на кръвта в пръстите ми.

Съжалявам. Какво искаш да направя?

Той не е твой.

Да, знам.

Ох.

Съжалявам.

— Мисля да повървя с вас — рече Джаред, когато Иън се обърна и с лека победоносна усмивка се отправи към изхода. — Искам да поговоря с теб.

— Заповядай.

Джаред не каза абсолютно нищо, докато вървяхме през тъмния тунел. Беше така мълчалив, че дори не знаех дали продължава да върви с нас. Ала когато излязохме на светло при царевичната нива, беше точно зад нас. Проговори едва след като минахме през големия площад и около нас не остана никой друг.

— Как приемаш думите на Кайл? — попита той Иън.

Той изсумтя.

— Той се гордее, че е човек, който държи на думата си. Обикновено вярвам на обещанията му. В тази ситуация… не бих я изпускал от очи.

— Добре.

— Всичко ще е наред, Иън — обадих се аз. — Не се страхувам.

— Не е и нужно. Обещавам ти — никой вече няма да ти стори нещо подобно. Тук ще бъдеш в безопасност.

Беше ми трудно да отместя поглед от очите му, които горяха, и да не повярвам на казаното.

— Да — съгласи се Джаред. — Наистина ще бъдеш в безопасност.

— Благодаря — прошепнах аз.

Никой не заговори повече, докато не стигнахме до боядисаните в червено и сиво врати, които закриваха входа на пещерата му.

— Би ли я отворил? — каза Иън на Джаред и кимна към вратата.

Той не се помръдна. Иън се обърна и двамата видяхме недоверието, изписано отново на лицето му.

— Твоята стая? Това ли е по-доброто място? — попита Джаред, без да крие съмненията си.

— Сега тя е нейна.

Прехапах устни. Исках да кажа на Иън, че не е моя, но Джаред не ми даде тази възможност.

— А къде ще е Кайл?

— Засега с Уес.

— А ти?

— Не съм съвсем сигурен.

Те отново изпитателно се изгледаха.

— Иън, това е… — започнах аз.

— О! — прекъсна ме той, като че ли едва сега се беше сетил, че съм там… сякаш бях лека като перце и беше забравил за мен. — Ти си изтощена, нали? Джаред, би ли отворил вратата, моля те?

Без да каже нещо повече Джаред дръпна червената врата малко по-силно, отколкото беше нужно, и я подпря върху сивата.

Сега за пръв път видях стаята на Иън. Лъчите на обедното слънце се процеждаха през тесните процепи на тавана. Не беше толкова светъл като този в стаята на Джейми и Джаред, нито толкова висок. Беше по-малка, но по-съразмерна. Беше някак закръглена, подобно на дупката ми, само че десет пъти по-просторна. На пода имаше два еднакви дюшека, поставени край срещуположните стени, а между тях оставаше тесен коридор. Край задната стена стоеше дълъг, нисък дървен шкаф. Върху него отляво имаше купчина дрехи, две книги и колода карти за игра. Дясната страна беше абсолютно празна, въпреки че по следите върху праха личеше, че това е от скоро.

Иън ме постави внимателно върху дюшека отдясно, нагласи крака ми и оправи възглавницата под главата ми. Джаред стоеше на входа и гледаше към коридора.

— Така добре ли е? — попита ме Иън.

— Да.

— Изглеждаш уморена.

— Не би трябвало… напоследък не съм правила нищо освен да спя.

— Тялото ти има нужда от сън, за да оздравее.

Аз кимнах. Не можех да отрека, че едва държах очите си отворени.

— По-късно ще ти донеса храна. Не се безпокой за нищо.

— Благодаря ти. Иън?

— Какво има?

— Това е твоята стая — промълвих аз. — Ти, разбира се, ще спиш тук.

— Не възразяваш ли?

— Защо ще възразявам?

— Може би идеята не е лоша — това е най-добрият начин да те държа под око. А сега поспи.

— Добре.

Вече бях затворила очи. Той потупа ръката ми и го чух, че се изправи. Няколко секунди по-късно дървената врата тропна леко върху камъка.

Какво си мислиш, че правиш? — попита Мелани.

Какво? Сега пък какво съм направила?

Скит, та ти си в по-голямата си част човек. Трябва да си даваш сметка какво ще си помисли Иън за поканата ти.

Покана? — Сега разбрах накъде биеше. — Нещата не стоят така. Това е неговата стая. Тук има две легла. Местата за спане са недостатъчно, за да имам собствено жилище. Разбира се, че трябва просто да си поделим стаята. Иън го знае.

Знае ли го? Скит, отвори очи! Той започва да… Как да ти обясня, че да ме разбереш правилно? Да има чувства към теб… да чувства това, което ти изпитваш към Джаред. Не виждаш ли?

Не можах да отговоря веднага.

Това е невъзможно — казах накрая аз.

— Как мислиш, дали това, което се случи тази сутрин, ще повлияе на Арън и на Бранд? — попита тихо Иън от другата страна на вратата.

— Питаш ме дали ще обърнат гръб на Кайл ли?

— Да. Преди не им се налагаше да… правят каквото и да било. Докато имаше възможност… Кайл да го извърши вместо тях.

— Разбирам какво имаш предвид. Ще поговоря с тях.

— Дали ще е достатъчно? — попита Иън.

— Спасил съм живота и на двамата. Няма да ми откажат, ако ги помоля за нещо.

— Готов си да заложиш живота й на това?

Настъпи мълчание.

— Ще я държим под око — заяви накрая Джаред.

Нова продължителна пауза.

— Няма ли да отидеш да ядеш? — попита накрая Джаред.

— Мисля да се повъртя още малко тук… А ти?

Джаред не отговори.

— Какво? — настоя Иън. — Имаш ли да ми кажеш нещо, Джаред?

— Момичето вътре… — рече бавно Джаред.

— Да?

— Това тяло не й принадлежи.

— Какво искаш да кажеш?

— Дръж ръцете си далеч от него — отвърна с рязък глас той.

Иън тихо се засмя.

— Ревнуваш ли?

— Не е точно това.

— Така ли? — попита вече с открит сарказъм Иън.

— Изглежда, че Скит малко или повече съдейства на Мелани. Имам усещането, че те са почти… в приятелски отношения. Обаче явно Скит взема решенията. Я се постави на нейно място? Как би се почувствал, ако беше Мелани? Ако ти беше човекът… завладян по такъв начин? Ако се чувстваш като в капан и някой друг казва на тялото ти какво да прави? Ако сам не можеш да кажеш какво мислиш? Няма ли да искаш желанията ти, доколкото могат да бъдат известни, да са зачитани? Поне от другите хора?

— Добре, добре, разбрах те. Ще го имам предвид.

— Какво искаш да кажеш с това „ще го имам предвид“? — настоя Джаред.

— Искам да кажа, че ще помисля.

— Тук няма нищо за мислене — отвърна Джаред. По гласа му си представих израза на лицето му — със стиснати зъби и издадена напред брадичка. — Тялото и човекът, заключен вътре, ми принадлежат.

— Сигурен ли си, че Мелани все още изпитва то…

— Мелани ще бъде винаги моя. И аз винаги ще й принадлежа.

Винаги.

Изведнъж двете с Мелани се оказахме на два противоположни полюса. Тя хвърчеше в небесата, беше въодушевена, а аз… не.

Зачакахме с нетърпение да премине следващата пауза.

— Ами ако ти пък си на нейно място? — попита почти шепнешком Иън. — Ако са те набутали в нечие човешко тяло, пуснали са те из тази планета и се чувстваш чужд сред своите? Ако си толкова добър, че си се опитал да спасиш живота, който си отнел, и за малко да загинеш, опитвайки се да я върнеш при семейството й? Ако си се оказал заобиколен от враждебно настроени чуждоземци, които те мразят, причиняват ти болка и непрекъснато се опитват да те убият? — За момент гласът му потрепери. — Ако въпреки това правиш всичко възможно да спасиш и да лекуваш тези хора? Ти няма ли да имаш също право на живот? Няма ли да си заслужил поне това?

Джаред не отговори. Почувствах, че очите ми се навлажниха. Иън наистина ли имаше такова високо мнение за мен? Наистина ли мислеше, че съм извоювала правото си да живея тук?

— Разбра ли ме? — настоя той.

— Аз… Ще трябва да помисля върху това.

— Така е.

— Но все пак…

Иън го прекъсна с въздишка:

— Не се измъчвай. Въпреки тялото Скит не е съвсем човек. Тя изглежда не откликва на… физическия контакт по същия начин, както хората.

Сега беше ред на Джаред да се засмее.

— Така ли смяташ?

— Какво смешно има?

— Тя е напълно способна да откликва на физически контакт — каза му Джаред, ставайки внезапно отново сериозен. — За това тя е достатъчно човек. Поне тялото й е такова.

Лицето ми пламна. Иън запази мълчание.

— Ревнуваш ли?

— Всъщност… да. Изненадан съм, но е така — отвърна с дрезгав глас Иън. — Откъде разбра?

Джаред се поколеба.

— Ами, от един експеримент.

— Експеримент?

— Резултатът от него не беше такъв, какъвто очаквах. Мел ме удари. — По гласа му познах, че се усмихва, когато си спомня за това, и си представих как малките бръчици се събират около очите му.

— Мелани… те е… ударила?

— Сигурен съм, че не беше Скит. Трябваше да видиш лицето й… Какво? Хей, Иън, успокой се бе, човек!

— Минавало ли ти е за момент през ума какво си й причинил — процеди през зъби Иън.

— На Мел ли?

— Не, глупако, на Скит!

— На Скит? — повтори с недоумение Джаред.

— О, я се разкарай. Иди да хапнеш нещо. Стой далеч от мен няколко часа.

Иън не му даде възможност да отговори. Той отвори вратата — рязко, но много тихо, влезе в стаята си и постави вратата на мястото. Обърна се и срещна погледа ми. От изражението му разбрах, че е изненадан да ме завари будна. Изненадан и ядосан. В очите му проблеснаха пламъчета, но после бавно угаснаха и той сви устни.

Вдигна глава и се ослуша. Аз също се ослушах, но не чух стъпките на Джаред. Иън изчака още малко, а после въздъхна и седна в края на дюшека срещу мен.

— Предполагам, че не сме били толкова тихи, колкото си мислех — рече той.

— В тези пещери звукът отеква надалеч — прошепнах аз.

Той кимна.

— И така, какво мислиш — попита накрая той.