Стефани Майър
Скитница (6)

Глава 5
Безутешна

— Здравей, Скитнице! Защо не седнеш? Чувствай се като у дома си.

Застанах нерешително на прага на кабинета на Утешителката, си, единият крак вътре, а другият отвън.

Тя се усмихна едва-едва с крайчеца на устните. Сега беше по-лесно да тълкувам изразите на лицата. През изминалите месеци тези малки помръдвания на мускулите ми бяха станали познати. Виждах, че нежеланието ми изглежда забавно на Утешителката. Същевременно усещах, че се дразни от това, че все още се чувствам неловко, когато идвам при нея.

Изпуснах лека въздишка на примирение, влязох в ярко оцветената стая и седнах в обичайния си стол — покрит с мека червена тапицерия и най-отдалечен от мястото, където седеше тя. Забелязах, че сви устни.

За да избегна погледа й се загледах през прозореца към облаците, които препускаха покрай слънцето. В стаята се усети примесеният с вкус на сол едва забележим полъх от океана.

— И така, Скитнице, мина доста време от последното ти посещение при мен.

Погледнах я виновно.

— Изпратих съобщение, че няма да мога да дойда миналия път. Бях заета с един студент…

— Да, знам — каза тях и отново леко се усмихна. — Получих го.

Беше хубава, според човешките разбирания за не много млада жена. Беше оставила естествения цвят на леко прошарената си коса. Беше мека, бялото в нея като че ли преобладаваше над сивото и я носеше прибрана отзад на дълга конска опашка. Очите й бяха с необикновен зелен цвят, какъвто не бях виждала досега у никого.

— Съжалявам — рекох аз, след като разбрах, че очаква да й отговоря.

— Няма нищо. Разбирам. Не ти е лесно да идваш тук. Толкова не ти се иска да го правиш. Никога преди не ти се е налагало. Това те плаши.

Загледах се в дървения под.

— Да, Утешителко.

— Мисля, че те помолих да ме наричаш Кати.

— Да… Кати.

Тя леко се засмя.

— Още не си свикнала с човешките имена, нали Скитнице?

— Не. Откровено казано, така имам чувството, че се… предавам.

Вдигнах очи и я видях бавно да кима.

— Разбирам защо се чувстваш по този начин.

Преглътнах шумно, когато го каза, и отново се загледах в пода.

— Нека засега да говорим за нещо по-лесно — предложи Кати. — Призванието ти продължава ли да ти харесва?

— Да. — Това беше по-лесно. — Започнах нов семестър. Питах се дали няма да ми омръзне да повтарям същия материал, но засега не ми е омръзнало.

С нови уши историите изглеждат отново като нови.

— Чувам добри неща за теб от Кърт. Казва, че твоите часове са едни от най-посещаваните в университета.

Бузите ми леко се зачервиха от похвалата.

— Приятно ми е да го чуя. Как е партньорът ти?

— Кърт е великолепен, благодаря. Домакините ни са в чудесна форма за възрастта си. Мисля, че ни чакат още много години.

Питах се дали ще остане в този свят, дали ще се премести в друго човешко тяло домакин, когато моментът настъпи, или ще го напусне. Обаче не исках да задавам въпроси, които можеха да ни насочат към по-трудни теми за разговор.

Вместо това казах:

— Харесва ми да преподавам. Свързано е по някакъв начин с Призванието ми при Виждащите водорасли, така че ми е по-лесно, отколкото нещо съвършено непознато. Задължена съм на Кърт, че ме изиска.

— Те направо извадиха късмет с теб — усмихна ми се топло Кати. — Знаеш ли колко рядко се случва един преподавател по история да е живял дори само в два свята? А ти си изкарала по един мандат почти във всичките, и дори в Произход. Всяко учебно заведение на тази планета би те откраднало с удоволствие от нас. Кърт търси начини да те държи непрекъснато заета, за да нямаш време да мислиш за преместване.

— Нещатен преподавател — поправих я аз.

Кати се усмихна, пое дълбоко въздух, а после усмивката й изчезна.

— Отдавна не си идвала при мен и се питах дали проблемите ти сами са се разрешили. Но после си казах, че може би причината за отсъствието ти е, че те просто са се задълбочили.

Загледах се в ръцете си и не казах нищо. Бяха бледокафяви — тен, който не се променяше, независимо дали стоях на слънце, или не. Върху кожата над лявата ми китка имаше тъмна луничка. Ноктите ми бяха дълбоко изрязани. Изпитвах неприятно усещане от дългите нокти. Драскаха болезнено кожата. А пръстите ми бяха прекалено дълги и тънки — дължината на ноктите ги правеше да изглеждат направо странно, дори и за човек.

След минута тя се прокашля.

— Предполагам, че интуицията ми не ме е подвела.

— Кати — произнесох бавно името й, за да печеля време, — защо си запазила човешкото си име? Повече ли те прави да се чувстваш като едно… цяло? Искам да кажа с домакина ти? — Щеше ми се да науча и за избора на Кърт, но въпросът беше прекалено личен. Не би било уместно да питам за отговора никой друг, освен самия Кърт, дори и партньорката му. Уплаших се, че съм прекалено нетактична, но тя се засмя.

— Не, за бога, Скитнице. Не съм ли ти го казвала? Хм. Може би не, защото работата ми е не да говоря, а да слушам. Повечето от душите, с които разговарям, не се нуждаят от толкова много насърчение като теб. Знаеш ли, че пристигнах на Земята като една от първите внедрени, преди хората изобщо да имат представа, че сме тук? Имах за съседи хора от двата вида. В продължение на няколко години двамата с Кърт се преструвахме, че сами сме си домакини. Дори след като се бяхме настанили в първоначално окупираната зона никога не бяхме сигурни дали наблизо няма някой човек. Затова Кати стана просто това, което съм. Освен това преводът на предишното ми име беше дълъг четиринадесет думи и нямаше как да се произнася по-кратко. — Тя се усмихна. Полегатият слънчев лъч, който мина през прозореца, освети очите й и зеленото му отражение затанцува по стената. За момент смарагдовите ириси заблестяха с цветовете на дъгата. Нямах представа, че тази крехка, внимателна жена е била част от фронтовата линия. Беше ми нужно малко време, докато го осъзная напълно. Изгледах я изненадана и с по-голямо уважение. Никога не съм приемала Утешителите много на сериозно, а и преди не ми се беше налагало. Те бяха за онези, които се справяха трудно, за слабите и аз се срамувах, че съм тук. След като научих историята на Кати, не се чувствах толкова неловко в нейно присъствие. Тя знаеше какво значи да си силен.

— Това смущаваше ли те? — попитах аз. — Да се преструваш, че си една от тях?

— Не много. Виждаш ли, трябваше ми много време, за да свикна с този домакин, в него имаше твърде много нови неща за мен. Прекалено голям сетивен товар. Отначало беше твърде голямо предизвикателство да се придържам към определените рамки.

— А Кърт…? Избрала си да останеш с партньора на своя домакин? След като всичко е приключило?

Въпросът не беше зададен случайно и Кати веднага си даде сметка за това. Размърда се в стола, вдигна крака и ги подви под себе си. Докато отговаряше, гледаше в някаква точна над главата ми.

— Да, избрах Кърт… и той избра мен. Разбира се, отначало това беше някакво рядко съвпадение, беше просто една поставена задача. Връзката между нас укрепна някак естествено от това, че прекарвахме толкова време заедно, споделяйки опасностите на мисията ни. Като президент на университета Кърт имаше много контакти. Къщата ни беше пункт за внедряване. Често ни идваха гости. Докато хората минаваха през входната врата, тези от нашия вид напускаха през другата. При това всичко трябваше да става бързо и безшумно, знаеш колко склонни към насилие са тези домакини. Ден след ден живеехме със съзнанието, че краят ни може да настъпи всеки момент. Живеехме в постоянно напрежение и често се страхувахме. Всичко това беше достатъчно основание между мен и Кърт да се установи силна привързаност и решихме да останем заедно, когато вече не беше нужно да се спазва някаква секретност. Бих могла да те излъжа, да успокоя страховете ти, като ти кажа, че това бяха причините. Но… — Тя поклати глава, настани се по-удобно в стола и впи очи в мен.

— В продължение на много хилядолетия хората така и не са могли да си обяснят какво е любовта. До каква степен е физическо явление и до каква духовно? До каква степен в нея играе роля случайността и до каква съдбата? Защо връзката между идеалните двойки се разпада, а тази между напълно неподходящите се запазва? И аз като тях не знам отговорите. Любовта е просто там, където я има. Моят домакин е обичал домакина на Кърт и тази любов не е умряла, когато мозъците им са станали притежание на други.

Тя ме наблюдаваше внимателно и леко се намръщи, когато аз се отпуснах в стола.

— Мелани все още тъгува за Джаред — рече Утешителката.

Усетих, че неволно кимам с глава.

— Ти тъгуваш за него.

Затворих очи.

— Сънищата продължават ли?

— Всяка нощ — смотолевих аз.

— Разкажи ми за тях. — Гласът й беше тих, но убедителен.

— Не обичам да мисля за тях.

— Знам. Опитай. Това може да помогне.

— Как? Как ще помогне, когато ти кажа, че виждам лицето му всеки път, когато затворя очи? Че се събуждам и плача, когато него го няма там? Че спомените са толкова силни, че вече не мога да отделя моите от нейните?

Изведнъж млъкнах и стиснах зъби.

Кати извади бяла носна кърпичка от джоба си и ми я подаде. Когато не се помръднах, стана, приближи се до мен и я остави в скута ми. Седна на страничната облегалка на стола ми и зачака.

Около половин минута продължих да упорствам. После грабнах малкото квадратно парче плат и си избърсах очите.

— Мразя това.

— През първата си година всички плачат. Емоциите са непоносимо силни. Известно време всички се превръщаме в деца, независимо дали го искаме, или не. Имаше време, когато се просълзявах всеки път, когато виждах красив залез. Понякога същият ефект имаше и вкусът на фъстъченото масло. — Тя ме потупа по главата, а след това нежно прекара пръсти през кичура, който винаги държах отметнат зад ухото си. — Такава хубава, лъскава коса — отбеляза Кати. — Всеки път, когато те виждам, е по-къса. Защо я носиш по този начин?

След като се разплаках, вече не ми беше останало много достойнство, което да защитавам. Защо да се преструвам, че е по-лесно да държа на него, както обикновено правех. В края на краищата бях дошла тук да изплача болката си и да получа помощ… за да мога да се справя.

— Това я дразни. Обича да я носи дълга.

Тя не ахна от изненада, както доста се надявах. Кати беше добра в работата си. Забави само за секунда отговора и смущението й беше едва забележимо:

— Ти… Тя… все още ли… присъства?

Ужасната истина се отрони от устните ми.

— Само когато пожелае. Нашата история я отегчава. Доспива й се, когато работя. Но със сигурност е там. Понякога имам чувството, че присъства също толкова, колкото и аз. — Произнесох последните думи почти шепнешком.

— Скитнице! — възкликна ужасена Кати. — Защо не ни каза, че нещата са толкова зле? От колко време е така?

— Става все по-зле. Вместо да изчезва, изглежда, че става все по-силна. Още не е толкова зле както случаят на Лечителя… говорихме за Кевин, нали си спомняш? Не е установила контрол. Няма да може. Няма да позволя това да стане! — казах аз, повишавайки глас.

— Разбира се, че няма да стане — увери ме тя. — Сигурна съм. Но щом като се чувстваш толкова нещастна, трябваше да ми кажеш по-рано. Трябва да те заведем на Лечител.

Тъй като бях твърде развълнувана, ми беше нужно малко ме, за да разбера какво ми казва.

— Лечител ли? Искаш да избягам?

— Никой няма да си помисли нищо лошо при такъв избор, Скитнице. Разбираемо е, ако с даден домакин нещо не е наред…

— Не е наред ли? Аз съм тази, която не е на ред, а не тя. Прекалено слаба съм за този свят! — Закрих лицето си с ръце, почувствала унижението с цялото си същество. Очите ми отново се напълниха със сълзи.

Кати сложи ръцете си на раменете ми. Мъчех се с всички сили да овладея обхваналото ме неудържимо вълнение и не се отдръпнах, въпреки че усетих в този жест нещо прекалено интимно.

То притесни и Мелани. На нея не й харесваше прегръдката на някаква извънземна.

Разбира се, в този момент усещах съвсем осезателно присъствието на Мелани, както и непоносимото й задоволство, че най-накрая бях признала силата й. Тя злорадстваше. Винаги беше трудно да я контролирам, когато някаква силна емоция като сегашната, отвличаше вниманието ми.

Опитах се да се успокоя, за да мога да я поставя на мястото й.

Ти си на мястото ми. Мисълта й беше едва доловима, но разбираема. Нещата като че ли ставаха още по-зле. Сега беше достатъчно силна да ми говори, когато си пожелае. Бяха толкова зле, колкото в първата минута, в която бях дошла в съзнание.

Махай се! Сега това място е мое.

Никога.

— Не, скъпа Скитнице. Ти не си слаба и двете го знаем.

— Хм.

— Чуй ме. Силна си. Изненадващо силна. От нашия вид сме много еднакви, но ти си изключение. Толкова си смела, че направо се изумявам. Доказателство за това са миналите ти животи.

Миналите ми животи, може би, но този? Къде отиде сега силата ми?

— Обаче индивидуалните особености при хората са по-големи, отколкото при нас — продължи Кати. — Има големи различия и някои от тях са много по-силни от другите. Аз наистина съм убедена, че ако някой друг беше внедрен в този домакин, Мелани щеше да го сломи само за дни. Може да е случайно, а може и да е по волята на съдбата, но ми се струва, че най-силната от нашия вид има за домакин най-силната от техния.

— Това не говори много добре за нашия вид, не смяташ ли?

Тя усети намека в думите ми.

— Тя не е победител, Скитнице. Ти си чудесната личност, която стои до мен, а тя е само една сянка, загнездила се в някакво кътче на мозъка ти.

— Ама тя ми говори, Кати. Все още мисли със собствените си мисли. Продължава да пази тайните си.

— Обаче не говори вместо теб, нали? Съмнявам се, че бих могла да кажа толкова много, ако бях на твое място.

Не отговорих. Чувствах се твърде нещастна.

— Мисля, че трябва да помислиш за ново имплантиране.

— Кати, ти току-що каза, че тя би смазала някоя друга душа. Не знам дали да го вярвам… Вероятно просто се опитваш да си вършиш работата и да ме успокоиш. Обаче ако е толкова силна, няма да бъде честно да я прехвърля на някой друг, защото не мога да я покоря. Кого ще изберете да я поеме?

— Не го казах, за да те успокоя, скъпа.

— Тогава за какво…

— Не мисля, че ще бъде решено този домакин да бъде използван отново.

— О!

Тръпки на ужас полазиха гърба ми. И не само аз се стреснах от подобна идея. Тя веднага ме отврати. Не обичах да бягам. По време на дългите обиколки около слънцата на моята последна планета — светът на Виждащите водорасли, както бяха известни тук, бях чакала. Въпреки, че дълготрайността на моето пребиваване там започна да намалява доста преди очакванията ми и въпреки, че животът на Виждащите водорасли би се измервал с векове на тази планета, аз не се измъкнах, когато животът на моя домакин свърши. Подобно нещо би било безсмислено, погрешно и неблагодарно. То щеше да бъде подигравка със самата същност на това, което представлявахме като души. Ние превръщахме нашите светове в по-добри места за живеене, това беше абсолютно задължително. В противен случай нямаше да ги заслужаваме.

Обаче не бяхме прахосници. Наистина правехме онова, което завладявахме, по-добро, по-спокойно и по-красиво. А хората бяха грубияни и неуправляеми. Толкова често се избиваха помежду си, че убийството беше станало приемлива част от живота им. Различните мъчения, които бяха измислили през няколкото хилядолетия от съществуването си, ми идваха твърде много. Не можех да понеса дори сухата официална статистика. Войните бяха бушували почти на всички континенти. Убийството е било насърчавано, нареждано и се е прилагало с ужасяваща ефикасност. Тези, които са живели в мирни страни, са обръщали гръб, когато другите същества от техния вид са умирали от глад на прага им. Не е имало никаква равнопоставеност при разпределението на богатите ресурси на планетата. Още по-отвратителното е, че техните издънки — следващото поколение, което тези от моя вид почти боготворяха заради обещанията им — твърде често ставаха жертва на чудовищни престъпления. И то не само от ръцете на чужденци, но от ръцете на настойниците, на които са били поверени. Дори огромната сфера на планетата е била изложена на опасност заради техните грешки — плод на алчност и безхаберие. Никой не би могъл да сравнява онова, което е било преди с това, което е сега, без да признае, че Земята е по-добро място за живеене благодарение на нас.

Вие избихте един цял вид и се тупате по гърба за това.

Ръцете ми се свиха в юмруци.

Мога да накарам да те унищожат, припомних й аз.

Давай. Убий ме официално.

Блъфирах, но същото правеше и Мелани.

О, тя си мисли, че иска да умре. В края на краищата сама се беше хвърлила в асансьорната шахта. Но това беше в момент на паника и отчаяние. Да се обмисля спокойно подобна възможност, докато се седи в удобен стол, е нещо съвсем различно. Усещах адреналина — адреналина, покачил се от страха — да преминава през крайниците ми, докато премислях възможността да се прехвърля в някое по-податливо тяло.

Би било хубаво да съм отново сама с мислите си. Този свят беше много приятен по голям брой нови начини и би било чудесно да мога да им се насладя, без да бъда разсейвана от някакво гневно, прогонено нищожество, което трябваше да бъде по-благоразумно, вместо да продължава нежелано да се мотае по този начин.

Мелани се гърчеше, фигуративно казано, в някакво кътче на главата ми, докато се опитвах да мисля рационално. Може би трябва да се откажа…

Самите думи ме накараха да изтръпна. Аз, Скитницата, да се предам? Да напусна? Да призная провала и да опитам отново с някой слаб, безгръбначен домакин, който няма да ми създава никакви неприятности?

Поклатих глава. Самата мисъл ми беше непоносима.

А и това… беше моето тяло. Бях свикнала с него. Харесваше ми начинът, по който мускулите се движеха над костите, извивката на ставите и опъването на сухожилията. Познавах отражението си в огледалото. Загорялата от слънцето кожа, изпъкналите скули на лицето, късата, мека като коприна, червеникавокафява коса, мътното зеленикавокафяво на очите ми — това бях аз.

Аз се желаех. Нямаше да позволя да унищожат това, което беше мое.