Стефани Майър
Скитница (41)

Глава 40
Ужасена

Забавих ход, когато чух гласове. Не бяха достатъчно близо до болницата, за да е гласът на доктора. Бяха гласовете на други, които се връщаха оттам. Притиснах се до каменната стена и се запромъквах колкото може по-безшумно. Бях се запъхтяла от тичането. Запуших устата си с ръка, за да заглуша звука.

— … защо продължаваме да правим това? — оплака се някой.

Не бях сигурна чий глас беше. Някой, когото не познавах добре. Може би Вайълет? В тона се усещаше същата, позната ми вече потиснатост. Това сложи край на съмненията ми, че си въобразявам нещо.

— Докторът не искаше да го прави. Този път идеята беше на Джаред.

Този път бях сигурна, че говореше Джефри, макар гласът му да беше леко променен от отвращението, което се усещаше в него. Разбира се, Джефри беше участвал в акцията заедно с Труди. Те правеха всичко заедно.

— Мислех, че той е най-големият противник на тази работа.

Предположих, че това беше Травис.

— Сега изглежда… по-мотивиран — отвърна Джефри. Говореше тихо, но усетих, че го е яд на нещо.

Минаха само на двадесетина сантиметра от мен и аз се прилепих плътно към стената. Замръзнах на мястото си, без да смея да си поема дъх.

— Мисля, че е гадно — прошепна Вайълет. — Отвратително е. Никога няма да даде резултат.

Вървяха бавно и в стъпките им се усещаше някакво отчаяние. Никой не й отговори. Повече никой не се обади, докато ги чувах. Стоях неподвижна, стъпките им позатихнаха, но не можех да чакам съвсем да заглъхнат. Иън може би вече беше тръгнал след мен.

Продължавах да пристъпвам колкото е възможно по-бързо напред, а после отново започнах да тичам, когато реших, че е вече безопасно.

Забелязах първите слаби признаци от проникващата дневна светлина през входа на тунела пред мен и преминах в по-умерен ход, но продължих да се движа бързо. Знаех, че след като завия зад плавния завой, ще мога да видя изхода към царството на доктора.

Следвах извивката и светлината започна да става по-ярка. Сега вече започнах да напредвам много предпазливо, като внимавах да стъпвам съвсем безшумно. Беше много тихо. За момент се запитах дали нещо не бъркам и дали изобщо имаше някой тук. После, когато неравният вход изникна пред мен, хвърляйки сноп ярка слънчева светлина в отсрещната стена, чух някакво тихо хлипане.

Отидох на пръсти до края на отвора, спрях и се ослушах. Хлипането продължи. То беше съпроводено от друг звук — някакъв лек, ритмичен тътен.

— Хайде, хайде. — Беше гласът на Джеб, дрезгав от вълнение. — Всичко е наред. Всичко е наред, докторе. Не го вземай толкова присърце.

Из помещението се чуваха приглушени стъпки на повече хора, а също и шумолене на някаква материя. Като че ли бършеха нещо.

Усетих нетипична за тук миризма. Странно… не толкова на метал, но и не приличаше на нищо друго. Миризмата ми беше непозната… Бях сигурна, че не съм я помирисвала преди, но въпреки това имах странното усещане, че би трябвало да ми е позната.

Страхувах се да надникна зад ъгъла.

Какво по-лошо биха могли да ни направят? — попита Мел. Да ни накарат да напуснем ли?

Права си.

Нещата определено се бяха променили, ако това беше най-лошото, от което можех сега да се страхувам от хората.

Поех дълбоко въздух, отново усетих онзи странен, неприятен мирис, заобиколих скалистия ръб на входа и се вмъкнах в болницата. Никой не ме забеляза.

Докторът беше коленичил на пода, заровил лице в ръцете си. Раменете му ту се повдигаха, ту се отпускаха. Джеб се наведе над него и го потупа по гърба. Джаред и Кайл поставяха груба носилка до една от кушетките в средата на помещението. Изражението на Джаред беше сурово, докато отсъстваше маската на лицето му се беше върнала отново.

Кушетките не бяха празни, както обикновено. Нещо скрито под тъмнозелените одеяла изпълваше по дължина и двете. Беше нещо продълговато и неправилно, с познати очертания и ъгли…

Импровизираната маса на доктора беше сложена отпред до кушетките на най-осветеното от слънчевите лъчи място. Те се отразяваха от наредените на нея лъскави инструменти — скалпели и набор старинни медицински пособия, на които не знаех имената.

По-лъскави от тях бяха други сребристи неща. Това бяха искрящи, сребристи, сгърчени в измъчени пози части, разхвърляни из масата… заедно с изскубнати от тях мънички, сребристи нишки. По масата, по одеялата и по стените имаше петна от сребриста течност…

Писъкът ми раздра тишината в залата. Почувствах как всичко около мен се завъртя и аз не можех да намеря пътя за излизане. Стените, изцапани със сребристата течност, се издигаха навсякъде пред мен, накъдето и да се обърнех.

Някой извика името ми, но не можах да разбера чий беше гласът. Писъкът беше прекалено силен и ме заболя главата. Каменните стени, по които се стичаше сребристата течност, се блъснаха в мен и аз паднах на пода. Нечии тежки ръце ме приковаха към него.

— Докторе, помогни!

— Какво й е?

— Дали не припадна?

— Какво видя тя?

— Нищо… нищо. Телата бяха покрити!

Това беше лъжа! Телата бяха ужасяващо открити, разпилени в зловещи пози по лъскавата маса. Осакатени, насечени, измъчвани тела, превърнати в гротескни останки…

Бях видяла ясно пипалата, все още прикрепени към разрязаната горна част от трупа на дете. Та това беше само дете! Едно бебе! Бебе, парчетата от чието тяло бяха разхвърляни безразборно из масата, зацапана от собствената му кръв…

Стомахът ми се сви и почувствах как в гърлото ми се надигна парещ стомашен сок.

— Скит? Чуваш ли ме?

— Тя в съзнание ли е?

— Мисля, че се кани да повърне.

Последният глас беше прав. Нечии твърди ръце хванаха главата ми, докато изхвърлях неудържимо навън киселината от стомаха си.

— Какво да правим, докторе?

— Дръжте я. Не я оставяйте да се нарани.

Аз се закашлях и се заизвивах, опитвайки се да избягам. Гърлото ми се прочисти.

— Пуснете ме! — Успях да извикам накрая аз. — Махнете се от мен! Махнете се! Вие сте чудовища! Мъчители!

Отново започнах да крещя без думи и да се извивам в ръцете, които ме държаха.

— Успокой се, Скит! Ш-ш-шт! Всичко е наред! — Беше гласът на Джаред. За пръв път нямаше значение, че е на Джаред.

— Чудовище! — изкрещях му аз.

— Тя е изпаднала в истерия — каза му докторът.

— Продължавайте да я държите.

Получих рязък и много болезнен удар през лицето. Чух някъде далеч от заобикалящия ме хаос, че някой ахна от изненада.

— Какво правиш? — извика Иън.

— Получила е някакъв припадък, Иън. Докторът се опитва да я накара да дойде на себе си.

Ушите ми пищяха, но не от плесницата. Беше от миризмата, миризмата на сребърната кръв, която капеше от стените — миризмата на кръвта на душите. Стаята се завъртя около мен, като че ли беше жива. Светлината се пречупи в някакви причудливи форми, напомнящи ми чудовища от миналото ми. Един Лешояд разпери криле и насочи тежките си остри нокти към лицето ми… Докторът ми се усмихна и посегна към мен, а от пръстите му се стичаше сребриста кръв… Стаята се завъртя още веднъж, този път бавно, а после всичко потъна в мрак.

Не останах дълго в безсъзнание. Сигурно бяха изминали само секунди, когато главата ми се проясни. Щеше ми се още дълго да не чувствам нищо. Движех се и се клатушках напред-назад, но беше прекалено тъмно, за да виждам нещо. Добре, че ужасната миризма беше изчезнала. Усещах влажния, застоял въздух на пещерите като парфюм.

Чувството, че ме носят на ръце, ми беше познато. През първата седмица, след като Кайл ме нарани, пътувах до много места в ръцете на Иън.

— … мислех, че тя сигурно се досеща какво искаме да направим. Изглежда, че съм сбъркал — измърмори Джаред.

— Това ли мислеше, че е станало? — Гласът на Иън наруши рязко тишината в тунела. — Че се страхува, защото докторът се опитва да извади навън другите души ли? Че се е страхувала за себе си?

Джаред не отговори веднага.

— А ти не мислиш ли така?

Иън прочисти гърлото си.

— Не, не мисля. Колкото и да съм отвратен, че си докарал нови жертви… за доктора, че си ги докарал тъкмо сега!… И колкото да ми се повдига от цялата работа, едва ли затова се е разстроила така. Как може да си толкова сляп? Не можеш ли да си представиш как й е изглеждало всичко там в болницата?

— Знам, че бяхме покрили телата преди да…

— Не тези тела, Джаред. О, не се съмнявам, че Скит би се разстроила при вида на човешки труп, след като е толкова състрадателна и след като насилието и смъртта не са част от нейния нормален свят. Но я помисли какво са означавали за нея нещата върху онази маса?

Настъпи нова кратка пауза.

— Ох — изпъшка Джаред.

— Да. Ако с теб влезем в една морга, в която се извършва аутопсия на хора, и там има нарязани части от човешки тела и разплискана навсякъде кръв, няма ли това да ни подейства също толкова зле, колкото и на нея? Разбира се, щяхме да сме виждали това и преди… дори преди нашествието, например във филми на ужасите. Обзалагам се, че тя никога преди не е била подлагана на такава гледка през всичките си животи.

Отново започна да ми се повдига. Думите му ме връщаха отново назад към преживяното. Към гледката. Към миризмата.

— Пусни ме — прошепнах аз. — Остави ме на земята.

— Не исках да те събудя, съжалявам. — Последните думи бяха казани твърде разпалено, той не се извиняваше само за това, че ме бе събудил.

— Пусни ме.

— Не се чувстваш добре. Ще те занеса в стаята ти.

— Не. Пусни ме на земята веднага.

— Скит…

— Веднага! — изкрещях аз. Блъснах Иън в гърдите и едновременно с това освободих краката си. Яростната ми съпротива го изненада. Изпусна ме и аз за малко да се просна на пода.

Макар и приклекнала успях да се задържа на крака, а после скочих и побягнах.

— Скит!

— Пусни я.

— Не ме докосвай!

— Скит, върни се!

Стори ми се, че двамата се нахвърлиха един срещу друг зад мен, но не спрях. Разбира се, че се биеха. Те са човеци. На тях насилието им доставя удоволствие. Не спрях и когато излязох на светлото. Протичах бързо през голямата пещера, без да поглеждам някое от чудовищата там. Почувствах, че ме гледат, но не ми пукаше.

Не ме интересуваше и къде отивам. Просто някъде, където можех да бъда сама. Избягвах тунелите, около входовете на които имаше хора, и се втурнах в първия, който беше празен.

Беше източният тунел. Днес бягах за втори път през този коридор. Последния път с радост, а този път ужасена. Беше ми трудно да си спомня как се бях почувствала този следобед, след като разбрах, че участниците в акцията са се завърнали. Сега всичко беше мрачно и потискащо, включително и завръщането им. Самите камъни ми изглеждаха някак зловещи. Обаче бях направила правилния избор. Никой нямаше причина да бъде тук и тунелът беше празен.

Изтичах до най-отдалечения му край и навлязох сред мрака на голямата пещера за забавления. Възможно ли беше да съм играла с тях само преди толкова кратко време? Как вярвах на усмивките по лицата им, как не прозрях какви зверове се крият под тях…

Продължих да вървя напред, докато навлязох до глезените в мрачните, черни води на потока. Отдръпнах се назад и протегнах ръка, търсейки опора в някоя стена. Когато напипах груба каменна издатина с остри ръбове, успях да се вмъкна във вдлъбнатината зад нея и легнах, свита на кълбо на пода.

Не беше това, което си помислихме. Докторът не наранява никого нарочно, просто се опитва да спаси…

МАХНИ МИ СЕ ОТ ГЛАВАТА! — изкрещях аз.

Когато я отпъдих от мен и я накарах да млъкне, за да не чувам оправданията й, си дадох сметка колко слаба бе станала през месеците на приятелството ни. До каква степен тя зависеше от това, което й позволявах да прави?

Беше толкова лесно да я накарам да замълчи. Също толкова лесно, колкото и в самото начало. Сега бях само аз. Само аз, болката и ужасът, че никога няма да мога да избягам. Никога вече нямаше да се отърва от онази гледка в главата ми. Никога нямаше да се освободя от нея. Тя беше станала завинаги част от мен.

Не знаех как се скърби тук. Не можех да скърбя по човешкия начин за тези загубени души, чиито имена никога не съм знаела. За нарязаното на парчета дете върху масата.

На Произход никога не ми се беше случвало да скърбя. Не знаех как се прави това там в истинския дом на моя вид. Затова се примирих с начина, по който го правеха Прилепите. Струваше ми се подходящ за тук, където всичко беше така тъмно, като че ли бях сляпа. Прилепите скърбяха в мълчание — не пееха в продължение на седмици наред, докато болката от празнотата не останеше назад поради липсата на музика. Тази болка беше по-мъчителна, отколкото болката от загубата на душа. Там усещането за загуба ми беше познато. Един приятел беше убит в случаен инцидент, от паднало през нощта дърво. Намерихме го твърде късно, за да го спасим от премазаното тяло на домакина му. Извисяване… хармония — това бяха думите, които можеха да се свържат на този език с името му. Не бяха най-точните, но достатъчно близки. В смъртта му нямаше ужас, а само скръб. Беше станало случайно.

Ромоленето на потока беше твърде нестройно, за да ми напомни за песните ни. Можех да скърбя въпреки неговото лишено от хармония ромолене. Обгърнах здраво раменете си с ръце и започнах да скърбя за детето и за другата душа, която беше умряла с него. За моите роднини. За моето семейство. Ако бях намерила начин да се измъкна от това място, ако бях предупредила Търсачите, техните останки нямаше да бъдат така безразборно насочени и размесени в онова обляно с кръв помещение.

Искаше ми се да заплача, за да се чувствам още по-потисната, но това беше човешкият начин. Затова стиснах устни и се свих в тъмното, задържайки болката вътре в себе си. Скръбта и мълчанието ми бяха откраднати.

Нужни им бяха само няколко часа. Чух ги да ме търсят, чух гласовете им да отекват из дългите коридори. Викаха ме, очаквайки да им отговоря. Когато не получиха отговор, донесоха светлина. Не само светещи със слаба синя светлина фенери, с които никога нямаше да открият скривалището ми тук сред този мрак, а и джобни фенери, които изпускаха силна, жълта светлина. До третото претърсване на пещерата не успяха да ме намерят дори и с тях. Защо не ме оставяха на мира?

Когато най-накрая един лъч ме освети, се чу въздишка на облекчение.

— Намерих я! Кажи на другите да се върнат вътре! В края на краищата тя все пак е тук!

Познах гласа, но не го свързах с име. Просто още едно чудовище.

— Скит? Скит? Добре ли си?

Не вдигнах глава и не отворих очи. Бях в траур.

— Къде е Иън?

— Мислиш ли, че трябва да докараме Джейми?

— Не трябва да идва с този крак.

Джейми. Потреперих при произнасянето на името му. Моят Джейми. Той също беше чудовище. Не се различаваше от другите. Моят Джейми. Изпитвах физическа болка, когато мислех за него.

— Къде е тя?

— Ето тук, Джаред. Тя не… отговаря.

— Не сме я докосвали.

— Добре, дай ми този фенер — заяви Джаред. — Сега можете да си вървите. Тревогата се отменя. Отдръпнете се, за да не й пречите да диша.

Чу се шум от стъпки, които обаче не се отдалечиха много.

— Говоря ви сериозно, бе, хора. Така не ми помагате. Вървете си. Напуснете пещерата.

Отначало стъпките бяха бавни, но после станаха по-енергични. Чух стъпките на много хора да се отдалечават и после съвсем заглъхнаха. Джаред изчака, докато отново настъпи пълна тишина.

— Добре, Скит, сега сме само двамата.

Изчака за някакъв отговор.

— Виж, предполагам, че е било твърде… лошо. Не искахме да виждаш това. Съжалявам.

Съжалявал? Джефри беше казал, че идеята била негова. Той е искал да ме нарежат на малки парчета и да разхвърлят кръвта ми по стените. Ако намереше начин, щеше да е готов да унищожи милиони като мен, за да може любимото му чудовище да продължи да живее в него. Щеше да насече всички ни на парчета.

Известно време не каза нищо, очаквайки реакцията ми.

— Като че ли искаш да останеш сама. Добре. Мога да им кажа да не се приближават до теб, щом така искаш.

Не се помръднах. Нещо докосна рамото ми. Отдръпнах се от него и се притиснах към острите камъни.

— Съжалявам — рече тихо той.

Чух го да се изправя, а червената светлина, която виждах под спуснатите си клепачи, започна да избледнява, докато той се отдалечаваше. Срещна някого при входа на пещерата.

— Къде е тя?

— Иска да е сама. Остави я.

— Не се изпречвай отново на пътя ми, Хоу.

— Мислиш ли, че ще иска утеха от теб? От един човек?

— Не съм участвал в това…

Когато отговори, гласът на Джаред беше тих, но въпреки това успях да чуя какво каза:

— Не този път. Ти си един от нас, Иън. Неин враг. Чу ли какво каза тя там? Тя крещеше чудовища. Така гледа на нас сега. Не се нуждае от утехата ти.

— Дай ми фенера!

Престанаха да говорят. След минута чух нечии стъпки бавно да прекосяват пещерата. След малко лъчът отново ме освети. Свих се още повече, очаквайки той да ме докосне.

Последва тиха въздишка, а после го чух да сяда върху камъка, не толкова близо до мен, колкото очаквах. Чу се щракане и светлината угасна. Дълго чаках да заговори, но той стана също толкова мълчалив, колкото и аз. Накрая престанах да чакам и възобнових траура си. Иън не ме прекъсна. Стоях в мрака на голямата дупка и скърбях за загиналите души заедно с един човек край мен.