Стефани Майър
Скитница (48)

Глава 47
На работа

— Това е прекалено лесно. Вече дори не е забавно — оплака се Кайл.

— Ти искаше да дойдеш — напомни му Иън.

Двамата с Иън бяха в задната част на пикапа, където нямаше прозорци и подреждаха трайните бакалски стоки и различните тоалетни принадлежности, които бях взела от един магазин. Беше по обед и слънцето светеше над Уичита. Горещината не се усещаше, както в пустинята на Аризона, но беше по-влажно. Из въздуха летяха безброй малки насекоми.

Джаред караше към магистралата извън града, като внимаваше да не превишава ограничението за скоростта и това го дразнеше.

— Умори ли се да пазаруваш, Скит? — попита ме Иън.

— Не. Нямам нищо против.

— Винаги така казваш. Има ли нещо, срещу което си против?

— Ами… не обичам да съм далеч от Джейми. И малко ми е неприятно да съм навън, особено през деня. То е нещо като противоположното на клаустрофобия. Всичко е прекалено открито. Вас това не ви ли притеснява?

— Понякога. Не излизаме много навън през деня.

— Тя поне може да се поразтъпче — промърмори Кайл. — Не знам защо ти се иска да я чуеш да се оплаква.

— Защото е толкова необичайно. От друга страна е много по-приятно, отколкото да те слушам непрекъснато да се оплакваш.

Изключих се от спора им. Започнеха ли веднъж Иън и Кайл, това продължаваше доста време. Погледнах картата.

— Оклахома сити ли следва? — попитах Джаред.

— И няколко малки градчета по пътя, ако имаш желание за работа — отвърна той, без да откъсва очи от пътя.

— Имам.

По време на акция Джаред винаги беше нащрек. Не се отпускаше да води разтоварващи разговори така, както правеха Иън и Кайл при всяко успешно изпълнение на дадена мисия. Усмихвах се всеки път, когато те използваха думата мисия. Звучеше ми прекалено претенциозно. Всъщност си беше най-обикновено пътуване до магазина. Също както го бях правила стотици пъти в Сан Диего, когато се грижех сама за прехраната си.

Както каза Кайл, беше прекалено лесно, за да е вълнуващо. Бутах количката нагоре-надолу между щандовете. Усмихвах се на душите, които също ми се усмихваха, и пълнех количката с провизии, които можеха да траят по-дълго. Обикновено вземах и няколко нетрайни храни за мъжете, скрити отзад в пикапа. Готови сандвичи от колбасарския щанд и други подобни неща, с които да се храним по време на пътуването. А и по едно-две лакомства. Иън обичаше сладолед с парченца шоколад в него. Кайл харесваше най-много карамелени бонбони. Джаред ядеше всичко, което му се предложи. Изглежда още преди много години се беше отказал от любимите си храни, водейки живот, в който прищевките не бяха много на почит, и дори нуждите се подлагаха на внимателна преценка преди да бъдат задоволени. Това беше още една причина той да е по-добре приспособен за този начин на живот — за него приоритетите не се влияеха от лични предпочитания.

Понякога в по-малките градчета се случваше някой да ме забележи и да ме заговори. Бях заучила толкова добре отговорите за такива случаи, че може би щях да заблудя дори и човек.

— Здравейте. От скоро ли сте в града?

— Да. Съвсем от скоро.

— Какво ви води в Байърс?

Винаги преглеждах предварително картата преди да изляза от пикапа, за да запомня името на града.

— Партньорът ми пътува много. Той е фотограф.

— Чудесно. Художник значи.

— Ами да, тук околността е много красива.

Първоначално самата аз се представях за художник, обаче установих, че подхвърлянето на информацията, че вече си имам партньор, ми спестяваше известно време, когато разговарях с мъже.

— Много ви благодаря за помощта.

— За мен беше голямо удоволствие. Елате скоро пак.

Наложи ми се само веднъж да разговарям с фармацевт в Солт Лейк Сити. След това вече знаех какво да търся. Усмихнах се малко смутено и казах:

— Не съм убедена, че се храня правилно. Трудно ми е да избягвам некачествените храни. Това тяло обича толкова много сладко.

— Трябва да сте по-разумна, Хиляди венчелистчета. Знам, че лесно се подчинявате на желанията си, но се опитайте да се замисляте какво ядете. Междувременно трябва да приемате хранителни добавки.

„Здраве“. Надписът върху бутилката беше толкова красноречив. Почувствах се глупаво, че съм попитала.

— От тези с вкус на ягоди ли ще искате, или от другите с вкус на шоколад?

— Мога ли да опитам и двете?

Любезната душа на име Роден на земята ми даде две от големите бутилки.

В цялата тази работа нямаше никакво предизвикателство. Единственият страх или по-скоро усещането за опасност ме обхващаше, когато се сетех за хапчето с цианкалий, което винаги държах да ми е под ръка в джоба. Просто за всеки случай.

— В следващия град можеш да си вземеш нови дрехи — каза Джаред.

— Пак ли?

— Тези изглеждат малко смачкани.

— Добре — съгласих се аз. Не обичах излишествата, но постоянно нарастващият куп с мръсно пране нямаше да отиде на вятъра. Лили, Хайди и Пейдж бяха приблизително с моя ръст и бяха благодарни, че имат нещо за обличане. Мъжете рядко обръщаха внимание на такива неща като дрехи, когато бяха на акция. За тях всеки набег беше на живот или смърт и дрехите нямаха никакво значение. Същото се отнасяше и за ароматните сапуни и шампоани, които вземах от всеки магазин.

— Може би ще трябва и да се изкъпеш — каза Джаред и въздъхна. — Предполагам, че това означава хотел тази нощ.

Преди те обръщаха внимание на външния вид. Разбира се, аз бях единствената, която трябваше да изглежда отблизо така, като че ли е част от цивилизацията. Сега мъжете носеха дънки и тъмни тениски с къси ръкави — все неща, по които мръсотията не личеше и не привличаха вниманието в кратките моменти, в които можеха да бъдат забелязани.

Всички мразеха да спят в крайпътни мотели, потъвайки в сън в самата уста на врага. Това ги плашеше повече от всичко друго. Иън казваше, че би предпочел да нападне въоръжен Търсач. Кайл просто отказваше. През по-голямата част от деня спеше в пикапа, а през нощта изпълняваше ролята на часовой.

За мен това беше също толкова лесно, колкото и пазаруването в магазините. Ангажирах стаи, разговарях непринудено с администратора. Разказвах историята за моя партньор фотографа и за приятеля, който пътува заедно с нас (просто в случай, че някой ни види да влизаме и тримата в стаята). Използвах имена от незначителни планети. Понякога бяхме Прилепи: Държащ на думата си, Пеещ песента на яйцето и Небесен Кокошарник. Понякога бяхме Виждащи Водорасли: Извиващи се очи, Виждащ повърхността и Втори изгрев. Променях имената всеки път, въпреки че никой не се опитваше да ни проследи. Така Мелани се чувстваше в по-голяма безопасност. Всичко това я караше да си представя, че е герой от някой човешки шпионски филм.

По-трудната част, онази, която наистина ме притесняваше, макар че никога не го казвах в присъствието на Кайл, който беше винаги готов да се усъмни в намеренията ми, беше цялото това вземане, без да давам нищо в замяна. В Сан Диего никога не се притеснявах да пазарувам. Вземах каквото ми е нужно и нищо повече. След това прекарвах дните си в университета и се отплащах на обществото, като споделях знанията си. Не беше кой знае какво Призвание, но аз се отнасях сериозно към него. От време на време вършех и не толкова приятни работи. Отработвах деня си със събиране на боклук и почистване на улиците. Всички го правехме. А сега вземах толкова много и не давах нищо в замяна. Това ме караше да се чувствам егоистка.

Не го вземаш за себе си, а за други — напомни ми Мел, когато ме усетеше така умислена.

Въпреки това чувствам, че не е правилно. Дори и ти можеш да го почувстваш, не е ли така?

Не мисли за това — казваше тя.

Радвах се, че бяхме към края на дългата си акция. Утре щяхме да посетим нашия бързо нарастващ склад — покрит камион, скрит на един ден път от мястото, където се намирахме — и щяхме да разтоварим пикапа за последен път. Оставаха ни само още няколко града, още няколко дни през Оклахома и през Ню Мексико, а после щяхме да пресечем, без да спираме, Аризона. Щяхме отново да си бъдем у дома. Най-после.

Когато спяхме в хотели вместо в претъпкания пикап, обикновено се регистрирахме, след като се стъмни, и напускахме рано сутринта, за да не могат душите да ни огледат добре. Това всъщност не беше необходимо. С Джаред бяхме започнали да го осъзнаваме.

Тази нощ, тъй като имахме много успешен ден — пикапът беше пълен и Кайл щеше да има много малко свободно място, а и тъй като Иън реши, че изглеждам уморена, спряхме по-рано. Слънцето още не беше залязло, когато се върнах в пикапа с пластмасовата карта ключ.

В малкия мотел нямаше много посетители. Паркирахме близо до стаята ни и Джаред и Иън отидоха право от пикапа в нея. Беше само на пет-шест крачки. Изминаха ги, гледайки в земята. Върху вратовете си имаха тънки, бледорозови черти за прикритие. Джаред носеше полупразен куфар. Никой не ни погледна.

Вътре в стаята спуснахме плътните завеси и мъжете малко се поотпуснаха. Иън се изтегна на леглото, на което щяха да спят двамата с Джаред, и пусна телевизора. Джаред постави куфара на масата и извади вечерята ни — сандвичи със студено пилешко, които бях поръчала на колбасарския щанд в последния магазин, и ни ги раздаде. Седнах край прозореца и се загледах иззад завесата в залязващото слънце, докато ядях.

— Трябва да признаеш, Скит, че ние, хората, имахме по-добри забавления.

На телевизионния екран две души казваха ясно репликите си, а телата им бяха абсолютно неподвижни. Не беше трудно да се разбере каква е историята, защото в сценариите, писани от душите, нямаше много голямо разнообразие. В случая две души се събираха след дълга раздяла. Причината за раздялата беше нежеланието на мъжа да напусне Виждащите водорасли, но след това беше избрал да стане човек, защото предположил, че партньорката му от Планетата на Мъглите ще бъде привлечена от тези топлокръвни домакини. И, о, чудо на чудесата, той я беше намерил тук! Всички подобни истории имаха щастлив край.

— Трябва да се има предвид за кого са предназначени.

— Така е, но ми се иска да пускат някогашните човешки шоупрограми. — Той смени набързо няколко канала и се намръщи: — По-рано все още даваха някоя и друга по телевизията.

— Бяха прекалено смущаващи. Трябваше да бъдат заменени с неща, които не са толкова… невъздържани.

— „Брейди Бънч“ ли?

Аз се засмях. Бях го гледала в Сан Диего, а на Мелани й беше познат още от детството.

— Оправдава агресията. Спомням си един епизод, в който малко момче удря с юмрук някакъв грубиян и това беше представено като правилна постъпка. Имаше кръв.

Иън поклати глава в знак на несъгласие и отново се върна на шоуто с бившето Виждащо водорасло. Смееше се на неподходящи места, които би трябвало да се възприемат като трогателни. Загледах се през прозореца и видях нещо много по-интересно от телевизионния разказ с предвидим край.

На отсрещната страна на двулентовия път пред мотела се простираше малък парк, едната му страна граничеше с училище, а другата с поле, където пасяха крави. Имаше няколко млади дървета и старомодна игрална площадка с оградено място с пясък, пързалка и катерушки, както и една въртележка, задвижвана на ръка. Разбира се, имаше и люлки и те бяха единственото съоръжение, което се използваше в момента.

Едно малобройно семейство се радваше на прохладния вечерен въздух. Косата на бащата беше започнала леко да се прошарва при слепоочията, а майката изглеждаше много по-млада. Червеникавокестенявата й коса беше прибрана отзад в дълга конска опашка, която подскачаше, когато се движеше. Имаха малко момченце на не повече от година. Бащата буташе отзад люлката с детето, а майката стоеше отпред и се навеждаше да го целуне по челото, когато то стигнеше до нея, което го разсмиваше така силно, че топчестото му лице се зачервяваше. Това караше и нея да се смее. Виждах как цялото й тяло се тресе от смеха, а косата й танцува.

— Какво гледаш, Скит?

Във въпроса на Джаред не се усещаше тревога, защото леко се усмихвах на изненадващата сцена.

— Нещо, което не съм виждала през всичките ми животи. Гледам в… надеждата.

Джаред се приближи и застана зад мен, надничайки през рамото ми.

— Какво искаш да кажеш? — Огледа сградите и пътя, без да спре погледа си върху забавляващото се семейство.

Хванах го за брадичката и му посочих с глава къде да гледа. Той не трепна от неочакваното ми докосване и това ме накара да усетя странен прилив на топлина в стомаха си.

— Погледни.

— Какво да видя?

— Единствената надежда за оцеляване, която съм виждала за някой вид, изпълняващ ролята на домакин.

— Къде? — попита недоумяващ той.

Усетих, че и Иън е застанал зад нас и мълчаливо слуша.

— Виждаш ли? — посочих смеещата се майка. — Виждаш ли колко обича своето човешко дете?

В този миг майката грабна сина си от люлката и силно го притисна към себе си, обсипвайки лицето му с целувки. То гукаше и размахваше ръчички — просто бебенце. Не приличаше на миниатюрен възрастен, какъвто би било, ако в тялото си носеше някой от себеподобните ми.

Джаред ахна от изумление.

— Бебето е човек? Как? Защо? Откога?

Свих рамене.

— Никога преди не съм виждала подобно нещо… не знам. Ако тя не желае… — Поклатих глава. — Нямам представа как ще се постъпи в случая. Това не се е случвало другаде. Емоциите в тези тела са много по-силни от логиката.

Погледнах към Джаред и Иън. И двамата гледаха с отворени уста семейството в парка — кръстоска от различни видове.

— Не — казах тихо, като че ли на себе си. — Никой няма да принуди родителите, ако искат детето. Я ги погледнете.

Сега бащата взе в прегръдките си майката и детето. Погледна със смайваща нежност биологичния си син с тяло на домакин.

— Като изключим нас, това е първата открита от нас планета с раждане на живо. Със сигурност може да се каже, че вашата система не е от най-лесните и най-плодовитите. Чудя се дали това е разликата… или дали пък тя е в безпомощността на вашите малки. Навсякъде другаде възпроизвеждането става чрез някаква форма на яйца или семена. Много родители дори изобщо не срещат децата си. Чудя се… — не довърших мисълта си, защото главата ми беше пълна с предположения.

Майката погледна партньора си и той я целуна по устните. Човешкото бебе загука от възхищение.

— Хм, може би един ден някои от моя вид и някои от вашия ще живеят в мир. Това няма ли да е… странно?

Двамата мъже не можеха да откъснат очи от чудото пред тях. Семейството си тръгваше. Майката изтупа пясъка от дънките си, а бащата взе момченцето. После, хванати за ръце, душите бавно се отправиха към апартамента си заедно със своето човешко дете.

Иън шумно преглътна. През останалото част от вечерта не разговаряхме, замислени за това, което бяхме видели. Легнахме си рано, за да можем да станем рано и да продължим работата си.

Аз спях сама в леглото, което беше най-далеч от вратата. Изпитвах неудобство. За двамата едри мъже не беше лесно да се сместят на другото легло. Когато спеше дълбоко, Иън имаше навика да разперва ръце, а Джаред да нанася удари насам-натам. И двамата щяха да се чувстват по-удобно, ако споделяха леглото с мен.

Сега спях, свита на кълбо. Може би прекалено откритите пространства, през които преминавах през деня, ме караха да се свивам нощем или просто така бях свикнала да спя свита на тясното място зад предната седалка на пода на пикапа, че бях забравила как се спи нормално.

Обаче знаех защо никой не ми предлагаше да спя с него. Първата нощ, когато мъжете нетактично бяха стигнали до заключението, че имам нужда от душ, чух Иън и Джаред да разговарят за мен, заглушавани от бръмченето на вентилатора в банята.

— … не е честно да я караш да избира — казваше Иън. Стараеше се да говори тихо, но бръмченето на вентилатора не беше толкова силно, за да заглуши напълно гласа му. Хотелската стая беше много малка.

— Защо? По-справедливо ли ще е да й кажа къде да спи? Няма ли да е по-учтиво…

— За някой друг — да, но това би накарало Скит да се измъчва. Тя така се старае да угоди и на двама ни, че ще се почувства зле.

— Пак ли ревнуваш?

— Този път не. Просто знам как разсъждава.

Настъпи мълчание. Иън беше прав. Наистина знаеше какво мисля. Вероятно вече беше предвидил, че ще стане така, дори и при най-малкия намек за предпочитанията на Джаред. Сигурно щях да избера да спя до него и след това щях да стоя будна и да се измъчвам, че Джаред ще се притеснява, че съм до него, а едновременно съм засегнала чувствата на Иън.

— Е, добре — рече накрая Джаред. — Но ако нощес се опиташ да ме прегръщаш… сърди се на себе си, О’Шей.

Иън се засмя.

— Не искам да прозвучи прекалено арогантно, но за да бъда напълно откровен, Джаред, ако имах такива намерения, мисля, че бих направил нещо по-добро.

Въпреки че се чувствах малко виновна, че съм причината толкова свободно място да отиде на вятъра, може би наистина беше по-добре да спя сама.

Вече не се налагаше да спим отново в хотел. Дните започнаха да минават по-бързо и като че ли дори секундите се опитваха да тичат към дома. Започнах да усещам с тялото си как нещо ме тегли на запад. Вече нямахме търпение да се върнем при нашето тъмно, схлупено небе. Дори Джаред стана невнимателен.

Беше късно, зад планините на запад вече не се задържаше никаква светлина. Зад нас Иън и Кайл се редуваха да карат големия, покрит камион, натоварен с плячката ни, също както двамата с Джаред се редувахме зад волана на пикапа. Те трябваше да карат тежкия камион по-внимателно, отколкото Джаред пикапа. Светлините от фаровете им бавно избледняха в далечината и накрая изчезнаха напълно зад един широк завой на пътя.

Бяхме на отсечката от пътя за дома. Тусон беше вече зад нас. След няколко часа щях да видя Джейми. Щяхме да разтоварим дългоочакваните продукти, заобиколени от усмихнати лица. Истинско завръщане у дома.

Дадох си сметка, че ми е първото. За пръв път завръщането ми щеше да предизвика само радост. Този път не карахме с нас обречени на гибел заложници.

Не обръщах внимание на нищо, защото бях изпълнена с очакване. Струваше ми се, че пътят не лети достатъчно бързо. Според мен би могло да става още по-бързо.

Фаровете на камиона отново се появиха зад нас.

— Сигурно кара Кайл — казах тихо аз. — Настигат ни.

В този миг червени и сини светлини внезапно започнаха да се въртят в мрака зад нас. Отразявани от огледалата, те се превърнаха в танцуващи цветни петна върху покрива, седалките, върху пребледнелите ни лица и командното табло, където стрелката на километража показваше, че караме с тридесет километра над разрешената скорост.

Звукът на сирените прониза тишината в пустинята.