Стефани Майър
Скитница (22)

Глава 21
С име

Продължавах да се държа плътно до Джеб, малко пред него. Исках да съм колкото може по-далеч от двамата мъже, които ни следваха. Джейми вървеше някъде по средата и не беше съвсем сигурен къде точно иска да бъде.

През останалата част от обиколката не успявах да се съсредоточа много. Вниманието ми не беше привлечено особено от втората градина, която ми показа Джеб — тази, в която растеше висока до кръста царевица под безмилостната жега, изпращана от лъскавите огледала.

Не проявих голямо любопитство и към широката пещера с нисък таван, която той нарече „стая за отмора“. Тази беше абсолютно тъмна и се намираше дълбоко под земята, но Джеб ми каза, че докарват тук светлина, когато искат да играят. Думата „играят“ нямаше за мен никакъв смисъл, не и тук сред тази група изнервени, гневни, оцелели хора, но не го помолих да ми я обясни. Тук имаше още вода — малък, силно миришещ на сяра поток и Джеб ми каза, че понякога го използват за втори клозет, защото водата не става за пиене.

Вниманието ми беше раздвоено между хората, които вървяха зад мен, и момчето от едната ми страна.

Иън и докторът наистина се държаха изненадващо добре. Никой не ме нападна отзад, макар да имах чувството, че очите ми сякаш се бяха преместили на тила ми, стараейки се да видя дали няма да се опитат. Те просто вървяха спокойно след мен и понякога тихо разговаряха помежду си. Разговорът им се въртеше около имена, които ми бяха неизвестни и прякори на места и неща, които може да бяха, а може и да не бяха в тези пещери. Не разбирах нищо от това, което си говореха.

Джейми също не казваше нищо, но често ме поглеждаше. Когато не се опитвах да държа под око другите, аз също го поглеждах. Това не ми оставяше много време да се възхищавам от нещата, които Джеб ми показваше, но той като че ли не забелязваше с какво се занимавам.

Някои от тунелите бяха много дълги — пространствата, скрити тук под земята, бяха направо изумителни. Често в тях цареше абсолютен мрак, но Джеб и другите не спираха, защото явно знаеха къде се намират и отдавна бяха свикнали да се движат в тъмното.

За мен това беше по-трудно, отколкото когато Джеб и аз бяхме сами. В тъмното всеки шум ми се струваше като сигнал, че ще бъда нападната. Дори непринуденият разговор на Иън и доктора ми се струваше като прикритие за коварни намерения.

Параноичка — отбеляза Мелани.

Така да бъде, ако това ще ни запази живи.

Би ми се искало да обръщаш повече внимание на чичо Джеб. Това тук е много впечатляващо.

Прави каквото искаш с времето си.

Мога само да виждам и чувам това, което ти виждаш и чуваш, Скитнице — рече ми тя. После смени темата. — Джейми изглежда добре, как мислиш? Не е много нещастен.

Изглежда ми… нащрек.

В този момент тъкмо излязохме на едно осветено пространство, след като дълго време бяхме вървели сред влажния мрак.

— Това тук е южният край на системата от тунели — обясни Джеб, докато вървяхме. — Не е много удобен, но е добре осветен през целия ден. Затова го направихме болнично отделение. Тук докторът си върши работата.

В мига, в който Джеб обяви къде се намираме, тялото ми се вцепени и краката ми се схванаха. Подхлъзнах се и рязко спрях.

Широко отворените ми от ужас очи се взираха ту в Джеб, ту в лицето на доктора.

Всичко това номер ли беше? Чакали са твърдоглавият Джаред да се махне и са ме подмамили тук? Не можех да повярвам, че бях дошла до това място със собствените си крака. Колко глупава бях!

Мелани беше също изумена. Можехме да им се опаковаме като подарък!

Те също ме изгледаха. Лицето на Джеб беше безизразно, това на доктора също не по-малко изненадано от моето, макар и не така ужасено. Щях да се дръпна моментално от докосването на една ръка до моята, ако тази ръка не ми беше толкова позната.

— Не — каза Джейми и след кратко колебание ме хвана под лакътя. — Не, всичко е наред. Нали така, чичо Джеб? — попита той и погледна доверчиво стария човек. — Всичко е наред, нали?

— Разбира се — бледите сини очи на Джеб бяха спокойни и ясни. — Просто й показвам дома си, момче, това е.

— За какво говорите? — попита сърдито Иън зад нас, ядосан, че не е разбрал.

— Да не би да си помисли, че сме те довели тук нарочно, за доктора? — попита Джейми вместо да отговори на Иън. — Защото не бихме направили подобно нещо. Обещахме на Джаред.

Вгледах се в сериозното му лице и се опитах да му повярвам.

— О! — възкликна Иън, когато разбра, а после се засмя. — Би било не лош план. Изненадан съм, че не съм се сетил за него.

Джейми изгледа намръщен едрия мъж и ме потупа по ръката, преди да отдръпне своята.

— Не се плаши.

Джеб продължи оттам, където беше стигнал:

— Затова тази голяма стая тук е снабдена с няколко кушетки, в случай че някой се разболее или се нарани. В това отношение имаме голям късмет. Докторът няма много спешни случаи — поясни Джеб и ми се усмихна. — Твоите изхвърлиха всичките ни лекарства, когато поеха нещата в свои ръце. Трудно е да се снабдяваме с каквото ни трябва.

Аз кимнах разсеяно леко с глава. Все още не бях дошла напълно на себе си. Тази стая изглеждаше напълно безобидна, като че ли наистина се е използвала само за лечение, но въпреки това стомахът ми болезнено се свиваше.

— Какво знаеш за извънземната медицина? — попита внезапно докторът, накланяйки глава на една страна. Гледаше ме в очакване, изпълнен с любопитство.

Аз го изгледах, без да отговоря.

— О, не се притеснявай, можеш да говориш с доктора. Независимо от всичко той е много свестен човек.

Кимнах веднъж с глава. Намерението ми беше да покажа, че съм готова да отговоря на въпроса на доктора, да му кажа, че не знам нищо, но те не ме разбраха.

— Тя не желае да издава никакви търговски тайни — рече подигравателно Иън. — Нали, скъпа?

— Дръж се прилично, Иън — скара му се Джеб.

— И това ли е тайна? — попита предпазливо Джейми, но с явно любопитство.

Отново поклатих глава, а те ме изгледаха с недоумение. Озадачен, докторът също поклати глава.

Поех дълбоко въздух и тихо казах:

— Аз не съм Лечител. Не знам как те… лекарствата… действат. Знам само, че наистина действат… те лекуват, и то не само симптомите. Няма съдебни дела и грешки. Разбира се, човешките лекарства бяха премахнати.

И четиримата ме изгледаха с още по-голямо недоумение. Отначало се изненадаха, че не им отговарям, а сега пък се изненадаха от отговора ми. На човеците не може да се угоди.

— Вие не променихте много неща от това, което оставихме след себе си — каза замислен след малко Джеб. — Само медикаментите и самолетите, които заменихте с космически кораби. Като се изключи това, на пръв поглед животът продължава да си тече както преди.

— Ние идваме да експериментираме, а не да променяме — прошепнах аз. — Макар че при нас здравето има предимство пред философията.

После внезапно млъкнах. Трябваше да бъда по-предпазлива. Хората едва ли имат нужда от философията на душите. Кой можеше да знае какво ще ги ядоса? Или какво ще ги извади от крехкото им търпение?

Джеб отново кимна замислен, а после ни поведе по-нататък. Докато ни развеждаше из няколкото свързани помежду си пещери в медицинското крило, не беше така ентусиазиран, както преди. Когато се обърнахме обратно и се насочихме към тъмния коридор, стана съвсем мълчалив. Връщането беше дълго и почти без разговори. Премислих внимателно какво бях казала, търсейки нещо, което може да му се беше сторило обидно, но ако беше така, нямаше начин да отгатна какво е то, защото Джеб и без това беше твърде странен за мен. Колкото и враждебни и подозрителни да бяха останалите, поведението им беше обяснимо. Но с Джеб не беше така.

Обиколката внезапно свърши, когато влязохме отново в огромната пещера градина, в която покаралите моркови се бяха разстлали като яркозелен килим върху тъмния под.

— Шоуто свърши — рече с дрезгав глас той и погледна към Иън и доктора. — Вървете да свършите нещо полезно.

Иън погледна недоумяващ доктора, но и двамата не казаха нищо и се отправиха към най-големия изход — този, който, доколкото си спомнях, водеше към кухнята. Джейми се поколеба, проследи ги с поглед как се отдалечават, но не се помръдна.

— Ти ела с мен — каза му Джеб, вече не така сърдито. — Имам една работа за теб.

— Добре — съгласи се Джейми. Забелязах, че се почувства поласкан.

Джейми отново вървеше до мен, когато се отправихме обратно към сектора със спалните помещения на пещерите. Когато се насочихме към третия коридор, с изненада установих, че той знае точно къде отиваме. Джеб вървеше на няколко крачки след нас, но Джейми моментално спря, когато стигнахме зелената завеса, която закриваше входа на седмия апартамент. Дръпна завесата, за да вляза, но остана в коридора.

— Ще имаш ли нещо против, ако поостанеш тук известно време? — попита ме Джеб.

Кимнах, благодарна при мисълта отново да се скрия от погледите на другите. Минах през входа, но спрях на няколко крачки по-навътре, без да зная какво да правя по-нататък. Мелани се сети, че тук имаше книги, но й припомних, че се бях зарекла да не пипам нищо.

— Имам да свърша някои неща, момче — рече Джеб на Джейми — Храната няма да дойде сама. Съгласен ли си да останеш на пост?

— Разбира се — отвърна Джейми и се усмихна, пое дълбоко въздух и излъчи момчешките си гърди.

Той отвори широко очи от изумление, когато Джеб му подаде пушката си.

— Ти луд ли си? — извиках аз. Гласът ми беше толкова силен, че отначало не го познах. Имах чувството, че занапред ще мога да говоря само шепнешком.

Джеб и Джейми ме зяпнаха изненадани. След секунда се озовах в коридора при тях. Почти посегнах към твърдия метал с намерението да изтръгна пушката от ръцете на момчето. Това, което ме спря, не беше мисълта, че за тази постъпка със сигурност щях да бъда убита. Спря ме фактът, че за тези неща бях по-мекушава от хората. Дори желанието да предпазя момчето не можеше да ме накара да докосна оръжието.

Вместо това се обърнах към Джеб:

— Да не си се побъркал? Да дадеш оръжието на едно дете? Той може да се убие!

— Мисля, че през главата на Джейми са минали доста неща, за да може да бъде считан за мъж. Той знае как да борави с пушката.

При тази похвала момчето гордо изправи рамене и притисна по-силно оръжието до гърдите си. Бях изумена от глупостта на Джеб.

— Ами ако те дойдат за мен, докато той е тук? Помисли ли какво може да стане? С тези неща шега не бива! Могат да го наранят, за да се докопат до мен!

Джеб остана спокоен, а лицето му безизразно.

— Мисля, че днес няма да има никакви подобни проблеми. Обзалагам се.

— Но, не и аз! — чух се пак да крещя аз. Гласът ми проехтя в тунела и някой със сигурност можеше да го чуе, но не ми пукаше. По-добре да дойдат, докато Джеб е тук. — След като си толкова сигурен, тогава ме остави тук сама. Но недей излага Джейми на опасност!

— За момчето ли се безпокоиш, или просто те е страх, че ще насочи пушката срещу теб? — попита почти отегчено Джеб.

Премигнах от изненада и ядът ми изчезна. Тази мисъл изобщо не ми беше минавала през главата. Погледнах Джейми, срещнах изненадания му поглед и разбрах, че беше шокиран от идеята не по-малко от мен. Беше ми нужна минута, докато дойда на себе си и подновя спора, но през това време изражението на Джеб се беше променило. Гледаше ме внимателно, присвил устни — като че ли беше на път да постави на мястото му последното парче от пъзела.

— Дай пушката на Иън или на някой от другите. Не ме интересува — рекох бавно с равен глас. — Само недей да намесваш момчето в тази работа.

Внезапно появилата се широка усмивка на лицето на Джеб странно ми напомни за котка, готова за скок.

— Това е моят дом, дете, и аз ще постъпя, както поискам. Винаги го правя.

Джеб ми обърна гръб и тръгна надолу по коридора, като си подсвиркваше. Останах да го гледам с отворена уста как се отдалечава. Когато изчезна, се обърнах към Джейми, който ме гледаше намръщен.

— Не съм дете — рече той с по-плътен от обикновено глас и издаде предизвикателно брадичката си напред. — Сега трябва да… трябва да си отидеш в стаята.

Заповедта не беше издадена с много строг тон, но не ми оставаше нищо друго да направя. Бях загубила окончателно спора. Седнах на земята с гръб, опрян в скалата от едната страна на входа — тази, която оставаше наполовина закрита от завесата, но все пак ми даваше възможност да наблюдавам Джейми. Обвих коленете си с ръце и започнах да правя това, което знаех, че ще продължавам да правя, докато тази безумна ситуация продължава — да се безпокоя.

Същевременно напрягах зрението и слуха си, за да разбера дали някой се приближава и да бъда готова. Независимо от казаното от Джеб, щях да попреча на всеки, който би се опитал да постави на изпитание останалия на пост Джейми. Щях да се предам преди да го е поискал.

Точно така — съгласи се моментално Мелани.

Джейми постоя няколко минути в коридора, стиснал здраво пушката в ръце, без да знае точно как да изпълнява задължението си. После започна да се разхожда напред-назад пред завесата, но след като го стори два пъти, изглежда се почувства глупаво. После седна на пода откъм отворения край на завесата, остави пушката върху коленете си и подпря брадичката си с ръце. След известно време въздъхна. Стоенето на пост не се оказа така вълнуващо, както беше предполагал.

На мен обаче не ми омръзваше да го наблюдавам.

След може би час или два започна отново да ми хвърля бързи погледи. На няколко пъти разтвори устни, но после се отказваше да каже това, което беше намислил. Подпрях брадичка на коленете си и зачаках, докато в него се водеше вътрешна борба. Търпението ми беше възнаградено.

— Тази планета, от която дойде преди да влезеш в Мелани, — рече накрая той, — как изглежда? Като тук ли е?

Насоката на мислите му ме завари неподготвена.

— Не — отвърнах аз. Сега, когато тук беше само Джейми, реших, че е по-добре да говоря нормално, вместо да шепна. — Не, различно е.

— Ще ми кажеш ли как е? — попита той и наклони главата си на една страна, какъвто навик имаше, когато проявяваше интерес към историите, които му разказваше Мелани преди лягане.

И аз му разказах. Разказах му всичко за покритата с вода планета на Виждащите водорасли. Разказах му за двете слънца, за елипсовидната орбита, за сивите води, за напълно неподвижните корени, за изумителните гледки на хиляди очи, за безкрайните разговори на милиони безмълвни гласове, които всички можеха да чуят.

Той слушаше с широко отворени очи и очарован се усмихваше.

— Това ли е единственото друго място? — попита Джейми, когато млъкнах и се опитах да се сетя дали не съм пропуснала нещо. — Виждащите водорасли ли са… — каза той и се засмя — единствените извънземни?

Аз също се засмях.

— Едва ли. Както и аз не съм единствената извънземна в този свят.

— Разкажи ми.

И аз му разказах за Прилепите в Пеещия свят, за това как живеят в слепота и с музика, как летят. Разказах му за Планетата на Мъглите — как се чувстваш с дебела, бяла козина и четири сърца, за да ти е топло, как да избягваш зверове с остри нокти.

Започнах да му разказвам за Планетата на Цветята, за цветовете и светлината, но той ме прекъсна с нов въпрос:

— А какво ще кажеш за малките зелени човечета с триъгълни глави и големи, черни очи? Тези, които се разбиха в Розуел и така нататък. Това вие ли бяхте?

— Не, не сме били ние.

— Всичко измислица ли е било?

— Не знам. Може би, а може би не. Вселената е голяма и компанията е много разнообразна.

— Как дойдохте тук тогава? Щом като не сте били зелените човечета, тогава кои сте били? Би трябвало да имате тела, за да се движите, и други неща, нали?

— Така е — съгласих се аз, изненадана от знанията му по темата, която обсъждахме. Не би трябвало да се изненадвам, след като знаех колко е умен и как мозъкът му попива всичко като гъба. — Отначало за това използвахме Паяците.

— Паяците ли?

Разказах му за тях — за този изумителен вид. Това бяха най-невероятните мозъци, които бяхме срещали. Всеки Паяк имаше в себе си по три мозъка. Всеки в отделна част от тялото, състоящо се от няколко части. Не сме имали проблем, който Паяците да не са могли да разрешат. Същевременно те бяха така безпристрастно аналитични, че рядко намираха проблем, който да възбуди до такава степен любопитството им, та да се заемат сами с решаването му. От всички наши домакини Паяците приеха с най-голяма готовност окупацията ни. Те почти не видяха разликата, а когато я видяха, изглежда харесаха избраната от нас насока. Няколкото души, разхождали се на повърхността на планетата на Паяците преди имплантирането ни, казаха, че била студена и сива — нищо чудно, че Паяците виждаха само в черно и бяло и имаха ограничено усещане за температура. Животът на Паяците беше кратък, но младите се раждаха с всички знания за тяхната планета, така че не се губеше никакво познание.

Бях изкарала веднъж един кратък паешки живот, а след това бях напуснала този свят без желание да се връщам в него. Учудващата яснота на мислите ми, лесните отговори, които почти без усилие ми идваха при всеки въпрос, това, че бях на ти с числата не можеха да заменят емоцията и светлината, за които имах само смътна представа, докато се намирах в онова тяло. Чудех се как една душа може да се чувства доволна в него, но населението на планетата се самовъзпроизвеждаше от хиляди земни години. Тя все още беше открита за заселване, само защото Паяците се възпроизвеждаха толкова бързо — те са големи торби, пълни с яйца.

Започнах да разказвам на Джейми за началото на нашествието тук. Паяците бяха най-добрите ни инженери. Корабите, които правеха за нас, се движеха ловко и незабележимо между звездите. Телата на Паяците бяха почти също толкова полезни, колкото и мозъците им: четири дълги крака към всяка секция, заради които бяха получили прякора си на тази планета, и на всеки крак по дванадесет ръце с пръсти. Тези пръсти с по шест стави бяха тънки и здрави като стоманени нишки, способни да извършват най-деликатните процедури. Приблизително с масата колкото на една крава, но ниски и стройни, Паяците нямаха проблеми при първите прониквания. Те бяха по-силни и по-умни от хората и бяха подготвени, докато човеците не бяха…

Спрях внезапно по средата на изречението, когато забелязах нещо да проблясва върху бузата на Джейми. Гледаше право пред себе си, без да вижда нищо конкретно, със силно стиснати устни. По бузата му, която беше по-близо до мен, се търкаляше бавно голяма капка солена вода.

Идиотка! — скара ми се Мелани. — Не се ли замисли какво ще означава за него историята ти?

А ти не можа ли да се сетиш да ме предупредиш по-рано?

Тя не отговори. Без съмнение самата тя е била увлечена от историята, която разказвах.

— Джейми — рекох със задавен глас аз. Сълзата, която видях върху бузата му, направи странни неща с гърлото ми. — Джейми, съжалявам. Не се замислих.

Джейми поклати глава.

— Няма нищо. Аз попитах. Исках да разбера как е станало.

Гласът му беше дрезгав от усилията да не издава болката си. Изпитах инстинктивно желание да се наведа напред и да изтрия сълзата му. Отначало се помъчих да не му обръщам внимание. Аз не бях Мелани. Обаче сълзата си стоеше неподвижно там, като че ли никога нямаше намерение да падне, а Джейми продължаваше да гледа отсрещната гола стена и устните му трепереха.

Не беше застанал далеч от мен и аз протегнах ръка, за да прекарам пръстите си по бузата му. Сълзата се размаза върху кожата му и изчезна. Пак инстинктивно оставих ръката си да подпира топлата му буза. За секунда той се направи, че не ме забелязва. После се обърна към мен със затворени очи и протегна ръце. Сви се на кълбо до мен под мишницата ми както някога и заплака.

Това не бяха сълзите на дете, което беше още по-покъртително. Фактът, че ги проливаше пред мен, ги правеше още по мъчителни. Това беше скръбта на мъж на погребението на цялото му семейство.

Обгърнах тялото му с ръце, макар сега това да не беше така удобно, както някога, и също заплаках.

— Съжалявам — повтарях отново и отново аз. Извинявах се за всичко случило се между тези два свята. Че изобщо бяхме открили това място. Че го бяхме избрали. Че бях се настанила в тялото на сестра му. Че я бях довела отново тук и отново го бях наранила. Че с безразсъдните си истории днес го бях накарала да плаче.

Не отдръпнах ръцете си, когато той се поуспокои. Не бързах да го пусна. Като че ли тялото ми жадуваше за това още от самото начало, но до този момент нямах представа какво може да задоволи този глад. Загадъчната връзка между майка и дете — така силна на тази планета — вече не беше неразбираема за мен. Нямаше по-силна връзка от тази, в която си готов да дадеш живота си за другия. Бях разбрала това по-рано. Но не бях разбрала защо. Сега знаех защо една майка е готова да даде живота си за своето дете и това завинаги щеше да повлияе на възприятието ми за вселената.

— Мислех, че по-добре съм те изучил, момче.

Рязко се отдръпнахме един от друг. Джейми скочи на крака, а аз се притиснах по-плътно до стената.

Джеб се наведе и взе пушката, която и двамата бяхме забравили на пода.

— Трябва да си много по-предпазлив, когато си с пушка, Джейми. — Тонът му беше много любезен и това смекчи упрека. Протегна ръка да разроши гъстата коса на момчето.

Джейми се шмугна под ръката на Джеб със зачервено от срам лице.

— Съжалявам — рече той и се обърна с намерение да побегне.

Направи една крачка, но спря и се обърна да ме погледне.

— Не ти знам името — каза след малко.

— Наричат ме Скитница — прошепнах аз.

— Скитница?

Кимнах.

Той също кимна и после бързо се отдалечи. Отзад вратът му все още беше зачервен.

Когато си отиде, Джеб се подпря на стената и се смъкна надолу, докато зае мястото, където беше стоял Джейми. Като него постави небрежно пушката в скута си.

— Интересно име имаш — подхвана той. Очевидно отново беше възприел дружелюбния си тон. — Може би някой път ще ми разкажеш как си го получила. Обзалагам се, че историята ще е добра. Но сигурно е доста дълга, нали така? Скитнице?

Аз само го изгледах.

— Ще имаш ли нещо против да те наричам Скит, за по-кратко? По-лесно е за произнасяне.

Този път изчака да му отговоря. Накрая свих рамене. За мен нямаше значение дали ме нарича „дете“, или с някакъв друг човешки прякор. Предполагах, че не беше нещо обидно.

— Е, добре, Скит — рече усмихнат той, доволен от хрумването си. — Хубаво е да си имаш прякор. Кара ме да те чувствам като стар приятел.

После се усмихна с широката си усмивка и аз не можах да се сдържа да не се усмихна в отговор, въпреки че моята усмивка беше по-скоро унила, отколкото лъчезарна. Предполагаше се, че той е мой враг. Може би просто беше побъркан. И ми беше приятел. Не че не би ме убил, ако нещата се развиеха така, но това не би му харесало. При човеците какво повече би могло да се иска от един приятел?