Стефани Майър
Скитница (1)

Пролог
Вмъкната

Името на Лечителя беше Фордс Дълбоката вода.

Тъй като беше душа, беше добряк по природа: състрадателен, търпелив, честен, добродетелен и любвеобилен. Безпокойството бе за него нещо необичайно.

Раздразнението дори още по-рядко. Но тъй като Фордс Дълбоката вода живееше в човешко тяло, понякога това беше неизбежно.

Стисна устни, когато чу в далечния ъгъл на операционната студентите по Лечителство да си шушукат. Изражението беше не на място за уста, свикнала по-често да се усмихва.

Постоянният му асистент Дарън видя гримасата и го потупа по рамото:

— Просто са любопитни, Фордс — каза тихо.

— Едно вмъкване едва ли е толкова интересна и трудна процедура. По спешност всяка душа от улицата може да го извърши. От днешното наблюдение няма да научат нищо. — Фордс се изненада, когато чу резки нотки да замърсяват обикновено вдъхващия успокоение глас.

— Никога досега не са виждали пораснал човек — отбеляза Дарън.

Фордс повдигна вежда.

— Не се ли поглеждат помежду си? Нямат ли огледала?

— Знаеш какво имам предвид — див човек. Все още без душа. Един от бунтарите.

Фордс погледна тялото на момичето, намиращо се в безсъзнание. То лежеше по очи върху операционната маса. Сърцето му се изпълни със съжаление, когато си спомни какво беше състоянието на нейното слабо, натрошено тяло, когато Търсачите я докараха в Лечебницата. Какви болки трябваше да изтърпи…

Разбира се, сега с нея всичко беше наред. Беше напълно излекувана. Фордс се беше погрижил за това.

— Не е по-различна от всеки от нас — прошепна той на Дарън. — Всички имаме човешки лица. А когато се събуди, и тя ще бъде една от нас.

— Просто им е интересно, това е всичко.

— Душата, която ще имплантираме днес, заслужава повече уважение, вместо да зяпат по такъв начин приемното тяло. И без това ще трябва да се справи с твърде много неща, докато се аклиматизира. Не е честно да я подлагаме на това. — Под „това“ той нямаше предвид зяпането.

Фордс усети отново резките нотки в гласа си. Дарън пак го потупа.

— Всичко ще е наред. Търсачът има нужда от информация и…

При споменаването на думата Търсач Фордс му хвърли поглед, който можеше да се определи единствено като гневен. Дарън премигна шокиран.

— Съжалявам — извини се веднага Фордс. — Нямах намерение да реагирам отрицателно. Просто се страхувам за тази душа.

Той погледна към криоконтейнера, поставен върху конзола край масата. Светеше с постоянна, убита червена светлина, която показваше, че уредът е в режим на хибернация.

— Тази душа е специално подбрана за задачата — опита се да го успокои Дарън. — Тя е изключение — по-смела е от повечето от нас. Животите й сами го доказват. Мисля, че ако можем да я попитаме, би се съгласила доброволно.

— Че кой от нас не би се съгласил доброволно, ако нещо е за по-голямо добро? Но дали в случая е така? Наистина ли ще е за по-голямо добро? Тук не става въпрос за готовността й да го направи, а за това какво можем да искаме да понесе една душа.

Студентите по Лечителство също говореха за душата в състояние на хибернация. Фордс чуваше ясно шушукането им. Със засилването на вълнението им думите ставаха по-отчетливи.

— Живяла е на шест планети.

— Чух, че били седем…

— Аз пък чух, че никога не е живяла два пъти в едно и също приемно тяло.

— Това възможно ли е?

— Може да се каже, че е била почти всичко. Цвете, Мечка, Паяк…

— Виждащо Водорасло, Прилеп…

— Дори Дракон!

— Не го вярвам — не може да е живяла на седем планети.

— Най-малко на седем. Започнала е на Произход.

— Така ли? На Произход?

— Тихо, моля! — обади се Фордс. — Ако не можете да наблюдавате мълчаливо като професионалисти, ще трябва да ви помоля да напуснете.

Шестимата студенти млъкнаха засрамени и леко се отдръпнаха.

— Хайде да приключваме, Дарън.

Всичко беше подготвено. До момичето бяха наредени нужните медикаменти. Дългата й черна коса беше прибрана под хирургическа шапка и така се разкриваше грациозната й шия. Силно упоена, тя бавно вдишваше и издишваше. По загорялата й от слънцето кожа почти нямаше белег, останал от инцидента.

— Пристъпи към постепенно разтапяне, Дарън.

Асистентът, чиято коса беше започнала да се прошарва, вече стоеше готов до криоконтейнера с ръка върху избирателния диск.

Махна предпазителя и го завъртя. Червената светлина най-отгоре върху циферблата започна да пулсира. С всяка изминала секунда проблясваше все по-бързо и променяше цвета си.

Фордс насочи вниманието си върху изпадналото в безсъзнание тяло. С пестеливи, точни движения прекара скалпела по кожата в основата на черепа на пациента, а след това пръсна от флакона с лекарството, за да спре притока на кръв преди да разшири отвора. Бръкна предпазливо под вратните мускули, като внимаваше да не ги нарани, откривайки бледата кост в най-горната част на гръбначния стълб.

— Душата е готова, Фордс — уведоми го Дарън.

— Аз също. Донеси я.

Без да се оглежда, Фордс усети Дарън до лакътя си и разбра, че е готов, протегнал ръка в очакване. Работеха заедно от много години. Фордс продължи да държи разреза отворен.

— Пусни я вътре — прошепна той.

Ръката на Дарън се показа. В свитата си длан държеше събуждащата се душа, която светеше със сребриста светлина.

Винаги, когато виждаше така изложена на показ душа, Фордс се изумяваше от красотата й. Тя светеше по-силно от отражението на ярките светлини в операционната върху лъскавия инструмент в ръката му. Като някаква жива лента душата се извиваше, свиваше се и се разпущаше, щастлива, че се е освободила от криоконтейнера. Тънките й, подобни на пера израстъци, почти хиляда на брой, се надигаха леко като бледа, сребриста коса. Въпреки че всички души бяха прекрасни, тази се стори на Фордс Дълбоката вода изключително грациозна.

Не само той реагира по този начин. Чу как Дарън леко въздъхна, а студентите възхитени зашепнаха.

Дарън постави внимателно малкото искрящо създание в отвора, който Фордс беше направил в човешкия врат. Душата се вмъкна леко в предложеното пространство и се вплете в чуждия организъм. Фордс се възхити на вещината, с която тя се настани в новия си дом. Нейните израстъци се увиха плътно около нервните центрове, като някои се удължиха и проникнаха по-дълбоко до места, които той не можеше да види под и нагоре в мозъка, в зрителните нерви и в ушните канали. Тя действаше много бързо и с много уверени движения. Скоро остана да се вижда само малка част от светещото й тяло.

— Добра работа — прошепна й той, макар да знаеше, че не би могла да го чуе.

Девойката имаше уши, но все още спеше дълбоко.

Довършването на работата беше добре заучена практика. Почисти и затвори раната, като я намаза с мехлем, запечатващ разреза плътно, зад който беше душата, а после избърса омекотяващия прах за рани от резката, останала върху врата.

— Безупречно, както винаги — рече асистентът, който по неизвестна на Фордс причина така и не беше сменил името на човека Дарън, чието тяло сега беше негов дом.

Фордс въздъхна.

— Съжалявам за това, което сторих днес.

— Ти изпълняваш само задължението си като Лечител.

— Това е редкият случай, когато Лечението ще навреди.

Дарън започна да разчиства работната маса. Явно не знаеше какво да отговори. Фордс просто си вършеше работата. За Дарън това беше достатъчно.

Обаче не беше достатъчно за Фордс Дълбоката вода, който бе истински Лечител до мозъка на костите. Той погледна загрижено женското тяло, което продължаваше спокойно да спи. Знаеше, че това спокойствие ще изчезне, веднага щом тя се събуди. Всичкият ужас, който беше преживяла тази жена, щеше да бъде преживян отново от невинната душа, току-що настанила се в нея.

Когато се наведе и зашепна в ухото й, на Фордс ужасно му се искаше душата вътре да може да го чуе в този момент:

— Късмет, малка Скитнице, късмет. Как ми се иска да нямаше нужда от него.