Стефани Майър
Скитница (43)

Глава 42
Принудена

Иън зяпна от изненада.

— Ти… какво?

— След малко ще ти обясня. Не постъпвам честно с теб, но… те моля. Просто ме целуни.

— Няма ли да се разстроиш? Мелани няма ли да ти се разсърди?

— Иън! — проплаках аз. — Моля те!

Все още объркан, той сложи ръце на кръста ми и ме притисна до себе си. Гледаше ме така тревожно, че се запитах дали дори това щеше да помогне. Нямах нужда от ласки, но може би той имаше. Затвори очи и се наведе към мен. Направи го някак машинално, като че ли по навик. Устните му докоснаха леко моите само веднъж и после се отдръпна, за да ме погледне със същото тревожно изражение.

Нищо.

— Не, Иън. Целуни ме истински. Така, като че ли… като че ли се опитваш да си изкараш плесница. Разбираш ли?

— Не. Какво има? Първо ми кажи.

Обгърнах врата му с ръце. Почувствах се странно. Изобщо не бях сигурна как се прави това. Повдигнах се на пръсти и същевременно придърпах главата му надолу, докато устните му докоснаха моите. Този номер нямаше да мине със същество от някой друг вид. Мозъкът му нямаше да бъде така лесно завладян от тялото. Приоритетите на другите видове са подредени в по-добра последователност. Обаче Иън беше човек и тялото му откликна.

Притиснах устните си към неговите и придърпах още по-силно врата му, когато забелязах, че първата му реакция беше да се отдръпне от мен. Спомних си как предишния път се бяха движили устните му и сега се опитах да го повторя. Устните му се разтвориха заедно с моите и изпитах странно чувство на задоволство от успеха си. Хванах долната му устна между зъбите си и чух от гърлото му да се изтръгва плътен, див звук на изненада. След това не се наложи да правя повече опити. Едната ръка на Иън хвана лицето ми, а другата ме сграбчи през кръста и ме притисна така плътно, че трудно можех да си поема дъх. Задъхах се, но и с него стана същото. Дъхът му се смеси с моя. Усетих каменната стена зад гърба си и се опрях в нея. Той се възползва от това, за да ме притисне още по-плътно. Всяка част от тялото ми беше прилепнала към неговото тяло.

Бяхме само двамата, и то така плътно притиснати един към друг, че едва ли можехме да се броим за две тела. Бяхме само ние двамата. Никой друг. Бяхме сами.

Иън усети, когато аз се отказах. Вероятно беше очаквал да стане така и не беше изцяло завладян от тялото си, както си бях въобразявала. Отдръпна се леко, веднага след като отпуснах ръце, но лицето му все още беше близо до моето и върхът на носа му докосваше моя.

Съвсем отпуснах ръце и той пое дълбоко въздух. Бавно смъкна ръце от мен и ги постави на раменете ми.

— Обясни ми — каза Иън.

— Тя не е тук — прошепнах все още задъхана. — Не мога да я намеря. Дори и сега.

— Мелани ли?

— Не я чувам! Как мога да се върна при Джейми? Той ще разбере, че го лъжа! Как мога да му кажа, се съм загубила сестра му? Иън, та той е болен! Не мога да му кажа това! Ще се разстрои и ще му бъде по-трудно да се възстанови. Аз…

Иън сложи пръсти върху устните ми.

— Шшт, шшт. Добре. Не мисли за това. Кога я чу за последен път?

— О, Иън! Беше веднага, след като видях… това в болницата. И тя се опита да ги защити… а аз й креснах… казах… казах й да се махне! Оттогава не съм я чувала. Не мога да я намеря!

— Шшт — рече отново той. — По-спокойно. Добре. Кажи сега какво всъщност искаш? Знам, че не искаш Джейми да се разстрои, но независимо от това той ще се оправи. Затова помисли дали за теб няма да е по-добре, ако…

— Не! Не мога просто да изтрия Мелани! Не мога. Няма да е правилно! Това би превърнало и мен в чудовище!

— Добре де, добре. Тихо. Значи трябва да я намерим?

Закимах енергично с глава. Той отново пое дълбоко въздух.

— В такъв случай ще имаш нужда… наистина да бъдеш обладана, така ли?

— Не знам какво искаш да кажеш?

Обаче се опасявах, че знам. Да целуна Иън беше едно — дори може би щеше да е приятно, ако не бях толкова силно разтревожена, но нещо повече… щеше да е по-сложно… Бих ли могла? Мел щеше да побеснее, ако използвах тялото й по този начин. Това ли трябваше да направя, за да я намеря? Ами Иън? Би било толкова нечестно спрямо него.

— Веднага се връщам — обеща той. — Стой тук.

Той ме притисна към стената за по-голяма убедителност, а след това бързо се отдалечи по коридора. Беше ми трудно да се подчиня. Исках да го последвам, да видя какво ще направи и къде ще отиде. Трябваше да поговорим за това. Трябваше внимателно да премисля. Обаче нямах време. Джейми ме чакаше с въпроси, на които не можех да отговоря с лъжи. Не, не чакаше мен, той чакаше Мелани. Как можах да направя това? Ами ако тя наистина си е отишла?

Мел, Мел, Мел, върни се! Мелани, Джейми има нужда от теб. Не от мен… ти си му нужна. Той е болен. Мел, чуваш ли ме? Джейми е болен!

Говорех си сама. Никой не ме чуваше. Ръцете ми трепереха от страх и напрежение. Нямаше да мога да чакам дълго тук. Чувствах, че ще се пръсна от напрежение.

Най-сетне чух стъпки. И гласове. Иън не беше сам. Почувствах се напълно объркана.

— Просто приеми това като… един експеримент — казваше Иън.

— Да не си се побъркал? — отвърна Джаред. — Това някаква нескопосана шега ли е?

Стомахът ми се сви. Да ме обладае. Това беше имал предвид Иън.

Кръвта се върна в лицето ми, гореща като треската на Джейми. Какво правеше Иън с мен? Исках да избягам, да се скрия някъде по-добре, отколкото в последното ми скривалище, някъде, където никога няма да ме намерят, колкото и фенери да използват. Обаче краката ми трепереха и не можех да помръдна.

Иън и Джаред се появиха там, където се срещаха тунелите. Лицето на Иън беше безизразно. Беше сложил ръка на рамото на Джаред и го насочваше, почти го блъскаше напред. Джаред го гледаше ядосан и недоумяващ.

— Оттук — рече Иън и го накара да пристъпи към мен. Аз се притиснах още по-плътно към скалата. Джаред ме видя, видя измъчената ми физиономия и спря.

— Скит, какво означава това?

Хвърлих на Иън поглед, изпълнен с укор, а после се опитах да срещна очите му. Не можах. Вместо това се загледах в краката си.

— Загубих Мелани — прошепнах аз.

— Загубила си я!

Закимах съкрушена. Гласът му прозвуча суров и гневен:

— Как?

— Не съм сигурна. Накарах я да млъкне… но тя винаги се връща… винаги преди… Сега не мога да я чуя… а Джейми…

— Няма ли я? — усетих неизказана мъка в гласа му.

— Не знам. Не мога да я намеря.

Последва дълбока въздишка.

— Защо Иън мисли, че трябва да те целуна?

— Не да целунеш мен — казах аз с такъв слаб глас, че самата едва се чух. — Да целунеш нея. Тя се разстрои най-много, когато ни целуна… преди. Нищо не е я беше карало да изплува така на повърхността, както тогава. Може би… Не. Не е нужно да го правиш. Ще се опитам сама да я намеря.

Продължавах да гледам в краката си и видях, че пристъпи към мен.

— Мислиш, че ако я целуна…?

Дори не можах да кимна. Опитах се да преглътна. Почувствах познати ръце да докосват врата ми и да се спускат към раменете ми. Сърцето ми започна да бие толкова силно, че се запитах дали той го чува. Чувствах се много неловко от начина, по който го бях принудила да ме докосне. Ами ако си помисли, че е номер? Че идеята е моя, а не на Иън? Запитах се дали той е още там и ни наблюдава. Дали това няма да е прекалено мъчително за него?

Както предполагах, едната му длан продължи да се спуска надолу по ръката ми към китката, оставяйки огнена следа след себе си. Другата щеше да ме хване под брадичката и да повдигне лицето ми. Бузата му се притисна до моята. Там, където се докосвахме, кожата пареше. Чух го да шепне в ухото ми:

— Мелани. Знам, че си там. Върни се при мен.

Бузата му бавно се плъзна обратно, а брадичката му се изви на една страна така, че устата му покри моята. Опита се леко да ме целуне. Бях сигурна, че се опита. Но от намерението му не излезе нищо, също както преди.

Усещах огъня по тялото си навсякъде, защото той беше навсякъде. Ръцете му се плъзгаха по кожата ми и я изгаряха. Устните му опитваха вкуса на всеки сантиметър от лицето ми. Каменната стена притискаше гърба ми, но не усещах болка. Не чувствах нищо друго, освен паренето.

Вплетох пръсти в косата му и го придърпах към себе си така, сякаш можеше да бъдем още по-близо един до друг. Краката ми обвиха кръста му. Стената ми даваше нужната опора. Езикът му се преплете с моя и в мозъка ми не остана част, която да не е завладяна от обзелото ме безумно желание.

Той отдръпна устните си и отново притисна с тях ухото ми:

— Мелани Страйдър! — почти извика той в ухото ми. — Ти няма да ме изоставиш. Не ме ли обичаш? Докажи го! Докажи го!

По дяволите, Мел. Върни се отново тук.

Устните му отново нападнаха моите.

А-а-а-х — простена едва чуто тя в главата ми.

Не ми дойде наум да я поздравя. Направо изгарях. Огънят си проправи път до нея, там, в малкото кътче, в което тя лежеше почти безчувствена.

Ръцете ми сграбчиха тениската на Джаред и я извиха. Това беше тяхна идея. Не бях им казала какво да правят. Ръцете му изгаряха кожата на гърба ми.

Джаред? — прошепна тя. Опита се да се ориентира, но общият ни мозък беше толкова объркан. Усетих мускулите на корема му под дланта си. Ръцете ми останаха силно притиснати между двамата.

Какво? Къде… — Мелани се съпротивляваше.

Отдръпнах устните си, за да си поема дъх, и почувствах как неговите веднага се плъзнаха надолу по врата ми. Зарових лице в косата му и вдишах аромата й.

Джаред! Джаред! НЕ!

Ръцете на корема му станаха твърди и гневни. Пръстите се забиха в кожата му и го отблъснаха с всичка сила.

— НЕ! — изкрещя през устните ми тя.

Джаред я хвана за ръцете и ме подпря на стената, преди да успея да падна. После бавно започнах да се смъквам покрай нея.

— Мел? Мел!

— Какво правиш?

От гърдите му се изтръгна въздишка на облекчение.

— Знаех си, че можеш да го направиш! Ах, Мел!

Той отново я целуна, целуна устните, контролирани сега от нея, и двете усетихме вкуса на сълзите, които се стичаха по лицето му. Тя го ухапа.

Джаред отскочи назад, а аз окончателно се смъкнах като чувал с картофи на пода. Джаред избухна в смях.

— Да, това е моето момиче. Тя е още в теб, нали Скит?

— Да — отвърнах, едва поемайки си дъх.

Какво, по дяволите, става, Скит? — кресна ми тя.

Къде беше? Имаш ли представа какво трябваше да изтърпя, за да те намеря?

Да, виждам, че наистина страдаш.

О, ще продължавам да страдам — обещах й аз. Вече усещах какво ще последва. Също както преди…

Тя се зарови с най-голяма бързина в мислите ми.

Джейми?

Точно това се опитвам да ти кажа. Той има нужда от теб.

Тогава защо не сме при него?

Защото може би е все още малък, за да гледа такива неща.

Продължи да рови в мислите ми.

— О, и Иън също. Радвам се, че съм пропуснала тази част.

Тревожех се. Не знаех какво да правя…

Е, добре, хайде да тръгваме.

— Мел? — попита Джаред.

— Тя е тук. Бясна е. Иска да види Джейми.

Джаред ме подхвана с ръка и ми помогна да се изправя.

— Можеш да се сърдиш колкото си искаш, Мел. Само не ходи никъде.

Колко дълго ме нямаше?

В продължение на три дни.

Къде бях? — попита внезапно, снижавайки глас тя.

Ти не знаеш ли?

Нещо не мога да си спомня.

Ние потреперихме.

— Добре ли си? — попита Джаред.

— Горе-долу.

— Преди тя ли ми говореше на глас?

— Да.

— Тя може ли… ти можеш ли да я оставиш да говори?

Въздъхнах. Вече се чувствах много изтощена.

— Мога да опитам. — Затворих очи.

Можеш ли да минеш без мен? — попитах я. — Можеш ли да му говориш?

Аз… Как? Къде?

Опитах се да се отдръпна колкото е възможно по-навътре в главата.

Хайде — прошепнах аз. — Тук.

Мелани явно се мъчеше да се освободи, но не успяваше. Изведнъж устните на Джаред силно притиснаха моите. Отворих изненадана очи. Неговите, изпъстрени в жълто, също бяха отворени само на сантиметър от моите. Тя рязко отдръпна главата ни.

— Престани! Не я докосвай!

Той се усмихна и около очите му се появиха безброй малки бръчици.

— Здравей, скъпа.

Това не е смешно.

Опитах се отново да дишам.

— Тя не се смее.

Той остави ръката си около кръста ми. Излязохме на кръстовището, където се пресичаха тунелите, но там нямаше никой. Иън не се виждаше никъде.

— Предупреждавам те, Мел — рече, все още широко усмихнат Джаред. Нарочно я дразнеше. — По-добре да стоиш тук. Не давам никакви гаранции какво ще направя или няма да направя, за да те върна обратно.

Потръпнах.

Кажи му, че ще го удуша, ако те докосне отново по този начин. — Но и нейната заплаха не прозвуча сериозно.

— В момента се заканва, че ще те убие — казах му аз. — Но мисля, че по-скоро се шегува.

Той отново се засмя с облекчение.

— Ти си непрекъснато сериозна, Скит.

— Шегите ти не са смешни — отвърнах аз. — Поне не за мен.

Джаред пак се засмя.

Ах — каза Мелани, — ти страдаш.

Ще се опитам да не ми проличи пред Джейми.

Благодаря ти, че ме върна.

Няма да те изтрия от главата си, Мелани. Съжалявам, че не мога да ти дам повече от това.

Благодаря ти.

— Какво казва тя?

— Ние просто… се сдобряваме.

— Защо не можеше да говори преди, когато ти се опита да я оставиш да говори сама?

— Не знам, Джаред. Очевидно няма достатъчно място и за двете. Изглежда, че не мога да се отдръпна напълно от пътя й. То е като… не е като да задържиш дъха си, а все едно да се опиташ да накараш сърцето си да престане да бие. Не мога да направя така, че да не съществувам. Не знам как.

Той не отговори и аз усетих пулсираща болка в гърдите. Колко ли би се радвала тя, ако можех да измисля как да изчезна!

Мелани искаше да… не да ми противоречи, а да ме накара да се почувствам по-добре. Мъчеше се да намери думи, за да смекчи мъката ми. Обаче не ги намираше.

Но Иън сигурно ще е напълно сломен. И Джейми. Ще липсваш и на Джеб. Тук имаш толкова много приятели.

Благодаря.

Зарадвах се, че бяхме отново в стаята ни. Трябваше да помисля за нещо друго, преди да започна да плача. Сега не беше време за самосъжаление. Имаше по-важни неща от терзанията на сърцето ми, което отново беше разбито.