Стефани Майър
Скитница (4)

Глава 3
Съпротива

— Тя няма да разпознае новото си име — прошепна Лечителят.

Вниманието ми бе привлечено от едно ново усещане. Беше нещо приятно, някаква промяна във въздуха, когато Търсачката застана до леглото ми. Разбрах, че е миризма. Нещо различно от стерилния, лишен от всякакви аромати въздух в стаята. Парфюм, подсказа новият ми мозък. Силен, с аромат на цветя…

— Чуваш ли ме? — попита Търсачката и прекъсна анализите ми. — Събуди ли се?

— Не бързай — изрече с по-мек отпреди глас Лечителят.

Не отворих очи. Не исках да се разсейвам. Мозъкът ми подсказа нужните думи и тона, с който трябваше да предам това, което не бих могла да изразя, ако не използвам много думи.

— Нарочно ли ме поставихте в увредено тяло домакин, за да се сдобия с нужната ви информация, Търсач?

Последва ахкане — смесица от изненада и гняв. Нещо топло докосна кожата ми и покри ръката ми.

— Разбира се, че не Скитнице — увери ме мъжът. — Дори един Търсач би се спрял пред някои неща.

Търсачката отново ахна. Изсъска, поправи ме паметта ми.

— Тогава защо този мозък не функционира правилно?

Последва мълчание.

— Резултатите от сканирането бяха безупречни — обади се Търсачката. Думите й не прозвучаха като потвърждение, а като предизвикателство. Да не би да възнамеряваше да се кара с мен? — Тялото беше напълно излекувано.

— От опит за самоубийство, който е бил опасно близко до успех — тонът ми все още беше рязък и гневен. Не бях свикнала с гнева. Беше ми трудно да го сдържам.

— Всичко беше напълно в ред…

Лечителят я прекъсна.

— Какво липсва? — попита той. — Очевидно е, че си в състояние да говориш.

— Памет. Опитах се да открия това, което иска Търсачът.

Въпреки, че не последва звук, настъпи някаква промяна. Напрежението, настъпило в атмосферата след обвинението ми, отслабна. Зачудих се как бях разбрала това. Имах странното усещане, че по някакъв начин получавам повече, отколкото ми дават петте ми сетива — почти чувствах, че има още едно усещане някъде в периферията, което не беше напълно овладяно. Интуиция? Това беше почти точната дума. Като че ли можеше да има същество, което да се нуждае от повече от пет сетива.

Търсачката се прокашля, но отговори Лечителят:

— Аха — рече той. — Не се стряскай от частични… трудности с паметта. Е, това не би трябвало да се очаква, но не е изненадващо.

— Не разбирам какво искаш да кажеш.

— Този домакин е бил част от човешката съпротива. — Сега в тона на Търсачката се усети някакво вълнение. — Тези човешки същества, които са имали представа за нас преди внедряването, са по-трудни за покоряване. Тази тук още се съпротивлява.

За момент настъпи мълчание, докато чакаха отговора ми.

Съпротивлявала се! Приелата ме блокира достъпа ми? Отново се изненадах от надигналия се в мен гняв.

— Правилно ли съм свързана? — Гласът ми беше променен, защото процедих казаното през зъби.

— Да — отвърна Лечителят. — Всичките осемстотин двадесет и седем израстъка са закрепени здраво в най-подходящите места.

Този мозък е използвал повече от моите способности, отколкото всяко друго тяло домакин, и ми бе оставил само сто осемдесет и един резервни израстъка. Може би емоциите са така силни поради големия брой на установените връзки.

Реших да отворя очи. Почувствах необходимост да проверя обещанията на Лечителя и да се уверя, че останалата част от мен действа.

Светлина. Ярка и болезнена. Затворих отново очи. Последната светлина, която бях виждала, се процеждаше през много стотици океански метри. Обаче тези очи бяха виждали и по-ярка светлина и можеха да я понесат. Отворих ги съвсем леко, като държах клепачите почти спуснати.

— Искаш ли да угася лампите?

— Не, Лечител. Очите ми ще се приспособят.

— Много добре — рече той и аз разбрах, че одобрението му се отнасяше за небрежно употребеното от мен притежателно местоимение.

Двамата мълчаливо изчакаха бавно да отворя широко очи.

Мозъкът ми установи, че това е типична стая на медицинско заведение. Болница. Плочите по тавана бяха бели, с тъмни петънца. Лампите бяха правоъгълни, със същите размери като плочите и заемаха мястото им на равни интервали. Стените бяха светлозелени — действащ успокояващо цвят, но и цвят на болестите. Неудачен избор, си казах без да се замисля.

Хората, които ме гледаха, бяха по-интересни от стаята. Веднага щом очите ми се спряха на Лечителя, в главата ми прозвуча думата доктор. Носеше широки, отпуснати синьо-зелени дрехи, които оставяха ръцете му голи. Престилка. Имаше на лицето коса със странен цвят, които паметта ми нарече червен. Червен! Бях виждала този цвят и производните му преди три свята. Дори това светлочервеникаво ме изпълни с носталгия. Лицето му ми изглеждаше напълно човешко, но паметта ми използва думата род.

Една нетърпелива въздишка привлече вниманието ми към Търсачката. Бе много дребна. Ако беше останала неподвижна, щеше да ми бъде нужно повече време, за да я забележа редом с Лечителя. Не беше привлекателна. Някакво черно петно в ярко осветената стая. Беше облечена в черно от брадичката до китките на ръцете — строго консервативен костюм с копринено поло под него. Косата й също беше черна. Стигаше до брадичката и беше прибрана отзад зад ушите. Кожата й беше по-тъмна от тази на Лечителя. С матов оттенък.

Малките промени в израженията на хората бяха така незабележими, че беше трудно да бъдат разчетени. Обаче паметта ми намери определение за изражението на тази жена. Черните вежди, които се спускаха полегато над леко изпъкналите очи, подсказваха нещо познато. Не толкова гняв, а някаква напрегнатост, раздразнение.

— Колко често става това? — попитах аз и погледнах отново Лечителя.

— Не много често — призна той. — Вече имаме на разположение твърде малко приемни тела в по-зряла възраст. Непълнолетните домакини са много лесно поддаващи се на влияние. Но ти подсказа, че предпочиташ да започнеш като по-възрастна…

— Да.

— Повечето желаят тъкмо обратното. Продължителността на човешкия живот е много по-малка, отколкото сме свикнали.

— Тези факти са ми добре известни, Лечител. Сблъсквал ли си се с такава… съпротива преди?

— Аз самият само веднъж.

— Разкажи ми фактите по случая. — Замълчах за миг. — Моля те — добавих аз, след като усетих, че на настояването ми липсва вежливост.

Лечителят въздъхна.

Търсачката започна да барабани с пръсти по ръката си. Признак за нетърпение. Не й се искаше да чака за това, което й беше нужно.

— Случи се преди четири години — започна Лечителят. — Въпросната душа беше поискала тяло домакин на мъж в зряла възраст. Първият, който се оказа на разположение, беше живял в малък район на съпротива още от първите години на окупацията. Човекът… знаеше какво ще се случи, когато го заловиха.

— Също като моя случай.

— Ами, да — съгласи се той и се прокашля. — Това беше само вторият живот на душата. Той дойде от Слепия свят.

— Слепия свят? — попитах аз и инстинктивно извърнах глава встрани.

— О, извинявай, ти не би могла да знаеш използваните от нас прякори. Въпреки, че това беше един от вашите. — Той извади едно устройство от джоба си — малък компютър и бързо го погледна. — Да, твоята седма планета. В осемдесет и първия сектор.

— Сляп свят? — повторих с неодобрение в гласа аз.

— Е, да, някои, които са живели там, предпочитат да го наричат Пеещия свят.

Кимнах бавно с глава. Това по ми харесваше.

— А някои, които никога не са били там, го наричат Планета на прилепите — добави тихо Търсачката.

Изгледах я с присвити очи, докато мозъкът ми извика образа на грозния, летящ гризач, за който тя спомена.

— Предполагам, че си от онези, които никога не са живели там, Търсач — каза с лека насмешка Лечителят. — Отначало нарекохме онази душа Препускаща песен — това беше приблизителен превод на името му в… Пеещия свят. Обаче той скоро предпочете да приеме името на своя домакин, Кевин. Въпреки че беше предопределен за Призванието музикален изпълнител заради произхода му, той каза, че ще се чувства по-добре, ако продължи предишната професия на домакина си, който е бил механик. За прикрепения към него Утешител тези признаци бяха обезпокоителни, но все пак бяха в рамките на нормалното.

След това Кевин започна да се оплаква от време на време от загуба на паметта. Върнаха го при мен и го подложихме на продължителни изпитания, за да се уверим, че в мозъка на домакина му няма дефект. По време на изпитанията няколко Лечители забелязаха разлики в поведението и личността му. Когато го разпитвахме за това, той твърдеше, че няма спомен за някои свои изказвания и действия. Продължихме да го наблюдаваме заедно с неговия Утешител и след време открихме, че от време на време домакинът поема контрола върху тялото на Кевин.

— Поема контрола? — попитах аз и разтворих широко очи. — Без душата да разбере това? Домакинът си е възвърнал контрола на тялото?

— За съжаление, да. Кевин не беше достатъчно силен, за да се пребори с този домакин.

Не бил достатъчно силен.

Дали и мен считат за слаба? Наистина ли бях такава и затова не можех да накарам този мозък да отговори на въпросите ми? Може би бях дори по-слаба, защото нейните живи мисли продължаваха да съществуват в главата ми, а там не трябваше да има нещо друго освен памет. Винаги се бях считала за силна. Възможността да съм слаба ме стресна. Накара ме да почувствам срам.

Лечителят продължи.

— Случиха се някои събития и беше решено…

— Какви събития?

Лечителят сведе очи без да отговори.

— Какви събития? — настоях отново аз. — Мисля, че имам право да знам.

Лечителят въздъхна.

— Така е. Кевин… нападна физически една Лечителка, докато не беше… на себе си. — Той премигна. — Нокаутирал я с юмрук и намерил у нея един скалпел. Заварихме го в безсъзнание. Домакинът се беше опитал да откъсне душата от тялото си.

Мина малко време преди да бъда в състояние да проговоря. Дори тогава едва успях да прошепна:

— Какво стана с тях?

— За щастие домакинът не беше успял да остане достатъчно дълго в съзнание, за да нанесе сериозна вреда. Този път Кевин беше преместен в тялото на един непълнолетен домакин. Състоянието на проблемния домакин бе твърде лошо и решихме, че няма смисъл да го спасяваме. Сега Кевин е на седем човешки години и е напълно нормален… като се изключи фактът, че запази името Кевин. Това е всичко. Неговите настойници полагат големи грижи той да се занимава усърдно с музика и това му се отразява добре… — Последното беше добавено като добра новина, която по някакъв начин да елиминира останалото.

— Защо? — Аз се прокашлях, за да мога отново да си възвърна гласа. — Защо тези рискове не са били известни предварително?

— Всъщност — намеси се Търсачката, — във всички пропагандни материали за вербуване много ясно е казано, че асимилацията на останалите човешки домакини в зряла възраст е по-голямо предизвикателство от асимилацията на едно дете. Настаняването в непълнолетен домакин много се насърчава.

— Думата предизвикателство би могла да даде пълна представа за историята с Кевин — прошепнах аз.

— Е, да, но ти предпочете да пренебрегнеш препоръката.

Тя вдигна ръка да ме успокои, когато тялото ми се напрегна и твърдата материя, покриваща леглото, леко изскърца.

— Не, че те обвинявам. Детството е изключително досадно. А и ти определено не си някаква обикновена душа. Имам всички основания да вярвам, че възможността да се справиш, е напълно в рамките на твоите способности. Това е просто поредният домакин. Сигурна съм, че скоро ще имаш пълен достъп и контрол.

Досегашните ми впечатления от Търсачката ме накараха да се изненадам, че беше имала търпението да изчака всичкото това отлагане, включително времето за личната ми аклиматизация. Усетих разочарованието й от моята неосведоменост и това ме накара отново да изпитам онова непознато чувство на гняв.

— Идвало ли ти е наум, че би могла да получиш отговорите, които търсиш, като сама бъдеш вкарана в това тяло? — попитах аз.

Тя се стресна.

— Аз не съм някаква скокла.

Инстинктивно повдигнах учудено вежди.

— Още един прякор — обясни Лечителят. — Отнася се за тези, които не остават в тялото на техния домакин до края на живота му.

Кимнах с разбиране. В предишните ми светове имахме дума за това. Обаче в никой свят тя не е била произнасяна с насмешка. Затова престанах да будалкам Търсачката и й предадох това, което бях успяла да науча.

— Името й е Мелани Страйдър. Родена е в Албукерк, Ню Мексико. Когато научава за окупацията, е била в Лос Анджелис и се е скрила в пущинака за няколко години преди да намери… хъм. Съжалявам, това ще го опитам пак по-късно. Тялото е преживяло двадесет години. Дошла е в Чикаго от… — Разтърсих глава. — Имало е няколко етапа и не е била сама през всичките. Колата е била открадната. Търсила е една братовчедка на име Шарън, за която е имала основания да вярва, че все още си е останала човек. Не е намерила никого и не се е свързвала с никого преди да бъде забелязана. Но… — запънах се аз, докато се борех с още една гола стена. — Мисля, че… Не съм сигурна. Струва ми се, че е оставила бележка… някъде.

— Значи е очаквала някой да я потърси, така ли? — попита нетърпеливо Търсачката.

— Да. Тя ще… липсва на някого. Ако не се срещне с… — Стиснах здраво зъби, защото в момента водех истинска борба. Стената беше черна и не можех да кажа колко е дебела. Блъсках се в нея, по челото ми избиха капчици пот. Търсачката и Лечителят пазеха пълно мълчание, за да ми дадат възможност да се съсредоточа.

Опитах се да мисля за нещо друго — силните, непознати шумове, които издаваше двигателят на колата, рязкото покачване на адреналина всеки път, когато светлините на друга кола минаваха близо до мен по пътя. Вече бях изпитала това и нищо не ми се беше противопоставило. Оставих паметта да продължи да ме води нататък, оставих я да ме промъква през студения град под прикритието на мрака към сградата, където ме бяха намерили.

Не мен, а нея. Тялото ми потрепери.

— Не се преуморявай — започна Лечителят.

Търсачката му изшътка да мълчи.

Оставих мозъка ми да размишлява върху ужаса от откриването ми, върху изгарящата омраза към Търсачите, която надделяваше над всичко останало. Омразата беше нещо зловещо, беше болка. Едва я понасях. Обаче я оставих да следва пътя си с надеждата, че ще отклони съпротивата й.

Наблюдавах внимателно как се опитва да се скрие и тогава разбрах, че няма да може. Една бележка, надраскана върху парче хартия със счупен молив и пъхната бързо под една врата. Не просто каква да е врата.

— Става дума за петата врата по петия коридор на петия етаж. Нейната връзка е там.

Търсачката държеше малък телефон в ръката си. Зашепна бързо нещо в него.

— Предполагали са, че сградата е сигурна — продължих аз. — Знаели са, че предстои да бъде съборена. Не може да разбере как са я разкрили. Да не би да са открили Шарън?

По ръцете ме полазиха студени тръпки.

Въпросът не беше зададен от мен.

Не беше мой, но съвсем естествено се отрони от устните ми, като че ли беше. Търсачката не забеляза нищо.

— Братовчедка ли? Не, не намериха друг човек там — отговори тя и тялото ми се отпусна с облекчение. — Този домакин бе забелязан да влиза в сградата. Тъй като беше известно, че е определена за събаряне, гражданинът, който я забелязал, се усъмнил. Той ни се обади и поставихме зданието под наблюдение, за да видим дали ще успеем да заловим още някой, а после влязохме вътре, когато се уверихме, че няма такива изгледи. Можеш ли да откриеш мястото за срещата?

— Опитах се.

Толкова много спомени, всичките цветни и ярки. Видях стотици места, в които никога не съм била, чух имената им за първи път. Една къща в Лос Анджелис с редица високи дървета отпред. Поляна в гора с палатка и огън в околностите на Уинслоу, Аризона. Безлюден скалист бряг в Мексико. Пещера, чийто вход се закриваше от проливен дъжд, някъде в Орегон. Тя не знаеше къде се намира и това не я интересуваше.

Сега името ми беше Скитница, обаче нейните спомени също бяха подходящи за него като моите. Като се изключи това, че моето скитничество беше доброволно. Тези проблясъци в паметта винаги бяха съпроводени от страх, че е преследвана. Тя не се скиташе, а бягаше.

Опитах се да не я съжалявам. Мъчех се да фиксирам спомените. Не ми беше нужно да видя къде е била, а само къде е отивала. Сортирах образите, свързани с думата Чикаго, но никой не изглеждаше да е нещо повече от някакво съвпадение. Разширих мрежата. Какво имаше извън Чикаго? Студ, помислих си аз, и това е предизвикало известно безпокойство.

Къде? Продължих да настоявам и стената отстъпи. Въздъхнах с облекчение.

— Извън града — в пущинака… в един щатски природен парк, далеч от всякакви населени места. Преди не е била на това място: но е знаела как да стигне там.

— Колко скоро? — попита Търсачката.

— Скоро — последва моментално отговорът. — Откога съм тук?

— Дадохме на домакина девет дни за лекуване, за да бъдем напълно сигурни, че тя ще се възстанови — ми каза Лечителят. — Внедряването стана днес, на десетия ден.

Десет дни. По тялото ми се разнесе изненадваща вълна на облекчение.

— Твърде късно — казах аз. — За мястото на срещата… а и дори за бележката.

Почувствах реакцията на домакина на тези думи. Беше прекалено силна. Домакинът почти… ликуваше. Позволих й да изкаже гласно мисълта си, за да науча нещо от думите й. — Той няма да е там.

— Той? — Търсачката се хвана за местоимението. — Кой?

Черната стена се затръшна с много по-голяма сила, отколкото го беше правила преди. Обаче закъсня с част от секундата. Лицето отново изникна в паметта ми. Красивото лице с леко загорялата кожа и светли очи с петънца. Лицето, което ме караше да изпитвам странно удоволствие някъде дълбоко в себе си, докато мислено така ясно си го представях.

Въпреки че стената се затвори плътно и с трясък, придружен с усещането за дълбока неприязън, все пак това не стана достатъчно бързо.

— Джаред — отговорих аз. С бързина, която като че ли идваше от мен, мисълта, която не беше моя, повтори името през устните ми: — Джаред е в безопасност.