Стефани Майър
Скитница (50)

Глава 49
Разпитвана

Аз убих Уес.

Ръцете ми, изподраскани, ожулени и изцапани с червен прах от трескавото разтоварване, можеха да са червени и от кръв. Уес беше мъртъв и аз бях виновна за това до такава степен, че все едно сама бях дръпнала спусъка. Сега, след като камионът беше разтоварен, всички, с изключение на петима, се бяхме събрали в кухнята. Ядяхме от бързо развалящите се неща, които бяхме взели при последното пазаруване: сирене, пресен хляб и мляко — и слушахме как Джеб и докторът обясняват всичко на Джаред, Иън и Кайл.

Аз седях малко встрани от другите, хванала се за главата и прекалено сломена от скръб и чувство за вина, за да задавам въпроси като тях. До мен беше Джейми и от време на време ме потупваше по гърба. Уес вече беше погребан в тъмната пещера редом с Уолтър. Беше умрял преди четири дни в нощта, когато Джаред, Иън и аз наблюдавахме семейството в парка. Никога повече нямаше да видя моя приятел, никога нямаше да чуя гласа му…

Сълзите закапаха върху камъка под мен и Джейми започна по-често да ме потупва по гърба. Анди и Пейдж не бяха тук. Отидоха да откарат камиона и пикапа в скривалищата им. После щяха да вземат оттам джипа и да го откарат до обичайния му гараж, а след това трябваше да изминат пеш разстоянието до дома. Щяха да се върнат преди разсъмване.

Лили също не беше тук.

— Тя не… се чувства добре — каза тихо Джейми, когато ме видя, че се оглеждам за нея. Не исках да знам нищо повече. Можех и сама да си представя останалото.

Тук не бяха и Арън, и Бранд. Сега Бранд имаше гладък, кръгъл белег във вдлъбнатината под лявата ключица. Куршумът се разминал на косъм със сърцето и белия дроб и се забил наполовина в лопатката му при опита си да излезе навън. Докторът беше използвал повечето от „Излекувай“, за да го извади от него. Бранд вече беше добре.

Куршумът срещу Уес е бил прицелен по-добре. Пробил високото му матово чело и пръснал тила му. Докторът не би могъл да направи нищо, дори и да е бил с тях в момента и да е имал на разположение цял галон от „Излекувай“.

Бранд, който сега носеше в кобур на хълбока си големия, тежък трофей от схватката, беше с Арън. Те бяха в тунела, където бихме складирали плячката си, ако не беше зает. Ако не се използваше отново за затвор.

Като че ли загубата на Уес не ни беше достатъчна. За мен имаше нещо ужасно нередно, че бройката оставаше същата — тридесет и пет живи тела, както преди да дойда в пещерите. Уес и Уолтър ги нямаше, но аз бях тук.

А сега и Търсачката. Моята Търсачка.

Ако бях отишла направо в Тусон или ако бях останала в Сан Диего. Ако просто бях напуснала тази планета и бях отишла на някое съвсем друго място. Ако бях станала Майка, както биха направили всички други, след като са живели на пет или шест планети. Ако, ако, ако… Ако не бях дошла тук, ако не бях дала на Търсачката указанията, които трябваше да следва, тогава Уес щеше да бъде жив. Било й е нужно повече време, отколкото на мен, за да ги проумее, но накрая беше успяла. Не се е налагало да ги следва предпазливо. Кръстосвала е пустинята в мощен всъдеход, оставяйки ярки нови следи след себе си, всеки път все по-близо.

Трябвало е да направят нещо. Трябвало е да я спрат.

Аз убих Уес.

Първо на първо, те пак щяха да ме заловят, Скит. Аз ги доведох тук, не ти.

Чувствах се прекалено зле, за да й отговоря.

Освен това, ако не бяхме дошли тук, Джейми щеше да е мъртъв. А може би и Джаред. Без теб тази нощ той щеше да умре.

На всяка крачка смърт. Смърт навсякъде, накъдето погледнех.

Защо е трябвало да ме следва? — простенах безмълвно аз. Тук не вредя с нищо на другите души. Напротив, дори спасявам живота на някои с присъствието си тук, като преча на доктора да продължава обречените си на неуспех усилия. Защо й трябваше да ме следва?

Защо я държат? — изръмжа Мелани. — Защо не я убият веднага? Или пък да я убият бавно — не ме интересува как! Защо е още жива?

Стомахът ми се сви от страх. Търсачката беше жива, Търсачката беше тук.

Не би трябвало да се страхувам от нея.

Разбира се, имаше логика да се страхувам, че изчезването й ще доведе до нас останалите Търсачи. Всички се страхуваха от това. Наблюдавайки как търси тялото ми, човеците бяха видели колко много държи на убежденията си. Беше се опитвала да убеди другите Търсачи, че някъде в тази пустош се крият хора. Никой не беше приел твърденията й на сериозно. Бяха се прибрали вкъщи. Само тя беше продължила да търси.

Обаче сега беше изчезнала по средата на търсенията си. Това променяше всичко. Джипът й беше откаран надалеч и оставен в пустинята от другата страна на Тусон. Изглеждаше така, като че ли е изчезнала по същия начин, по който се предполагаше, че съм изчезнала и аз.

Наблизо бяха оставени парчета от разкъсаната й чанта, снаксовете, които е носела, бяха разкъсани и разпръснати наоколо. Щяха ли другите души да приемат това съвпадение? Вече знаехме, че не беше така. Не напълно. Те търсеха. Щяха ли да хвърлят повече сили в търсенето?

Но да се страхувам от самата Търсачка… В това нямаше много логика. Физически тя не представляваше нищо особено. Вероятно беше по-дребна дори от Джейми. Аз бях по-силна и по-бърза от нея. Бях заобиколена от приятели и съюзници, а тя, поне в тези пещери, беше съвсем сама. Две огнестрелни оръжия — пушката и нейният Глок, същото оръжие, за което беше завидял някога Иън и което беше убило приятеля ми Уес — сега постоянно бяха насочени срещу нея. Само едно нещо я държеше още жива и то нямаше да продължи дълго.

Джеб беше помислил, че аз може би ще поискам да разговарям с нея. Това беше всичко. Сега, след като се бях върнала, тя беше обречена да умре след няколко часа, независимо дали щях да разговарям с нея, или не.

Защо тогава се чувствах така, като че ли бях в по-неизгодна позиция? Защо беше това странно предчувствие, че тя ще излезе победител от сблъсъка?

Не бях решила дали искам да разговарям с нея. Поне така казах на Джеб. Без съмнение не исках да разговарям. Ужасявах се само от мисълта да видя лицето й отново — лице, което, колкото и да се опитвах, не можех да си представя как изглежда уплашено.

Обаче ако им кажех, че нямам желание за разговор, Арън щеше да я застреля. Щеше да излезе така, като че ли лично съм му наредила да стреля. Все едно, че сама бях натиснала спусъка.

Или още по-лошо — докторът да се опита да я отдели от човешкото тяло. Потръпнах при спомена за сребристата кръв по ръцете на моя приятел.

Мелани неспокойно се размърда, опитвайки се да се отърве от мъчителните ми мисли.

Скит? Те просто ще я застрелят. Не се паникьосвай.

Трябваше ли това да ме успокои? Не можех да не си представя гледката. Арън с пистолета на Търсачката в ръка, тялото й бавно се смъкна върху каменния под, червената кръв се събира на локва около нея…

Не е нужно да гледаш.

С това нямаше да попреча да се случи.

Мислите на Мелани станаха по-напрегнати.

Но ние искаме тя да умре. Нали така? Тя уби Уес! Освен това не може да остане жива. Независимо от всичко.

Разбира се, тя беше напълно права. Беше вярно, че нямаше начин Търсачката да остане жива. Като затворничка тя щеше да работи неуморно, за да избяга. Ако бъдеше освободена, много бързо щеше да причини смъртта на цялото ми семейство.

Вярно е, че тя беше убила Уес. Той беше толкова млад и толкова влюбен. Смъртта му остави изгаряща мъка у всички ни. Разбирах логиката на човешкото чувство за справедливост, което искаше в замяна живота й.

Беше вярно също, че и аз исках тя да умре.

— Скит? Скит?

Джейми разтърси ръката ми. Трябваше ми секунда, докато осъзная, че някой е произнесъл името ми. Може би дори вече неколкократно.

— Скит? — чух отново гласа на Джеб.

Вдигнах глава. Той стоеше до мен. Лицето му беше безизразно, което означаваше, че много е развълнуван. Лице на покерджия.

— Момчетата искат да знаят дали имаш някакви въпроси към Търсачката?

Сложих ръка на челото си, опитвайки се да попреча на образите, изпълнили главата ви.

— Ако нямам?

— Готови са да престанат да я пазят. Моментът е труден. Биха предпочели сега да са с приятелите си.

Аз кимнах.

— Добре. Мисля, че тогава ще е по-добре… да отида и да я видя веднага. — Подпрях се на стената и се изправих на крака. Ръцете ми трепереха и се наложи да ги стисна в юмруци.

Ти нямаш никакви въпроси.

Ще измисля някакви.

Защо проточваш неизбежното?

Нямам представа.

Опитваш се да я спасиш — обвини ме побесняла от яд Мелани.

Няма начин да го сторя.

Не, няма. А и ти самата искаш тя да е мъртва. Затова просто ги остави да я застрелят.

Аз се свих.

— Добре ли си? — попита Джейми.

Кимнах, защото нямах доверие на гласа си, за да отговоря.

— Не е нужно да го правиш — каза ми Джеб и пронизително ме изгледа.

— Всичко е наред — прошепнах аз.

Джеб ме хвана за ръката, но аз я издърпах.

— Стой тук, Джейми.

— Ще дойда с теб.

— О, не, няма да идваш — казах по-решително аз.

Изгледахме се за момент и за пръв път спечелих спора. Той издаде напред брадичката си, но отстъпи към стената.

Иън също изглеждаше склонен да ме последва извън кухнята, но го спрях само с един поглед. Джаред ме гледаше как тръгвам с неразгадаемо изражение.

— Тя е от тези, които се оплакват — каза ми тихо Джеб, докато вървяхме към дупката. — Не е мълчалива, каквато беше ти. Непрекъснато иска още — храна, вода, възглавници… А и заплашва. „Търсачите ще ви изловят всичките!“ Такива неща. Бранд трудно понася това. Опъна му нервите до краен предел.

Аз кимнах. Никак не бях изненадана.

— Обаче не се е опитвала да избяга. Много говори, но не действа. Щом насочат пушкалата срещу нея, веднага млъква.

Потръпнах.

— Имам чувството, че много й се иска да живее — каза на себе си Джеб.

— Сигурен ли си, че това е най-безопасното място, в което да я държите? — попитах аз, когато тръгнахме по тъмния виещ се тунел.

Джеб се засмя.

— Ти не можа да намериш пътя за навън — припомни ми той. — Понякога най-доброто скришно място е това, което се вижда отвсякъде.

— Тя е по-мотивирана от мен — отвърнах сухо.

— Момчетата не я изпускат от очи. Няма за какво да се безпокоиш.

Почти бяхме пристигнали. Тунелът завиваше в обратна посока под формата на буквата V.

Колко пъти бях завивала зад този ъгъл, продължавайки да влача ръката си по стената, както сега? Никога не следвах отсрещната стена, тъй като беше по-неравна, по нея имаше остри скали, които ожулваха ръцете и ме караха да се препъвам. А и от вътрешната страна пътят беше по-кратък.

Когато за пръв път ми показаха това V, то не беше V, а Y — две разклонения, които се разделяха от друг тунел, където се бях почувствала доста безпомощно. Както каза Джеб, понякога най-хитрият начин да скриеш нещата е да ги оставиш на открито. Навремето, когато бях толкова отчаяна, че дори обмислях възможността да избягам от пещерите, много пъти се бях заблуждавала в предположенията си. Това беше дупката, затворът. Според мен това беше най-тъмното и най-дълбокото място в пещерите. Мястото, в което щяха да ме заровят. Дори Мел, която имаше много по-голям опит в измъкването от мен, никога не беше предполагала, че ме държат само на няколко крачки от изхода. Това дори не беше единственият изход. Обаче другият беше малък и тесен и там трябваше да се пълзи. Него не бях успяла да го намеря, защото бях вървяла в тези пещери изправена. Не търсех такъв тунел. Освен това не бях проучвала подробно всички кътчета на болницата на доктора. Избягвах я още от самото начало.

Гласът, който ми беше познат, макар като че ли от друг живот, прекъсна мислите ми:

— Чудя се как сте още живи, след като се храните така. Пфу!

Нещо от пластмаса изтрака в скалата.

Видях синята светлина, когато завихме зад ъгъла.

— Не знаех, че човеците имат търпение да уморят някого от глад. Това ми се струва твърде сложен план за такива късогледи същества.

Джеб се засмя.

— Трябва да кажа, че съм впечатлен от тези момчета. Изненадан съм, че успяват да издържат толкова дълго.

Завихме в осветеното разклонение на тунела, в което нямаше изход. Бранд и Арън въздъхнаха с облекчение, когато ни видяха да се приближаваме. Те стояха колкото може по-далеч от края на тунела, където Търсачката сновеше напред-назад, и държаха готови оръжията си за стрелба.

— Най-после — промърмори Бранд. Скръбта беше ясно изписана на лицето му.

Търсачката спря да се движи.

Изненадах се от условията, при които я държаха. Не беше набутана в малката, тясна дупка, а беше сравнително свободна и можеше да крачи напред-назад по ширината на тунела. На пода в най-равната част имаше постелка и възглавница. Една пластмасова табла беше подпряна на стената и до нея се търкаляха няколко бели репи и купа със супа. Малко от супата се беше разляла върху скалата. Това обясняваше тракането, което бях чула току-що — тя беше хвърлила храната си. Изглежда обаче преди това беше изяла повечето от нея.

Загледах се в тази сравнително прилична обстановка и отново почувствах познатата болка в стомаха.

Кого убихме! — прошепна сърдито Мелани. Това измъчваше и нея.

— Искаш ли да поговориш малко с нея? — попита Бранд и болката отново ме прониза. Не си спомнях Бранд да се беше обръщал към мен, използвайки местоимение за женски род. Не се изненадах, че Джеб го беше използвал за Търсачката, но останалите?

— Да — отговорих тихо.

— Внимавай — предупреди ме Арън. — Тя е много злобно малко създание.

Аз кимнах.

Другите останаха по местата си, аз изминах сама разстоянието до края на тунела. Беше ми трудно да вдигна очи, за да срещна втренчения й поглед, който чувствах като студени пръсти, притискащи лицето ми.

Търсачката ме гледаше злобно, устните й се изкривиха в подигравателна усмивка. Никога преди не бях виждала душа да прибягва до такова изражение.

— О, здравей, Мелани — рече с насмешка тя. — Какво те задържа толкова преди да дойдеш да ме видиш?

Не отговорих. Приближих се бавно към нея, като напразно се опитвах да се убедя, че омразата, изпълваща цялото ми тяло, всъщност не идваше от мен.

— Да не би твоите малки приятели да си мислят, че ще говоря пред теб? Ще издам всичките си тайни, само защото носиш в главата си една заблудена, имплантирана чрез лоботомия душа, рефлектираща през очите ти? — Тя презрително се изсмя.

Спрях на две крачки от нея. Тялото ми беше напрегнато, готово да побягна. Тя не направи никакво враждебно движение към мен, но не можех да отпусна мускулите си. Това тук не приличаше на срещата ми с Търсача на магистралата. Не изпитвах обичайното чувство за сигурност, каквото имах в присъствието на другите себеподобни. Отново ме завладя странната убеденост, че тя ще продължи да живее дълго, след като мен вече нямаше да ме има.

Не ставай смешна. Задай й въпросите си. Дойде ли ти нещо наум?

— И така, какво искаш? Да не би да си поискала разрешение лично да ме убиеш, Мелани? — процеди през зъби Търсачката.

— Тук ме наричат Скит — казах аз.

Тя леко трепна, когато разтворих устните си, за да заговоря, като че ли очакваше да закрещя. Тихият ми, спокоен глас изглежда я разстрои повече от крясъците, които очакваше.

Наблюдавах лицето й, докато тя ме гледаше гневно с изпъкналите си очи. Беше мръсно, покрито с червеникав прах и следи от засъхнала пот. Като се изключи това, то не се беше променило.

Отново ме караше да изпитвам странна болка.

— Скит — повтори рязко тя. — Добре, какво чакаш още? Не са ли ти разрешили? С голи ръце ли възнамеряваш да го извършиш, или с пистолета ми?

— Не съм дошла тук, за да те убивам.

Тя презрително се изсмя.

— Тогава да ме разпитваш ли? Къде са инструментите ти за мъчение, човеко?

Аз се свих.

— Няма да ти причинявам болка.

За миг на лицето й се мярна някаква несигурност, но бързо изчезна зад ехидната усмивка.

— В такъв случай защо ме държат още? Да не би да мислят, че мога да бъда укротена като твоята послушна душа?

— Не. Те просто… не искаха да те убият, преди да са се… консултирали с мен. В случай, че първо поискам да разговарям с теб.

Клепачите й се спуснаха, присвивайки изпъкналите й очи.

— Имаш ли да кажеш нещо?

Аз преглътнах.

— Питах се… — Имах само същия въпрос, на който не бях успяла да си отговоря сама. — Защо? Защо не можа да се примириш, че съм мъртва, както останалите? Защо беше така решена да ме преследваш? Аз не исках да навредя на никого. Просто исках… да вървя по собствения си път.

Тя се изправи на нокти, приближавайки лицето си до моето. Някой застана зад мен, но не можах да чуя нищо повече. Търсачката закрещя в лицето ми:

— Защото бях права! — извика тя. — Повече от права! Погледни ги всичките. Отвратително гнездо на убийци, които се спотайват и чакат! Точно както си го представях, само че много по-лошо! Знаех, че си някъде тук с тях! Че си една от тях! Казах им, че има опасност! Казах им го!

Тя замълча задъхана и направи крачка назад, поглеждайки над рамото ми. Не извърнах глава да видя какво я беше накарало да отстъпи. Предположих, че е свързано с това, което Джеб ми беше казал току-що — щом насочим оръжията към нея, тя веднага се усмирява. За момент се опитах да разбера какво означава изражението й, докато дишането й се успокояваше.

— Но те не те послушаха. Затова дойде да ни търсиш сама.

Търсачката не отговори. Отстъпи още крачка назад с изкривено от съмнение лице. За секунда изглеждаше странно уязвима, като че ли думите ми бяха свалили щита, зад който се криеше.

— Те ще те търсят, но в крайна сметка така и не ти повярваха, нали? — казах аз, виждайки в отчаяните й очите потвърждение на всяка моя дума. Това ме направи по-уверена. — Така че няма да отидат по-далеч в издирването ти. Като не те намерят, интересът им ще намалее. Ние, както обикновено, ще бъдем предпазливи. Няма да ни намерят.

Сега вече за първи път забелязах истински страх в очите й. С ужас осъзнаваше, че бях права, а аз се чувствах по-спокойна за моето човешко гнездо, за моето малко семейство. Бях права. Те щяха да бъдат в безопасност. Въпреки това, колкото и да беше странно, на самата мен не ми стана по-добре.

Нямах повече въпроси към Търсачката. След като си тръгнех, тя щеше да умре. Щяха ли да изчакат, докато се отдалеча достатъчно, за да не чуя изстрела? Имаше ли изобщо някъде място в пещерите, което да е толкова далеч?

Вгледах се в гневното, уплашено лице и разбрах колко силно я мразя. Колко много ми се искаше да не видя отново лицето й през остатъка от живота си. Осъзнах омразата, която не ми позволяваше да разреша тя да умре.

— Не знам как да те спася — прошепнах много тихо аз, за да не могат да ме чуят хората. Защо това прозвуча като лъжа в ушите ми? Не можех да измисля начин.

— Защо ще го искаш? Та ти си една от тях. — Обаче в очите й проблесна искрица надежда. Джеб беше прав. Въпреки всичкото фучене, въпреки заплахите… Тя много искаше да остане жива.

Кимнах малко разсеяно по повод обвиненията й, защото мислех напрегнато и бързо.

— Обаче аз все още не искам… не искам… — прошепнах като на себе си. Как да завърша изречението? Не искам… Търсачката да умре. Не. Това не беше вярно.

Не исках… да мразя Търсачката? Да я мразя толкова много, че да искам тя да умре. Да я оставя да умре, докато я мразя. Да си мисля, че е умряла заради омразата ми. Ако наистина не исках смъртта й, щях ли да мога да измисля начин да я спася? Омразата ли ми пречеше да намеря отговора?

Щях ли да се чувствам отговорна, ако тя умреше?

Да не би да се побърка? — запротестира Мелани.

Тя беше убила приятеля ми, беше го застреляла в пустинята, беше разбила сърцето на Лили. Беше поставила семейството ми в опасност. Докато беше жива, щеше да представлява опасност за тях. За Иън, за Джейми, за Джаред. Ще направи всичко, което е по силите й, за да ги види мъртви.

Това е много по-вероятно. — Мелани беше напълно съгласна с този мой ред на мисли.

Но ако тя умре, а аз бих могла да я спася, ако бях поискала… тогава коя щях да бъда?

Трябва да бъдеш практична, Скит. Това е война. На чия страна си?

Знаеш отговора на този въпрос.

Да, знам го. Ето коя си ти, Скит.

Ами… ами ако мога да направя и двете? Ако мога да спася живота й и същевременно да гарантирам безопасността на всички тук?

Изведнъж усетих, че ми се повдига, когато разбрах, че отговорът, в който се опитвах да повярвам, не съществува. Единствената стена, която бях успяла да издигна между мен и Мелани, се сгромоляса и стана на пух и прах.

Не! — ахна от изненада Мел, а после изкрещя. — Не!

Ето отговорът, който трябваше да знам, че ще намеря. Отговорът, който обясняваше странното ми предчувствие. Защото аз можех да спася Търсачката. Разбира се, че можех. Обаче това щеше да ми коства една размяна. Какво беше казал Кайл? Живот за живот.

Търсачката ме гледаше втренчено, а черните й очи бяха пълни с омраза.