Стефани Майър
Скитница (11)

Глава 10
Обръщането

Електрическият звънец иззвъня, съобщавайки, че в магазина влиза нов посетител. Огледах се виновно и наведох глава зад щанда със стоки, който разглеждахме.

Престани да играеш ролята на престъпница — посъветва ме Мелани.

— Не играя — отвърнах троснато аз.

Дланите на ръцете ми се покриха със студена пот, въпреки че в малкото помещение беше доста топло. През широките прозорци проникваше много слънчева светлина и шумният, задъхващ се климатик, не успяваше да се справи.

Коя? — попитах аз.

По-голямата — отговори тя.

Грабнах по-голямата от двете чанти. Имаше брезентова презрамка, която като че ли щеше да издържи повече, отколкото можех да нося. После заобиколих ъгъла, за да отида до рафта с бутилирана вода.

Можем да носим три галона — реши тя. Това ни дава три дни, през които да ги намерим.

Поех дълбоко въздух, като се опитвах да се убедя, че нямам намерение да участвам в това. Просто исках да измъкна повече информация от нея, това беше всичко. Когато научех цялата история, щях да намеря някой… друг Търсач, може би, някой не толкова противен като прикрепения към мен и щях да му предам информацията. Просто си върша старателно работата, казах си аз.

Нескопосаният ми опит да се самозалъгвам беше така жалък, че Мелани изобщо не му обърна внимание и изобщо не се разтревожи.

За мен трябва да бе станало твърде късно, както ме беше предупредила Търсачката. Може би. Трябваше да взема совалката.

Твърде късно ли? Аз го искам! — промърмори Мелани. — Не мога да те накарам да направиш нищо, ако ти не го желаеш. Дори не мога да си повдигна ръката! Мисълта й приличаше по-скоро на стон от досада.

Погледнах ръката си, която лежеше върху бедрото ми, вместо да посегне към така желаната от нея вода. Усещах нетърпението й, почти отчаяното й желание да продължим пътя си. Пак бягаше, като че ли съществуването ми не беше нищо друго, освен кратко прекъсване, едно пропиляно време, което сега беше зад гърба й.

Тази мисъл я накара само да изсумти наум и отново да стане делова.

Хайде — подкани ме тя — Да вървим! Скоро ще се стъмни.

С въздишка издърпах най-големия кашон бутилки с вода от рафта. Той за малко да падне на пода, преди да успея да го задържа, като го опрях в по-долния рафт. Ръцете ми сякаш щяха да изскочат от ставите.

— Ти ме занасяш? — възкликнах гласно аз.

Млъквай!

— Извинете? — попита стоящият на няколко крачки друг клиент — нисък, леко прегърбен мъж.

— А… нищо — смотолевих аз, избягвайки погледа му. — Това е по-тежко, отколкото очаквах.

— Искате ли да ви помогна? — предложи той.

— Не, не — отвърнах бързо аз. — Просто ще взема по-малък.

Той отново насочи вниманието си към разнообразните картофени чипсове.

Не, няма да го направиш — рече ми Мелани. — Носила съм и по-тежки товари. Направи ни прекалено мекушави, Скитнице — добави ядосана тя.

Съжалявам — отвърнах разсеяно аз, слисана от факта, че за пръв път използва името ми.

Повдигни го с краката си.

С мъка понесох тежкия кашон, като се питах докъде ще мога да го занеса. Все пак успях да стигна до касата отпред. С голямо облекчение подпрях тежкия товар на щанда. Сложих чантата върху него и добавих отгоре кутия с вафли, пакет с понички и плик чипсове, които бяха най-близо.

В пустинята водата е много по-важна от храната, а можем да носим само толкова…

Гладна съм — прекъснах я аз, — А и тези са леки.

Ти ще ги носиш — рече сърдито тя, а после заповяда: — Вземи една карта.

Поставих на щанда при останалите неща тази, която тя искаше — топографска карта на областта. Касиерът, белокос мъж с винаги готова на лицето усмивка, започна да маркира покупките.

— На екскурзия ли сте тръгнали? — попита любезно той.

— Планината е много красива.

— Началото на пътеката е непосредствено нагоре по… — започна той и посочи с ръка.

— Ще я намеря. — Побързах да обещая аз и задърпах тежкия товар от щанда.

— Спуснете се надолу преди да се е стъмнило, скъпа. Нали не искате да се изгубите.

— Така и ще направя.

Мелани проклинаше наум любезния, възрастен човек.

Той е просто любезен. Искрено е загрижен за благополучието ми — напомних й аз.

От всички вас ме побиват тръпки — заяви навъсено тя. — Никой ли не ти е казвал да не разговаряш с непознати?

Изпитах силна вина, докато й отговарях: Сред нас няма непознати.

Не мога да свикна да не си плащам за това, което вземам — рече тя, променяйки темата. — Какъв смисъл има да ги маркира?

Инвентарен, разбира се. От него не може да се иска да помни всичко, което вземаме, когато ще трябва да поръчва още! Иначе парите наистина нямат смисъл, след като всички са абсолютно честни! — Отново изпитах чувство за вина толкова силно, че беше почти болезнено. — Всички, с изключение на мен, разбира се.

Мелани не пожела да влияе на чувствата ми, обезпокоена от силата им и от възможността да променя решението си. Вместо това се съсредоточи върху силното си желание да се махне оттук и да тръгне към целта си. Вълнението й се предаде и на мен и аз също се разбързах.

Занесох багажа до колата и го оставих при вратата срещу тази на шофьора.

— Позволете ми да ви помогна.

Извърнах се стресната и видях другият мъж от магазина да стои до мен с пластмасова торба в ръка.

— А… благодаря — успях най-после да кажа аз, усещайки как пулсът блъска в ушите ми.

Изчакахме. Мелани беше така напрегната, като че ли беше готова да побегне, докато той прехвърляше нещата в колата.

Няма от какво да се страхуваме. Той също е просто любезен.

Тя продължи недоверчиво да го наблюдава.

— Благодаря ви — казах отново и затворих вратата.

— Няма защо.

Отправи се към колата си, без да се обръща назад, за да ни погледне. Седнах в колата и грабнах плика с картофените чипсове.

Погледни картата — обади се тя. — Изчакай, докато той се махне.

Никой не ни наблюдава — успокоих я аз. Обаче разгънах с въздишка картата и продължих да ям с една ръка. Може би идеята да имаме известна представа за посоката, в която се отправяме, не беше лоша.

Накъде ще се насочим? — попитах я аз. — Намерихме началната точка и сега какво?

Огледай се наоколо — изкомандва ме тя. — Ако не го видим оттук, ще опитаме откъм южната страна на върха.

Да видим какво?

Тя постави запаметения образ пред мен: начупена зигзаговидна линия, четири остри отклонения, а петото странно тъпо, като че ли беше пречупено. Сега гледах на него така, както трябва — назъбена верига от четири остри планински върха, а този, който беше като че ли пречупен, беше петият…

Огледах хоризонта на север от изток към запад. Беше толкова лесно да се заблудя. Бях си съставила представата, гледайки силуета на планината откъм североизточната страна на хоризонта.

Това е — почти извика от вълнение Мелани. — Да тръгваме!

Искаше да изляза от колата и да тръгна пеш.

Аз поклатих глава и отново се наведох над картата. Планинският хребет беше толкова далеч, че не можех да предположа колко е разстоянието между нас и него. По никакъв начин не бих тръгнала от този паркинг към откритата пустиня, освен ако нямах друг избор.

Нека бъдем разумни — предложих аз и прекарах пръст през тънката лента върху картата — един безименен път, който се свързваше с магистралата на няколко километра на изток и после продължаваше да следва основната посока на хребета.

Разбира се — съгласи се с готовност тя. — Колкото по-бързо, толкова по-добре.

Лесно намерихме черния път. Беше само една бледа пътека от изравнена пръст, която минаваше между оскъдните храсталаци, широка толкова, колкото да премине една кола. Имах усещането, че поради неизползване на други места пътят ще е обрасъл с по-жизнени храсти, различни от тези в пустинята, на които бяха нужни десетилетия, за да се възстановят от подобно насилие върху тях. През входа имаше ръждясала верига, завинтена в единия край в дървен стълб, увита свободно около друг стълб в срещуположната страна. Изскочих бързо, свалих веригата и я струпах на куп в основата на първия стълб, след което побързах към колата, чийто двигател продължаваше да работи, надявайки се никой да не ме спре и да ми предложи да помогне. Шосето продължаваше да е пусто, докато преминах на черния път, а после изтичах да закача отново веригата.

И двете се отпуснахме, когато паважът изчезна зад нас. Бях доволна, че очевидно нямаше никой, пред когото да лъжа, било с думи или с мълчание. Сама не се чувствах такъв отстъпник.

Мелани беше напълно у дома си по средата на нищото. Знаеше имената на всички бодливи растения наоколо. Тананикаше си ги наум, поздравяваше ги като стари приятели.

Коларски камшик, кактус чола, бодлива круша, мескит. Далеч от магистралата, от удобствата на цивилизацията, пустинята като че ли предлагаше нов живот за Мелани. Въпреки, че оценяваше скоростта на непрекъснато подскачащата кола — не беше пригодена за пътуване по такъв път и това ми се напомняше с всяко подскачане от неравностите — тя изгаряше от нетърпение да тръгне пеша и да потърси сигурност в огрятата от слънцето пустош.

Вероятно когато времето настъпеше, щеше да се наложи да вървим, и то твърде скоро, което никак не ми допадаше. Съмнявах се, че това щеше да я задоволи. Под повърхността усещах истинското й желание. Свобода. Да движи тялото си с обичайния ритъм на дългите си крачки, водена единствено от собствената си воля.

За момент си позволих да видя какъв затвор беше животът без тяло.

Да бъдеш носен вътре, но без да имаш възможност да влияеш на окръжаващата те среда. Да се чувстваш като в капан. Да нямаш избор.

Потреперих и отново съсредоточих вниманието си върху черния път, като се опитвах да не обръщам внимание на обхваналата ме смесица от съжаление и ужас. Никой друг домакин не ме беше карал да се чувствам така виновна за това, което съм. Разбира се, никой от другите не се беше съпротивлявал до такава степен, че да се оплаква от това положение.

Слънцето беше приближило върховете на западните хълмове, когато възникна първото ни разногласие. Дългите сенки създаваха странни изображения по пътя и това ми пречеше да избягвам скалите и пукнатините.

Това е! — извика Мелани, когато забелязахме ново формирование още по на изток — плавна вълна от скали, прекъснати внезапно от тънка, дълга като пръст скала на фона на небето.

Тя настояваше да завием веднага през гъсталака, без да я е грижа какво ще стане с колата.

Може би ще трябва да изминем целия път до първия знак — изтъкнах аз. Тесният черен път продължаваше да се вие приблизително в правилната посока и аз се страхувах да го напусна. Как иначе щях да намеря пътя си обратно към цивилизацията? Нямаше ли да се върна?

Точно в този момент, когато слънцето докосна тъмната, зигзаговидна линия на западния хоризонт, си представих Търсачката. Какво щеше да си помисли, когато не пристигнех в Тусон? Обзелото ме внезапно злорадство ме накара да се засмея на глас. На Мелани картината с побеснялата от яд Търсачка също й хареса. Колко време щеше да й трябва, за да се върне обратно в Сан Диего и да види дали всичко това не е било номер, за да се отърва от нея? И какви стъпки щеше да предприеме, когато разбереше, че ме няма там? Когато не можеше да ме намери никъде?

Не можех да си представя много ясно къде щях да бъда в този момент.

Виж, дъно на пресъхнал поток. Ще е достатъчно да мине колата през него… хайде да го следваме — настоя Мелани.

Още не съм сигурна, че трябва да вървим в тази посока.

Скоро ще се стъмни и ще трябва да спрем. Пилееш времето напразно — разкрещя се изведнъж ядосана тя.

Или пък го пестя, ако съм права. Освен това става въпрос за моето време, нали така?

Тя не отговори с думи. Отдръпна се в съзнанието ми и насочи вниманието си върху пресъхналия поток.

Аз съм тази, която прави това, затова ще постъпя както намеря за добре.

В отговор Мелани само безмълвно се възмущаваше.

Защо не ми покажеш останалите линии? — предложих аз. — Бихме могли да разберем дали се вижда нещо преди да настъпи нощта.

Не — отвърна рязко тя. — Ще изпълня тази част, когато аз реша.

Държиш се детински.

Тя отново отказа да отговори. Продължих към четирите остри върха, а Мелани се намуси.

Когато слънцето изчезна зад хълмовете, нощта бързо легна върху пейзажа: в продължение на минута пустинята се озари в оранжевото на залеза и след това настъпи мрак. Намалих скоростта и заопипвах таблото, за да намеря ключа за фаровете.

Да не си се побъркала? — изсъска Мелани. Имаш ли представа колко ясно ще се виждат фаровете на това място? Някой със сигурност ще ни забележи.

Тогава какво да правим сега?

Надявам се, че облегалката на седалката се спуска назад.

Оставих мотора да работи на празен ход, докато се опитвах да измисля някакъв друг вариант за спане, освен този в колата. Мелани търпеливо чакаше, макар да знаеше, че няма да намеря друг.

Да ти кажа право, това си е чиста лудост — рекох аз, спрях колата и изключих двигателя. — Цялата тази работа. Всъщност тук не би могло да има някой. Нищо няма да намерим и безнадеждно ще се загубим, докато се опитваме. — Изпитвах смътно усещане за физическа опасност в това, което планирахме… да се скитаме навън в жегата без сигурен план и път за връщане. Знаех, че Мелани съзнава опасността много по-ясно, но спестяваше подробностите.

Не отговори на обвиненията ми. Тези проблеми не я безпокояха. Разбирах, че би предпочела да се скита сама из пустинята през остатъка от живота си, отколкото да се върне към живота, който имах преди. Дори без заплахата от Търсачката за нея това беше за предпочитане.

Свалих колкото можах назад облегалката на седалката. Не беше достатъчно, за да се чувствам удобно. Съмнявах се, че ще мога да заспя, но имаше толкова много неща, за които не си позволявах да мисля. Мелани също мълчеше.

Затворих очи и не можах да установя някаква голяма разлика между спуснатите ми клепачи и безлунната нощ. После с неочаквана лекота заспах.