Стефани Майър
Скитница (5)

Твърде тъмно е, за да е горещо или може би твърде горещо, за да е така тъмно. Едно от двете не е нормално. Прикляквам в тъмното зад слабото прикритие на хилав жълтеникав храст. С обилното потене изхвърлям и последните остатъци от вода в тялото ми. Изминали са петнадесет минути, откакто колата напусна гаража. Насреща не се виждат светлини. Плъзгащата се врата е леко отворена и оставя пароохладителя сам да си върши работата. Мога да си представя как влажният, хладен въздух духа през отвора. Иска ми се да достига до мен тук.

Стомахът ми къркори, свивам коремните мускули, за да приглуша звука. Твърде тихо е и той продължава да се чува наоколо. Много съм гладна.

Обаче нечия друга нужда е по-силна — на друг гладен стомах, скрит на сигурно място в тъмното, който ме чака сам в пещерата, станала наш временен дом. Това е тясно пространство със стени от остри вулканични скали. Какво ли ще прави той, ако не се върна? Типично майчино безпокойство на някой, който няма никакви познания и опит. Чувствам се отвратително безпомощна. Джейми е гладен.

Наблизо до тази къща няма други. Наблюдавам я, откакто слънцето все още се виждаше нажежено до бяло на небето. Не мисля, че там има куче.

Изправям се и прасците ми крещят в знак на протест, но продължавам да стоя приведена в кръста, като се опитвам да изглеждам по-малка от храста. Пътят нагоре по пресъхналото дъно на потока е покрит с гладък пясък — една бледа пътека на светлината на звездите. По шосето не се чува шум от коли. Знам какво ще си кажат, когато се върнат чудовищата, които изглеждат като приятна съпружеска двойка малко над петдесетте. Ще разберат точно каква съм и търсенето ще започне веднага. През това време трябва вече да съм далеч. Много се надявам, че са излезли, за да прекарат нощта в града. Мисля, че е петък. Спазват така стриктно навиците ни, че е трудно да се открие някаква разлика. Тъкмо така и успяха да победят.

Оградата около двора е висока само до кръста. Прехвърлям се лесно и безшумно през нея. Обаче дворът е покрит с чакъл и трябва да вървя внимателно, за да не се размърдва под тежестта ми. Успявам да стигна до напречната греда на верандата.

Щорите са вдигнати. Разстоянието между тях е достатъчно, за да се види, че в стаите няма движение. Двойката предпочита спартанската обстановка и аз съм благодарна. Така е по-трудно някой да се скрие тук. Естествено, по тази причина и за мен няма място, където да се скрия, но ако се наложи да се крия и без това ще е твърде късно.

Първо отварям предпазливо плъзгащата се врата, а после и стъклената. И двете се плъзгат безшумно. Стъпвам внимателно върху плочите, но това е просто по навик, тук никой не ме чака.

Хладният въздух е истинска благодат. Кухнята е от лявата ми страна. Виждам как блестят гранитните плотове. Свалям от рамото си брезентовата торба и започвам от хладилника. За момент се стряскам, когато с отварянето на вратата се включва светлината, но намирам бутона и го натискам с пръста на крака си. Очите ми ослепяват.

Нямам време да ги чакам да свикнат с тъмното и започвам да действам пипнешком. Мляко, парчета сирене, някакви останки от храна в пластмасова купа. Надявам се да е от пилето с ориз, което го наблюдавах да готви за обяд. Тази вечер ще го изядем. Сок, плик с ябълки. Моркови. Ще се запазят в добро състояние до сутринта.

Отивам бързо в килера. Нужни са ми неща, които да издържат повече време. Докато вземам всичко, което мога да нося, започвам да виждам по-ясно. Ммм… шоколадови бисквити, изгарям от желание да отворя пакета още сега, но стискам зъби и не обръщам внимание на къркоренето на стомаха.

Торбата бързо натежава. Това ще ни стигне само за седмица, дори и ако го ползваме разумно. А на мен не ми се ще да пестя храната, иска ми се да се натъпча. Напъхвам сухи пасти в джобовете си.

Още едно нещо. Отивам бързо до мивката и напълвам манерката си. След това навеждам глава под струята и гълтам водата направо от нея… Чувам я да издава странни звуци, когато достига до празния ми стомах.

Сега, когато си свърших работата, започвам да се паникьосвам. Искам веднага да се махна оттук. Цивилизацията е смъртоносна.

На излизане гледам в пода. Страхувам се да не се подхлъзна с тежката торба и затова не виждам очертанията на тъмната фигура на верандата, докато не протягам ръка към вратата. Чувам приглушената му ругатня в същия миг, в който уплашена възкликвам. Обръщам се рязко и се втурвам към предната врата с надеждата, че не е заключена и лесно ще я отворя.

Не съм успяла да измина и две крачки, когато две груби, здрави ръце ме сграбчват за раменете и ме извръщат към тялото му. Твърде едър и твърде силен, за да е жена. Басовият му глас ми подсказва, че съм права.

— Само да гъкнеш и си мъртва — заплашва ме грубо той и с ужас усещам нещо тънко и остро да натиска кожата под брадичката ми.

Не разбирам. Не би трябвало да имам избор. Кое е това чудовище? Не съм чувала някой да нарушава правилата. Отговарям по единствения възможен начин:

— Хайде! — процеждам през зъби. — Действай. Не искам да съм някакъв гаден паразит!

Чакам ножа да се забие и усещам болка в сърцето. Всеки негов удар има име. Джейми, Джейми, Джейми. Какво ще стане с теб сега?

— Умница — изсумтява мъжът и като че ли не говори на мен.

Трябва да е Търсач. А това означава, че е организиран капан. Как са разбрали? Стоманеното острие изчезва и е заменено от твърда като стомана ръка.

— Къде са останалите? — пита той и стисва гърлото ми.

— Сама съм! — едва успявам да изхриптя. Не мога да го заведа при Джейми. Какво ще прави той, когато не се върна? Гладен е!

Забивам лакът в корема му, а това наистина е болезнено. Мускулите на стомаха му са твърди като ръката, което е много странно. Такива мускули са плод на труден живот или на някаква мания за поддържане на добра физическа форма, а паразитите не правят нито едното, нито другото.

Той дори не изохква от удара ми. Отчаяна стоварвам петата си върху пръстите на крака му. Това го заварва неподготвен и отстъпва крачка назад. Успявам да се измъкна, но той хваща торбата и отново ме придърпва към себе си. Ръката му пак ме сграбчва за гърлото.

— Твърде борбена си за кротък крадец на тела, а?

В думите му няма логика. Мислех, че всички извънземни са еднакви. Все пак изглежда, че и сред тях има откачалки. Извивам се, драскам го с нокти, опитвам да разхлабя хватката му. Ноктите ми се забиват в ръката му, но това само го кара да ме стисне още по-силно за гърлото.

— Ще те убия, безполезен крадец на тела. Не блъфирам.

— Ами давай тогава!

Изведнъж той изохква и аз се питам дали съм успяла да го ударя по-здраво, докато размахвам насам-натам ръце и крака. Вече не изпитвам болка.

Той пуска ръката ми и ме хваща за косата. Така ще да е. Ще ми пререже гърлото. Приготвям се за момента, в който ще усетя ножа.

Обаче ръката, която стиска гърлото ми, отслабва хватката си, а после пръстите му започват да опипват задната част на врата ми, груби и влажни върху кожата ми.

— Невъзможно — прошепва той.

Нещо пада с трясък върху пода. Ножа ли изпусна? Опитвам се да измисля как да се добера до него. Може би ако падна на земята. Ръката върху врата ми не ме стиска вече много здраво и може би ще мога да се освободя. Струва ми се, че чух къде падна ножът.

Изведнъж той рязко ме завърта. Нещо щраква и лявото ми око е заслепено от светлина. Изохквам и инстинктивно се опитвам да се отдръпна от нея. Ръката му стиска моята. Светлината е насочена към дясното ми око.

— Не мога да повярвам — шепне той. — Ти си още човек.

Сграбчва с две ръце лицето ми и преди да успея да се измъкна, устните му се притискат грубо в моите.

За част от секундата съм като вцепенена. Досега никой не ме е целувал. Имам предвид истинска целувка, а не тези на родителите ми по бузата, или по челото преди много години. Това е нещо, което си мислех, че никога няма да изпитам, макар да не бях сигурна какво точно трябва да почувствам. В него има твърде много паника, твърде много ужас и твърде много адреналин.

Нанасям му рязък удар с коляно в слабините. Той издава хъркащ звук и аз съм свободна. Вместо да се втурна към предната врата, както очаква, се мушкам под ръката му и изскачам през отворената врата на верандата. Мисля, че ще мога да го надбягам дори с товара си. Вече имам малко преднина, а и той продължава да се превива от болка. Знам къде отивам… Няма да оставя следа, която той да види в тъмното. Продължавам да държа храната и това е добре, въпреки че сухите пасти са загубени.

— Почакай! — вика той.

Млъквай, мисля си аз, но не му отговарям на глас. Той тича след мен. Чувам гласа му да се приближава.

— Аз не съм един от тях!

Да, бе. Продължавам да се взирам в пясъка и да тичам. Баща ми казваше, че бягам като гепард. Бях най-бърза в отбора по бягане. Бях щатски шампион някога преди края на света.

— Чуй ме! — Продължава да вика с все сила той. — Виж! Ще ти го докажа. Само спри и ме погледни!

Няма начин. Отклонявам се от коритото на пресъхналия поток и хуквам през шубраците.

— Мислех, че не е останал никой! Моля те, трябва да говоря с теб!

Гласът му ме изненадва — твърде близо е.

— Съжалявам, че те целунах! Беше глупаво! Просто от дълго време съм сам!

— Млъквай! — не го казвам на висок глас, но знам, че ме чува.

Приближава се още повече. Досега никой не е успявал да ме надбяга. Затичах по-бързо. Мърмори нещо под нос, докато диша и също ускорява ход.

Нещо голямо се хвърля върху гърба ми и аз падам. Усещам вкус на пръст в устата си. И съм притисната от нещо толкова тежко, че почти не мога да дишам.

— Почакай. Само минута — казва задъхан той.

Премества тежестта на тялото си и ме обръща по гръб. Сяда на гърдите ми и притиска ръцете ми под краката си. Прави храната ми на пихтия. Изохквам и се опитвам да се измъкна под тежестта му.

— Виж, виж, виж! — вика той. Изважда малък цилиндър от джоба на панталона си и завърта върха му. В края му се появява сноп светлина.

Насочва фенерчето към лицето си. На светлината кожата му изглежда жълта. Виждам изпъкнали скули. Дълъг правилен нос и подчертано четвъртита брадичка. Устните му са разпънати в усмивка, но въпреки това забелязвам, че са по-пълни за мъж. Веждите и миглите му са побелели от слънцето. Обаче той не ми показва това.

Очите му. Бледосини на светлината, я отразяват напълно по човешки. Мести лъча от лявото към дясното.

— Виждаш ли? Виждаш ли? Аз съм също като теб.

— Дай да видя врата ти. — Гласът ми продължава да е пълен с подозрение.

Продължавам да мисля, че това е някакъв номер. Не знам каква е целта на тази игра, но съм сигурна, че има такава. Вече няма надежда.

Той изкривява устни.

— Ами… това с нищо няма да помогне. Очите не са ли достатъчни? Знаеш, че не съм един от тях.

— Защо не искаш да ми покажеш врата си?

— Защото там имам белег — признава той.

Отново се опитвам да се измъкна под тежестта му, но ръката му приковава рамото ми.

— Сам си я нанесох — обяснява той. — Мисля, че свърших добра работа, въпреки че ужасно боли. Нямам такава хубава коса, която да покрива врата ми. Белегът ми помага да оставам незабелязан.

— Махни се от мен.

Той се колебае, но после без никакво усилие и без да използва ръцете си се изправя на крака. Вдига едната си ръка с дланта срещу мен.

— Моля те. Не бягай. А и бих предпочел да не ме удряш пак.

Аз не се помръдвам. Знам, че ще ме настигне, ако се опитам да избягам.

— Кой си ти? — питам шепнешком.

Той широко се усмихва.

— Името ми е Джаред Хоу. Не съм разговарял с друго човешко същество повече от две години и съм сигурен, че ти се струвам малко побъркан. Моля те да ми простиш и да ми кажеш името си.

— Мелани — отвръщам тихо аз.

— Мелани — повтаря той. — Нямаш представа колко се радвам да се запозная с теб.

Аз стискам здраво торбата и продължавам да не го изпускам от очи. Той бавно ми протяга ръка. И аз я поемам. Едва когато виждам, че моята доброволно стисва неговата, разбирам, че му вярвам.

Той ми помага да се изправя на крака, но продължава да държи ръката ми.

— А сега какво? — питам предпазливо аз.

— Ами не можем да стоим дълго тук. Ще дойдеш ли с мен обратно в къщата? Торбата ми остана там. Ти ме удари точно пред хладилника.

Поклащам глава. Изглежда, че си дава сметка колко съм изнервена и съм на ръба на истерията.

— Тогава ще ме почакаш ли тук? — пита учтиво той. — Веднага се връщам. Нека взема още храна за нас.

— За нас?

— Наистина ли мислиш, че ще те оставя да изчезнеш? Ще те следвам дори и ако ми кажеш да не го правя.

Не искам да се махна от него.

— Аз… — Защо не мога да се доверя напълно на друго човешко същество? Ние сме от едно семейство — и двамата сме част от братството, предопределено да бъде унищожено. — Нямам време. Трябва да измина дълъг път… Джейми ме чака.

— Не си сама, така ли? — пита той. За пръв път в изражението му има някаква неувереност.

— Брат ми. Той е само на девет и е много уплашен, когато ме няма. Ще ми отнеме половината нощ, за да се върна при него. Няма да разбере, ако ме хванат. Толкова е гладен. — Като че ли за да потвърди думите ми, стомахът ми издава силен звук.

Джаред се усмихва, този път още по-широко.

— Няма ли да е по-добре да те закарам?

— Да ме закараш? — повтарям аз.

— Предлагам ти сделка. Почакай тук, докато събера още храна, и ще те заведа навсякъде, където пожелаеш с джипа си. Ще стане по-бързо, отколкото да бягаш. По-бързо дори от такъв бегач като теб.

— Ти имаш кола?

— Разбира се. Да не си мислиш, че съм дошъл тук пеш?

Замислям се за шестте часа, които ми бяха нужни, за да дойда тук, и се намръщвам.

— За нула време ще се върнем при брат ти — обещава той. — Не мърдай оттук, става ли?

Аз кимам.

— И хапни нещо, моля те. Не искам стомахът ти да ни издаде. — Той се ухилва и леко ми намигва. Сърцето ми рязко подскача. Знам, че ще го чакам, ако се наложи и през цялата нощ.

Продължава да държи ръката ми. Пуска я бавно, без да снема очи от моите. Отстъпва крачка назад, но спира.

— Моля те, не ме ритай — казва той, навежда се и хваща брадичката ми. Отново ме целува и този път го усещам. Устните му са по-меки от ръцете и са горещи, дори в топлата нощ в пустинята. Ято пеперуди се бунтуват в стомаха ми и ми отнемат дъха. Ръцете ми се протягат инстинктивно към него и докосват топлата кожа на бузите му, както и твърдата коса на врата му. Пръстите ми се плъзгат по една резка от набръчкана кожа, някакъв издаден ръб под линията на косата.

Крещя.