Пол Хофман
Лявата ръка на Бога (9)

9.

Докато Кейл слизаше надолу в непрогледния мрак, двете му най-лоши опасения се сбъднаха. Първо — краката му опряха до големия възел в края на въжето, а продължаваше да виси в пустотата и нямаше представа колко остава до земята. Второ — чувстваше, че натоварването се е оказало твърде голямо за желязната кука, заклещена горе в пукнатината. Дори от това разстояние я усещаше как поддава.

— Ще паднеш тъй или иначе — каза си той.

Отблъсна се с крака от стената, обгърна с ръце главата си и полетя надолу.

Всъщност падане от около три педи височина едва ли можеше да се нарече полет. Обзет от възторг, Кейл се изправи и победоносно размаха ръце. После извади една от откраднатите свещи и се опита да я запали с огниво и сух мъх. След малко успя, но когато вдигна свещта сред необятния мрак, светлината бе тъй слаба, че не видя почти нищо. После вятърът я изгаси.

Гъсти облаци закриваха луната и наоколо царуваше непрогледна тъма. Ако се опиташе да върви, можеше да падне, а дори дребно нараняване би забавило бягството му, което означаваше сигурна смърт. По-добре да изчака около два часа до разсъмване. След като взе това решение, той се загърна по-плътно в расото, легна и заспа.

Почти два часа по-късно отвори очи и откри, че вече може да вижда в сивата предутринна светлина. Вдигна очи към въжето, което провисваше от стената и като огромен показалец сочеше откъде е започнал бягството си. Но нищо не можеше да стори въпреки съжалението, че изоставя нещо, за чието създаване бе вложил цели осемнайсет месеца труд и погнуса. Въжето напомняше плитка с дължина шейсет метра — не че Кейл някога бе виждал нещо подобно. Той се обърна и в светлината на разгарящата се зора тръгна надолу по скалистия склон на Светилищния хълм. Радваше се, че вероятно остава поне още час, докато открият трупа на Лорда на Дисциплината, а ако има късмет — още два преди да забележат въжето.

 

 

Но грешеше и за едното, и за другото. Половин час преди разсъмване трупът на Лорда на Дисциплината бе открит от неговия слуга, чиито истерични писъци разбудиха цялото огромно Светилище и навсякъде закипя трескава дейност. Всички послушници бяха събудени за проверка и скоро се изясни, че трима липсват.

Следотърсач Брунт — главен кучкар и отговорник по залавянето на малцината послушници, имали глупостта да избягат — бе пратен веднага при Изкупител Боско и за пръв път в живота си влезе без да чака.

— Искам и тримата да бъдат върнати живи и с тази цел държа да сториш всичко по силите си.

— Разбира се, Лорд-Боецо, аз винаги…

— Спести ми излишните приказки — прекъсна го Боско. — Не те моля да бъдеш внимателен, а заповядвам. Томас Кейл не бива да пострада в никакъв случай, дори и с цената на твоя живот. Ако се наложи Клайст и Хенри да бъдат убити — тъй да бъде, макар че и тях предпочитам живи.

— Може ли да попитам защо животът на Кейл е толкова ценен?

— Не.

— Какво да кажа на другите? Те няма да разберат. Изпаднали са в дива ярост.

Боско осъзна накъде бие Брунт. Свещената ярост можеше да надвие и най-покорния Изкупител, когато се сблъска с послушник, извършил тъй чудовищно престъпление. Той въздъхна раздразнено.

— Можеш да намекнеш, че Кейл работи по мое нареждане и е бил принуден да тръгне с онези убийци, опитвайки се да разкрие чудовищен заговор, свързан с план на Антагонистите да убият Върховния Първосвещеник.

Жалка измислица, помисли си Боско, но съвсем убедителна като за пред Брунт, който тутакси пребледня от ужас. Този човек се славеше с жестокост, каквато се срещаше рядко дори сред Изкупителите-кучкари, но дълбоката му синовна преданост към Първосвещеника си личеше от пръв поглед.

Скоро откриха въжето от косми, дадоха на Райските кучета да го помиришат, после голямата порта се вдигна и потерята тръгна по прясната диря, докато Кейл имаше едва осем километра преднина. Но засега планът му вървеше успешно в най-главното — никому не бе хрумнало, че е възможно някой от послушниците да избяга сам, затова не предприеха претърсване на Светилището. За известно време Хенри Мъглата, Клайст и момичето бяха в безопасност. Разбира се, ако Кейл удържи на думата си.

Кейл бе изминал още около шест километра, когато за пръв път дочу по вятъра приглушените гласове на кучетата. Той спря и се ослуша. За момент не долови нищо друго освен тихото шумолене на вятъра над скалите от пясъчник. Сетне пак чу далечния звук и разбра, че е изпаднал в беда много по-скоро, отколкото се надяваше. Това не бе обичайният лай на глутница псета, а непрестанен яростен вой, напомнящ писък на прасе, докато прерязват гърлото му с ръждива коса. Райските кучета наистина бяха едри като прасета, по-злобни от глигани и когато разтвореха паст изглеждаха тъй, сякаш някой е изсипал вътре цяла торба ръждиви пирони. Докато звукът отново заглъхваше, Кейл се озърна да види дали не е наближил оазиса Войнич. Но не видя нищо освен безкрайната равнина, осеяна с ниски, напукани и някак болнави могилки, откъдето идваше името й Келявите земи. Той побягна още по-бързо. Предстоеше му дълъг път, а знаеше, че щом кучетата са толкова близо, едва ли ще доживее до пладне. Ако се движеше твърде бавно, щяха да го догонят; ако бързаше прекалено, щеше да стане жертва на умората. Той прогони тези мисли и престана да слуша каквото и да било освен ритъма на собственото си дишане.

 

 

— Откога си тук, Рива?

За момент изглеждаше, че не е чула въпроса на Хенри Мъглата, после тя го погледна, сякаш се мъчеше да избистри очите си.

— Тук съм от пет години.

Момчетата се спогледаха смаяно.

— Но защо си тук? — попита Клайст.

— Дойдохме да се учим да бъдем съпруги — каза тя. — Но ни излъгаха. Онзи човек уби Лена, щеше да убие и мен. Защо? — Гласът й стана умолителен. — Защо някой би сторил това?

— Не знаем — каза Клайст. — Нищо не знаем за теб. Не подозирахме, че те има.

— Започни от началото — каза Хенри Мъглата. — Кажи ни как дойде тук, откъде си.

— Не бързай — добави Клайст. — Имаме предостатъчно време.

— Той ще се върне за нас, нали? Онзи, другият.

— Името му е Кейл.

— Нали ще се върне за нас?

— Да — потвърди Хенри. — Но може да го чакаме дълго.

— Не искам да чакам тук — каза яростно тя. — Тук е студено, тъмно и ужасно. Няма да чакам!

— По-тихо.

— Пуснете ме да изляза — веднага — или ще викам.

Клайст не само не знаеше как да се държи със същество от другия пол, но и нямаше представа как да се справи с подобно емоционално поведение. Всяка неволна проява на гняв най-често водеше до преселване в плитка яма нейде из Нивата на Гинки. Клайст вдигна ръка да й запуши устата, но Хенри го дръпна.

— Трябва да пазиш тишина — каза той на Рива. — Кейл ще се върне и ще те отведем на сигурно място. Но ако ни чуят, и тримата сме мъртви. Разбери това.

За момент тя се втренчи в него и изглеждаше тъй, сякаш самата лудост нашепваше нещо в ухото й. После кимна.

— Кажи ни откъде идваш и какво знаеш за причините да бъдеш тук.

От вълнение Рива скочи на крака. Беше висока и стройна, макар и леко закръглена. После пак седна и въздъхна дълбоко, за да се успокои.

— Когато бях десетгодишна, Майка Тереза ме купи на слугинския пазар в Мемфис. Купи и Лена.

— Робиня ли си? — попита Клайст.

— Не — веднага отвърна момичето с възмущение. — Майка Тереза ни каза, че сме свободни и можем да си тръгнем, когато поискаме.

Клайст се разсмя.

— И защо не си тръгнахте?

— Защото тя беше мила към нас, даваше ни подаръци, глезеше ни като сиамски котки, хранеше ни с великолепни ястия, учеше ни да бъдем съпруги и казваше, че когато бъдем готови, ще си имаме по един рицар със сияйни доспехи, който да ни обича и да се грижи за нас.

Рива млъкна задъхана, сякаш всичко казано наистина се случваше в момента, а ужасите от миналия ден бяха само сън. Едва ли имаше смисъл да продължава, защото момчетата не разбраха почти нищо.

Хенри Мъглата се обърна към Клайст.

— Не разбирам. Вярата забранява притежаването на роби.

— Всичко е пълна безсмислица. Защо Изкупителите да я купуват, да вършат всичко това за нея, а после да я заколят като…

— Млъквай!

Хенри Мъглата се озърна към девойката, но тя изглеждаше унесена в някакъв свой свят. Клайст въздъхна раздразнено. Хенри го дръпна настрани и прошепна:

— Как би се чувствал ти, ако трябваше да гледаш как вършат нещо подобно с човек, когото познаваш от пет години?

— Бих благодарил на щастливата си звезда, че наоколо няма малоумник като Кейл да ме спасява. Пази си тревогите за нас, а не за момичето. Какво ни интересува тя, какво я интересуваме ние? Господ знае, че всички ще си получим заслуженото, няма смисъл сами да си го търсим.

— Стореното е сторено.

— Но не е свършило, нали?

Хенри Мъглата нямаше какво да възрази и млъкна задълго.

— Защо тъкмо Изкупителите — прошепна най-сетне той — ще водят в Светилището дяволски изчадия, ще ги хранят, ще се грижат за тях, ще им разправят сладки лъжи, а после ще ги кълцат на парчета, докато са още живи?

— Защото са гадни копелета — мрачно отвърна Клайст. Но той не бе глупав и въпросът го заинтригува. — Защо увеличиха броя на послушниците петорно, може би дори десеторно? — После изруга и седна. — Ще те питам нещо, Хенри.

— Какво?

— Ако знаехме отговора, по-добре ли щеше да ти бъде, или по-зле?

И този път млъкна окончателно.

 

 

Кейл уринираше от ръба на една полусрутена могилка. Непрестанният див вой на кучетата вече беше съвсем близо. Надяваше се миризмата да ги откъсне от истинската следа за няколко минути. Въпреки почивката дишаше тежко, мускулите на бедрата му натежаваха и го дърпаха надолу. Според картата, която бе намерил в кабинета на Изкупител Боско, вече трябваше да е стигнал оазиса. Но все още нямаше никакви признаци за това — все същите могилки, скали и пясъци се простираха докъдето му стигаше погледът. Обзе го страхът, който носеше в себе си още откакто намери картата — че тя е капан, заложен от Лорд-Боеца.

Вече нямаше смисъл да пести сили; след минути кучетата щяха да го настигнат. Воят им не отслабваше, значи не бяха обърнали внимание на мириса на урина. Кейл бягаше с всичка сила, макар че след четири часа усилия бе твърде изтощен, за да увеличи значително скоростта.

Кучетата лаеха с убийствена ярост, а Кейл започваше да забавя крачка и знаеше, че няма начин да ги надбяга. Дъхът скърцаше като пясък в дробовете му; залитна, после падна.

Мигновено скочи на крака, но падането го бе накарало да се огледа. Все същите могилки и камъни, но сега по пясъка се мяркаха жилави тръни и туфи трева. Където има трева, има и вода. Сякаш ударени от камшик с железни шипове, кучетата засилиха воя. Кейл тичаше, дирейки с поглед оазиса, и се молеше да отива към него, а не да мине встрани към нова пустош и смърт.

Но тревата и трънаците ставаха все по-гъсти, а когато прескочи едно било и едва не падна отвъд, пред него се разкри оазисът Войнич. Кучетата виеха диво — долавяха, че ловът отива към края си. Кейл тичаше и се препъваше, тялото му отказваше да се подчинява. Знаеше, че не бива да поглежда назад, но не успя да се удържи. Кучетата се сипеха през ръба на хребета като въглища от чувал, лаеха, виеха, и в яростния стремеж да го разкъсат се блъскаха, ръмжаха и хапеха.

Той продължаваше да бяга и да залита, а настръхналите, озъбени кучета се носеха подир него с огромни скокове. После се озова сред първите дървета на оазиса. Едно куче, по-бързо и по-злобно от другите, вече го догонваше. Знаеше си задачата и закачи Кейл за глезена с предна лапа. Момчето загуби равновесие и се просна на пясъка.

Всичко би трябвало да свърши дотук — но в нетърпението си да докопа плячката, кучето също загуби равновесие. Не беше свикнало с меката, влажна почва на оазиса, затова не намери опора, преметна се презглава, блъсна се в едно дърво и гръбнакът му глухо изпука. То излая яростно, но стремежът веднага да скочи на крака само усложни положението, докато драскаше с лапи по нестабилната опора. Кейл бягаше към езерото в центъра на оазиса и вече имаше петнайсет метра преднина преди звярът да се изправи и да го подгони. Ала гонитбата нямаше да трае дълго — кучето тичаше четири пъти по-бързо от изтощеното момче. Дистанцията намаляваше бързо и песът вече се готвеше за скок, когато Кейл се хвърли напред, описа дълга дъга във въздуха и с плясък се вряза във водната повърхност.

С разочарован вой кучето спря на ръба. После дотича още едно и още едно — всичките лаеха със свирепа омраза, ярост и гняв, сякаш предвещаваха края на света.

Минаха пет минути преди Следотърсача и неговите хора да пристигнат с понитата си и да заварят кучетата край езерото, което напояваше оазиса. Все още лаеха, но не се виждаше нищо. Следотърсача постоя на брега, като се оглеждаше замислено. Грозното му лице бе потъмняло от безсилие и подозрителност. Най-сетне един от хората му проговори:

— Сигурен ли сте, че са те, Изкупителю? Тия глупаци — човекът кимна към кучетата — и друг път са се подлъгвали да погнат елен или дива свиня.

— Млъквай — тихо изрече Брунт. — Може все още да са тук. Чух, че били добри плувци. Разположете пазачи с най-добрите кучета около езерото. Ако са тук, ще ги хвана. Но за Бога, Кейл не бива да пострада.

Всъщност Брунт не бе казал на хората си измислицата на Лорд-Боеца за заговор срещу Първосвещеника. Но и не беше излъгал в разговора си с Боско. Хората му наистина кипяха от гняв, ала щяха да изпълнят всяка заповед просто защото е издадена от него. Вярата, че е единственият прост Изкупител, посветен в страшната заплаха срещу Първосвещеника, го караше да изпитва още по-дълбока обич към Негова Святост и той не желаеше да прахосва тази обич като я сподели с другите.

Брунт кимна — едва забележимо — и след миг хората около него се раздвижиха. Час по-късно оазисът беше стегнат в плътен обръч.

 

 

В тайния коридор в Светилището Рива беше заспала. Клайст ловеше плъхове, а Хенри Мъглата гледаше девойката, заинтригуван от нейните странни извивки, и освен глада и страха изпитваше озадачаващи нови усещания. А имаше основания да се страхува. Изкупителите никога не прекратяваха издирването на бегълци, колкото и време да минеше. Когато ги хванеха, така ги измъчваха за назидание, че кръвта на всички послушници замръзваше за хиляда години, сърцата им спираха, а косите им настръхваха като бодли на таралеж. Мъчителната жестокост на наказанието и бавната им смърт се превръщаше в легенда.

Макар да се разсейваше с лова на плъхове, Клайст изпитваше почти същия страх. Другото общо чувство бе нарастващото подозрение, че Кейл вече е на половината път към Мемфис и няма да се върне. Всъщност Клайст изобщо не се съмняваше в това и дори верният Хенри Мъглата се чудеше как ще постъпи Кейл. Винаги бе искал да дружи с него, макар да нямаше представа защо. Страхът от анатемата на Изкупителите срещу приятелството караше послушниците да се пазят един от друг. Изкупителите често залагаха клопки. Някои момчета, надарени с обаяние и коварство бяха обучавани от свещениците как да развият още повече тези си качества. Наричаха ги „пилета“. Те подтикваха наивниците към доверие, разговори, игри и други признаци на приятелство. Който се поддадеше на изкушението, получаваше трийсет удара с бодлива ръкавица пред цялото спално помещение и оставаше там да кърви двайсет и четири часа. Но дори и тия ужасни последствия не възпираха някои послушници да стават неразделни приятели и съюзници в жестоката битка да оцелеят или да потънат във вярата на Изкупителите.

Но когато ставаше дума за Кейл, Хенри Мъглата се питаше дали между тях има истинска дружба. Хенри бе вършил какво ли не, за да заинтригува Кейл — разиграваше пред него обичайното си нахалство към Изкупителите, като се надяваше да го впечатли с дързост и остроумие. Но месеци наред оставаше с чувството, че Кейл не разбира постъпките му, или ако разбира, пет пари не дава за тях. Лицето на Кейл винаги изразяваше едно и също: студена и мълчалива бдителност. Той не даваше изблик на чувствата си при каквито и да било обстоятелства. Не личеше победите в обучението да му доставят удоволствие, също както жестоките наказания, на които често го подлагаше Боско, сякаш не му причиняваха болка. Не можеше да се каже, че послушниците се страхуваха от него, но не го и обичаха. Никой не можеше да разбере що за стока е; нито се бунтуваше, нито спадаше към най-правоверните. Оставяха го на мира и по всичко изглеждаше, че това му допада.

— Какво си мислиш? — прозвуча тихо гласът на Клайст.

Беше се върнал от лов и плячката му висеше около кръста — пет плъха. Той развърза канапа, пусна плъховете на един камък и започна да ги дере.

— По-добре да свърша тая работа, преди тя да се е събудила — усмихна се Клайст. — Едва ли ще й харесат, ако ги изпечем с кожата.

— Защо не я оставиш на мира?

— Знаеш, че ще ни погуби, нали? Не че и без нея имахме някакви шансове. Ако твоят приятел не се върне до дванайсет часа…

— Какво? — прекъсна го Хенри Мъглата. — Ако имаш план, дай да го чуем. Цял съм в слух.

Клайст подсмръкна и изкорми първия плъх.

— Ако не си мислех как ще ги изядем — той кимна към мъртвите животинки, — щях да се чувствам ужасно зле. Като знам какви са ни шансовете, искам да кажа. Шансовете отново да видим Кейл.

 

 

След като се измъкна от гъстите тръстики покрай брега на езерото, Кейл бе изминал около петстотин метра, за да се скрие в изкопите. От петнайсет години насам Изкупителите идваха в оазиса да събират тонове от плодородния льос, натрупан под короните на дърветата. Тая почва имаше вълшебното свойство да съживява дори мъртвите Келяви земи, където бяха зеленчуковите градини на Светилището. Именно благодарение на нея успяха да увеличат десетократно броя на обучаваните послушници. Но Кейл бе открил, че почвата от оазиса има и друго свойство. Веднъж, докато работеше в градината под надзора на кучета, обучени да нападат всеки крадлив послушник, той спря за кратък отдих и извади парче „мъртвешки крак“, което бе намерил на пода на трапезарията. Още щом го подуши, разбра, че не случайно е било захвърлено — беше гранясало до краен предел и просто не ставаше за ядене. Едно от кучетата дремеше наблизо, а кучкарят гледаше настрани. Кейл му подхвърли мазното топче, не от добрина, а защото се надяваше всеядната гадина да го изгълта и да се разболее. „Мъртвешкият крак“ падна върху купчинка льос досами главата на псето. От звука то се надигна — бдително и готово да захапе. Но въпреки факта, че под носа му лежеше храна, а този нос можеше да надуши пикаещ комар от километър, кучето изобщо не погледна натам. Вместо това хвърли поглед към Кейл, прозя се, почеса се и пак задряма. По-късно, когато пазачът си тръгна с кучето, Кейл вдигна парчето гранясала лой и го подуши. Вонеше до небесата. Заинтригуван, той вдигна шепа льос и обви мазнината в него. После подуши отново и усети единствено плътния мирис на плодородна пръст. Нещо в почвата прикриваше миризмата на гранясала лой; просто напълно я премахваше. Но само докато имаше контакт.

През следващите няколко дни в градината той опита още няколко пъти с кучетата, като парчето лой ставаше все по-зловонно. Нито едно от псетата не усети миризмата. Накрая той избърса мазнината от пръстта и я захвърли на каменната пътека. След броени минути едно от кучетата дойде да души, привлечено от миризмата. Десетина минути по-късно Кейл с радост го видя да повръща до премаляване край стената.

Да се открият в библиотечния архив сведения за източника на льоса бе опасно, но не особено трудно. Там имаше карти и справки, които често му се налагаше да носи на Лорд-Боеца. Трябваше само търпеливо да чака удобен случай да вземе необходимата папка и да бъде още по-търпелив да издебне възможност да я върне. Нямаше голям риск да го засекат какво прави, но пък последиците можеха да бъдат неприятни, дори пагубни, ако Изкупителите се досетеха, че интересът му към сведенията за оазиса се дължи на планове за бягство, а не, например, на внезапен интерес към градинарството и наторяването.

Скоро след като излезе мокър до кости от езерото, Кейл отново чу кучешки лай. Навлезеше ли между дърветата, те нямаше да могат да го видят или надушат, но знаеше, че това няма да му помага задълго. Само след няколко крачки стигна до изкопите. Събирането на льос бе оставило не дълги траншеи, а множество ями, защото меката почва лесно се срутваше и можеше да затрупа и задуши човек, както личеше от архивните записи. Мисълта му се бе сторила твърде приятна, докато четеше, че над десетина Изкупители са загинали по време на работа; но не изглеждаше чак толкова приятна сега, когато трябваше да си изкопае бърлога, където да се укрие от поглед и нюх.

След като си избра плитка яма в подножието на една от могилките, той изрови с ръце малка дупка — не смееше да задълбава прекалено, — после събра наоколо изровената пръст, за да не я забележат преследвачите, легна вътре и внимателно се зарови с льос, като го придърпваше отдолу нагоре. Не му отне много време и се чувстваше уязвим тъй близо до повърхността, но не смееше да рискува срутване. Повтаряше си, че трябва само да внимава да не го видят или надушат. Вярата на Изкупителите в техните зверове бе тяхна слабост — щом кучетата не можеха да надушат нещо, значи то не съществуваше. Те нямаше да си мръднат пръста дори за най-елементарно претърсване, просто защото не беше необходимо. Сега нямаше какво друго да прави, освен да поспи. Нуждаеше се от почивка. Така или иначе сънят му нямаше да бъде дълбок. Отдавна бе свикнал да се събужда мигновено.

Наистина заспа и наистина се събуди мигновено от кучешки лай и човешки крясъци. Звуците идваха все по-близо, лаят стихна до скимтене и душене — кучетата вече не гонеха, а съсредоточено търсеха дирята. Най-сетне едно от тях засумтя на броени сантиметри от него. Но не се задържа дълго. Пък и защо? Льосът си вършеше работата, прикриваше всяка миризма освен своята. Скоро сумтенето и редкият лай заглъхнаха, и Кейл си позволи миг на победоносна радост. Трябваше обаче да остане на място още няколко часа. Той се отпусна и заспа.

Когато пак се събуди, беше вдървен от дългото тичане, а една стара травма на коляното напомняше за себе си. Освен това го мъчеше студ. Протегна дясната си ръка през льоса и разчисти дупка колкото да види, че е тъмно. Зачака. Два часа по-късно чу птичи песни и скоро небето почна да просветлява. Бавно се измъкна навън, готов да изчезне отново в дупката при пръв признак за близост на Изкупители. Но нямаше нищо освен птичите песни из клоните и шумоленето на животинки в ниските храсти. Кейл извади платнената торба, която бе взел от Лорда на Дисциплината и започна да я пълни, като притискаше льоса, за да се събере повече.

После я метна на гръб и тръгна да търси Изкупителите и кучетата.

Намери ги след около три часа. Не беше трудно — групата наброяваше двайсет Изкупители и четирийсет кучета. А и те нямаха причина да прикриват следите си — в кръг от триста километра никой не би пожелал доброволно да се приближи дори до сам Изкупител, камо ли до цял отряд с кучета. Тяхната работа беше да търсят, другите бягаха от тях. През първите минути след като ги догони, Кейл се замисли дали да не забрави тримата, които го чакаха в Светилището, и да бяга към Мемфис, докато има тази възможност. На Клайст не дължеше нищо, на Хенри Мъглата съвсем малко, а момичето вече беше спасил веднъж. Също както октоподът мени цветовете си при нападение и под кожата му пробягват червени и жълти вълни, желанията на Кейл да избяга или да остане прелитаха из него напред-назад — ту ясни, ту замъглени, ту смесени. Причините да избяга сега бяха очевидни, причините да се върне си оставаха неопределени и смътни, но въпреки ругатните и колебанията именно те го теглеха като подводно течение към потерята от кучета и свещеници.

Макар да беше омазан с льос, Кейл гледаше да стои откъм подветрената страна и не се приближаваше на повече от километър. Както се надяваше, след два часа групата прекрати издирването и тръгна обратно към Светилището. Това бе само първата потеря, пратена да залови бързо беглеца. Обикновено гонитбата завършваше с успех, но ако до трийсет часа не намереше следа, отрядът се връщаше и вместо него тръгваха цели пет екипирани и напълно самостоятелни групи, готови при необходимост да продължат издирването с години. Никога не им се бе налагало. Най-дългото бягство трая два месеца, а съдбата на хванатия беглец беше чудовищна.

Все така отдалече и откъм подветрената страна Кейл вървя подир преследвачите през следващите дванайсет часа. Постепенно се приближаваше, внимавайки кучетата да не надушат миризмата му. Проследи ги чак до Светилището и накрая вече беше толкова близо, че трябваше само да се лепне с ниско нахлупена качулка в края на изтощената група и в падналия мрак да мине заедно с Изкупителите през голямата порта. Никой не провери новодошлите. Та кой безумец, бил той момче или възрастен мъж, би дръзнал по своя воля да се промъкне в Светилището?

 

 

След един ден чакане в тайния коридор тримата седяха на тъмно, унесени в еднакво злокобни мисли. Когато чуха леко почукване откъм вратата, те пристъпиха натам с отчаяна надежда, но и вцепенени от страх, че това може да е капан.

— Ами ако са те? — прошепна Клайст.

— Тогава ще влязат така или иначе, нали? — отвърна Хенри Мъглата.

Двамата издърпаха вратата.

— Слава Богу, ти си — каза Хенри Мъглата.

— А вие кого очаквахте? — попита Кейл.

— Мислехме, че може да са онези мъже.

Кейл за пръв път разговаряше с жена очи в очи. Гласът й беше мек и тих, а ако някой можеше да види лицето му в тъмното, сигурно щеше да забележи изписаната изненада и дълбок интерес.

— Ако Изкупителите дойдат за нас, няма да чукат.

— Може и да почукат — обади се жално Клайст. — Да ни заложат капан.

Кейл затвори вратата.

— И бездруго сме в капан.

— Не издържаме вече — каза Клайст. — Разправяй къде беше и дали можем да се измъкнем живи.

— Запалете свещта, ще ни трябва.

След две минути можеха да се видят и меката светлина правеше картината почти красива — три момчета и една девойка, сгушени плътно един до друг.

— Каква е тая миризма? — попита Хенри Мъглата.

Кейл пусна на пода торбата с льос.

— Кучетата не могат да ви подушат, ако размажете това по дрехите и телата си. Хайде, почвайте, а аз ще ви разказвам.

Нейде другаде по света последвалата сцена навярно би била притеснителна. Шокираната Рива понечи да възрази, че се нуждае от уединение, но трите момчета се обърнаха с гръб към нея и един към друг. Да се разголваш пред друго момче беше простъпка, която крещи към небесата за отмъщение, както обичаше да казва покойният Лорд на Дисциплината. Впрочем имаше и цял куп други прегрешения, изтръгващи вопли от небесата.

По вкоренен навик момчетата се оттеглиха в тъмното, за да се съблекат. Рива остана сама и нямаше пред кого да протестира. Грабна шепа от миризливата почва и също се отдръпна в сенките.

— Готови ли сте? — попита подигравателно гласът на Кейл. — Слушайте сега.

 

 

Пет часа по-късно, когато през мрака се процедиха първите болнави лъчи на зората, Брунт изпрати от главния площад пет потери, всяка от по сто мъже с кучета. Докато последната група напускаше крепостта, още четири фигури с ниско нахлупени качулки заради студа се лепнаха в края на колоната, излязоха през портата и тръгнаха по прашния път надолу към безплодната равнина. Там петстотинте Изкупители се разделиха и поеха в различни посоки.

Четиримата се придържаха към групата, която вървеше на юг. Около час поддържаха същото темпо, докато Наставникът пееше походната песен на срама:

— Свети Изкупителю!

— ПРОКУДИ ГРЕХОВЕТЕ НИ! — изстенаха сто и четири гласа.

— Свети Изкупителю!

— НАКАЖИ ПРЕСТЪПЛЕНИЯТА НИ!

— Свети Изкупителю!

— ИЗГОРИ НАШИТЕ СТРАСТИ!

— Свети Изкупителю!

— СТЪПЧИ НАШИТЕ…

И все така чак до един остър завой покрай първата могилка на Келявите земи, където от сто и четирите гласа останаха само сто.

Застанал на крепостната стена Лорд-Боеца гледаше как петстотинте преследвачи излязоха от ниската мъгла и след два-три километра се разделиха на пет. Стоя, докато и последният изчезна от погледа му, после се прибра за любимата си закуска — шкембе и твърдо сварено яйце.

 

 

До мръкване момчетата биха изминали шейсет или дори осемдесет километра, ако не ги бавеше Рива. През последните пет години красивата, пълничка и изнежена девойка се бе движила само от масата за масажи до горещата вана, а оттам — по четири пъти на ден — до маса, отрупана със сърми, желирани свински крачета, ароматни кейкове и какви ли не още вкусни ястия. Не можеше да става и дума да извърви шейсет километра — със същия успех би могла да се опита да ги прелети. Отначало Клайст и Кейл само се дразнеха и я подканваха да побърза, но когато стана ясно, че с крясъци, заплахи и дори молби няма да накарат горкото момиче да ускори крачка, те седнаха и Хенри Мъглата я накара да им разкаже за всекидневието си в тайните кътчета на Светилището.

Това не бе просто вълшебен разказ за лукс и удобства, за глезене, грижи и топлина. Цялата история беше неразбираема. Всеки път, когато Рива добавяше нова подробност за уюта, закрилата, угаждането и грижите към нея и другите момичета, тримата послушници все повече се озадачаваха защо Изкупителите изобщо ще се държат така към когото и да било, камо ли пък към съществата, наричани дяволски изчадия. И как да си обяснят тази потресаваща добрина, след като знаеха какво бе сполетяло приятелката на Рива — тъй нелепа жестокост, че дори и момчетата не биха повярвали Изкупителите да сторят подобно нещо. Но щеше да мине още много време преди някой от тях да почне да сглобява късче по късче ужасяващата история, в която вече бяха замесени тримата послушници, Рива и Лорд-Боеца — най-вече защото Кейл бе прибрал в един от рядко употребяваните си джобове онзи странен ароматен предмет от желязната чиния… и изобщо не се сещаше за него.

Но засега имаха по-важен въпрос от съдбините на човечеството — как да оцелеят, влачейки със себе си красивата, но тромава Рива. Този ден изминаха петнайсет километра и това говореше много за волята на Рива, тъй като до този ден всичките усилия в живота й се ограничаваха с вдигането на пилешка кълка от чинията, преобръщане върху масата за масаж или търпеливо изчакване, докато мажат съвършената й кожа с ароматни мехлеми. Излишно е да се казва, че тази нейна решителност не й спечели кой знае какво признание от страна на момчетата. Изтощена, тя заспа на земята, веднага щом спряха за през нощта. Докато ядяха сушеното месо, приготвено от Клайст, тримата обсъдиха какво да правят с нея.

— Да я зарежем тук и да бягаме — предложи Клайст.

— Ще умре — каза Хенри.

— Ще й оставим вода. — Клайст огледа пълничкото й тяло. — Дай да не се залъгваме, — доста време ще мине докато умре от глад.

— Така или иначе ще умре, ако се движим толкова бавно, а и ние заедно с нея — намеси се Кейл. Не спореше, просто изтъкваше безспорния факт.

Хенри Мъглата опита да използва ласкателство.

— Не ми се вярва, Кейл. Виж сега, ти напълно ги заблуди. Те вече си мислят, че сме на много километри от тук. И сигурно предполагат, че някой ни помага, за да избягаме толкова лесно.

— Кой, по дяволите, би ни помогнал срещу Изкупителите? — възрази Клайст.

— Има ли значение? Те си мислят, че сме се измъкнали. И наистина е така. Много дълго няма да разберат как е станало… ако изобщо някога разберат. Можем да си позволим да вървим по-бавно.

— Но ще е много по-добре, ако вървим бързо — изтъкна Кейл.

— С това темпо неминуемо ще ни спипат — каза Клайст. — Хитрините и тоя боклук в торбата няма да им попречат да открият следата.

— Направихме всичко това, за да я спасим. Не можем да я зарежем сега.

— Можем — отсече Клайст. — Най-милосърдно ще е да й прережем гърлото, докато спи. По-добре и за нас, и за нея.

Кейл въздъхна без особено съжаление.

— Хенри е прав. Какъв смисъл да я оставим да умре?

— Какъв смисъл ли? — провикна се раздразнено Клайст. — Смисълът, тъпи копелета, е да се измъкнем. Свободни. Завинаги.

Другите двама мълчаха. Прав беше.

— Да гласуваме — предложи Хенри Мъглата.

— Не, да не гласуваме. По-добре да си размърдаме мозъците.

— Да гласуваме — каза Кейл.

— Защо да си правим труда? Вие вече сте решили. Ще задържим момичето.

Настана напрегнато мълчание.

— Трябва да направим още нещо — каза накрая Кейл.

— Сега пък какво? — изпъшка Клайст. — Да съберем пера, та да направим на тая тлъста мързеливка пухен дюшек?

— По-тихо — каза Хенри Мъглата.

Кейл не обърна внимание на Клайст.

— Трябва да решим кой ще го направи, ако Изкупителите ни настигнат.

Мисълта не беше приятна, но те знаеха, че е прав. Никой от тримата не искаше да се върне жив в Светилището.

— Да теглим сламки — предложи Хенри Мъглата.

— Нямаме сламки — тъжно отвърна Клайст.

— Тогава да теглим камъчета.

Той се завъртя наоколо и донесе три камъчета с различни размери.

— Най-малкото губи.

Хенри скри камъчетата зад гърба си, после протегна напред лявата си ръка със стиснат юмрук. За момент не се случи нищо — подозрителен както винаги, Клайст не искаше да избира. Кейл сви рамене, затвори очи и протегна длан. Хенри пусна камъче в шепата му така, че Клайст да не види, и Кейл сви пръсти около него. Отвори очи. После Хенри пое по едно камъче във всяка ръка и протегна юмруци напред. Клайст все още не смееше да вземе решение — боеше се да не го измамят, макар да нямаше представа как точно.

— Хайде, размърдай се — подкани го Хенри с необичайна раздразнителност.

Клайст крайно неохотно посочи лявата му ръка и затвори очи. Сега и тримата имаха камъчета.

— Броя до три. Едно, две, три.

Трите момчета разтвориха юмруци. Кейл държеше най-малкото камъче.

— Е, поне сега знаете, че ще стане както трябва.

— Напразно си се тревожил, Кейл — каза Клайст. — Не бих имал никакви затруднения да ви заколя.

Кейл го погледна и забеляза по устните му следа от усмивка.

— Какво правите?

Рива се беше събудила и ги гледаше. Клайст се обърна към нея.

— Обсъждахме кого да изядем пръв, когато ни свърши храната.

Той я погледна многозначително, сякаш намекваше, че отговорът е очевиден.

— Не го слушай — каза Хенри Мъглата. — Просто решавахме кой да поеме първата стража.

— Кога ще е моят ред? — попита Рива.

И тримата послушници се изненадаха от предизвикателните, дори раздразнени нотки в гласа й.

— Ти се нуждаеш от почивка — каза Хенри Мъглата.

— Готова съм да поема своя дял от задълженията.

— Разбира се. След няколко дни, когато привикнеш. Засега искаме само да си почиваш. Така е най-добре — сама разбираш.

На това нямаше как да се възрази.

— Искаш ли да похапнеш?

Хенри Мъглата й подаде парче сушено месо от плъх. Не изглеждаше апетитно, особено за девойка, хранена със сметана, сладкиши, баница с пилешко и великолепни сосове. Но Рива беше много гладна.

— Какво е това? — попита тя.

— Ами… месо — отвърна уклончиво Хенри.

Той пристъпи към нея и пъхна месото под носа й. Както можеше да се очаква, то миришеше на умрял плъх. Деликатното й носле неволно се сбръчка от погнуса.

— Фу, не! — Тя побърза да добави: — Много благодаря.

— Малко въздържание няма да й навреди — промърмори Клайст уж под носа си, но достатъчно високо, за да го чуе девойката.

Рива обаче изобщо не допускаше, че може да е някаква друга, освен съвършена. Бяха й го казвали цял живот и затова не се засегна от забележката на Клайст, макар да усещаше, че е враждебна.

— Аз ще поема първата смяна — каза Кейл и се изкачи до върха на близката могилка.

Другите две момчета легнаха и след минути заспаха. Рива обаче не можеше да се успокои и тихо заплака. Клайст и Хенри Мъглата спяха като заклани. От върха на могилката Кейл дълго слуша риданията й, докато накрая и тя заспа.

На другата сутрин момчетата се събудиха в пет както обикновено, но още беше рано да тръгват.

— Оставете я да поспи — каза Кейл. — Колкото е по-отпочинала, толкова по-добре.

— Без нея можехме вече да сме на сто и двайсет, че и на сто и петдесет километра от тук — промърмори Клайст.

Ножът профуча във въздуха и се заби пред краката му.

— Взех го от Пикарбо. Хайде резни й гърлото, ако искаш. Само престани да хленчиш.

Кейл говореше небрежно, без следа от гняв. Клайст му хвърли хладен, враждебен поглед. После се завъртя настрани. Хенри Мъглата се зачуди дали наистина е бил готов да убие момичето и дори да вдигне ножа срещу Кейл… или просто обичаше да има от какво да се оплаква. Във всеки случай Кейл беше достатъчно благоразумен, за да не се прави на победител, когато заговори отново.

— Хрумна ми нещо. Може би има начин да извлечем полза от проблема с момичето.

Клайст го погледна нацупен… но слушаше.

— Ако не можем да се отдалечим от преследвачите на изток и на запад от нас, по-добре да ги следваме, за да сме сигурни, че няма да се натъкнем на тях случайно. — Кейл се наведе, взе ножа и започна да рисува по пясъка. — Ако Хенри и момичето вървят право на юг и минават на ден по не повече от двайсетина километра, тогава ние с Клайст винаги ще знаем къде са. Клайст тръгва на запад, аз на изток и намираме най-близките преследвачи. — Той посочи правата линия, която бе начертал за Хенри и Рива. — Ако решим, че има опасност да се сблъскат с някоя от потерите, връщаме се и ги отвеждаме в друга посока.

Клайст изглеждаше недоверчив, но се позамисли.

— Да речем, че ти се върнеш и ги отведеш. А аз как да ви намеря след това?

Кейл сви рамене.

— Ще трябва да решиш дали да ни проследиш, или сам да тръгнеш към Мемфис. Изчакай ни на място колкото сметнеш за добре.

Клайст изсумтя и се загледа настрани. Можеше да се каже, че е приел.

— Това допада ли ти? — обърна се Кейл към Хенри.

— Да — каза Хенри Мъглата. — Има много неща, които искам да узная от момичето.

Пет минути по-късно, след като разделиха храната и водата, Клайст и Кейл поеха на изток и на запад. След още пет минути изчезнаха от погледа им.

Хенри Мъглата седеше, закусваше и гледаше красивата бледорозова кожа, червените устни, дългите мигли и удивителния покой на спящата девойка. Все още я гледаше като омагьосан един час по-късно, когато се събуди. Тя отначало се стресна, като видя, че Хенри я зяпа само от един метър разстояние.

— Не са ли ти казвали, че не е прилично да зяпаш хората?

— Не — отговори искрено Хенри Мъглата.

— Е, аз ти го казвам.

Хенри сведе очи надолу и му стана неудобно.

— Извинявай — каза тя. — Не исках да бъда груба.

При тези думи Хенри Мъглата забрави за притеснението и избухна в смях.

— Какво смешно има? — разсърди се тя отново.

— За нас да бъдеш груб означава да замъкнеш някого пред петстотин момчета и Изкупителите да му сложат въжето.

— Какво искаш да кажеш?

— Да го обесят. Нали знаеш, като Обесения Изкупител.

— Кой е Обесения Изкупител?

Това го накара да млъкне. Той я погледна така, сякаш бе попитала какво представлява слънцето или говорят ли животните. Известно време мълча, но в главата му блъскаше като чук мисълта какво може да означава това.

— Обесеният Изкупител е син на Бог-Творец. Пожертвал се, за да измие гнусните ни грехове със собствената си кръв.

— И защо?

Смаяната му физиономия я накара веднага да съжали за думите си.

— Извинявай, не исках да те обидя. Просто идеята е толкова странна.

— Коя идея? — попита той, все още зяпнал от изумление.

— Ами… какви грехове? Какво толкова си сторил?

— Аз съм роден греховен. Всеки се ражда, пълен с отвратителни грехове.

— Колко нелепа мисъл.

— Тъй ли?

— Как може едно бебе да е сторило нещо нередно, камо ли пък ужасно?

Известно време мълчаха и двамата.

— И защо трябва да миеш нещо с кръв?

— Това е символ — възрази той настървено, без сам да знае защо.

— Не съм глупачка — отвърна тя. — Това го разбирам. Но защо? Защо да използваш кръвта като символ за нещо подобно?

Хенри Мъглата бе склонен по природа да обмисля внимателно всичко. Но тия идеи тъй отдавна бяха част от самия него, че Рива със същия успех би могла да го попита защо има очи или ръце.

— Къде са другите? — каза тя.

Все още замаян от чутото, той отговори разсеяно:

— А, тръгнаха.

Очите на Рива се разшириха тревожно.

— Изоставиха ли ни?

— Само за няколко дни. Ще следят потерите от двете страни, за да не се натъкнем случайно на тях.

— Как ще ни намерят после?

— Те са много добри следотърсачи — отвърна уклончиво Хенри.

— Не разбирам. Нали казахте, че почти никога не сте напускали Светилището?

— Ммм… по-добре да тръгваме. Ще ти обясня по пътя.

 

 

Изкупител Боско вдигна бастуна си и почука два пъти по вратата.

Минаха почти трийсет секунди преди да му отворят, но той не прояви никакви признаци на нетърпение или на каквото и да било чувство. Най-сетне вратата се отвори и един висок Изкупител застана пред Лорд-Боеца.

— Имаш ли уговорена среща? — попита високият мъж.

— Не ставай глупав — отвърна пренебрежително Боско. — Върховният Изкупител ме помоли да дойда. Ето, дойдох.

— Върховният Изкупител повелява, а не моли за…

Боско мина покрай него.

— Предай му, че съм тук.

— Той не е доволен от теб. Никога не съм го виждал тъй ядосан.

Боско не му обърна внимание. Високият мъж отиде до една вътрешна врата, почука и влезе. След кратко мълчание вратата пак се отвори и високият мъж се върна с усмивка, която не предвещаваше нищо добро.

— Готов е да те приеме.

Боско влезе в тъй сумрачна стая, че дори привикналите с полумрака очи на Лорд-Боеца трудно различаваха каквото и да било. Но това се дължеше не само на малките прозорчета с плътно затворени капаци и тъмните гоблени, изобразяващи зловещи епизоди от живота на древни мъченици. Мракът сякаш извираше от леглото в дъното. Там седеше мъж, неудобно подпрян на десетина възглавнички. Боско трябваше да пристъпи съвсем близо, за да види лицето с бяла восъчна кожа, провиснала на безброй гънки по бузите и шията. Очите бяха мътно воднисти, сякаш зад тях отдавна нямаше и следа от ум. Но когато зърнаха Боско, нещо ярко проблесна в тях като лъч на далечен фар. Само че този лъч се прикова в лицето на Изкупител Боско, пълен с ненавист и лукавство.

— Ти ме накара да чакам — изрече Върховният Изкупител с тих, но съвсем ясен глас.

— Дойдох при първа възможност, Ваше Блаженство.

Не очакваше да му повярват.

— Когато те викам, Боско, зарязваш всичко на часа.

Човекът се разсмя. Звукът беше крайно неприятен и в цялото Светилище може би само Боско не се боеше от него. Напомняше звук на мъртво създание, поддържано още на този свят само от неописуема злоба и гняв.

— За какво пожелахте да ме видите, Ваше Блаженство?

Върховният Изкупител продължаваше да го гледа втренчено.

— Онова момче, Кейл.

— Да, Ваше Блаженство?

— Той те направи на глупак.

— Как така, Ваше Блаженство?

— Ти имаше планове за него.

— Знаете, че имах, Ваше Блаженство.

— Той трябва да бъде върнат.

— Нямаме разногласия по въпроса, Ваше Блаженство.

— Върнат и бичуван.

— Разбира се, Ваше Блаженство.

— После обесен и разкъсан на четири.

Боско не отговори.

— Той уби Изкупител. Трябва да се превърне в Символ Верую.

Боско се позамисли.

— От моето проучване стана ясно, че виновни са другите двама послушници. Възможно е да са подмамили Кейл да избяга с тях. Те са били въоръжени, той не. Вярно, Кейл трябва да бъде наказан за назидание. Разкъсването обаче ми се струва излишно. За другите — да, вината е тяхна.

Последва презрително сумтене, което приличаше на задавяне.

— Ха! В теб няма и капка жал, Боско. Просто говори твоята гордост. Няма значение дали Кейл е убил Пикарбо или са другите двама. Бога ми, готов съм да изгоря цялото спално заедно с тях.

Върховният Изкупител си бе позволил твърде силно вълнение и сега се давеше в собствената си слюнка. Той кимна към каната вода върху нощната масичка. Боско му я подаде без да бърза. Човекът отпи шумно. След малко върна обратно олигавената и мокра кана. Боско я остави на масичката с изражение на изискана погнуса.

Постепенно задавеното дишане на Върховния Изкупител почна да се забавя и успокоява. Злобата по лицето му обаче стана още по-силна.

— Разкажи ми тази история с Пикарбо.

— История ли, Ваше Блаженство?

— Да, история, Боско — историята как са открили Лорда на Дисциплината в стаята му с една изкормена кучка!

— А — каза замислено Боско. — Тази история.

— Мислиш, че като съм стар и болен, не знам какво става тук? Е, грешиш и няма да ти е за пръв път. Може и да съм болен, но пак не можеш да ми се хванеш на малкия пръст, Боско.

— Никой здравомислещ не би се усъмнил във вашата мъдрост и опитност, Ваше Блаженство, но… — Боско въздъхна печално. — Надявах се да ви спестя отвратителните подробности за онова, което открихме в стаята на Изкупител Пикарбо. Би било жалко едно тъй достойно управление като вашето да бъде помрачено от нещо подобно.

— Твърде съм стар за хитрините ти, Боско. Искам да знам какво е правил с нея. Нали не е било само чукане?

Дори привидно невъзмутимият Боско се притесни от последната дума. Никой не си позволяваше да говори тъй откровено за сексуалния акт, обикновено използваха намеци като „животинско деяние“ или „опетняване“ — при това крайно рядко.

— Може би душата му е прогнила. Злото не спи, Ваше Блаженство. Може би е открил удоволствие в справедливите наказания, налагани на послушниците. Мисля, че се е случвало и преди.

Върховният Изкупител изпъшка.

— Как се е докопал до момиче?

— Все още не съм изяснил. Но той имаше много ключове. Само вие и аз имаме правото да задаваме въпроси на Лорда на Дисциплината. Ще отнеме известно време.

— Няма начин да го е сторил без помощ. Това може да се окаже нещо повече от животинско деяние — може да се окаже ерес.

— И на мен ми хрумна подобна мисъл, Ваше Блаженство. Двайсетина от най-близките му поддръжници са изолирани в Дома за Специални Цели. По-старшите отричат — засега — да са знаели нещо, но обикновените Изкупители признават, че по нареждане на Пикарбо са създали допълнителен кордон около манастира, запечатвайки още коридори, та никой да не заподозре. В края на краищата манастирът и бездруго беше напълно откъснат от Изкупителите. Никой не биваше да вижда лицата на невестите. Пикарбо прикри тяхното движение като прехвърли зад кордона кухнята и пералнята за старшите Изкупители. Всичко влиза и излиза през голям въртелив барабан. Тъй като Пикарбо е включил Лорда на Благата и Майстора на Прането в своя кръг от еретици, не е имало трудности да си осигуряват храна или каквото и да било.

— Но сега ние отваряме старите коридори един подир друг. Рано или късно Молой щеше да ги разкрие.

— За жалост Майсторът на Възстановяването беше един от тях.

— Боже мой! Онзи жалък лицемерен нещастник им е помагал да превърнат Светилището в бардак? — Върховният Изкупител се отпусна назад, задъхан от чудовищната идея. — Трябва ни пречистване от корен, трябват ни непрестанни Символи Верую до края на годината… трябва да изтръг…

— Ваше Блаженство — прекъсна го Боско — все още далеч не е ясно дали този харем е създаден с цел опетняване. Дори изобщо не съм сигурен, че става дума за харем — прилича по-скоро на място за изолация. Доколкото успях да изясня от записките му, макар и безумни, Пикарбо е търсил нещо. Нещо съвсем конкретно.

— Какво толкова може да открие в червата на някоя тлъста кучка?

— Все още не знам, Ваше Блаженство. Може да се наложи пречистване и то голямо, но би трябвало да изчакаме, докато стигнем до корена, преди да почнем да палим свещи на Господа.

Разбира се, нямаше предвид обикновени восъчни свещи.

— Внимавай, Боско. Мислиш си, че стоиш над мен като знаеш разни неща, но аз знам… — Върховният Изкупител вдигна пръст срещу Боско и повиши глас. — … АЗ ЗНАМ, че знанието е извор на всяко зло. Онази мръсница Ева искала да знае и тъй навлякла на всички ни грях и смърт.

Боско стана и пристъпи към вратата.

— Изкупител Боско!

Боско се обърна и погледна съсухрения старец.

— Когато доведеш Кейл, той трябва да бъде екзекутиран. Ще издам заповед още днес. И няма какво да се ровиш из разврата на онзи мръсник Пикарбо. Искам да пречистиш всички, които са имали работа с него. Не ме интересува дали са невинни. Пред заплахата от ерес не можем да рискуваме — изгори ги, а нататък Господ има грижата. Невинните ще получат по-голяма награда в отвъдното.

Някой зорък страничен наблюдател би забелязал как Лорд-Боеца примига, сякаш бе взел бързо решение. Но това можеше и да е само измама на слабото осветление. Той прекрачи напред и се приведе, сякаш за да намести възглавниците около Върховния Изкупител. Но вместо това той взе едната и с внимателно, но твърдо движение я притисна върху съсухреното старческо лице. Всичко стана тъй небрежно и бързо, че едва част от секундата преди възглавницата да запуши устата му, Върховният Изкупител с ужас разбра какво го чака.

Две минути по-късно Боско излезе от спалнята и видя как високият Изкупител веднага става, за да отиде при господаря си.

— Той заспа докато разговаряхме. Вече не е същият. Наглеждай го по-добре.

Боско не само уби Върховния Изкупител, но и го излъга. Не му каза за истинските размери на колекцията от млади жени на Пикарбо, нито пък за нарастващите си подозрения каква цел са имали отвратителните експерименти на покойния Лорд на Дисциплината. Трябваше му време, за да обмисли какво да прави с жените, но те щяха да се превърнат в извънредно удобен претекст за следващия му ход — да поеме пълната власт над Светилището — и в нагледен урок за Кейл след неговото завръщане.

 

 

На третия ден Кейл догони Изкупителите и ги видя да завиват на запад, с което се отдалечаваха от Хенри Мъглата и Рива. След още ден те завиха на изток, а това щеше да ги отведе в заплашителна близост до двамата. Докато ги следваше и се надяваше пак да завият, случи се единственото наистина необикновено произшествие през последните дни.

Наближаваше назъбения ръб на една полусрутена могилка. Когато зави зад ъгъла, той се сблъска с някакъв мъж, отиващ в обратна посока. Кейл бе толкова изненадан, че загуби равновесие и едва не се подхлъзна върху ситните камъчета, а мъжът, застанал на по-стръмното, не успя да намери опора и тежко се просна по гръб.

Това даде на Кейл време да измъкне ножа, който бе откраднал от Лорда на Дисциплината, и да се надвеси над непознатия. Човекът обаче бързо надви изненадата от странната среща, изпъшка и понечи да стане на крака. Кейл размаха ножа, за да му поясни, че трябва да остане на място.

— Тъй — каза мъжът с любезна досада. — Първо се блъскаш в мен, а сега искаш да ми прережеш гърлото. Не си много дружелюбен.

— И друг път са ми го казвали. Какво правиш тук?

Човекът се усмихна.

— Каквото прави всеки в Келявите земи — опитвам се да се измъкна.

— Няма да питам повторно.

— Всъщност мисля, че не е твоя работа.

— Аз държа ножа, значи решавам кое е моя работа.

— Добре казано. Може ли да стана?

— Засега няма да мърдаш.

Непознатият приличаше на човек, видял доста странни неща през живота си, но явно беше озадачен да срещне сред Келявите земи едно тъй младо и хладнокръвно момче.

— Далече си от дома, нали, момче?

— Недей да ме мислиш, дядка, гледай да се докопаш до някой пазар да си купиш бастун.

Мъжът се разсмя.

— Ти си послушник на Изкупителите, нали?

— Какво те засяга?

— Всъщност не ме засяга. Просто в редките случаи, когато съм виждал послушници, те вървят в колона по двеста, а двайсетина Изкупители ги пазят с камшици. За пръв път виждам сам послушник.

— Е — каза Кейл, — за всичко си има пръв път.

Човекът се усмихна.

— Да, сигурно. — Той протегна ръка. — ИдрисПюк, в момента на служба при гаулайтер Хинкел.

Кейл не пое ръката. ИдрисПюк сви рамене и я отпусна.

— Може би не си толкова млад, колкото изглеждаш. По тия места е разумно човек да внимава.

— Благодаря за съвета.

ИдрисПюк пак се разсмя.

— Никога не отстъпваш, нали, момче?

— Да — отсече Кейл. — И не ме наричай момче.

— Както кажеш. Как да те наричам?

— Не е нужно да ме наричаш както и да било. — Кейл кимна на изток. — Ти отиваш натам. Опиташ ли се да ме последваш, ИдрисПюк, ще откриеш колко неотстъпчив мога да бъда.

Направи му знак да стане. ИдрисПюк се подчини. За няколко секунди се вгледа в Кейл, сякаш грижливо обмисляше как да постъпи. После въздъхна, обърна се и тръгна накъдето му бе наредил послушникът.

През следващите дванайсет часа Кейл непрекъснато мислеше с дълбоки подозрения за срещата с ИдрисПюк. Дали не беше преоблечен Изкупител? Едва ли. Излъчваше твърде много душевна жизненост. Наемен ловец? И това не изглеждаше вероятно. Изкупителите предпочитаха да не замесват външни хора в тия неща. От друга страна, той бе убил Лорда на Дисциплината — грях тъй скверен, че те биха сторили всичко, за да го заловят. Реши да се придържа към тази мисъл, докато следеше Изкупителите и се надяваше да сменят посоката. И наистина на следващия ден те отново поеха на запад. Обикновено ловците запазваха направлението поне за двайсет и четири часа. Време беше да се връща при другите. Ако успееше да ги открие.

Дванайсет часа по-късно той беше на линията, която бяха избрали за Хенри и момичето. Но с около петнайсет километра по-напред — за всеки случай. После тръгна назад, като се прикриваше през цялото време, за да не се натъкне случайно на Изкупителите, които следеше Клайст. Само след няколко часа забеляза тримата да седят в една широка низина сред двайсетина осакатени тела, някои накълцани на парчета. Другите го видяха от стотина метра и изчакаха неподвижно, докато той се приближаваше през разхвърляните трупове. Кимна им и каза:

— Изкупителите тръгнаха на запад.

— Последният път, когато бях с моите, те пък завиха на изток.

Настана мълчание.

Кейл кимна към мъртъвците.

— Имате ли представа кои са?

— Не — отговори Хенри Мъглата.

— Според мен са мъртви от около ден — каза Клайст.

По лицето на Рива бе изписано същото смаяно изражение, както онази нощ, когато я спаси от Пикарбо — изражение, което говореше: това не е истина.

— Откога сте тук? — тихо попита Кейл.

— От двайсетина минути. Срещнахме Клайст по пътя преди около два часа.

Кейл кимна.

— Не е зле да ги претърсим. Които и да са го сторили, едва ли са оставили много, но все може да намерим нещо.

Трите момчета се заеха да ровят из останките, намирайки тук-там по някоя монета, колан, скъсан елек. После Хенри Мъглата забеляза нещо лъскаво до една отсечена глава и бързо разрови пясъка, но с разочарование откри обикновен бронзов бокс. Е, все пак щеше да свърши работа.

— Помогнете ми — изстена отрязаната глава.

Хенри изпищя и отскочи.

— Тя ми говори, тя ми говори!

— Какво? — попита раздразнено Клайст.

— Главата. Тя проговори.

— Помогнете ми — изстена отново главата.

— Видя ли! — възкликна Хенри Мъглата.

Кейл предпазливо се приближи и побутна с ножа си главата по слепоочието. Тя изпъшка, но не отвори очи.

— Заровили са го до шията — каза той след кратко размишление.

Трите момчета добре познаваха човешката жестокост и осъзнаха, че няма нищо свръхестествено. Вгледаха се в заровения човек и се замислиха какво да правят.

— Трябва да го изровим — каза Хенри Мъглата.

— Не — възрази Клайст. — Който го е сторил, си е дал много труд. Едва ли ще се зарадва, ако види, че му проваляме работата. Да не го пипаме.

— Помогнете ми — прошепна отново човекът.

Хенри Мъглата погледна Кейл.

— Е?

Кейл мълчеше и размишляваше.

— Не разполагаме с цял ден, Кейл — каза Клайст.

— Да, не разполагаме.

Гласът на Кейл прозвуча странно, зловещо. Другите двама вдигнаха глави и проследиха безизразния му поглед. От върха на най-близката могилка, на около триста метра от тях, ги гледаше верига Изкупители. После веригата тръгна надолу.

Пребледнелите момчета не помръдваха. Нямаше накъде да бягат. Рива изтича напред, за да види по-добре човешката верига, идваща към тях.

— Не, не, не — замаяно повтаряше тя.

Пребледнял като брашно, Хенри Мъглата погледна Кейл.

— Ти изтегли малкото камъче.

Кейл гледаше приятеля си с безжизнени очи. Поколеба се, после извади ножа и бързо тръгна към Рива, която все още гледаше наближаващите мъже. Кейл тъкмо посягаше да дръпне главата й назад и да замахне към гърлото, когато Клайст извика:

— Чакай!

Рива се обърна. Кейл бе отпуснал ножа, но макар и замаяна от ужас, тя забеляза, че става нещо странно.

— Не са Изкупители — каза Клайст. — Нямам представа какви са. По-добре да изчакаме и да видим какво ще стане.

Нова група мъже прехвърли върха на могилката, но тези бяха на коне и водеха подир себе си още трийсетина животни. Те догониха пехотинците, които също се метнаха на седлата и след по-малко от минута петдесет разярени конници обкръжиха четиримата бегълци. Половината скочиха долу и започнаха да оглеждат труповете. Другите стояха с мечове в ръце и свирепо се взираха в пленниците.

Единият от кавалеристите подвикна:

— Капитане, това е мисията за Арнхемланд. Ето го сина на лорд Парди.

Капитанът — едър мъж с огромен кон, висок почти двайсет длани — мина напред и слезе от седлото. Прекрачи към Кейл и без да спира, му нанесе тъй мощен удар в лицето, че момчето отхвръкна и се просна на земята.

— Преди да ви екзекутираме искам да знам по чия заповед го извършихте.

Замаян от болка, Кейл не отговори. Капитанът се канеше да освежи паметта му с ритник, когато Хенри Мъглата се намеси:

— Ние нямаме нищо общо, благородни господине. Току-що ги открихме. Изглеждаме ли ви способни да го направим? — Хенри реши, че ще е най-добре да каже цялата истина. — Имаме само един нож за четиримата. Как да избием толкова хора?

Капитанът го погледна, после пак се обърна към Кейл и с всичка сила го ритна в корема.

— Правилно. Няма да ви заколим за убийство, а за мародерство.

Той се вгледа в купчинката събрани вещи, които убийците бяха пропуснали да вземат — торба, чиния, няколко кухненски ножа, малко сушени плодове и един бронзов бокс. Хенри разбра, че положението не е добро.

— Един от тях още е жив. Канехме се да го изровим. — Хенри посочи към припадналия мъж, който още повече бе заприличал на отрязана глава в пясъка.

Войниците бързо обкръжиха човека и започнаха да дълбаят с ръце.

— Това е канцлерът Випонд — каза един от тях.

Капитанът им махна с ръка да спрат, коленичи и извади манерка. Внимателно сипа малко вода в устата на заровения. Човекът се разкашля и изплю всичко.

Един от войниците бе донесъл две лопати и след пет минути вече изваждаха нещастника от пясъка. Сложиха го да легне, преслушаха сърцето му и го провериха за рани.

— Ние щяхме да го спасим — каза Хенри, докато проснатият на пясъка Кейл гледаше злобно капитана.

— Така разправяте вие. Аз знам само, че сте банда крадци. Не виждам какво ми пречи да продам момичето, а вас да убия.

— Бъди разумен, драги ми капитан Брамли — долетя мъжки глас иззад коня на един кавалерист.

Човекът не беше от групата — личеше си по това, че не носеше униформа и ръцете му бяха вързани с дълго въже, закачено за седлото на коня пред него.

— Затваряй си човката, ИдрисПюк — рече капитанът.

Но ИдрисПюк явно не бе свикнал да върши каквото му кажат.

— Прояви мъдрост поне веднъж, драги ми капитане. Знаеш, че с канцлера Випонд сме приятели открай време. Не ми се вярва да му стане драго, като разбере как си убил трима младежи, задето са се опитали да го спасят. Ти как мислиш?

За пръв път капитанът изглеждаше неуверен. ИдрисПюк изостави подигравателния тон.

— Той би искал да може сам да реши. Това е сигурно.

Капитанът сведе поглед към неподвижното тяло, вече сложено върху носилка със сгънато одеяло под главата. После пак погледна ИдрисПюк.

— Още една дума и, Бога ми, ще те обезглавя на място. Разбра ли?

ИдрисПюк сви рамене, но благоразумно премълча.

— Грейди! Фог! — викна капитанът на двама войници. — Стойте близо до този боклук. Ако и за миг ви се стори, че иска да бяга, резнете му скапаната тиква.