Пол Хофман
Лявата ръка на Бога (19)

19.

Хенри Мъглата и Клайст бяха видели Кейл само за няколко минути преди прибързаното му тръгване, затова нямаха време да обърнат внимание на подозрителната поява на ИдрисПюк, нито пък да разпитат какво се е случило с Кейл след като стражата го извлече от лятната градина. Клайст се раздразни, че не успя да изтъкне пред Кейл как неговата себичност и липса на дисциплина им е докарала ужасни неприятности. Но страховете му, че са станали обект на враждебно внимание от всички страни се оказаха безпочвени. Враждебност наистина имаше, но жестокият пердах на най-добрите курсанти от Монд бе накарал всички останали да се държат крайно предпазливо към Хенри Мъглата и Клайст, защото можеха да се окажат също тъй надарени бойци.

Випонд прехвърли двамата в кухнята, където нямаше опасност да срещнат някоя високопоставена особа. Трудно е да се опише какви многословни проклятия сипеше Клайст върху главата на Кейл, задето го е зарязал да мие чинии по десет часа на ден. Но имаше и един неочакван плюс. Всички слуги, а те никак не бяха малко които имаха зъб на младежите от Монд заради тяхната надменност и грубост, гледаха двамата новодошли с възхищение; затова само след месец ги пренасочиха от миенето на чинии към по-интересни задачи. Клайст предложи да помага в месарското отделение, където бяха впечатлени от способностите му и го обявиха за касапин по рождение. Той благоразумно не спомена за дребните животинки, върху които бе развивал таланта си.

— Аз — заяви Клайст на Хенри Мъглата, докато кълцаше с ентусиазъм грамадно парче говеждо — обичам да работя на едро.

Хенри Мъглата трябваше да се насочи към хранене на животните и носене на известия до слугинските входове на околните дворци. Това му даваше възможност да се среща с Рива, за която напоследък мислеше непрестанно. Виждаха се само за кратко, но лицето й грейваше и тя разговаряше развълнувано, като докосваше ръката му и се усмихваше, разкривайки прекрасните си бели зъбки. Но Хенри започна да забелязва, че със същата усмивка и радост тя даряваше едва ли не всеки минувач. Такъв й беше характерът — да бъде открита и приветлива към всички. Хората отговаряха по подобаващ начин и понякога сами се изненадваха колко високо оценяваха тази чаровна усмивка. Хенри Мъглата обаче я искаше само за себе си.

От известно време той криеше една мрачна тайна за Рива — по-точно откакто почти за пет дни бяха останали насаме в Келявите земи. Отначало се отнасяше към нея с върховна почтителност, сякаш бе попаднал в компанията на ангел. Всеки мъж би бил очарован от женската красота, но представете си чувствата на младеж, който е израснал без да види, без дори да си представи подобно създание. След няколко дни в нейна компания той започна да се поотпуска, та макар и само заради появата на по-неизменни чувства от възторга и преклонението, но полагаше големи усилия да не се държи към това божествено същество по начин, който да опетни чудото (макар да нямаше ни най-малка представа в какво би могло да се състои опетняването). Дълбоко в него започваха да се надигат чувства, които не можеше да назове. След няколко дни стигнаха до малък оазис с извор и езерце. Рива се разсмя от радост, а вродената деликатност на Хенри го накара да й предложи да се оттегли зад могилката край езерцето. Там той легна по гръб и бавно започна първата си велика битка с дявола. Възможностите за изкушение в Светилището бяха редки. Изкупител Хауер, неговият духовен наставник за почти десет години, би бил дълбоко наскърбен, ако узнаеше колко слаба е съпротивата на възпитаника му, колко безплодни са се оказали непрестанните заплахи с адски мъки за извършителите на престъпления спрямо Светия дух. (По някакви неизяснени причини именно Светия дух страдаше най-силно заради подобни греховни желания.) Изведнъж волята на Хенри бе обладана от дявола, той се превъртя по корем и като същински слуга на Велзевул бавно запълзя нагоре към върха на могилката. Срещало ли е някога изкушението тъй щедра отплата? Рива бе нагазила във водата до средата на бедрата и лениво се плискаше. Гърдите й бяха огромни — не че Хенри имаше с какво да ги сравнява, — а кръговете около връхчетата имаха изумителен розов цвят, какъвто виждаше за пръв път. При всяко нейно движение те потрепваха с изящество, което го караше да се задъхва. Между краката й… но не биваше да гледа натам, макар че Хенри нито за миг не се подчини на забраната. Дяволът го бе обладал напълно. Дъхът му спря от потресение пред това потайно местенце. Хенри беше добил безброй образи на ада, запечатани в душата му с нажежено желязо, но до този божествен миг нямаше никаква представа за рая. Блаженият образ на меко нагънатата плът щеше да остане ненадминат, вечно жив и тръпнещ в неговата душа до сетния му ден. Обладан от свещен ужас, Хенри Мъглата се оттегли пълзешком по нанадолнището. А Рива продължи още дълго да се плиска, без да подозира каква сцена на покаяние се разиграва отвъд могилката. Ако Хенри просто бе останал до езерцето да гледа, тя не би си помислила нищо лошо. Обичаше да доставя удоволствие на мъжете. В края на краищата така я бяха учили. Колкото до клетия Хенри, дори месеци по-късно той продължаваше да трепери като камертон. Природата го бе надарила с могъщи желания, ала животът не му бе дал нито опит, нито разбиране, как да се справи с тях.

Що се отнася до работата, Рива имаше далеч по-голям късмет от другите момичета. Започна като слугиня на слугинята на личната прислужничка на мадмоазел Джейн Уелд — твърде нисък пост в безмилостния свят на прислугата, но дори и за него понякога се изискваха над петнайсет години упорити усилия. Племенницата на лорд Випонд прие Рива, но беше страшно недоволна, че е принудена да се излага с тъй долнопробна под-подприслужничка. Престана да негодува, но пък останалите слугини продължиха с още по-голяма сила, когато стана ясно, че Рива владее гениално най-ценните умения за компаньонките — сръчно и деликатно прави майсторски прически; изстисква черни точки с минимални поражения и прикрива умело останалото червено петно; лицето разцъфтява от приготвените собственоръчно от нея кремове и помади, в което бе истинска магьосница; грозните нокти стават елегантни, миглите гъсти, устните червени, краката гладки (обезкосмяваше ги максимално безболезнено, без нечовешки мъки). С две думи, Рива се оказа истинска находка.

Това затрудни мадмоазел Джейн, защото не знаеше какво да прави с останалите три прислужнички, които бяха вече излишни. В много отношения мадмоазел Джейн, макар и студена красавица, имаше милозливо сърце и не намираше сили да каже на старата Бриони, с която беше от детските си години, че вече не се нуждае от нея. Това щеше дълбоко да я разстрои, а освен всичко можеше да извади на бял свят многобройните тайни, споделени с бавачката. Затова мадмоазел Джейн се отнесе с нея по-меко и не я изхвърли болезнено след дванайсетте години вярна служба. Прати Бриони да купи тубичка розмаринов крем, а междувременно заръча да й приготвят багажа. Когато се върна, нещастната прислужничка завари насред празната стая един слуга с плик в ръката. В него имаше двайсет долара и кратко послание с благодарности за вярната служба и ново назначение при някаква далечна роднина в още по-далечна провинция. Като отплата за дългогодишните грижи приносителят на писмото щял да я съпроводи и закриля по пътя. Мадмоазел Джейн й пожелаваше щастие и изразяваше надежда, че Бриони ще се радва на този приятен обрат на съдбата. След двайсет минути слисаната жена вече бе на седлото и потегляше със своя закрилник към нов живот. Повече никой не чу за нея.

За да се предпази от излишни клюки и слухове, мадмоазел Джейн разпръсна и другите си прислужнички из глухата провинция и остана да се радва на перспективата за живот без лунички, пъпки, черни точки, тънки устни и чорлава коса.

Няколко месеца младата аристократка се чувстваше като в рая. Умело разкрасявана от Рива, нейната скромна външност се преобрази до неузнаваемост. Тя започна да се отнася към прииждащите кандидат-любовници с още по-голямо високомерие, заложено в традициите на ухажването при Матераците. Джейн знаеше много добре, че усещането да си в центъра на мечтите и желанията на мъжете и само с една усмивка, с един поглед да ги лишиш от разсъдък, е много по-силно от най-скъпия наркотик.

Макар отначало да бе извън себе си от радост, че разбива повече сърца дори от омразната Арбел Лебедовата шия, мадмоазел Джейн започна с притеснение да усеща около себе си нещо тъй странно и непознато, че седмици наред се питаше дали само не си го въобразява.

Някои — но само някои — от младите аристократи, които идваха на посещение, не изглеждаха чак толкова съсипани от постоянните й откази, колкото бе очаквала. Също като всички останали, те стенеха, жалваха се и я умоляваха да размисли, но както вече видяхме, тя беше чувствителна девойка (макар и единствено към самата себе си) и започна да подозира, че възраженията им не са съвсем искрени. Какво ли означаваше това? Може би, помисли си тя, почваше да привиква с разбиването на сърца и удовлетворението намаляваше, както обикновено се случва с всяко често повтаряно удоволствие. Но не беше това, защото продължаваше да изпитва все същия прилив на чувства пред онези, които наистина се съсипваха от нейната студенина. Имаше нещо друго.

Мадмоазел Джейн предпочиташе да разбива сърца в късния предобед и щедро отпускаше време на своите поклонници — понякога цели трийсет минути, ако умееха особено майсторски да се жалват от нейната хубост, безсърдечност и жестокост. Сега тя реши да отдели цялата сутрин за онези, в които се съмняваше, за да види дали ще успее да прогони неясните си тревоги. Покоите й бяха устроени така, че можеше лесно да проследи как ухажорите идват и си отиват, и тя усърдно се отдаде на това занимание.

Към средата на утрото мадмоазел Джейн изпадна в ярост — страховете й се потвърждаваха, макар и по най-неочакван начин. За всичко бе виновна онази неблагодарна уличница Рива.

Тази сутрин тя на три пъти изтърпя лъжовните протести на младежи с разбити сърца, за които вече беше наясно, че посещението при нея им даваше възможност да идват по-рано, да хленчат усърдно и при пръв удобен случай да се оттеглят, за да правят мили очи на онази тлъста курва Рива. Това бе невъобразимо унижение; те не само мамеха най-красивата и желана жена в Мемфис (тук малко преувеличаваше — в най-добрия случай можеше да се нареди на петнайсето място), но го правеха с едно същество с формата на купа сено, което се тресеше като желе на всяка крачка.

Тия оскърбителни квалификации — а за дамите Матераци обвинението, че една жена е дебела, се смяташе за смъртна обида — не бяха съвсем точни. Разбира се, Рива по нищо не приличаше на господарката си, както впрочем и на всички жени от Матераците, но и не се тресеше като желе; освен това, през двата месеца откакто пристигна в Мемфис, тя имаше толкова работа, че не й оставаше нито време, нито възможност да яде много, както в Светилището. В резултат загуби значителна част от своята пухкавост. Онова, което в началото изглеждаше прекалено необичайно и малко стряскащо, се бе превърнало в нещо необичайно и обаятелно. Сравнението със стройните момчешки фигури и сприхавия нрав на дамите Матераци караше все повече и повече мъже да се заглеждат с интерес в потрепващите извивки на Рива, докато девойката минаваше покрай тях с високомерната си господарка. Почти толкова привлекателни бяха веселата й усмивка и сърдечното поведение. Матераците бяха възпитани в духа на рицарската любов, чиято същност бе в отчаянието и безответния копнеж по един недостъпен обект на желание, който третира мъжете като боклуци. Затова нямаше нищо чудно в масовия интерес на младежите към пищната хубавица, която не се отнасяше към тях като към нещо, домъкнато от котката.

В ужасно състояние мадмоазел Джейн изскочи от скривалището си и изтича в приемната, където Рива тъкмо затваряше вратата след един блажено усмихнат млад Матераци. С яростен крясък мадмоазел Джейн повика икономката си:

— Ана-Мария! Ана-Мария!

Изумената Рива се вгледа в своята господарка, която бе почервеняла от гняв.

— Какво има, мадмоазел?

— Затваряй си устата, сланино шкембеста — отговори крайно невъзпитано мадмоазел Джейн.

Междувременно дотича смаяната от свирепия крясък Ана-Мария. Мадмоазел Джейн огледа икономката, сякаш очакваше да избухне като бомба, после посочи Рива.

— Изгони от дома ми тая коварна измамница. Не искам повече да я виждам.

Мадмоазел Джейн възнамеряваше да завърши тирадата с плесница, но размисли, когато видя как след първоначалното смайване по лицето на Рива се изписа гняв от жестоката обида.

— Махни я от очите ми! — викна тя на Ана-Мария и със съскане се оттегли в спалнята си.