Пол Хофман
Лявата ръка на Бога (8)

8.

На всеки няколко минути Клайст и Хенри Мъглата палеха свещта, която Кейл бе откраднал от Лорда на Дисциплината и поглеждаха как е девойката. Бяха се споразумели, че ще е добре да я държат под око. В края на краищата разполагаха с девет свещи, тъй че можеха да си позволят мъничко разточителност. Бяха виждали и друг път същия безжизнен поглед и същото глухо мълчание — обикновено при момчета, изтърпели повече от сто удара. Ако не се съвземеха за няколко дни, отвеждаха ги и вече не се завръщаха. А тези, които се опомняха, често крещяха нощем, дори след седмици и месеци — едно момче на име Морто крещя години наред. После и те изчезваха.

Затова наглеждаха момичето. Ако почнеше да крещи, можеше някой да чуе.

При всяко палене на свещта Хенри Мъглата казваше „Всичко ще бъде наред“. Девойката не отговаряше, само потръпваше от време на време. Когато светнаха за трети път, в главата на Хенри изплува някакъв безкрайно далечен спомен — нещо утешително и отдавна забравено.

— Хайде, хайде — изрече той. — Хайде, хайде.

Но имаше и още една причина да палят свещта — просто не можеха да се удържат да не гледат момичето. Бяха пристигнали в Светилището седемгодишни и предишният живот им се струваше по-далечен от луната. Родителите на Хенри Мъглата бяха умрели скоро след раждането му. Тези на Клайст го продадоха на Изкупителите за пет долара, а преди това се държаха към него почти също тъй жестоко. И двамата не бяха виждали момиче или жена откакто прекосиха голямата порта на Светилището, а Изкупителите не казваха нищо друго, освен че жените и момичетата са дяволски изчадия. Ако случайно видеха жена, когато напуснеха Светилището на път към фронта, трябваше незабавно да наведат очи. „Женското тяло е грях само по себе си и крещи към небесата за отмъщение!“ Само една жена можеха да гледат без погнуса или тревога — майката на Обесения Изкупител, единствената чиста сред своя пол. Тя беше извор на състрадание, вечна подкрепа и утеха, — макар че момчетата нямаха представа какво означават тези добродетели, тъй като никога не ги бяха срещали. Колкото до въпроса защо жените са дяволски изчадия, Изкупителите обясняваха твърде мъгляво. Затова Клайст и Хенри Мъглата гледаха девойката с разпалено любопитство, примесено с боязън и страхопочитание. Всяко същество, способно да докара Изкупителите до подобни изблици на ненавист, трябваше да е наистина много могъщо, следователно си струваше да се боят от него, въпреки че нямаха ни най-малка представа защо.

Разтреперана и уплашена под трептящата светлина на свещта, девойката не изглеждаше особено страховита. Но видът й продължаваше да ги омайва. Първо, имаше изумителни форми. Беше облечена в дълга риза от фино бяло платно, каквото момчетата виждаха за пръв път в живота си, пристегната с шнурче около кръста.

Клайст привика Хенри Мъглата настрани, приведе глава към него и прошепна в ухото му:

— Какви са тия издатини на гърдите й?

Тъй като нямаше ни най-малка представа как трябва да се държи към жените, Хенри Мъглата с максимална почтителност приближи свещта до гърдите на девойката и ги огледа замислено.

— Не знам — прошепна накрая той.

— Сигурно е дебела — прошепна Клайст. — Като онзи боклук, Лорда на Благата.

Естествено, в Светилището нямаше дебели момчета. От всичките десет хиляди едва ли можеше да се събере и шепичка тлъстина.

Хенри Мъглата се позамисли.

— Не, онзи е провиснал и топчест отвсякъде. А нейното тяло хем се издува, хем хлътва.

— Дай да огледаме по-добре — предложи Клайст.

Хенри се замисли отново.

— Май ще е по-добре да я оставим на мира. Сигурно е яла жесток пердах.

— Като я гледам, не ми се вярва да издържи пердах, на какъвто е способен Пикарбо.

— Беше способен — поправи го Хенри Мъглата.

Двамата изсумтяха доволно въпреки факта, че смъртта му ги бе поставила в смъртна заплаха.

— Чудя се защо ли я е бил?

— Сигурно защото е дяволско изчадие — предположи Хенри.

Клайст кимна. Изглеждаше правдоподобно.

— Как ти е името? — попита Хенри Мъглата не за пръв път.

Девойката не отговори.

— Чудя се колко ще се забави Кейл — каза Хенри.

— Мислиш ли, че наистина има план?

— Да — отсече уверено Хенри. — Щом той каже нещо, значи говори сериозно.

— Е, завиждам ти, че си тъй уверен.

В този момент девойката изрече нещо, но толкова тихо, че не я разбраха.

— Ъ-ъ-ъ… какво рече? — попита Хенри Мъглата.

— Рива. — Тя въздъхна дълбоко. — Името ми е Рива.