Пол Хофман
Лявата ръка на Бога (17)

17.

Два дни по-късно ИдрисПюк и Кейл бавно яздеха по Шосе номер седем — един от широките каменни пътища, извеждащи от Мемфис, денонощно задръстен със стоки, влизащи и излизащи от този най-голям търговски център. След няколко часа мълчание Кейл зададе въпрос.

— Защо беше в онази килия? За да ме шпионираш ли?

— Да — каза ИдрисПюк.

— Не е вярно.

— Тогава защо питаш?

— Исках да видя дали мога да ти се доверя.

— Не можеш.

— А канцлерът Випонд доверява ли ти се?

— Само ако ме държи за врата.

— Тогава защо Випонд постави условието да бъда с теб, ако искам приятелите ми да не пострадат?

— Питай него.

— Попитах го.

— И какво ти каза?

— Че любопитството е убило котката.

— Има право.

Кейл помълча.

— А теб как те застави да останеш с мен?

— Плати ми.

Последното не беше лъжа, но и не беше цялата истина. Нещо много повече от парите обвързваше ИдрисПюк с Кейл. Не стига да имаш пари, важното е да можеш да ги изхарчиш. А на всяко що-годе прилично място го чакаше смъртна присъда, ако не и по-лоша съдба. Випонд просто бе изложил фактите около бъдещето на ИдрисПюк — тоест, че то не съществува — а после предложи евентуален изход. Най-напред, сравнително удобно скривалище за идните няколко месеца, а след това, ако извърши каквото му бъде наредено, шанс за поредица от временни опрощения, които да го опазят от палачите на всички правителства под властта на Матераците.

— Ами онези, които искат да ме убият неофициално? — попита ИдрисПюк.

— Това си е твоя грижа. Но ако се сближиш с момчето, научиш нещо полезно и го опазиш от неприятности, може да се погрижа за теб.

— Звучи малко мъгляво, милорд.

— За човек в твоето положение, което изобщо не може да се нарече положение, бях повече от щедър — отговори Випонд и му махна да си върви. — Ако случайно получиш по-добро предложение, съветвам те да го приемеш.

След още един час мълчание Кейл попита:

— Какво ще правим там, където отиваме?

— Ще гледаме да стоим по-надалече от неприятностите… и ще ти обясня това-онова.

— Например?

— Изчакай да стигнем.

— Знаеш ли, че ни следят? — каза Кейл.

— Онзи грозник със зелената дреха ли?

— Да — потвърди разочарованият Кейл.

— Доста бие на очи, не ти ли се струва?

Кейл се обърна да погледне, сякаш мислеше точно същото. ИдрисПюк се разсмя.

— Онзи, който командва, очаква от нас да спипаме зеления веселяк и да го зарежем в някоя канавка. Истинската опашка е двеста метра по-назад.

— Как изглежда?

— Това ти е първият урок. Да видим дали ще го разпознаеш преди да се справя с него.

— Каниш се да го убиеш?

— Ама че кръвожадно главорезче се извъди. Випонд изрично нареди да бъдем невидими, а това едва ли ще стане, ако оставяме диря от трупове.

— Тогава какво ще правиш?

— Гледай и се учи, синко.

На всеки десетина километра край пътищата за Мемфис имаше малки караулни постове с не повече от петима-шестима войници. На един от тях под развеселения поглед на момчето ИдрисПюк влезе в спор с дежурния ефрейтор.

— За Бога, човече, това е открит лист, подписан лично от канцлера Випонд.

Ефрейторът се държеше любезно, но твърдо.

— Съжалявам, сър. Документът изглежда истински, но за пръв път виждам такъв. Обикновено тия неща ги подписва главнокомандващият. Знам как изглеждат и познавам подписа му. Поставете се на мое място. Ще пратя да повикат лейтенант Уебстър.

— И докога ще го чакаме? — попита възмутено ИдрисПюк.

— Вероятно до утре.

ИдрисПюк изстена безпомощно, после пристъпи до прозореца. След около минута направи на Кейл знак да се приближи и прошепна:

— Чакай отвън.

— Нали трябваше да гледам и да се уча?

— Недей да спориш, по дяволите — изпълнявай. Излез отзад и гледай никой да не те види.

Кейл се подчини с усмивка. Зад караулното помещение четирима войници седяха на оградата, пушеха и изглеждаха отегчени. Пет минути по-късно ИдрисПюк излезе, кимна на Кейл да го последва и поведе конете по една тясна пътека настрани от главния път.

— Е, какво става? — попита Кейл.

— Ефрейторът ще ги арестува и ще ги задържи в килията за два дни.

— Какво го накара да си промени решението?

— А ти как мислиш?

— Не знам, затова питам.

— Подкупих го. Петнайсет долара за него и по пет за войниците.

Кейл бе искрено потресен. Колкото и злобни, жестоки и дребнави да бяха Изкупителите, изглеждаше немислимо да пренебрегнат дълга си заради пари.

— Ние имахме открит лист — възмути се той. — Защо трябваше да ги подкупваме?

— Няма смисъл да вдигаш аларма — отвърна раздразнено ИдрисПюк. — Просто го приеми като част от обучението си — един нов факт в опознаването на човешкия род. Не си въобразявай — продължи сърдито той, — че щом Изкупителите са те тормозили като куче, вече знаеш що за гадно и порочно същество е човекът.

След тия троснати думи ИдрисПюк пое напред и повече не проговори до края на деня.

Може би не е трудно да се обясни защо го обзе такава досада, макар да бе свикнал с далеч по-неприятни неща от един подкупен ефрейтор. Колцина от нас се нуждаят от голямо бедствие, за да изпаднат в нервна криза? Загубен ключ, стъпване върху остър камък, спречкване по незначителен въпрос — това е достатъчно, за да хвърли в ярост дори разумен човек, стига да е в подходящото настроение. Нищо повече — а колкото и ограничени да бяха познанията на Кейл за човешката същност извън кръга на яростните фанатици, той притежаваше достатъчно благоразумие, за да остави на мира ИдрисПюк, докато не се успокои.

Все пак яростта на ИдрисПюк би била съвсем основателна, ако знаеше кой е наредил да бъдат следени; би имал и основания сериозно да се изплаши, защото щеше да знае, че Кити Заека не позволява шпионите му да бъдат тъй лесно разкрити. Двамата засечени от ИдрисПюк съгледвачи само след час попаднаха зад решетките, но те бяха обикновени примамки, пратени точно за тази цел. Когато Кейл и ИдрисПюк се върнаха на пътя, а един ден по-късно отново се отклониха и поеха към Бялата гора, пак бяха следени от два чифта очи — само че много по-опитни.

Докато се изкачваха по планината, грееше слънце и въздухът беше чист като изворна вода. ИдрисПюк бе забравил вчерашното раздразнение и словоохотливо разказваше на Кейл за живота, приключенията и убежденията си — а той наистина имаше какво да разкаже. Би могло да се предположи, че склонният към дива ярост и страховито насилие Кейл ще се раздразни от опитите на неговия спътник да се наложи като наставник, но не бива да забравяме, че въпреки цялата си твърдост той все пак беше младо момче, а безконечните преживявания на ИдрисПюк, неговите възходи и падения биха омаяли дори и най-обръгналия слушател. Значителна част от очарованието се криеше в начина, по който ИдрисПюк се надсмиваше сам над себе си и поемаше отговорността за повечето провали. Един възрастен да се самоиронизира — това бе не просто непознато, а и почти напълно неразбираемо за Кейл. За Изкупителите смехът бе грях — порочен звук, вдъхновен от самия дявол.

Не може да се каже, че ИдрисПюк имаше ведри възгледи за света, но той изразяваше песимизма си с удоволствието на познавач и охотно се подлагаше под острието на собствения си шеговит цинизъм — готовност, която Кейл намираше за странно утешителна и забавна. Момчето не би приело да слуша жизнерадостни мнения за човешкия род — те биха влезли в жестоко противоречие с всекидневния му опит. Но откри, че гневът му става по-поносим и едва ли не стихва, когато слуша как някой се надсмива над човешката жестокост и глупост.

— Няма по-добър начин да развеселиш някого — обявяваше изневиделица ИдрисПюк — от това да му разкажеш как наскоро те е сполетяло ужасно нещастие.

Или пък:

— Животът е пътешествие за хора като теб и мен — пътешествие, в което никога не сме сигурни къде отиваме. По пътя виждаш нова, по-добра цел и мигновено забравяш мястото, накъдето си тръгнал. Ние сме като алхимиците, които започват от търсенето на злато, а попътно откриват полезни лекарства, нови видове фойерверки и начини за консервиране на продукти — само злато така и не откриват!

Кейл се разсмя.

— Защо изобщо те слушам? При първата ни среща ти се препъна в краката ми, а при следващите две беше в окови.

По лицето на ИдрисПюк се мярна израз на меко презрение, сякаш бе чувал това толкова често, че не си струваше да отговаря.

— Тогава учи се от моите грешки, умнико… а после се поучи от факта, че вече четирийсет години бродя из коридорите на властта и още съм жив, — което не може да се каже за повечето от хората, тръгнали заедно с мен. И бих добавил, че същото чака и теб, ако не проявиш много повече здрав разум, отколкото видях досега.

— Дотук се справям добре.

— Тъй ли?

— Да.

— Просто извади късмет, синко, голям късмет. Не ме интересува колко те бива с юмруците. Да стигнеш дотук без да увиснеш на въжето е такъв късмет, какъвто не можеш да си представиш. — Той помълча и въздъхна. — Вярваш ли на Випонд?

— Не вярвам на никого.

— Всеки глупак може да каже, че не разчита на никого. Лошото е, че понякога се налага. Хората са способни на благородство, саможертва и тъй нататък — тия неща съществуват, но бедата е там, че идват и си отиват. Никой не очаква от един весел мъж или една милостива жена да са такива всеки ден и всеки час — ала се смайваме, когато хората са достойни и предани години наред, а сетне нарушат тази преданост за ден или за час.

— Ако не можеш да разчиташ на тях завинаги, значи няма да им се довериш.

— А на теб може ли да се разчита?

— Не. Вече знам, ИдрисПюк, че мога да върша благородни неща. Мога да спасявам невинни — той се усмихна подигравателно — от лапите на злите и несправедливите. Но не е типично за мен. Когато спасих Рива, имах хубав ден или лош ден — зависи как ще го погледнеш. Но няма скоро да се повтори.

— Сигурен ли си?

— Не… но ще се постарая.

Още половин час яздиха мълчаливо.

— Ти вярваш ли на Випонд? — попита накрая Кейл.

— Зависи. За какво?

Кейл смутено се размърда на седлото.

— Той обеща, че ако остана с теб и бъда послушен, Хенри Мъглата и Клайст няма да пострадат. Щял да ги защити. Ще го направи ли?

— Тъй… значи се тревожиш за приятелите? Май не си толкова безсърдечен, колкото се представяш.

— Така ли мислиш? Опитах се да разчитам на сърцето — и виж докъде ме докара.

ИдрисПюк се разсмя.

— Стане ли дума за Випонд, не бива да забравяш едно: той е велик човек, а великите хора носят велики отговорности и към тях спада задължението да не си изпълняват обещанията.

— Просто се правиш на много хитър.

— Нищо подобно. Випонд си има работа с цял куп едри риби, а ти и твоите приятели сте от ситните. Ами ако животът на стотици граждани или бъдещата сигурност на цял Мемфис му налага да наруши думата си пред трима дребни нехранимайковци като вас? Какво би сторил на негово място? Нали се мислиш за много печен — отговори ми.

— Клайст не ми е приятел.

— Как смяташ, какво иска Випонд от теб?

— Иска да ти се доверя, да ти разкажа цялата истина за станалото с Изкупителите. Той мисли, че те могат да представляват заплаха.

— И прав ли е?

Кейл го погледна.

— Изкупителите са гнусна напаст за целия свят…

Сякаш му се искаше да продължи, но той с усилие се застави да млъкне.

— Щеше да кажеш още нещо.

— Да, щях.

— Какво?

— Щом си толкова умен, разбери сам.

— Както речеш. Колкото до Випонд… може да му се вярва донякъде. Ще полага всички възможни грижи за твоя приятел и другия, дето не ти е приятел, докато нещо важно не го принуди да спре. И двамата са в сигурни ръце, докато не се превърнат в заплаха.

Продължиха да яздят мълчаливо, без да подозират, че очи и уши на Кити Заека дебнат всяко тяхно движение.

Около четири часа следобед ИдрисПюк слезе от коня и като направи знак на Кейл да го последва, навлезе в непроходимата на вид гора. Дори и без конете биха се движили трудно, тъй че минаха почти два часа, докато дърветата и храстите оредяха, после пред тях се разкри нов, явно рядко използван път.

— Ти май знаеше накъде отиваш — подхвърли Кейл зад гърба на ИдрисПюк.

— Виждам, че нищо не ти убягва, господин Всезнайко.

— Откъде познаваш тия места?

— Когато бях малък, често идвах до хижата „Горски кът“ заедно с брат си.

— И кой е той?

— Канцлерът Леополд Випонд.