Пол Хофман
Лявата ръка на Бога (10)

10.

Капитан Брамли само върза ръцете на трите момчета и ги остави да вървят, понякога и да тичат след конете. За наказание обаче ИдрисПюк бе вързан за седлото на един от ездачите, а подигравателните молби да го вземат на ръце като момичето не му донесоха нищо друго освен многобройни ритници.

Половин час преди здрачаване спряха на бивак. Рива бе оставена свободна при конниците, след като Брамли свирепо ги предупреди да не я пипат. Те бяха сурови мъже, видели и вършили какво ли не, но повечето не се нуждаеха от предупреждението. Макар че някои с радост биха си поиграли с хубавата девойка, повечето изглеждаха просто омаяни от нея, докато тя бъбреше и се шегуваше с тях, флиртуваше простичко и смаяно разтваряше очи пред безкрайния запас от истории, които войниците разказваха на драго сърце. Въпреки съчувствените й погледи към момчетата, тя получи нареждане да стои далече от тях и предупреждение, че при първия опит за разговор с пленниците ще бъде вързана.

Момчетата трябваше да се задоволят с компанията на ИдрисПюк. Четиримата бяха приковани за оста на каруцата, която се присъедини към кавалерийския отряд малко след тяхното залавяне. Войниците дадоха на момчетата за вечеря по парче сушено говеждо и содена питка, а ИдрисПюк не получи нищо, освен ритник. Бяха прегладнели и заръфаха като кучета.

— Дайте малко и на мен.

— Че защо? — попита Клайст с пълна уста.

— О, защото се застъпих за вас, когато онзи мръсник Брамли искаше да напои с кръвта ви жадните пясъци на Келявите земи.

Клайст бързо преглътна последния залък.

— Съжалявам… но все пак благодаря за днес.

Другите двама проявиха повече щедрост, макар че Кейл предложи парче от своята питка само защото искаше да разпита ИдрисПюк.

За разлика от момчетата, ИдрисПюк не се нахвърли веднага върху хляба и малкото късче сушено говеждо, което му подаде Хенри Мъглата.

— Знаеш ли нещо за клането? — попита Кейл.

— Аз ли? — учуди се ИдрисПюк. — Щях да ви питам същото. — Той деликатно отхапа от питката. — А вие наистина ли се канехте да помогнете на Випонд?

Хенри Мъглата и Кейл се спогледаха мълчаливо.

— Мислехме по въпроса — отговори Кейл.

— Много разумно. Винаги обмисляй внимателно, преди да сториш добро някому. — Той кимна към Клайст. — Ето, сега съжалявам, че му помогнах без да размисля.

— Ако не го беше сторил, сега щеше да стоиш гладен.

ИдрисПюк се разсмя тихо.

— Не е кой знае каква сделка — две парчета хляб срещу три живота. Бих казал, че все още сте ми задължени.

— Нищо не можем да сторим за теб — каза Хенри Мъглата.

— Може би. Но в бъдеще може да ви напомня за този дълг. Дано да сте почтени хора.

— А ти почтен човек ли си?

— Ако не бях, сега щеше да се усмихваш през гърлото.

Хенри Мъглата реши да смени темата.

— Според теб какво ще правят с нас?

ИдрисПюк сви рамене.

— Ще ви отведат в Мемфис. Ако Випонд оцелее, би трябвало да ви се размине. — Той се усмихна. — Стига да се придържате към първоначалния разказ.

— А ако не оцелее? — попита Хенри Мъглата.

— Зависи. Може да ви пратят на съд, или пък просто да ви хвърлят в зандана.

— Това пък какво е?

— Място, където попадаш и забравят за теб.

— Не сме сторили нищо — каза Кейл.

— И аз така предположих. — ИдрисПюк пак се прозя. — Само не им го казвайте.

— Според теб кой ги е убил?

— Из Келявите земи има много злодеи, но малцина биха дръзнали да нападнат въоръжени пратеници на Матераците.

— Кои са те?

— Боже мой, на нищо ли не ви учат там?

Тримата го гледаха с каменни физиономии.

— Ясно. Е, Матераците управляват Мемфис и всички области от Келявите земи до Големия завой… но вие явно не сте чували и за него.

— Как изглежда Мемфис?

— Чудесно. Най-великото представление на света. Всичко може да се намери в Мемфис, всичко може да се купи и продаде; няма престъпление, което да не е извършено там, няма храна, която да не е опитвана или вяра, в която… — той помълча — … да не вярват. Приятно ще си прекарвате, стига да не ви убият още в началото… и разбира се, стига да имате пари.

— Нямаме — каза Кейл.

— Тогава трябва да си намерите. В Мемфис ако нямаш пари, значи за нищо не ставаш. А щом за нищо не ставаш, все някой ще реши да те използва както му е изгодно.

— Какво искаш да…

— Стига въпроси. Уморен съм и всичко ме боли. Ще разговаряме на сутринта. — ИдрисПюк им намигна. — Ако още съм тук.

С тия думи той легна на една страна и след пет минути захърка.

Предположиха, че това е поредната му странна шега, но когато се събудиха на другата сутрин, от ИдрисПюк нямаше и следа.

Капитан Брамли побесня и нарита трите момчета, но макар от това да им стана доста зле, не личеше на него да му е станало по-добре. Рива дотича и го помоли да спре.

— Защо биха останали тук, ако са му помогнали да избяга? — изтъкна отчаяно тя. — Не е честно!

Тъй като знаеха от опит, че нищо на този свят не е честно, момчетата мълчаха стоически и се стараеха да държат по-нежните части от телата си настрани от островърхия ботуш на капитан Брамли. За техен късмет той се оказа обикновен грубиян, далеч под нивото на изкусните садисти, с които бяха свикнали. Представата им за съответствието между провинение и наказание бе също тъй нелепа, като например куче с пет крака или често повтаряното от свещениците обещание на Обесения Изкупител, че който нарани дете, ще се пържи навеки в ада. В Светилището момчетата често чуваха притчи и разкази за добрината на Светия Изкупител и неговата обич към най-малките, чието щастие била най-висшата цел в живота. Отначало фактът, че често биваха малтретирани без причина преди тези проповеди за обич и добрина, а често и подир тях, пораждаше у децата горчивина и омраза. С годините обаче противоречието преставаше да съществува, а думите на утеха и радост влизаха през едното ухо и излизаха през другото. Те бяха просто думи.

След като си изкара първоначалната ярост върху момчетата, Брамли се нахвърли върху сержанта и ефрейтора, които уморено и търпеливо чакаха своя ред.

— Ти! — изрева той на сержанта. — Ти, дебела и тлъста торба с лайна. И ти! — Той се обърна към доста по-дребния ефрейтор. — Ти, мършава, дребна торба с лайна. Вземете десет от най-добрите си хора и намерете онзи негодник ИдрисПюк. А ако не ми го докарате жив, мислете му!

После се обърна и тръгна към палатката си.

— Продължавайте да разпитвате пленниците — изкрещя той през рамо.

Сержантът въздъхна със сдържано раздразнение.

— Ефрейтор, чу какво нареди капитанът.

Ефрейторът пристъпи към трите момчета, които се бяха сгушили до колелото на каруцата със свити колене.

— Знаете ли нещо за бягството на затворника?

— Не! — изкрещя яростно Клайст, но личеше, че е уплашен.

— Затворникът казва, че не знае — докладва спокойно ефрейторът.

— Питай го дали е сигурен, ефрейтор.

— Сигурен ли си?

— Да, сигурен съм — каза Клайст. — За Бога, защо му е да ни казва къде отива?

— Момчето има право, сержант.

— Да — каза уморено сержантът. — Има право. — Той помълча. — Вдигни седми взвод и събуди разузнавача Калхун. Тръгваме след десет минути.

Войниците наоколо се разпръснаха и момчетата и Рива останаха сами, сякаш нищо не се бе случило. Тя коленичи до тях и ги огледа със сърцераздирателна жалост — чувство, което може би само Хенри Мъглата оцени. Когато бяха двамата в Келявите земи, веднъж той я забеляза тайно да се вглежда в безбройните белези по гърба му, докато се миеше гол до кръста в един поток. Макар че за пръв път срещаше женско съчувствие, той неволно се поддаде на странната му и неразбираема сила.

След малко целият лагер се раздвижи. Нахраниха пленниците с каша и поеха на път. Преди да я отведат, Рива развълнувано им прошепна, че след два дни ще бъдат в Мемфис. Тримата не бяха в състояние да споделят нейния ентусиазъм, тъй като нямаха представа какво ги очаква там.

— Онзи старец, когото се канехме да спасим — каза Клайст на Рива — мъртъв ли е?

— Мисля, че не.

— Опитай се поне веднъж да бъдеш полезна и разбери със сигурност — каза Клайст.

От грубия тон очите й се разшириха и почнаха да се замъгляват.

— Остави я на мира — намеси се Хенри Мъглата.

— Защо? Ако той умре, ще ни обесят. Не разбирам как може да язди към Мемфис с дебелия си задник, без да се интересува от това.

Влагата в очите й мигновено отстъпи място на възмущение.

— Защо все повтаряш, че съм дебела? Точно такава трябва да бъда.

— Стига спорове! — прекъсна ги раздразнено Кейл. — Клайст, остави я на мира. А ти… разбери какво става със стареца.

Рива го изгледа сърдито, но премълча.

— Върви или умри! Върви или умри! — подвикваха ефрейторите, но заплахата вече бе загубила смисъла си, защото звучеше при всяко потегляне на път.

Каруцата, за която бяха вързани момчетата, се люшна и потегли напред. Рива ги изгледа яростно, но по-късно през деня се приближи към тях с надменно вирнат нос и подхвърли съвършено небрежно:

— Още е жив.

 

 

Келявите земи свършиха ненадейно. Само за стотина метра преминаха от пепел, камънак и безплодни хълмчета към зелени и плодородни земи, осеяни с ферми, къщи и колиби за ратаите. Хората излизаха иззад зидовете и живите плетове да ги зяпат. Войнишките багажи и пленниците разпалваха любопитството им. Но след кратко време всички, освен децата, отново се захващаха с работата си.

През остатъка от този и целия следващ ден броят на къщите и хората непрестанно нарастваше. Появиха се първо села, после градчета и накрая предградията на Мемфис. Но изминаха още два часа, докато зърнаха великата крепост. Тя беше огромна — не просто по-голяма от жалкото Светилище, а толкова грамадна, че дори отдалече ясно се виждаха златните минарета, катедралите и дворците, извисени изящно в небето. В Светилището всичко беше едно и също навсякъде; това тук надхвърляше пределите на въображението по красота и безкрайно разнообразие.

Бяха спрели заради задръстванията по пътя и като ги видя как са се вторачили смаяно в града, един от ефрейторите се приближи с коня си.

— Тия стени са най-могъщите в целия свят — двайсет метра дебели на най-тънкото място, а обиколката им е десет километра, че и още пет.

— Значи общо петнайсет — каза Клайст.

Лицето на ефрейтора посърна и той пришпори коня напред.